Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Приказка за тройката (5)

Трета глава

Напуснахме заседателната зала последни. Бяхме смазани. Роман пъшкаше и разтриваше вдървения си кръст. Посивял от яд и преумора. Витка съскаше през зъби: „Лигльовци, благовъзпитани чантаджии, глезльовци, мамини синчета. Вместо да дрънкате глупости, грабете и бягайте!“. Едик ме водеше, подкрепяйки ме за лакътя. Той също беше разстроен, но крачеше спокойно. Увличан от инерцията на своя агрегат, около нас кръжеше дядката Еделвайс. Той ми шепнеше уверения във вечна любов, обещаваше да ми мие краката и после да пие водата и настояваше за пътни и дневни пари. Едик му даде три рубли и му заповяда да намине чак вдругиден. Еделвайс изпроси още петдесет копейки за вредност и изчезна. Тогава ми поолекна и открих, че Витка и Роман също са изчезнали.

— Къде е Роман? — попитах аз с отпаднал глас.

— Отиде да ухажва някаква девойка — отвърна Едик.

— Боже мой! — възкликнах аз. — Коя е тя?

— Дъщерята на някакъв важен другар Голтак.

— Ясно! — казах аз. — А Витка?

Едик повдигна рамене.

— Не знам! — отвърна той. — Струва ми се, че Витка има намерение да извърши голяма глупост.

— Да не иска да ги убие? — не можах да скрия възхищението си аз.

Едик разсея заблуждението ми и ние излязохме на улицата. Федя вече ни чакаше там. Той се надигна от пейката и тримата закрачихме рамо до рамо по улица „Първи май“.

— Уморени ли сте? — попита Федя.

— Ужасно! — отвърна Едик. — Аз и да говоря се уморих, и да слушам каталясах, а отгоре на всичко май доста оглупях. Вие не забелязвате ли, Федя, колко съм оглупял?

— Не още — срамежливо рече Федя. — Това обикновено си проличава след около час.

Аз казах:

— Гладен съм. Искам да забравя какво ни дойде до главата. Да вървим в кафе-закусвалнята и да забравим всичко. Ще пируваме. Ще пийнем вино. Ще хапнем сладолед.

Едик се съгласи, Федя също не възрази, макар че никога не беше пил вино и не разбираше това нещо — сладоледа. По улиците бе пълно с народ, но никой не се шляеше по тротоарите, както обикновено става в градовете през летните вечери. Китежградчани, напротив, кротко и културно си седяха на верандите и мълчаливо люпеха семки. Семките бяха тиквени, слънчогледови, от диня и от пъпеш, а стълбищата и верандите — с дърворезба с орнаменти, дърворезба с фигури, дърворезба по стругованите перила, или просто — от гладки дъски; прекрасни стълбища и веранди, сред които се срещаха и музейни екземпляри отпреди много векове, обявени за паметници на културата и обезобразени с тежки чугунени плочи, доказващи, че държавата ги е взела под своя закрила. Подире ни виеше хармоника — някой, както се казва, изпробваше гласа й.

Едик с интерес разпитваше Федя за живота в планините. От самото начало вежливият Едик беше станал много симпатичен на Федя и той му отговаряше с желание.

— Най-страшната напаст — разказваше Федя — са алпинистите с китари. Не можете да си представите какъв ужас е, Едик, когато в родните ви тихи планини, където вдигат шум само лавините, пък и тях предварително ги знаеш кога ще тръгнат, изведнъж някой задрънка и затропа в ухото ти и започне с все сила да реве как „довчерашното сукалче“ се изкатерило по „жандарма“ и „запрашило по гребена“ и как после новоизлюпеният „снежен барс“ „отъпкал пъртина на земята“… Същинско бедствие е, Едик. Някои от нашите се поболяват от него, а най-слабите дори умират…

— Там, у дома, имам клавесин — продължи той замечтано. — Горе, на билото, си седи клавесинът, на ледника. Обичам да свиря на него в лунните нощи, когато е тихо и няма абсолютно никакъв вятър. Тогава ме чуват кучетата в долината и започват протяжно да ми пригласят. Наистина, Едик, чак очите ми се изпълват със сълзи, толкова хубаво и печално се получава. Луна, в простора се носят звуци и някъде далече, далече вият кучета…

— А другарите Ви как реагират на това? — попита Едик.

