Владимир Зеленгоров
Снежният човек (10)

Необикновена среща

По това време, когато Гита стана годеница на Сампо Синги, Ямо седеше при отвора на пещерата. Топлеше се на слънцето и неспокойно се оглеждаше. Два дни как спасителката й не се мярна. При последното идване бе много неспокойна, защото очакваше Зиндаб и хора на господаря да открият, че тя храни и се грижи за бегълката. Те наистина дълго търсиха Ямо след бягството й, но не можаха да я намерят. Помислиха, че е стигнала до дома си. Но после, като научиха, че мъжът й я търси, дойде им на ум, че е болна и лежи някъде наблизо или е умряла. Усъмниха се в тъщата на Зиндаб и започнаха да я следят. Забелязаха, че често отива нагоре към скалите. Решиха да ги претърсят и ако я намерят, да я убият. Такава беше заповедта на господаря. Ямо очакваше нападение, но не мислеше да им се даде. Треската й отдавна бе минала и раната заздравяваше. Силите й се бяха повъзвърнали. Чувствуваше, че може вече да извърви по-дълъг път. Очакваше още малко да се съвземе и да тръгне. Спасителката й дори обеща да й даде кон и храна за път, като се надяваше, че после ще бъде богато възнаградена от мъжа й. Зиндаб и хората на господаря можеха да я нападнат само през отвора на пещерата. А той беше високо и мъчно достъпен. Това позволяваше на Ямо да се отбранява с камъни. Тя не вярваше нападателите й да имат пушки или пищови. Предполагаше, че те ще я нападнат със саби, с камъни и ножове. Ако някой от тях успее да се покачи до входа на пещерата, тя ще го посрещне с камъни, затуй беше натрупала цяла грамада. Не мина много време, откакто бе излязла, зърна двама мъже да се катерят по скалите някак много предпазливо. Не беше трудно да се досети, че нея търсят. Съжали, че не се измъкна предния ден от тази дупка да си върви, но сега вече бе късно, защото от друго място не можеше да избяга. Прибра се в пещерата, та хората да не я видят, и заследи движенията им. Те все така предпазливо се изкачваха. След тях забеляза още двама, а подире им и трети. Сърцето й започна по-силно да бие. Ръцете й потреперваха, но тя все още здраво държеше камъка, който бе стиснала.

Нападателите бяха още ниско, когато тя съвсем неочаквано зърна друг мъж, спрял много близо. С един камък можеше да го повали, но за това трябваше да излезе извън пещерата. По-добре беше да почака. Започна зорко да го следи, но изведнъж изблещи от ужас очи. Това като че не беше човек, а животно с човекоподобно лице, облякло дълга дреха, кой знае откъде взета, и стиснало сабя в ръка. От кого повече да се пази? От него или от хората? Но животно ли е това или някой от пастирите е сложил на лицето си кожа на животно, за да я уплаши? Другояче не можеше да бъде, щом носи сабя. Животното я видя, спря се изненадано, но не издаде никакъв звук. Като погледна пак към него, Ямо усети, че косата й настръхна. Това навярно е снежен човек. Тя беше чувала, че са го виждали високо в планината. Спасителката й каза, че се мярнал и по тия места. Откъде е слязъл? Откъде е взел тая сабя? Тази дреха? Сигурно е убил някой човек. И все пак тя не се уплаши много от него. Защо ще я убива, щом като тя няма да го нападне. Ако е за храна, наблизо има много по-вкусни животни. Още повече той е сам и тя ще може да си послужи срещу него и с острия си нож, ако я нападне. Но как ще се отърве от хората, които са повече и много по-страшни.

Човекоподобното животно също я гледаше учудено и се питаше откъде се взе пък тя. То наистина беше йети.

