Рафаел Сабатини
Подвизите на капитан Блъд (29)

5

През цялата онази ясна юнска нощ капитан Блъд и капитанът на „Херон“ останаха един до друг на кърмата на брига, независимо дали седяха или стояха прави, или отиваха заедно до перилата, за да дадат заповеди на екипажа. И въпреки че гласът винаги беше на Тим, заповедите винаги идваха от капитан Блъд. Тим не му създаваше никакви проблеми, никога не му хрумна да промени положението на нещата, което толкова подхождаше на неговата личност на негодник. Конфликта, който може би щеше да има с Феърфакс, не го притесняваше.

През повечето време между тях цареше мълчание. Но когато първата сивкава светлина на зората пропълзя над морето, Тим се осмели да зададе един въпрос, който го смущаваше.

— Убийте ме, ако разбирам защо искате да се върнете в Ла Хача. Мислех, че също бягате от там. Защо иначе изобщо се съгласихте да останете на борда, когато вдигнахме котва?

Блъд се засмя тихо.

— Може би ще е по-добре да узнаеш. Така ще можете по-добре да обясните нещата на г-н Феърфакс, в случай че не са му съвсем ясни.

— Може и да ви е трудно да повярвате в това, което знаете за мен, но в природата ми има жилка на рицарство, остатък от по-добри времена, защото, наистина, същото това рицарство ме направи това, което съм в момента. И не бива да предполагате, че връщам Феърфакс в Ла Хача и по този начин отмъщавам за семейството на Сотомайор. Защото изобщо не ме интересува какво може да се случи с безчестника и по природа не съм отмъстителен човек. Това е заради малката идалга, за която се тревожа. Изцяло за нейна сметка е, че се връщаме, сега, след като изучих мръсната душа на този човек, на който тя така сляпо се е доверила. Ще я върнем при семейството й, Тим, здрава и читава, слава Богу. Това е една малка благодарност, която вероятно ще получа за това от нея. Но това може да дойде по-късно, когато, с по-зрели познания за света, тя може да има някакъв поглед към Ада, от който сега я освобождавам.

Това беше нещо извън разбиранията на Тим. Той изруга в изумлението си. Също така това излагаше на опасност, струваше му се, петте хиляди гвинеи, които му бяха обещани.

— Но ако сте бягали от Ла Хача, трябва да има някаква опасност и за вас там. Забравяте ли това?

— Повярвай ми, никога досега не съм познавал опасност, която може да ми попречи да направя това, което съм намислил. И съм се решил вече да го сторя.

Това убеди Тим в онази жилка на рицарството, с която Блъд се хвалеше, качество, което едрият господар на „Херон“ не можеше да не приеме като достоен недостатък в характера с такова съвършенство на негодник. Отпред растящата дневна светлина откриваше очертанията на бреговата линия. Но седем камбани бяха направени, преди още да започнат да се люлеят в зеленикавата вода на устието на пристанището на Рио де ла Хача, а слънцето вече грееше високо от лявата им страна.

Те се спуснаха, за да потърсят място, където да хвърлят котва и от перилата на кърмата вече измореният и със замаяни очи Тим все така продължаваше да бъде устата за високия мъж, който се беше вкопчил в него като негова сянка.

— Кажи им да я спуснат.

Беше издадена заповед, последвана от издрънчаването от веригата и „Херон“ застана на котва на четвърт миля от пристана.

— Сега съберете целия екипаж на главната палуба.

Когато шестимата мъже, съставляващи екипажа на брига, се събраха там, последваха следващите инструкции на Блъд.

— Кажи им да отворят капака на главния люк.

Това беше направено веднага.

— Сега наредете всички да слязат в трюма. Кажете им, че трябва да го приготвят, за вземане на товар на борда.

Може би това ги беше озадачило, но те не се поколебаха да се подчинят и когато и последният човек изчезна в мрака, Блъд придърпа спътника си.