— В такива случаи те изчезват. Обикновено остава едно момче, но то не ми пречи. Накуцва горкото… Впрочем всичко това сигурно не Ви интересува…

— Напротив, много ме интересува!

— Не-не… Но навярно бихте искали да узнаете откъде имам клавесин. Представете си, донесоха го алпинистите. Искаха да поставят рекорд и обявиха, че ще дотътрят в нашата планина клавесин. При нас — там горе, на върха — можете да видите най-неочаквани предмети. Реши например някой алпинист да се изкачи до нас на мотоциклет — и ето че се сдобиваме с мотоциклет, макар и повреден… Китари сме намирали, велосипеди, бюстове разни, зенитни оръдия… Един искаше да постави рекорд, като се изкачи на върха с трактор; не успял да се снабди с трактор, ама намерил валяк. Да бяхте го видели как се мъчеше с този валяк! Колко се стараеше! Но нищо не излезе, не можа да стигне до снежната шапка. Някъде към петдесет метра не му достигнаха, иначе щяхме да си имаме и валяк…

Стигнахме до входа на кафе-закусвалнята. Разкошното каменно стълбище бе увенчано от ярко осветена площадка и там горе, досами въртящата се врата, триеше подметките си Дървеницата Бърборан. Явно гореше от желание да влезе, но портиерът не го пускаше.

Бърборан вече беше побеснял от яд и затова изпускаше на талази силен, но неприятен за трезвеника Федя, мирис на скъпия коняк „Курвоазие“. Аз на бърза ръка го запознах с Едик, сложих го в кибритена кутийка и му наредих да стои тихо. Дървеницата се укроти, но щом влязохме в залата и открихме свободни места, тутакси се разположи удобно на стола и взе да тропа по масата, като настояваше да бъде обслужен. Естествено, той самият нищо не ядеше и не пиеше в кафе-закусвалнята, но жадуваше за справедливост и настояваше трудът на сервитьорската бригада напълно да съответства на високото звание, за което тази бригада се бореше. Освен това открито се перчеше пред Едик, защото вече знаеше, че Едик е пристигнал в Китежград лично за него, за Бърборан, като негов работодател.

Ние с Едик си поръчахме бъркани яйца по селски, салата от раци и сухо вино. В кафе-закусвалнята добре познаваха Федя и му донесоха сурови стрити картофи, стъбла и листа от моркови и зелеви кочани, а пред Бърборан сложиха пълнени домати, които той си поръча заради принципа.

Щом изядох салатата, усетих, че съм унизен и оскърбен, че съм каталясал като куче, че езикът ми не ще да се обръща и нямам желание за нищо. Освен това постоянно изтръпвах, защото сред шума в залата непрекъснато ми се причуваха пискливи крясъци: „Краката Ви ще мия и водата ще пия!…“, „Там, вътри в нея!…“. Затова пък Бърборан очевидно беше в прекрасно настроение и с наслада демонстрираше пред Едик своите философски наклонности, независимите си разсъждения и склонността си към обобщения.