След като изплаши до смърт поклонниците и настигна отряда на Сампо Синги, снежникът тръгна след кервана. Вървеше на доста голямо разстояние зад тях, за да не го виждат. Не намереше ли корени, ядеше месо от умрелите товарни животни. Издебваше и живи. Сабята му помагаше лесно да ги разсича и да се нахранва с месото им. Стигна до манастирското селище. То го изненада с постройките си, със звъна на камбаните, с многото си хора, но същевременно му вдъхна и страх. Йети разбираше, че мъчно може да живее спокойно в близост с толкова хора, които постоянно излизат из селището и кръстосват насам-натам. Намери връхна дреха при една колиба, облече я, както я обличат хората. Изостави Самповия керван и заскита, където му виждат очите, като денем повече лежеше в затулени места или пещери, а нощем се придвижваше от едно място на друго и си търсеше храна.

Тая нощ уби див овен от едно стадо, изяде част от месото му, а другата скри да има за другия ден. Добра се рано до тия камъни и между тях на припек мислеше да прекара деня. Зарадва се, като видя пещерата. Можеше да се вмъкне и в нея. Но тая жена. Какво прави в пещерата? Защо тя не извика, като го видя? Не побягна, както бягаха всички хора, които срещна по пътя си. Подгъна крака и седна между две скали, като продължаваше да гледа към пещерата. Не изпускаше от очи и жената. Ямо не гледаше вече към него, а следеше хората, които я търсеха и предпазливо се изкачваха нагоре. Йети също ги видя, но и той като Ямо не се помръдна, но не откъсна вече поглед от тях. Тя бързо се отдръпна в пещерата, без да разбере дали са я видели.

— Сигурно се крие в тая пещера — обади се един от нападателите.

Йети не разбра какво каза. По погледите и движенията на хората отгатна, че те търсят нещо — него или жената. Не беше видял хора да се бият помежду си. Стисна силно дръжката на сабята, готов веднага да скочи, ако се опитат да го нападнат. Но те не се обърнаха към него, защото не го забелязаха.

— Пипнахме ли те най-после? — извика неочаквано един от нападателите, като гледаше към отвора на пещерата.

Ямо не се обади, и те продължиха изкачването си, но тя ненадейно изскочи и с голям камък удари първия от тях. Той простена и се строполи. Кръв от пробитата му глава започна да багри камъните. Той простена за помощ. Другарите му си казаха нещо и единият впи очи в отвора на пещерата, а другият предпазливо се запромъква към него. Йети любопитно поглеждаше ту към хората, ту към пещерата да види какво ще стане по-нататък. Той беше сигурен вече, че тия хора не преследват него, че дори не са го забелязали. Не мина много, Ямо отново се появи и се прицели с голям камък в човека, който се приближаваше към ударения, но той успя овреме да се закрие и да се запази. В същия миг другият нападател се прицели в нея, но тя навреме се дръпна и камъкът не я засегна.

Нападателите останаха много изненадани от съпротивата на Ямо. Не знаеха колко камъни има в пещерата. Не посмяха направо да се приближават към нея. И двамата им другари, които ги следваха, заобиколиха скалата, появиха се от другата страна на отвора и се доближиха до него, без да забележат снежника. Едва тогава първите се надигнаха и започнаха да се приближават към Ямо. Тя бързо се подаде и щом се прицели с камък, един от нападателите над нея я удари силно с дърво. Тя изпищя, падна на самия ръб на скалата, отметна се от нея и полека се затъркаля надолу, без вече да издава някакъв звук. Нападателите ревнаха радостно и се спуснаха с голите ножове към нея, но радостта им не трая много. Йети неочаквано изскочи срещу тях, размахвайки сабята.

