Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Приказка за тройката (1)

Из „Коментар за преживяното“ от Борис Стругацки
Борис Стругацки

Съвсем съм забравил как започнахме да пишем „Приказката“. В писмата и в дневника има абревиатури МПС, ГС и дори ЖОП, които изобщо не помня какво означават. Ако се уповавам само на документите, оставам с впечатлението, че предварителна подготовка не е имало. Просто сме пристигнали на 6 март 1967 г. в Творческия дом на писателите в Голицино край Москва, в продължение на четири дни сме се надпреварвали да измисляме разни смехории, плана на Китежград, някакъв сюжет и от петия ден е тръгнала работата по черновата. […]

За разлика от „Понеделника“, „Приказката“ малко напомня на колективен водевил — практически всичко е измислено от АБС (Аркадий и Борис Стругацки — Б.пр.), като правихме заедно това постоянно в продължение на тези три седмици в Голицино. Може би тъкмо затова накрая бяхме изстискани като лимони и изтощени като гребци на галера.

На 25 март 1967 г. се появява бележка: „Днес написахме 8 стр. и завършихме черновата от 132 стр. Капнали сме от умора. Последните страници щурмувахме с героични усилия — проляхме не само кръв, а пуснахме и сукървица“.

Това признание е уникално. Наистина умората ни от „Приказката“ беше необичайна, непривична и мъчителна. Изобщо никак, ама никак не беше лесно да се хилиш непрекъснато и злъчно да се надсмиваш в продължение на двайсет дни поред. Предполагам, че това е по силите само на свежи, абсолютно здрави и енергични хора. Във всеки случай никога повече не се оказахме способни на подобен подвиг. Уви, светът е за младите, „Приказката“ се оказа последното ни сатирично произведение. Наистина, няколко пъти се правеха опити за продължение на „Приказката“ — има запазени бележки, специално измислени каламбури, даже някои завършени епизоди от новия сюжет. Последните бележки по този повод в работния дневник са от ноември 1988 г. […]

Но ние така и не се заехме с това продължение. Изглежда, не ни стигна зарядът от бодрост и оптимизъм, пък и младостта ни с всяка година отминаваше, докато не се разтвори съвсем и не се превърна в нещо качествено различно.

Всъщност „Приказката“ по-скоро не се получи истинско сюжетно, идейно и стилистично продължение на „Понеделника“. „Понеделник започва в събота“ е весело, хумористично съчинение, „беззъбо зъбене“, както обичаха да казват Илф и Петров. „Приказката“ е ясна и недвусмислена сатира. „Понеделника“ го съчиниха добри, жизнерадостни и весели момчета, а „Приказката“ я написахме с много злъч и отврат. Оптимизмът на жизнерадостните момчета се изпари, тяхното добродушие, готовността им да разберат и да простят изчезнаха и те станаха зли, с отровени души, склонни враждебно да възприемат действителността — в пълно съответствие с настъпилото време.

Слуховете за реабилитацията на Сталин се появяваха едва ли не всеки ден. С фанфари отекна в обществото зловонният и отвратителен като газова атака процес срещу Синявски и Даниел^[1]. В издателствата началството тайно разпространяваше някакви списъци на лицата, чиито публикации са нежелателни. Наближаваше 50-годишнината на ВОСР (Великата октомврийска социалистическа революция — Б.пр.) и цялата бюрокрация беше на бойна нога… И даже на най-изумруденозеления оптимист му беше ясно, че „затоплянето“^[2] е „отминало безвъзвратно“ и настъпва застудяване, при това такова, че ще зъзнем като кучета. […]

Още в края на май 1967 г. АН (Аркадий Натанович — Б.пр.) пише: „ПзаТ («Приказка за Тройката») е очаквана и в Детгиз, и в МлГв (издателство «Млада гвардия» — Б.пр.)…“. В този момент положението е следното: повестта е предадена на машинописка за размножаване на беловата; ние все още сме изпълнени с надежда, първите читатели — съпругите ни — напълно одобряват „Приказката“ и същевременно единодушно се съмняват, че такова нещо може да бъде отпечатано у нас. Въпреки това продължаваме да умуваме върху текста и да подготвяме различни изменения и допълнения. БН (Борис Натанович — Б.пр.) се безпокои, че в булгаковската „Дяволиада“, оказва се, „също има «Извънредна Тройка в състав от шестнадесет човека»^[3]. Какво ще правим? […] Май ще трябва още да мислим. Имам усещането, че ще имаме достатъчно и даже предостатъчно време да размишляваме върху тези неща“.