— Ама че абсурдни и неприятни същества — говореше той, оглеждайки залата с чувство за превъзходство. — Ама наистина — само такива тромави преживни животни са способни, под въздействието на комплекса си за малоценност, да измислят мита, че са царете на природата. Възниква въпросът: откъде се е взел този мит? Например ние, насекомите, съвсем справедливо се смятаме за царе на природата. Ние сме многобройни, вездесъщи, размножаваме се в изобилие и много от нас не губят скъпоценното си време в безсмислени грижи за потомството. Притежаваме осезателни органи, за които вие, хордовите, и понятие нямате. Способни сме да изпадаме в анабиоза за цели векове, без това ни най-малко да ни вреди. Най-интелигентните представители на нашия клас са се прославили като изключителни математици, архитекти и социолози. Ние сме открили идеалното устройство на обществото, завладели сме огромни територии, проникваме навсякъде, където поискаме. Нека поставим въпроса така: кое е онова, което вие, хората — впрочем най-високоразвитите бозайници — умеете да правите, а ние бихме искали да умеем, но не бихме могли да направим? Хвалите се наляво и надясно, че можете да изготвяте оръдия на труда и да ги ползвате. Извинете, но това е просто смешно. Напомняте ми инвалиди, които се хвалят с патериците си. Изнемогвате да си строите жилища с толкова труд, прибягвайки до такива противоестествени сили като огъня и парата, строите хиляди години и през цялото това време — по различен начин, и все не можете да намерите удобна и рационална форма на дома си. А жалките мравки, които искрено презирам за грубостта и привързаността им към култа на физическата сила, са решили този от прост по-прост проблем още преди сто милиона години, и при това са го разрешили веднъж завинаги. Хвалите се, че през цялото време се развивате и това ваше развитие е безгранично. Не ни остава друго, освен да се смеем с пълен глас. Та вие търсите онова, което толкова отдавна е открито, патентовано и се използва от памтивека, а именно: разумното устройство на обществото и смисъла на съществуванието… Вие ни наричате cimex lectularius, паразити, и си въобразявате, че това е обидно прозвище. Но нека да бъдем последователни! Какво значи паразит? Името ни произлиза от древногръцката дума параопод, която означава: „някой, който се храни от чужда трапеза“, „блюдолизец“. Даже вашата наука нарича паразитиращ този вид, който съществува върху или в друг вид и за сметка на друг вид. Да, така е! Аз с гордост потвърждавам, че съм паразит! Аз се храня с жизнените сокове на същества от друг вид — така наречените хора! Но как стоят нещата с тези така наречени хора? Нима те биха могли да се занимават със своята съмнителна дейност или даже просто да съществуват, ако по няколко пъти на ден не захранват своя организъм с жизнените сокове не на един, а на множество различни видове както от животинското, така и от растителното царство? Глупаците и лицемерите ни замерят с обвинения, че се прокрадваме до своите така наречени жертви, като се възползваме от тъмнината и от тяхното, на „жертвите“, сънено и следователно — безпомощно състояние. На тези лицемерни брътвежи аз ще отговоря простичко: нима ние убиваме своята жертва, преди да я излапаме? Може би ние сме изобретили всички тези съвършени и все по-съвършени способи за това убийство? Може би ние сме разработили и практикуваме дивашките способи за осакатяване на своите жертви по пътя на така наречения изкуствен подбор, за да ги изяждаме по-лесно? Не, не сме ние! Даже най-дивите и нецивилизовани от нас си позволяват само трохи от необятната съвкупност от пагубни способности, с които ви е надарила природата. Обаче вие отивате още по-далеч. Можем да ви наречем свръхпаразити, защото никой друг вид досега не се е изхитрил да паразитира върху самия себе си. Вашите началници паразитират върху подчинените си, вашите престъпници паразитират върху така наречените порядъчни хора, вашите глупаци паразитират върху вашите мъдреци. И всички те са царете на природата!

Едик професионално се бе превърнал целия в слух, а Панург изведнъж се запревива от смях и възкликна, дрънкайки със звънчетата си:

— Е, на това му се вика достоен отговор, дяволите да ме вземат с всичките ми карантии, включително апандисита и дванадесетопръстника! Осмелявам се да добавя само, че Ода Нобунага^[1] бил знаменит воин и изключително жесток тиранин, уродлив като маймуна и непонасящ лъжата. Главата на всеки, който нарушавал принципите му, изхвърчала като зелка, като той го накълцвал собственоръчно или предоставял това занимание на някой си Тойотоми Хидейоши^[2], който също бил голям специалист в транжирането на трупове. „Някои казват, че приличам на маймуна! Вярно ли е?“ — попитал веднъж Ода Нобунага един свой приближен, на когото отдавна бил вдигнал мерника. Блюдолизецът замръзнал и се насрал от страх, а Ода Нобунага вече сграбчил ръкохватката на меча си, когато обреченият, подтикван от отчаянието, внезапно прозрял верния отговор: „Какво говорите. Ваше Превъзходителство! — възкликнал той. — И дума да не става! Напротив, тази маймуна има рядката и несравнима чест да прилича на вас!“. Остроумието тутакси възвърнало превъзходното състояние на духа на свирепия диктатор.

— Не разбрах намека! — с достойнство заяви Бърборан, но по лицето му се плъзна сянката на многовековния закоравял ужас от зловещия призрак на чудовищния надвиснал над него палец, неизменно предвещаващ злощастна съдба.

— Аз, разбира се, съм слаб диалектик — рече Федя, отхапвайки с великолепните си зъби парче от зелевия кочан, — но от малък у мен са изградили представата, че човешкият разум е най-висшето творение на природата. Ние в планината сме свикнали да се боим от човешката мъдрост и да се прекланяме пред нея, и сега, когато до известна степен се образовах, продължавам непрестанно да се възхищавам на онази смелост и на онази изобретателност, с които човекът е създал и продължава да създава така наречената втора природа. Човешкият разум, това е… това е… — Той поклати глава и замълча.