Първият нападател, който го съзря, издаде уплашен вик и мигом се спря. Спряха се и другите. Нито един от тях не беше виждал снежник, но бяха чули за появяването му по тия места и веднага се досетиха, че е той. Помислиха дори, че се е сдружил с жената, живеят заедно в пещерата, и е ходил някъде за храна. Сега се завръща и ще ги избие. Затуй един през друг хукнаха надолу, изплашени до смърт. Йети наистина ги подгони, като издаваше неразбираеми звуци и размахваше сабята. Искаше далече да ги прогони. И наистина ги прогони. Никой от тях не смееше да се връща назад да търси жената. Още повече, всички помислиха, че тя е умряла от удара. Йети бавно и спокойно се върна при нея. Тя продължаваше да лежи по очи надолу с главата, проснала напред и двете си ръце. Небето беше бистро и чисто като око. Слънцето още не беше стоплило земята. Тя беше суха. Сух беше дори въздухът. Наоколо не се виждаха ни хора, ни стада. Навред се жълтееха сипеи, лъщяха скали. Тук-таме стърчеше самотно дръвче с оголени клони. От време на време се чуваше грачене на гарвани. Други птици нямаше.

Приятно беше да се стои на скалите, но Йети знаеше, че слънцето ще се скрие и ще стане много студено, та и той дори трябва да потърси по-топло местенце. А това място не можеше да бъде другаде, освен вътре в пещерата. Отправи се към входа й. Щом го достигна, съзря постелката на Ямо. Камъните, които беше събрала, за да се отбранява. Стомната за вода. Чаша до нея. Съда с дзамбата. Къс потъмняло месо. Йети не беше нито гладен, нито жаден, та не пристъпи към тях, но обиколи цялата пещера и се убеди, че няма друг човек. Значи можеше да пренощува в нея. Беше сигурен, че нападателите не ще посмеят да се върнат.

Когато се появи отново на входа на пещерата, жената се беше смъкнала като че ли по-ниско и се мъчеше да стане. Той пак я погледна. Не беше се излъгал. Ямо наистина се опитваше да стане. Много пъти се надига, но отново пак падаше. Йети седна по-далече от входа на пещерата да се топли на слънцето. Тя беше с гръб към него, та не можеше да го види.

Ямо започна да се съвзема. Главата й тежеше, като че беше камък. Едвам повдигна ръка и с пръсти напипа мястото, където най-силно я болеше. Пръстите й не се измокриха. Значи кръв нямаше, но напипа голяма буца. Все пак това беше по-добре, отколкото ако й бяха пробили черепа. Струваше й се, че няма да може да се изправи. А много й се искаше отново да се вмъкне в пещерата. Дано и снежникът се е махнал, та да бъде по-спокойна. Не можеше да се изправи, но когато се обърна да полази към входа на пещерата, потрепера.

Опрял глава на дясното си рамо, снежникът спеше. Тя се спря по-далече от него и потъна в тъжни мисли. Ако се надвесеше над бистър вир вода и отразеше в него лицето си, едва ли щеше да познае, че е нейното. Преди то беше кръгло и с мека, гладка кожа. Черните й очи светеха като въглени. От предишното й хубаво лице бяха останали само костите, покрити с потъмняла, набръчкана кожа. Очите й хлътнали дълбоко, като че ли нямаха гледци. Две големи синини тъмнееха на челото й, а главата й тежеше, като че беше станала три пъти по-голяма. Толкова й тежеше, че не можеше да я изправи. Тя мислеше, че съвсем малко й оставаше, докато се добере до дома си. А сега! Ако тоя снежник не беше изникнал като из земята, тя щеше да е мъртва. Щеше й се да вярва, че той няма да я убие, щом като не е сторил това досега. Все пак не беше никак спокойна. Искаше й се час по-скоро да се махне от това място и да не го вижда никога, а нямаше сили да ходи. Не знаеше и къде да отиде. Имаше опасност да налети в ръцете на някой от ония, които искаха да я убият. Какво да направи! Пак погледна към снежника, който продължаваше да спи. По лицето му, което не беше цяло окосмено, личеше, че е още млад. Изведнъж погледът й падна върху сабята му, която лежеше до него. Потрепера цялото й тяло, когато тя изведнъж разбра, че много прилича на сабята на мъжа й. Не беше проста, а с посребрена и позлатена дръжка, каквато беше мъжовата й сабя. Колкото и да напрягаше ума си, каквито и предположения да правеше, тя не можеше да отгатне по какъв начин тая сабя е попаднала в ръцете на снежника. Може би Йети е убил мъжа й. Не, не можеше да повярва! Сампо няма да се даде на снежен човек. По-възможно беше да е убит от хора, да е умрял от рани или болест, а снежникът да е намерил трупа му и да е взел сабята. Но защо ще го убива, щом не уби нападателите й, нито пък нея?

