Рафаел Сабатини
Подвизите на капитан Блъд (17)

5

Чухме капитан Блъд да изразява вярата си в съдбата или късмета, както бе казал на Хагторп. Въпреки това, той не се уповаваше прекалено на вярата си още дълго, че да седи бездейно и да чака съдбата сама да дойде и да го потърси. Шансовете, знаеше той, трябваше да бъдат създадени или поне привлечени от интелигентността и усърдието, и още от рано на следващата сутрин той беше вече на крака, за да не губи никакво време в търсенето си. Той знаеше, от информацията, събрана вчера, в каква посока трябваше да се насочи и скоро след изгрев-слънце той се отправи към конюшните на сър Джеймс, за да си набави необходимите средства за това.

Нямаше нищо странно в това, че госта с ранобудни навици беше избрал да поязди преди закуска или че за целта трябваше да заеме кон от домакина си. Фактът, че той трябваше да избере път, който минаваше през плантацията на сър Джеймс, едва ли можеше да подскаже интерес към един от робите, работещи там. Засега можеше да разчита на себе си. Освен това — за вида и от разговорите за търсения роб — той отново се довери на съдбата.

Като начало обаче изглеждаше, че тази сутрин съдбата не беше в особено добро настроение. Защото дори и толкова рано, лейди Корт, било то поради личните си навици, или поради педантичното изпълнение на задълженията си на домакиня или просто поради непреодолимата и обезпокоителна чувствителност към тази привлекателност на мъжа и нейният гост, каквато той безусловно притежаваше, дойде свежа и бодра, за да го изненада още в конюшните и да повика кон, за да може и тя да язди редом с него. Разбира се това беше досадно, но той не промени с нищо изражението си. Когато тя радостно обяви, че ще му покаже водопадите, той тайничко проклинаше нейната жизнерадостност. Много учтиво той възрази с основанието, че главният му интерес обаче са плантациите.

Тя сбърчи перфектния си нос в престорено презрение към него.

— Кълна се, сър, че вие ме разочаровате. Мислих ви за по-поетичен, по-романтичен, човек, който да изпитва възторг от красотата и от дивата красота на природата.

— Защо, аз съм такъв, надявам се. Но аз съм и практичен, а също и нещо като ученик. Мога да се възхищавам на дарбата на човешките описания и да остана информиран по този начин.

Това доведе до малък спор, много красива и еднакво така глупава битка на думи, която капитан Блъд, с определена цел, намираше за чудовищно досадна.

Тя накрая завърши с компромис. Те се насочиха първо към водопадите, към които тя не успя да предизвика повече от вял интерес у капитана, а след това се прибраха за закуска през захарните плантации, към които никой друг интерес не би бил по-разочароващ от неговия. И в изгубеното време там, нейна светлост ставаше все по-раздразнителна.

За да може да разгледа свободно всеки детайл, той продължи със скоростта на нормално ходене през широките алеи между стените от тръстика, които ставаха златисти, покрай групи роби, от които и няколко бели, които се трудеха над траншеите за напояване. От време на време капитанът изпитваше търпението на дамата, като дръпваше юздите, за да може да ги огледа по-внимателно и щом спреше пред някой надзирател, той го разпитваше, първо да се информира за самото отглеждане, а след това и по въпроса за наетите роби, техния брой и качества. Уведомиха го, че белите са докарани каторжници.

— Предполагам, бунтовници — каза капитанът. — Някои от онези певци на псалми, които бяха навън с херцога на Монмаут.

— Не, сър. Ние имаме само един от тях, един който дойде от Барбадос с пратка от крадци и измамници. Тази банда е там долу, в края на този завой.

Те яздеха и стигнаха до групата, дузина полуголи и разрошени мъже, някои от тях толкова почернели от слънцето, че приличаха на бледолики негри, и повече от един с гръб нашарен с кръстосани белези от камшика на надзирателя. Именно сред тях изпитателният поглед на капитан Блъд се спря на човека, когото търсеше в Невис. Нашата лейди, която никога не можеше да издържи дълго в ролята си на любезна покорност, започна да проявява загуба на търпение при тези безполезни неща. Тази загуба беше пълна, когато нейният спътник отново дръпна юздите и пожела учтиво добро утро на якия надзирател на тези нещастни работници. Почти веднага раздразнението и намери отдушник. Млад мъж, който се отличаваше с атлетичното си телосложение и изсветлялата си от слънцето златиста коса, стоеше облегнат на мотиката си и гледаше капитана с широко отворени очи и отворена уста. Тя подтикна кобилата си напред.