Пророчески думи! […] На 12 юни 1967 г. в работния дневник се появява бележка: „БН пристигна в Москва във връзка с отхвърлянето на ПзаТ от Детгиз…“ […], а на следващия ден: „Афронт в МлГв с ПзаТ“ — „Млада гвардия“ също се отказаха да се забъркват с този опасен материал. („Времената вече са други, момчета, времената са други!“) Всичко бе свършило. От този момент — след „Охлюв на склона“ — и за „Приказка за Тройката“ започна дългият и печален период на литературно небитие. […]

През октомври се разкри възможност да публикуваме „Приказката“ в алманаха „НФ“ (Научна фантастика — Б.пр.) на издателство „Знание“. Съставител на поредния брой се оказа Север Гансовски, прекрасен писател, чудесен мил човек и наш добър приятел. Той изрази готовност да се опита да „пробута“ „Приказката“, но при условие, че я съкратим до пет-шест авторски ко̀ли — тоест почти наполовина. Решихме да се захванем с това, и то много енергично, така че завършихме черновата на съкратения вариант буквално за три дни (23 — 25 октомври 1967 г.). И при това, въпреки очакванията ни, се наложи да работим с пълни сили, защото повестта категорично отказваше да се подложи на просто механично съкращаване и се наложи практически да я напишем наново, да създадем нов, напълно самостоятелен вариант […] — „Приказка за Тройката — 2“.

Този вариант, веднъж родѐн, заживя свой самостоятелен, различен от печалната съдба на „Приказка за Тройката — 1“(така и останала си в архива), особен живот, в известна степен независим дори от самите автори. В сборника „НФ“ той, разбира се, не попадна (началството категорично се възпротиви), новата версия беше разгледана и отново отхвърлена и от „Детгиз“, и от „Млада гвардия“, а след известно време се оказа, по щастливо стечение на обстоятелствата, в иркутския алманах „Ангара“, където благополучно беше публикувана в два последователни броя^[4].

Но ние напразно се зарадвахме на тази малка „победа на силите на разума и прогреса“ […] В средата на 1969 г. в далечния Сибир избухна кратък яростен скандал, партийните страсти се разгорещиха и в девети брой на списание „Журналист“ в раздела „Партийните комитети за печата (Иркутск)“ се появи лаконична, но извънредно съдържателна информация, напълно в духа на Лавър Федотович Вуняков:

Обкомът на КПСС (Областният комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз — Б.пр.) разгледа въпросите за идейно-политическите грешки, допуснати от редакцията на алманаха „Ангара“. На страниците на това издание беше публикувана вредната в идейно отношение повест на А. и Б. Стругацки „Приказка за Тройката“. […] За грубите грешки, в резултат на които, в частност, е била публикувана идейно несъстоятелната повест на А. и Б. Стругацки, на главния редактор на алманаха „Ангара“ Ю. Самсонов и на главния редактор на Източносибирското книгоиздателство В. Фридман е наложено наказание строго мъмрене. С решение на бюрото на Иркутския Обком на КПСС Ю. Самсонов е освободен от длъжност…

И това беше само началото. Съществените неприятности се стовариха на главите ни година и половина по-късно, когато до началството достигна информацията, че „Приказка за Тройката“ не е просто идейно вредна повест, а отгоре на всичко е публикувана на Запад, и то не къде да е, а в антисъветското списание „Грани“^[5].