Дълго седя, потънала в размишления, и все поглеждаше към него, а той продължаваше да спи непробудно.

Мина доста време. Ямо почувствува, че силите й се възвърнаха. Полази бавно нагоре към пещерата. С мъка се изкачи до входа и спря да се потопли на слънцето. В това време снежникът се пробуди. Обърна се полека и спря поглед върху нея. Очите му не бяха големи, нито черни като на тибетците, а кафяви. Ямо не разбираше снежникът някакъв вид човек ли е, който живее в горите, или животно като другите животни, които познава, с тая разлика, че ходи на два крака. Но ако е човек, все щеше да проговори нещо. Преди го чу да издава някакви звуци, а сега я гледаше като ням. В погледа му нямаше нищо страшно, нищо зверско. Дори се четеше радост. И наистина Йети се радваше, като я гледаше близо до себе си. За първи път след като го прогониха близките му, той виждаше същество, което не избяга от него. Искаше му се да не се дели от това същество. Да остане да нощува в пещерата, където ще нощува и то. За него Ямо не беше страшна.

Йети беше свикнал, като убие по-едро животно, да се нахрани с месото му и каквото остане, да го занесе в пещерата, където нощуваше семейството. Ако някой от близките му беше гладен, изядаше месото, ако ли не, то оставаше за другия ден.

Йети^[1] не знаеше гладна ли е Ямо и яде ли месо, но реши да донесе късовете, които беше скрил. Погледна към нея и стана. Ямо помисли, че той си отива и страх я обхвана. Ако нападателите са близо и го видят, може пак да я нападнат. Опита да се изправи, но не можа.

— Йети! Йети! — извика с глух разтреперан глас. Снежникът я чу. Спря се, полека обърна глава и кротко я погледна.

— Стой! Стой! — замоли го тя. Ясно бе, че той не разбра думите й. Тогава Ямо започна да му маха с ръка да се върне, но снежникът не разбра и тия знаци. Погледа я учудено, обърна пак главата си и продължи бавно да се промъква между скалите.

Като го гледаше как се отдалечава, Ямо страхливо запоглежда надолу. Струваше й се, че щом той се отдалечи, нападателите й ще се върнат отново. Започна да лази към отвора на пещерата. Ако ония се появят, по-мъчно ще се доберат до нея. А докато се мъчат да влязат, снежникът може да се върне и отново да ги прогони.

„Той е ожаднял, отиде да пие вода и пак ще се върне“ — гласно въздъхна тя, като че ли да се успокои.

Но снежникът не се върна толкова бързо, колкото предполагаше, и тя започна повече да се тревожи. Но не се показваха и нападателите. Това я накара да смята, че за нея ще бъде по-добре Йети да не се връща. Без неговото присъствие ще прекара по-спокойно нощта. Но ето че преди слънцето да залезе, той се показа между скалите. Вървеше бавно, доста наведен, като с дясната ръка се подпираше на сабята, а под лявата си мишница стискаше бут още прясно овнешко месо.

Ямо беше седнала пред отвора на пещерата и не се помръдна, като зорко го следеше. Все така наведен, все така бавно и спокойно Йети я приближи. Спря се на няколко крачки от нея и остави месото пред краката й. Пак издаде някакви звуци, като поглеждаше ту нея, ту бута.