— Ще отидеш и ще се присъединиш към тях, Тим, ако обичаш.

Настъпи моментен бунт.

— Убийте ме, капитане, не можете ли.

— Ще отидеш и ще се присъединиш към тях — настоя Блъд. — Веднага.

Под принудата на този тон и на толкова сините и студени очи, които го гледаха със смъртоносна заплаха, съпротивата на Тим се пречупи и той послушно се спусна в трюма.

Капитан Блъд, който го следваше плътно по петите, мигновено премести резето на люка и го заключи, безчувствен към бурята от вой на онези, които той по този начин затвори в основата на брига. Шумът, който нададоха, събуди г-н Феърфакс от дълбокия си сън от едната страна в каютата си и доня Изабел от унилата апатичност от другата.

Г-н Феърфакс, осъзнавайки веднага, че са на котва, и озадачен до степен на безпокойство от факта, чудейки се дали наистина бе могъл да спи цяла нощ и целия следващ ден, стана сковано от дивана си и се затътри към борда. Случи се да погледне към откритото море, така че всичко, което видя, беше зелената развълнувана вода и няколкото лодки, които бяха на близко разстояние от тях. От това му стана ясно, че бяха в пристанище. Но в кое пристанище? Беше невъзможно да са в Картахена? Но ако не бяха в Картахена, къде, по дяволите, бяха?

Той все още си задаваше този въпрос, когато вниманието му беше привлечено от звуци идващи от предната кабина. Можеше да чуе гладкия глас на Алкатрас, издигнат в разтревожен и настоятелен протест.

— Заповедите, госпожо, са да не излизате от каютата си. Заповедите на капитана, госпожо.

Доня Изабел, която от прозорчето си от другата страна на брига беше видяла и разпознала залива на Рио де ла Хача, без да разбере как са пристигнали там и без дори да помисли да попита, изхвърча задъхана от каютата си. Решителният негър, който се изправи срещу нея и така попречи на устремния и бяг, като едва не я препъна в отчаянието си да я спре.

— Моля те, Алкатрас. Умолявам те! — В това си вдъхновение тя грабна перлите от косата си и ги откъсна. След това му ги подаде.

— Давам ти ги, Алкатрас. Пусни ме да мина.

Какво щеше направи, като мине и дори да се изкачи на палубата, не спря да се замисли. Предлагаше всичко, което и беше останало, за да подкупи преминаването на първото си препятствие. Очите на негъра блестяха жадно. Но страхът от Феърфакс, който може би беше вече буден и можеше да подслушва, беше по-силен от алчността му. Той затвори очи и поклати глава.

— Заповедите на капитана, госпожо — повтори той.

Тя се огледа на ляво и на дясно, както би направило преследвано животно, търсейки начин за бягство, и отчаяните й очи се спряха на няколко пистолета върху бюфета срещу предната преграда на кабината. Това беше достатъчно. Движението й бе толкова внезапно, че успя да го изненада и тя скочи към тях, стигна ги и се обърна отново, за да се изправи срещу него с по един пистолет във всяка ръка, докато перлите, които я бяха провалили, се търкаляха пренебрегнати по пода на кабината.

— Махни се от пътя ми, Алкатрас!

Пред тази страховита заплаха негърът се отдръпна назад в крещяща тревога, а дамата изскочи безпрепятствено и се отправи към палубата.

Там, Блъд вече приключваше подготовката си за това, което тепърва предстоеше. По-голямата част от безпокойството му за близкото бъдеще беше смекчено от гледката на холандския кораб с широките бордове, който трябваше да го отведе обратно в Кюрасао, изминал пътя си и верен на сделката, сключена с него.

Но преди да помисли да се качи на борда на Холандеца, той щеше да изведе избягалата идалга на брега, независимо дали това щеше да й хареса или не, и дори ако трябваше да я накара насила. Така той се зае с приготовленията си. Той освободи въжето за изтегляне на голямата лодка от нейната стойка и я обърна напред към подножието на бордовата стълба. След това той се отправи към прохода, водещ към кърмата, в търсене на дамата, за чиито ползване щеше да бъде взета лодката. Беше на един ярд от вратата, когато тя внезапно и рязко се отвори и той се озова за свое учудване срещу доня Изабел и двата й пистолета.