В такива случаи имаше добре отработена и безпогрешна организационна процедура. Така нареченият „секретар по организационните въпроси“ към отделението на Съюза на писателите, към което се водеше съгрешилият писател, привикваше последния при себе си, изправяше го до стената, разобличаваше го като враг на народа и му предлагаше в писмена форма да се разграничи от вражеската провокация, като впоследствие това разграничение се публикуваше в печата. Ако писателят приемеше да следва указанията на началството, операцията приключваше благополучно и наказаният виновник, пламнал като божур от срам и унижение, се завръщаше в строя. Ако писателят се опъваше и започваше да дрънка за свободата на творчеството, конституционните права и други екзотични глупости — с други думи, ако „се правеше на декабрист“ — тогава неговото дело автоматично се предаваше по инстанциите в разпореждане на „компетентните органи“, които са създадени тъкмо затова — да отрязват крилата, да чупят гръбнака и да излъскват мозъците на хората. Още повече, че прецедентът (делото на Синявски и Даниел) вече беше налице. […]

За разлика от мнозина други, АБС никога не са градили планове и не са искали нелегално да издават книгите си в чужбина. Подобни действия винаги са ни се стрували не само опасни, но и напълно безсмислени. Нашият читател е тук и ние трябва да пишем именно за него и единствено за него… (…) Ръкописите „Охлюв на склона“, „Приказка за Тройката“, „Гадните лебеди“^[6] попадаха на Запад^[7] по най-различни пътища; за някои от тях научихме след „Перестройката“, други и досега си остават тайна, заключена със седем печата, но никога тези публикации не са ставали с наше знание и наше съгласие. (…)

Половин ден обмисляхме своето кратко послание за разграничаване, а сетне още половин ден го писахме. Противното беше, че бяхме принудени да правим това. А самите ние не виждахме нищо лошо в станалото… […]

Съобщиха ни, че в бр. 78 от 1970 г. на списание „Грани“ е отпечатана нашата повест „Приказка за Тройката“, публикувана през 1968 г. (алманах „Ангара“, бр. 4 и 5). Съобщено ни бе също, че списание „Грани“ е орган на НТС, придържащ се към ярко изразена антисъветска ориентация. По този повод искаме да заявим следното:

1. Повестта „Приказка за Тройката“ е замислена от нас като сатира на някои отрицателни явления, съпровождащи развитието на науката и представляващи сами по себе си неизбежни задръжки на бурния научно-технически прогрес в наше време. Ние не се наемаме да съдим за достойнствата и недостатъците на нашата повест, но по мнението на редица компетентни другари (повечето от тях учени) „Приказка за Тройката“ е съвременно произведение и беше приета добре в научно-техническите кръгове на нашето общество.

2. За нас е абсолютно очевидно, че необоснованите и безапелационни нападки срещу „Приказка за Тройката“ и други наши произведения от страна на някои кадри от местно значение и неквалифицирани журналисти не дават на редакцията на антисъветското списание „Грани“ никакви права да ни разглежда като свои автори.

3. Ние категорично протестираме срещу публикуването на нашата повест на страниците на антисъветското списание „Грани“ и срещу всякакви провокации, които пречат на нормалната ни работа, и настояваме това повече да не се повтаря.

Дата: 30 март 1971 г.

Подписи.

Написахме го и тутакси яростно се захванахме да довършим първата чернова на „Пикника“. За да изтрием гадната слуз от лентата на пишещата машина. За да превъзмогнем вкуса на идеологическата ипекакуана^[8] в устата. За да се почувстваме отново ако не човеци, поне човекоподобни…

Слава богу, този текст никъде не беше публикуван. Разказват, че тогавашният главен редактор на „Литературная газета“, другарят Чаковски, който по замисъла на началството трябваше да публикува нашето покайващо опровержение, като го прочел, уж, рекъл с отвращение: „Не разбирам срещу кого всъщност протестират — срещу «Грани» или срещу нашите журналисти“. И нищо не отпечатал. Така делото за задграничните издания на АБС беше затворено. […]

В продължение на много години „Приказка за Тройката — 2“ се разпространяваше в списъците (на вредните издания — Б.пр.) и във вид на ксерокопия на текста от „Ангара“. На мен лично тя ми харесваше даже повече от първоначалния пълен вариант. Беше по-компактна и стилистично по-съвършена, макар че за мен финалът на първата версия беше по-добър. Краят на втория вариант прекалено много напомняше на прословутия Deus ex machina („Бог от машината“), към който прибягвали в отчаянието си древните драматурзи, заплетени в хитроумния замисъл на собствения си сюжет. АН, между другото, винаги е предпочитал именно пълния вариант, обичаше да го цитира и ми беше много трудно да споря с него. Пък и не знам дали имаше смисъл.

Веднага щом се появи възможност, ние тутакси публикувахме пълния вариант в списание „Смена“ през 1987 г., двайсет години след като го написахме.