Доста време Ямо не беше яла прясно сурово месо. Наведе се, отряза с ножа си късче от него и започна да го дъвче. Йети продължаваше радостно да я гледа. Когато тя престана да яде, той отново стана и пак се изгуби нататък между скалите.

Слънцето залезе. Нощта някак бавно настъпваше, а времето бързо ставаше студено. Ямо се прибра в пещерата, като непрестанно гледаше към отвора й. Много часове минаха в мъчително очакване, докато сънят затвори очите й.

Когато се събуди, дочу хъркане. В първите мигове не можа да се опомни и разбере къде се намира, но като отвори очи, изведнъж й стана ясно къде се намира. Но кой беше тоя, който спеше в другия край на пещерата и хъркаше? Снежникът ли е влязъл или някакъв човек се е вмъкнал да пренощува и спи, без да подозира, че и тя е вътре?

Не знаеше колко време е спала и дали скоро ще се съмне. Още й се спеше, но разбираше, че не може да заспи, докато това хъркане се разнася из пещерата. А то беше тихо, спокойно и равномерно, хъркане на човек, заспал дълбок сън.

Беше сигурна, че не е човек от нападателите й. Той най-напред няма да посмее да влезе, а камо ли да заспи. По-вероятно беше да е Йети. Само той можеше да спи спокойно. Все пак и неговото присъствие я плашеше. Затуй се въртеше, заслушваше се в дишането, дълго гледаше в посоката, откъдето то се чуваше, и като не можеше да види нищо, обръщаше очи към отвора на пещерата. А навън беше тъмна, непрогледна нощ, както беше тъмно в пещерата. Ямо не можа вече да заспи. А хъркането продължаваше все така равномерно и много тихо. Но ето че най-после денят започна да настъпва и в пещерата да става по-светло. Ямо не откъсваше вече поглед от посоката на хъркането и както предполагаше, пред очите й започна да се очертава грамадното кафяво тяло на снежника. Той беше легнал на лявата си страна с лице към нея, сложил главата върху лявата си ръка. С дясната беше притиснал сабята. Ямо продължаваше да стиска ножа, въпреки че не изпитваше никакъв страх от него. Щом през нощта не беше я нападнал, през деня ли ще я нападне? Все пак реши да не дочака събуждането му и безшумно се измъкна навън. Не мина много и ето че и снежникът се измъкна, като триеше с лявата си ръка още сънените си очи. Той седна недалече от Ямо, погледа я усмихнат и посочи тялото на антилопа, която беше убил и донесъл през нощта. Откакто я отвлякоха, усмивка не беше озарявала устните на Ямо, а сега и очите й се засмяха. Йети се изправи. Той наистина беше голям и силен, но на нея се стори още по-голям, още по-силен. Бавно слезе той надолу, като се обръщаше към нея и я поглеждаше. Отряза единия бут на антилопата. Насече го на няколко къса. Хвана го с лявата ръка. Занесе го при жената. Остави го пред нея, пак се усмихна. Върна се при тялото на антилопата, седна до него, започна да сече и да дъвче големи късове. Ямо също започна да реже от бута и да яде. Йети изяде половината месо. Облиза се, стана и тръгна. Ямо се досети, че ще иде да пие вода. И ней се пиеше, а нямаше капка в стомничката.

— Йети! — извика тихо. Снежникът я чу. Спря и бързо се обърна. Тя запълзя веднага към пещерата. Той помисли, че тя е видяла хора и започна да оглежда скалите. Не съгледа човек. Ямо излезе със стомничката. Искаше да му я даде да й донесе вода. Започна да му обяснява как да я напълни, но той нищо не можа да разбере. Тогава тя тръгна на много близко разстояние след него, сама да си налее вода. Главата все още я болеше, мъчно вървеше, но се надяваше да стигне до реката, защото жаждата я измъчваше много.