Размахвайки оръжията си срещу него, с дрезгав глас, тя се обърна към него така, както се беше обърнала към Алкатрас.

— Махни се от пътя ми! Махни се от пътя ми!

Капитан Блъд по него време се бе изправял срещу оръжия от всякакъв вид с невъзмутима смелост. Но след тази случка трябваше да си признае, че го бе обзела паника пред заплахата от онези пистолети, размахвани от треперещите ръце на една жена. Подтикнат от тях към пъргавина способна само за него, той отскочи настрани и се притисна към една преграда в най-бързо подчинение.

Той беше подготвен за най-голямата съпротива срещу добрите си намерения към нея, но не и за съпротива, изразена по толкова безкомпромисен и смъртоносен начин. Изненадата му беше такава, че за момент го лиши от всякакво действие. Когато все пак се съвзе от нея, той успя да устои мрачно спокоен пред страха и паниката, която сега долавяше в дамата с пистолетите.

— Къде е Тим? — попита тя. — Необходим ми е! Трябва веднага да сляза на брега. Веднага!

Блъд издаде въздишка на облекчение.

— Слава Богу! Значи дойдохте на себе си по свое собствено желание? Но може би още не знаете къде се намираме?

— О, аз знам къде съм. Аз знам… — И там, внезапно, тя млъкна, втренчена с разширени очи в този мъж, чието място на борда на този кораб внезапно беше обхванато от възбудените и сетива. Присъствието му, изправено пред нея сега, само я озадачи. — Но ти… вие… — тя се запъна, задъхана. — Ти не знаеш. Вие сте в голяма опасност, сър.

— Аз съм в опасност, госпожо, защото вие още размахвате тези пистолети срещу мен. Свалете ги. Свалете ги, госпожо, за Бога, преди да е станала някаква злополука с тях.

След като го послуша и свали ръцете си, той я хвана за ръката.

— Елате тогава с мен на брега, след като искате да отидете там. Слава Богу! Спестявате ми много неприятности, тъй като възнамерявах да ви отведа на брега, независимо дали искате да отидете или не. Хайде!

Но в своето изумление тя се съпротивляваше, посочвайки към жеста на ръката му, настоявайки за обяснение.

— Казвате, че искате да ме отведете на брега?

— Защо иначе смятате, че те върнах в Ла Хача? Защото тази сутрин се върнахме тук по моя инициатива. Казват, че нощта давала добър съвет, но аз едва ли се надявах, че една нощ на борда на този бриг щеше да ви даде такъв отличен съвет, какъвто изглежда сте получили.

И той отново и нетърпеливо се опита да я избута напред.

— Върнали сте ме обратно? Вие? Капитан Блъд!

Това го накара да се спре. Ръката му се отпусна. Очите му се присвиха.

— Значи знаете и за това, така ли? Бях сигурен, че той ще ви каже. Негодникът каза ли ви също така, че възнамеряваше да ме продаде?

— Ето защо искам да сляза на брега, — каза тя. — Ето защо благодаря на Бог, че се върнах в Ла Хача.

— Разбирам. Разбирам. — Но очите му все още бяха сериозни. — И когато ви оставя на брега, мога ли да ви вярвам, че ще си мълчите, докато не си тръгна от тук?

В погледа й имаше гневен укор. Тя издаде напред малката си заострена брадичка.

— Вие ме обиждате, сър. Бих ли могла да ви предам? Как можете да мислите това?

— Не мога да мисля. Но все пак бих искал да съм сигурен.

— Снощи ви казах какво мисля за вас.

— Да, така беше. И Бог знае, че имаш причина сега да мислиш още по-добре за мен тази сутрин. Ела тогава.

