Владимир Зеленгоров
Снежният човек (7)

В пустия дом

Сампо Синги остави брат си в първия манастир, който достигнаха. Освободи се от него и продължи пътя си.

Сняг почти нямаше. Студът беше търпим. Намираше се вода за пиене, та пътят беше лек. Търговците на групи се отделяха от кервана и се отправяха към селищата си. Сампо Синги повярва, че ще се добере до дома си. Започна да си представя как ще влезе в хощуна и вестта за връщането му веднага ще се разнесе навред. Ще се покажат мъже, жени и деца да го видят. Ще излязат домашните на другарите му да посрещнат своите близки. Ще се научи и неговата жена за пристигането му. Ще се зарадва и тя. Ще изнесе детенцето на ръце и ще го посрещне. Ще го въведе в къщата. Ще седнат край огъня, ще пият чай. Той ще люлее сина си на колената и ще му пее песнички, докато майката се радва на подаръците. Ех, колко хубаво ще бъде. Сети се и за брата си. Той наистина малко го познава. Виждал го е само от време на време в манастира. При срещи всеки от тях се чудеше на ума на другия, но се разделяха като свои. А сега! Ламата непрекъснато проклинаше своя грешен брат и когато Сампо го отвърза и смъкна от гърба на яка, където го бе вързал, ламата падна по очи, изпадна в религиозен екстаз и там остана — край манастира. Сампо смяташе още един път да разговаря с него, като се опита да го откъсне от тая глупава преданост към Буда. Но за това после ще мисли, стига сега да стигне до дома си. И колкото повече наближаваше хощуна, толкова по-радостно сърцето му биеше. Най-после ето ги първите къщи. Ето ги първите хора насреща му. Познати хора. Не ги е виждал толкова време, а като че вчера се е разделил с тях. Един от другарите му се отдели и влезе у дома си. Каква радост! Втори срещна близките си. Трети, четвърти. Изгуби се и Пени Пало от очите му. Сампо Синги искаше също по-скоро да се прибере, но уморените якове едвам се мъкнеха. Още малко, още малко. Ето я и неговата къща. Тя е най-личната в хощуна и най-високата — на три етажа. Първият етаж е изграден от неодялан камък и служи за затваряне на добитък, а горните са изградени от неизпечени тухли. Средният служи за жилище на Сампо, а горният за склад на храни и други по-скъпи вещи. Но защо из комина не излиза никакъв пушек, както из комините на другите къщи! Та нима неговата жена не е успяла да събере аргал, за да се топли! Или е някъде у съседите! Но може ли да не е научила новината за пристигането му и да не се е прибрала. Не, това не е възможно. Не само че дим не излиза из неговата къща, но и никакви животни не се въртят из двора. Защо изглежда пуст домът му? Едва сега му се стори, че хората някак странно го посрещаха. Не го гледаха с радостни очи. Има нещо, но какво е то? Какво се е случило с жена му, с детето? Умряла ли е тя, умряло ли е то? Защо му е тогава тая стока, която кара? Защо му е богатство?

Слезе от коня и сам отвори вратнята на двора си, обграден също с камък и тухли. Сам вкара яковете и ги разтовари. За пръв път почувствува болки в сърцето си. За първи път се запита каква ще бъде радостта му от печалбата в тоя мъртъв, затворен дом. Опря се на стената. Краката му започнаха да се прегъват, а тялото да се свлича. Знаеше, че очите му са се много смалили, че само да отпусне натежалата си глава и те ще се затворят, а той ще заспи. Искаше му се да нареди някому да нахрани яковете и кончето, а нямаше кому. Искаше да изпие чаша топъл чай. Струваше му се, че след изпиване на чая по-спокойно ще спи. Но кой да му свари чай! Понякога е нужно съвсем малко нещо да зарадва човека, а той не може и това малко да го има. Защо е животът такъв?

Краката му съвсем се подгънаха и той седна до залостената врата на къщата си. Искаше да заспи, та изведнаж всичко да забрави, а сънят не дойде така бързо, както го очакваше.

Времето се беше позатоплило, защото слънцето грееше и никакъв вятър не духаше. Но Сампо Синги не мислеше за времето. Беше му вече все едно топло ли е или студено. Питаше се защо още никой от съседите му не влезе в двора да го поздрави със завръщането.