— Втората природа! — злъчно рече Дървеницата. — Третата стихия, четвъртото царство, петото състояние, шестото чудо на света… Всеки наистина велик представител на човечеството би могъл да попита: а за какво ви са две природи? Осрахте едната, а сега се опитвате да я замените с друга… Та нали Ви казах, Фьодор: втората природа — това са патериците за недъгавия. Колкото до разума… Нито Вие трябва да говорите, нито пък аз да Ви слушам. Сто века тези мехове, пълни с хранителни смески, си чешат езиците и празнословят за разума, а и досега не могат да се разберат за какво става дума. Само в едно са единодушни: освен тях никой не притежава разум. Ако мислено разтълкуваме цялата история на тази болест, много лесно ще установим, че така наречената теория на мисленето се свежда до изсмукването от пръстите на някои по-прости или по-сложни термини за обозначаване на явленията, които човеците не разбират. Така се появяват раздразнимостта, сетивността, инстинктите, условните рефлекси, безусловните рефлекси, първата сигнална система, втората сигнална система… Наскоро даже откриха трета — тази, която, между другото, ние — дървениците — използваме от незапомнени времена. И знаете ли кое е най-интересното?! Ако съществото е мъничко, ако може лесно да бъде отровено с някоя химическа гадост или просто смачкано с пръст, тогава изобщо не се церемонят с него. Ами, естествено, такова същество може да има само инстинкти, примитивна раздразнителност и низша форма на нервна дейност… Типичен мироглед на самовлюбени олигофрени. Но нали те са разумни, нали трябва всичко да обосновават, за да могат да размажат насекомото без угризения на съвестта! И да знаете, Фьодор, само как се обосновават! Да речем, осата е снесла яйцата си в дупка и мъкне храна за бъдещото потомство. Какво правят тия бандити? По най-варварски начин открадват снесените яйца, а после, изпълнени с идиотско задоволство, наблюдават как нещастната майка запушва с цимент празната дупка. Ето, казват, осата е глупачка, не знае какво върши, защото има само инстинкти — слепи инстинкти, разбирате ли? — и нито капчица разум, така че, когато се наложи, може да й се свети маслото. Усещате ли как с помощта на нагласената терминология нещата се преиначават? Априорно се предполага, че целта в живота на осата е да се размножава и да опази потомството си, а щом не е способна разумно да се справи дори с основната си задача, какво можеш да искаш от нея? Те, хората, се интересуват от космоси-мосмоси, от фотосинтези-мотосинтези, а жалката оса само се размножава, и то на равнището на примитивния инстинкт. На тези бозайници и през ум не им минава, че духовният свят на осата може да е богат и пребогат, че в краткия си живот тя е длъжна да преуспее — иска й се да преуспее! — и в науката, и в изкуствата. На тези топлокръвни не им стига умът, че тя просто няма нито време, нито желание да обърне внимание на своите дечица, още повече, че те дори не са дечица, а неразумни яйчица… Е, разбира се, при осите съществуват правила, норми на поведение, морал. Тъй като по самата си природа осите гледат твърде лекомислено на въпроса за продължаването на рода, законът, естествено, предвижда известно наказание за непълноценното изпълнение на родителските задължения. Всяка порядъчна оса е длъжна да изпълни определена последователност от действия: да изкопае дупка, да снесе яйца, да надонесе парализирани гъсеници и да запуши дупката. Всичко това се следи, съществува негласен контрол, осата винаги има предвид, че зад най-близкия камък може да се крие инспектор-съгледвач. Разбира се, тя вижда, че са й откраднали яйцата или че са изчезнали хранителните запаси, но нали не може да снесе втори път яйца и изобщо няма намерение да си губи времето да възстановява хранителните запаси! Като осъзнава напълно цялата безсмисленост на действията си, тя се прави, че нищо не е забелязала и продължава да изпълнява програмата докрай, защото никак не я блазни перспективата да се разтакава из всичките деветдесет и девет инстанции на Комитета за защита на вида… Представете си само, Фьодор: шосе, прекрасна гладка магистрала, ширнала се от хоризонт до хоризонт. Някакъв експериментатор слага напряко на пътя заграждение с табела: „Заобиколи!“. Шофьорът се досеща, че това е нечия глупава шега, но като съблюдава правилата за благоприличие и нормите за поведение на примерния водач, свива по отвратителния банкет, друса се по ровините, дави се в мръсотия и в прах, губи сума време и нерви, за да излезе отново на същото това шосе двеста метра по-нататък. Защо? Ами причината е все тази: човекът е послушен, точно спазва закона и не иска да се влачи по разните му там инстанции на КАТ. Пък и нали той, също като осата, има основания да предполага, че заграждението е капан и ей там, в ония храсти, може да се крие контролният орган с мотоциклета си. А сега си представете, че потайният експериментатор слага преградата, за да установи равнището на човешкия интелект, и този експериментатор е също такъв самовлюбен глупак като разрушителя на гнездото на осата… Ха-ха-ха! До какви изводи би стигнал той, а!… — От възторг Бърборан започна да тропа с лапичките си по масата.

— Не — каза Федя. — Някак прекадено опростявате нещата, Бърборане. Наистина, когато човек кара автомобил, не може да блесне с интелект…

— Точно така — прекъсна го много хитрата Дървеница. — Също както не блести с интелект и осата, която снася яйца. Нали знаете, тази работа не опира до интелекта.

— Чакайте малко, Бърборане — каза Федя. — Постоянно ме прекъсвате. Искам да кажа… Ето на, вече забравих какво исках да кажа… Да! За да може да изпита истинска наслада от величието на човешкия разум, човек трябва да обхване с поглед всичко, съградено от този ум, всички завоевания на науката, всички постижения на литературата и изкуството. Например Вие се изказахте пренебрежително за Космоса, ама нали спътниците и ракетите са велика крачка, те будят възхищение, и съгласете се, че нито едно членестоного не е способно да извърши такова грандиозно дело.

Дървеницата презрително взе да мърда мустаците си.