— Защо бездействаш, глупако? Никога ли няма да се научиш да не се взираш в господарите си? Тогава това ще ти послужи, за да си подобриш обноските.

Камшикът й злобно преряза голите му рамене. Той беше вдигнат отново, за да повтори удара, но робът, който се беше наполовина завъртял така, че да се отзове напълно с лице към нея, парира удара върху лявата си предмишница, докато тя още замахваше, когато ръката му, едновременно хващайки камшика, го изтръгна от нея с рязко движение, което почти я повали от седлото. Ако другите труженици оставиха работата си, за да се втренчат със страхопочитание, то бдителният надзирател веднага реагира. С ругатня той скочи към младия роб, размотавайки ремъка на камшика си.

— Смъкнете месото от костите му, Уолтър! — изкрещя дамата.

Пред тази заплаха подбуденият младеж отхвърли обкования в сребро камшик и вдигна мотиката си нагоре. Светлите му очи горяха.

— Докосни ме с този камшик и ще ти разбия мозъка.

Грамадния надзирател се спря и го изгледа. Той познаваше безразсъдната решителност, когато я види, и тук той я виждаше доста ясно. Робът, полудял от болка и несправедливост, не си даваше сметка за цената на това, което правеше, а единствено това, че със сигурност щеше да се осмели да изпълни заканата си. Надзирателят се опита да го задържи с думите и повелителния си тон, за да спечели време, докато лудостта му трябваше да премине.

— Остави тази мотика, Хагторп. Остави я веднага.

Но Хагторп му се изсмя и тогава нашата дама също се засмя с нотка, която издаваше ужас в злобната си веселост.

— Не спорете с това куче. Застреляйте го! Имаш заповедта ми за това, Уолтър. Свидетел съм на бунта му. Застреляй го с пистолета си, човече.

Така настоятелно и повелително заповядано, това накара мъжът да прокара ръка към кобура на колана си. Но в момента, в който извади оръжието, капитанът се наведе от седлото си и дръжката на камшика му се стовари върху ръката на надзирателя, карайки пистолета му да изхвръкне от нея. Човекът извика от болка и учудване.

— Спокойно сега — каза Блъд — Спасих ти живота човече, и вярвай ми го сторих. Защото нямаше да ти струва по-малко от него, ако беше стрелял с този пистолет.

— Капитан Питър! — Това беше вик на възмутен и недоверчив протест от страна на лейди Корт.

Той се обърна към нея и презрението в очите му, толкова яркосини под черните си вежди, я удари като шамар.

— Какво си ти? Жена? За Бога, госпожо, в Лондон съм виждал бедни уличници, които са били много по-женствени от вас.

Тя ахна. Тогава в яростта си тя събра смелост да му отговори.

— Аз имам съпруг сър и благодаря на Бога. Ще отговаряш пред него за това. — Тя заби яростно шпори в коня си и потегли в галоп, оставяйки го да реши да я следва или да постъпи както намери за добре.

— Разбира се и също ще отговарям пред всички останали съпрузи по света, извика той след нея и се засмя.

След това махна на Хагторп да се приближи.

— Ела, момчето ми. Ще дойдеш и ще отговаряш с мен. Ще гледам справедливостта да възтържествува и знам, че не трябва да те оставям на милостта на надзирателя, докато се занимавам с това. Хвани се за ремъка на стремето. Ще дойдеш с мен при сър Джеймс. А ти си остани на мястото, мой човек, или ще мина отгоре ти с коня си. На твоя господар ще давам сметка за действията си, не на теб.

Все още държейки ръката си, надзирателят с мрачно лице се хвърли встрани пред тази заплаха и капитан Блъд продължи с лека походка по златистата алея с Том Хагторп, крачещ до него, вкопчен в ремъка на стремето. Младият мъж дрезгаво зададе въпроса си с глас, който едва се чуваше.

— Питър, по какво чудо на съдбата се оказа тук?

— Чудо, нали? Ти не предполагаше ли, че рано или късно някой от нас щеше дойде и да те потърси? — Той се засмя. — Не само имах късмета да те намеря. Това сладко и женствено създание предостави претекст за интереса ми към теб. Това направи нещата и по-лесни. Но така или иначе, лесно или трудно, кълна се в душата си, няма да напусна Невис без теб.