Не идеха и братята му. Защо?! При добитъка ли са някъде или и те са измрели! Може би и техният дом е запустял като неговия. Да кажеха кога е умряла жена му. Къде е детето. Сампо нямаше представа колко време седя като труп, опрял гърба си о стената, когато видя, че жена влиза в двора му с дете в ръце. Още щом я зърна, разбра, че не е Ямо. Тя беше по-дребна, по-тънка, ала много пъргава. А тая вървеше бавно и много приличаше на първата му, общата жена с братята. Не се излъга. Тя беше — Мани. Той не беше разведен с нея. Обичаите в Тибет позволяваха както на една жена да има повече мъже, така и на един мъж да има повече жени, стига да има с какво да ги храни и да плаща данъка си. Сампо донесе и на двете скъпи платове да се пременят като най-богатите тибетки. Мани ще облече своята премяна, ще сложи своите накити, а Ямо! Коприната няма да прошумоли в ръцете й, коралите не ще се плъзнат по шията й. Няма да седне върху позлатеното конско седло, което донесе само за нея. Ямо! Къде си, Ямо! Разнасят ли ти се костите сега по скалите или си далече някъде!

Ямо! Как му се искаше тя да е сега срещу него. Да му се усмихне, та да лъснат белите й зъби, с които го захапа някога, когато се нахвърли върху нея, след като я свали от коня и се опита да я върже.

Мани неусетно се беше приближила с детето в ръце. Лицето й беше доста повехнало, но още хубаво. Каква хубавица беше тя преди години. Беше и пъргава. А сега — пълна и тежка в ходенето.

— Ямо я отвлякоха — каза тя.

— Кой я отвлече? — скочи Сампо и сам се почуди откъде намери тая сила.

Мани повдигна рамене. Посред нощ псетата силно залаяли. После млъкнали и на сутринта ги намерили отровени. Старият прислужник, който спял в първия етаж при конете, станал да види какво става, зърнал забулени хора. Много били. Нахвърлили се върху него, запушили устата му и го вързали. Само чул как се качили горе и отвлекли Ямо. Тя викала за помощ, докато я вързали, но имало буря и никой не чул, за да й помогне. Само нея отвлекли, а детето оставили.

Сампо изслуша Мани, впил зъби в долната си устна, и дума не продума, ала твърдо реши да посети всички селища наоколо и да открие жена си. Не вярваше да са я откраднали с нейно съгласие. Тя не можеше да бъде толкова жестока, че да остави невръстното си дете.

Братята му я търсили наоколо, ходили при родителите й, и те я търсили, но нищо не успели да научат за нея. А Сампо беше сигурен, че похитителите са от нейното селище, хора на саиба. От друго място не могат да бъдат. А той много лесно ще ги открие. Тежко и горко на злодееца.

Дойдоха и братята му. Докато пиха чай, и те му повториха разказа на Мани. Сампо стана и поред им даде подаръците, които им беше донесъл. Щом те си отидоха безкрайно доволни, той отпусна глава върху постелята от кожи. Мани го покри с нов кожух. Сложи детето да спи, легна и тя до него и скоро заспа, но и в съня се усмихваше, доволна от големите скъпи подаръци, каквито не бе получавала до тоя ден.

Сампо Синги беше много уморен. Тъжната новина изпи и последните сили, които му бяха останали. Преди да се върне у дома си, смяташе, че щом се прибере в стаята и легне, ще заспи така дълбоко, че ден и нощ няма да се събуди, а ето че сега не можеше дори да задреме. Клепачите на очите му като че се бяха вдървили и не се затваряха. Не можеше ни минута да не мисли за Ямо. Щом му казаха, че е отвлечена, помисли, че това е работа на саиба и съжали, че не му даде някакъв откуп след грабването на Ямо. Тогава нямаше пари, а после помисли, че оня проклетник се е примирил и няма да я търси. А ето че не бе я забравил. Дебнел и наредил на хората си да я отвлекат. Сампо Синги разбираше, че насила не може да я върне и нищо друго не му остава, освен да я откупи. И ще я откупи, но къде ще я намери? Може би саибът е наредил да й отрежат ръцете и краката за назидание на другите и тя е умряла. Затуй братята му не са я намерили.

Клепките му започнаха да се затварят и сънят да го унася, но все му се струваше, че е буден. Ямо ту се явяваше пред очите му жива и здрава, ту я виждаше умряла. Наплашено извикваше и подскачаше. Събуждаше се, разбираше, че е сънувал, и отново се мъчеше да заспи.