— Бих могъл да Ви възразя, че Космосът изобщо не е нужен на членестоногите — рече Бърборан. — Обаче и на хората не е нужен, така че дайте да оставим тази тема. Вие не разбирате най-простите неща, Фьодор. Всеки биологичен вид има своя мечта, произтичаща от историческото му развитие, която се предава от поколение на поколение. И осъществяването на тази мечта обикновено се нарича велико достижение. Хората са имали две изначални мечти: мечтата да летят изобщо, произтичаща от завистта им към насекомите, и мечтата да полетят към Слънцето, която пък се дължи на невежеството им, защото са предполагали, че то е на един хвърлей разстояние. Но не бива да се очаква, че Великата мечта на различните видове, а още повече на различните класове и типове живи същества, трябва да бъде една и съща. Смешно е да се предполага, че мухите от поколение на поколение са си предавали мечтата за свободен полет, главоногите — мечтата за морските дълбини, а пък ние — cimex lectularius — сме копнеели за Слънцето, което не можем да понасяме. Всеки мечтае за това, което е непостижимо за него, но обещава удоволствие. Известно е, че потомствената мечта на главоногите е свободно да пътешестват по сушата, и там, в своите влажни бездни, те много и ползотворно мислят по този въпрос. Извечната и зловеща мечта на вирусите е да постигнат абсолютно световно господство. И колкото и да са ужасни методите, които използват сега, не можем да не им признаем с какво упорство, изобретателност и готовност за саможертва преследват великата си цел. Ами грандиозната мечта на паякообразните? Преди много милиони години те твърде прибързано и необмислено са се измъкнали от морето на сушата и оттогава ги измъчва мечтата пак да се върнат в родната стихия. Да можехте само да чуете техните песни и балади за морето! Сърцето Ви направо би се пръснало от жалост и съчувствие. В сравнение с тези балади героичният мит за Дедал и Икар е просто забавен анекдот. И знаете ли какво стана? В едно-друго те сполучиха, при това по твърде изобретателен начин, защото изобретателните решения изобщо са присъщи на членестоногите. Те постигнаха своето, създавайки нови видове. Отначало сътвориха бягащи по водата паяци, после паяци-водолази, а сега ускорено работят по създаването на вододишащ паяк… Да не говорим пък за нас, дървениците. Ние сме постигнали своето отдавна — още когато се появиха на бял свят тия двукраки мехове, пълни с хранителни смески… Разбирате ли ме, Фьодор? Всяко племе си има своя мечта. Не бива да се хвалите с постиженията си пред своите съседи на планетата. Рискувате да изпаднете в смешно положение. Тези, на които вашите мечти са чужди, ще ви сметнат за глупаци, а пък онези, които отдавна са осъществили мечтата си, ще ви помислят за жалки дърдорковци.

— Не мога да Ви отговоря, Бърборане — каза Федя, — но трябва да Ви призная, че ми е неприятно да Ви слушам. Първо, не обичам, когато с помощта на хитра казуистика се опровергават очевидни неща, и второ, все пак и аз съм човек.

— Вие сте снежен човек. Вие сте недостигащото звено. От Вас няма какво да се вземе — на босия цървулите. Вие, ако искате да знаете, дори за ядене не ставате. Ама я ми кажете, защо не ми възразяват, така да се каже, homo sapiens! Защо те не се застъпват за честта на своя вид, на своя клас, на своето семейство? Ще Ви обясня: защото няма какво да ми възразят.

Възпитаният Едик не обърна внимание на това предизвикателство. Аз имах какво да възразя, но се въздържах, защото виждах, че Федя е разстроен и иска да говори:

— Не-не, нека аз да кажа — рече Федя. — Да, аз съм снежен човек. Да, прието е да ни оскърбяват, нас ни оскърбяват дори хората, най-близките ни роднини, нашата надежда, символът на нашата вяра в бъдещето. Не-не, позволете ми, Едик, да кажа всичко, което мисля. Оскърбяват ни най-невежите и изостанали слоеве от човешкия род, като ни дават гнусния прякор йети, който, както е известно, е съзвучен със суифтовския яху, и прякора „явански гълъб“, който всъщност означава нещо като „огромна маймуна“ или „отвратителен снежен човек“. Оскърбяват ни и най-напредничавите представители на човечеството, като ни наричат „недостигащото звено“, „човекомаймуни“ и ни дават и други, звучащи научно, но опозоряващи ни прякори. Може би наистина заслужаваме известно пренебрежение. Бавно схващаме, твърде непретенциозни сме, у нас е развит слабо стремежът към по-хубавото, разумът ни все още дреме. Но аз вярвам, аз знам, че това е човешки разум, който намира най-висшата наслада в преобразяваното на природата, отначало на заобикалящата го, а в бъдеще и на своята собствена природа. Вие, Бърборане, все пак сте паразит. Извинете ме, но използвам този термин в научния му смисъл. Не искам да Ви обиждам, но Вие сте паразит и не можете да разберете какво върховно удоволствие е да преобразяваш природата. И колко перспективно е това удоволствие — та нали природата е безгранична и човек може да я преобразява безкрайно дълго време. Ето затова наричат човека цар на природата. Защото той не само я изучава, не само изпитва висша, ала пасивна наслада от единението с нея, но и я преобразява — човекът моделира природата според своите нужди, според желанията си, а после ще я моделира и според капризите си…

— Е, да! — каза Дървеницата. — А засега той, човекът, прегръща някой си Фьодор за широките космати рамене, извежда го на сцената и предлага на някой си Фьодор да изобрази процеса на очовечаване на маймуната пред тълпа еснафи, чоплещи семки, Внимание! — внезапно изрева той. — Днес в клуба ще има лекция на кандидата на науките Вялобуйнов-Франкенщайн, озаглавена „Дарвинизмът срещу религията“, като нагледно ще бъде демонстриран процесът на очовечаваното на маймуната! Първо действие: „Маймуна“, Фьодор седи под масата в краката на лектора и талантливо се пощи под мишниците, а изпълнените му с носталгия очи шарят насам-натам. Второ действие: „Човекомаймуна“. Фьодор се разхожда по сцената с дръжка от метла в ръката и търси да убие нещо. Трето действие: „Маймуночовек“. Наблюдаван и ръководен от един пожарникар, Фьодор пали в метален леген малък огън, като при това по лицето му се изписва едновременно ужас и възторг. Четвърто действие: „Трудът създаде човека“. Сграбчил с две ръце бракуван миньорски чук къртач, Фьодор играе ролята на първобитен ковач. Пето действие: „Апотеоз“, Фьодор сяда зад пианото и изсвирва „Турския марш“… Лекцията започва в шест часа, след нея ще бъде показан чуждестранният филм „На брега“^[3] и накрая ще има танци!

Изключително поласкан, Федя срамежливо се усмихна.

— Ами, разбира се, Бърборане — трогнат рече той. — Знаех си аз, че между нас няма никакви сериозни разногласия. Естествено, тъкмо по този начин, малко по малко, лека-полека, разумът започва да сътворява благодетелните си чудеса, като обещава в бъдеще да се родят архимедовци, нютоновци и айнщайновци. Само че не биваше да преувеличавате толкова ролята ми в това културно мероприятие, макар да Ви разбирам — просто искахте да ми доставите удоволствие.

Дървеницата го изгледа, побеснял от яд и изумление, а пък аз злорадо се изхилих. Федя се разтревожи.

— Да не би да съм казал нещо не на място? — попита той.

— Браво на Вас, Федя — казах. — Толкова здраво го населихте, че заприлича на вейка. Не го ли виждате, от безсилие изпадна дотам, че взе да яде пълнени домати…

— Истинско удоволствие е да ви слуша човек? — изкрещя Панург. — Ушите му се изпълват с пролетни сокове и разцъфват като рози. Цицероновци! Клавдиевци, публиевци, аврелиевци! Що се отнася до великите оратори, то Цицерон-младши — по думите на Монтен — приличал на баща си само по това, че носел същото име. Веднъж, докато бил римски наместник на Бухара, той забелязал на пира Цестий, който се бил набутал сред благородниците. Цицерон-младши три пъти попитал своя слуга за името на този непознат нему неканен гост и три пъти, увлечен от задълженията си на домакин, забравял съобщаваното име. Накрая на слугата му писнало да повтаря едно и също и в желанието си да втълпи на господаря си името на Цестий, казал: „Това е Цестий, който, според мълвата, смята, че неговото красноречие далеч превъзхожда красноречието на Вашия уважаван баща“. И какво станало? Цицерон-младши се вбесил и наредил тутакси да отсекат главата на безкрайно изумения Цестий…