Той я поведе през палубата, покрай люка, от който все още се чуваха гневните звуци на затворниците, до корабната стълба и после надолу в чакащата ги голяма лодка. Добре, че не бяха се забавили повече, тъй като той не успя още да се отдалечи и две лица ги погледнаха надолу от горната част на стълбата на главната палуба, едното черно, другото ужасно бяло в своята бледност и ужасно в яростта си, която го беше сгърчила в момента. Господин Феърфакс с помощта на Алкатрас се бе довлякъл до палубата точно когато Блъд и дамата стигнаха до лодката.

— Добро утро и на теб, Джоргито! — поздрави го Блъд. — Доня Изабел ще слезе на брега с мен. Но нейният брат и всички от семейството на Сотомайор скоро ще дойдат при нас и има съмнение, че ще доведат и alcalde със себе си. Те ще поправят грешката, която аз направих снощи, след като спасих гадния ти живот.

— О, не това! Не искам това — призова го доня Изабел.

Блъд се засмя, докато се навеждаше към веслата си.

— Мислите ли, че ще чака? Това ще го ускори при изваждането на резето от люка, за да потегли отново. Въпреки че един дявол знае къде ще отиде сега. Със сигурност не и в Картахена. Идеята, която възприе, за да отиде там, ме убеди, че не е подходящият съпруг за ваша милост, и реших да ви върна при семейството ви.

— Това ме накара също да пожелая да се върна, — каза тя с много замислени тъмни очи. — Цяла нощ се молих за чудо и ето че на молитвата ми бе отвърнато. От вас. — Тя го погледна с нарастващо учудване в светлото си малко лице. — Все още не знам как успяхте да го направите.

— Ах! — каза той и за миг се спря да си отдъхне на веслата. Той се изправи и седна много изправен на седалката, а мършавото му, безстрашно лице се озари от полушеговита, полусамодоволна усмивка. — Аз съм капитан Блъд.

Но преди да стигнат до пристана, нейната настойчивост бе изкопчила по-пълно обяснение от него и то внесе голяма нежност в очите й, плувнали в сълзи. Той прекара лодката през гъмжилото от плавателните съдове с техните шумни обитатели до измитите от морето стъпала на пристана и изскочи под погледа на доста любопитни и въпросителни очи, за да й подаде ръка от кърмата на лодката, където тя бе седнала.

Все още държейки ръката й, той каза:

— Ще ми простите, но не бих искал да се бавя повече.

— Да, да. Тръгвайте. И Бог да върви с вас. — Но все още не освобождаваше ръката му. Тя се наведе по-близо към него. — Снощи си помислих, че сте изпратен от Небето да спасите… този човек. А днес знам, че бяхте изпратен, за да спасите мен. Винаги ще го помня.

Фразата й трябва да се бе запечатала приятно в паметта му, както съдим от отговора му, като той веднага отвърна на поздрава на капитана на холандския бриг. Тъй като с похвално благоразумие, спомняйки си, че дон Франсиско де Виламарга е все още в Ла Хача, трябваше да се лиши от удоволствието от една такава благодарност, с която семейството на Сотомайор можеше би беше склонно да го обсипе, и се оттласна здраво, докато борда му не се допря до издутия корпус на този тъй подходящо в случая точен холандец. Класенс, боцманът, беше на главната палуба, за да го поздрави, когато той се изкачи на борда.

— Рано сте станали, сър — похвали го усмихнатият зачервен холандец.

— Точно както е присъщо за пратеника на Небето — беше загадъчният му отговор, в който дълго време след това Майнхиър Класенс напразно търсеше шегата, която той трябваше да съдържа. Те бяха в процеса на вдигане на котва, когато „Херон“^[1], с издути платна, премина покрай тях в посока към морето, недоволна, разярена и страшна чапла, поела към един далечен полет поради съседството си с ястребите. И в цялото това приключение това нещо беше единственото съжаление на капитан Блъд.