— Да, Бърборане, слушах Ви с интерес — рече Едик. — Естествено, изобщо нямам намерение да споря с Вас, защото се надявам, че на нас двамата ни предстои да разискваме още много и то доста по-сериозни въпроси. Бих искал само да отбележа, че за съжаление, човешкото във Вашите разсъждения е прекалено много, а оригиналното, присъщо само на психологията на cimex lectularius — твърде малко.

— Добре, добре — раздразнено извика Дървеницата. — Всичко това е чудесно. Но може би поне един представител на homo sapiens ще благоволи, без каквото и да било лицемерие, да отговори на съображенията, които ми позволихте да изкажа тук? Или, пак повтарям, той няма основания да ми възрази? А може би така нареченият разумен човек има дотолкова отношение към разума, колкото очилатата змия към широко разпространеното оптично приспособление? Или пък той няма аргументи, които могат да бъдат разбрани от същество, притежаващо само примитивни инстинкти?

Имах аргумент, който лесно можеше да бъде разбран, и с удоволствие го използвах. Безцеремонно тикнах под носа на Бърборан показалеца си, а после го свих под палеца и чукнах с него по масата, сякаш отстранявах случайно паднала капка.

— Много остроумно — каза Дървеницата, пребледнявайки. — Този довод наистина е на равнището на висшия разум…

Федя свенливо помоли да му обясним смисъла на разиграната от мен пантомима, но Бърборан заяви, че това са глупости.

— Омръзна ми да седя тук — прекалено високо заяви той на всеослушание, оглеждайки се господарски. — Хайде да си вървим!

Платих сметката и излязохме на улицата, където се спряхме да решим какво ще правим по-нататък, Федя предложи да отидем на гости на Спиридон, но Дървеницата Бърборан взе да протестира, че бил уморен, тия безкрайни разговори с топлокръвните вече му били омръзнали, в момента изобщо не му било до диспути с главоноги мекотели, в края на краищата той бил гладен и най-добре щяло да бъде да отиде на кино. Съвсем ни дожаля за него — толкова беше потресен и шокиран от моя жест, който май наистина беше малко нетактичен — и тъкмо щяхме да тръгнем към киното, когато от бирарията срещу нас изскочи дядката Еделвайс. В едната си ръка стискаше халба бира, а с другата се беше вкопчил в агрегата си. С надебелял език доста заплетено ни обясни колко е предан на науката и лично на мен и поиска бюджетни надбавки, високопланински, а също и пари за непредвидени разходи, за да купи в брой някакви специални щепсели. Дадох му една рубла и той отново се устреми към бирарията.

По пътя към киното Бърборан така и не можа да се успокои. Перчеше се, задяваше минувачите, сипеше наляво и надясно блестящи афоризми и парадокси, но явно личеше, че все още е ужасно притеснен. За да му възвърне душевното равновесие, Едик му разказа какъв огромен принос се очаква да внесе той, Дървеницата Бърборан, в теорията на Линейното щастие и недвусмислено му намекна за очакващата го световна слава и за неизбежните продължителни командировки в чужбина, включително и в някои екзотични страни. Душевното равновесие на Дървеницата беше възстановено напълно. Бърборан очевидно си възвърна присъствието на духа, стана някак по-сериозен, по-представителен, и щом угасна светлината в киносалона, тутакси се завря между редовете да хапе, така че двамата с Едик не изпитахме никакво удоволствие от филма: Едик се страхуваше, че някой, без да му мигне окото, ще размаже с пръст Бърборан, а пък аз очаквах всеки миг да избухне грандиозен скандал.