Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1966 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- debora (2024)
Издание:
Автор: Владимир Зеленгоров
Заглавие: Снежният човек
Издание: първо (не е указано)
Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Град на издателя: София
Година на издаване: 1966
Тип: повест
Националност: българска
Излязла от печат: 25.VI.1966 година
Редактор: Светозар Златаров
Художествен редактор: Михаил Руев
Технически редактор: Лазар Xристов
Художник: Румен Скорчев
Коректор: Ана Ацева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20503
История
- — Добавяне
В доживотната тъмница
Още преди да влезе в пещерата, лама Ринпохе затвори очи. През цялото време, докато зазидваха отвора й, той шепнеше запомнени молитви. Загуби съзнание от умора и напрежение, строполи се върху рогозката и заспа. Много скоро засънува, че се понася към мястото на вечното блаженство. Превърнал се е на бяло облаче и лети над долини и сипеи, над снежни върхове. Лети по-бързо от мълния небесна и очите му светят като звездите нощем. Беше достигнал върха на своето щастие. И ако имаше нещо, което помрачаваше щастието му в някой миг, то бяха спомените от земния живот. Спомняше си той, че на земята има грешни хора, чиито души ще се прераждат в разни твари и ще се мъчат. Спомни си дори за своя много грешен брат Сампо, който никога няма да достигне вечно блаженство. Ненадейно грешният му брат се изпречи на пътя му, падна на колене и започна да се моли за прошка, че си е позволил в оня студен ден да го върже и качи на яка. Лама Ринпохе побърза да извърне глава настрана, за да не скверни погледа си. Грешникът простря ръце и го хвана за краката. Щастливецът извика, колкото сили има, и се пробуди, след като беше спал близо едно денонощие. В първите минути, преди да отвори очите си, помисли, че братът му потъва във вечната тъмнина, за да изплаща греховете си, но щом поразкърши тялото си, като дойде в пълно съзнание, започна да разбира, че е сънувал, че още не е на път за вечното блаженство и се намира в пещерата. Започна да си припомня как влезе в нея и ето го лежи, обкръжен от непроницаема тъмнина. Тръпки на страх преминаха по изтощеното му тяло. Полека се изправи на колена. Съзря сноп светлина, която се промъкваше през една пролучка на преградната стена. Той знаеше, че в тая пролука ще му оставят храна. Навярно вече един от ламите е донесъл паничка с дзамба. Не му се ядеше, та не потърси храната, а заопипва студените блокове на преградата. Те бяха големи и той не можеше да я събори със своите немощни сили. Ослуша се и разбра, че през нея не може да долови нито птичи, нито човешки гласове. Нищо не можеше да отвлече съзнанието му, нито да го изкуши. Той се намираше като в гроб, само с тая разлика, че можеше да пълзи, дори да се изправя, да ходи напред-назад. Но не ще види никога вече светлина и очите му ще ослепеят. Но те не му и трябват. Никога не ще чуе друг човешки глас, освен своя и ехото от него, когато се моли. Така ще бъде, докато сърцето му престане да бие и дъхът му спре, а пречистата му душа се понесе към мястото на вечното блаженство. И тогава за него ще настъпи най-щастливото дълголетие, само да изтърпи веднъж това последно изпитание в тая пещера. Но колко ще продължи то. Година! Едва ли. Ще минат може би две, три, а и повече. Той беше чувал, че някои светци, влезли в пещера по свое желание, са прекарвали там по двадесет и повече години. А годините ще зависят от греховете. Колкото е по-грешен един лама, толкова по-дълго ще живее в пещерата.
Много часове лама Ринпохе прекара в размишления, докато почувствува глад. Полази към пролуката. Посегна към нея. Измъкна съдинка с дзамба и започна лакомо да яде. Ястието му се услади много и той дори облиза съдинката, постави я на мястото й, върна се назад, кръстоса крака върху рогозката и започна да премята броеницата си, да мечтае, да размишлява. Може би мина час, откакто се нахрани, може би минаха два. Той нямаше с какво да мери времето. По светлината през пролуката познаваше само, че още е ден. И наистина още беше ден, когато дочу някакъв шум откъм дъното на пещерата, който не приличаше на шумолене от крила на прилепи. В първите минути помисли, че шуми поточето, което тече някъде през дъното на пещерата, но постепенно започна да разбира, че някакво едро същество, човек или животно, влязло в пещерата кой знае кога, сега бавно се промъква към него в мрачината и не вижда къде стъпва. Не, не е никакъв човек. Животно е. В Тибет живеят различни животни, но дивият як няма откъде да се вмъкне в пещерата, а няма и защо да влиза в нея. Не ще се скрие там и дивото магаре, нито дивият овен. Тогава вълк! Едва ли! Но каквото и да е това животно, откъде е влязло в пещерата. Лама Ринпохе знаеше, че ламите, преди да зазидат свой събрат в пещера, първо хубаво я оглеждат дали няма и втори отвор. В тая пещера са изпросили греховете си и други лами и са станали светии. Значи пещерата няма друг вход. Тогава! Да е останал някой лама в пещерата, когато са зазидвали отвора й. И това не може да бъде.
Светецът отпусна ръце върху колената си. Престана да премята зърната на броеницата. Склопи устни и започна внимателно да се ослушва и взира напред в мрачината, но дочуваше шума от приближаващите се стъпки, а нищо не виждаше. И все по-голям ужас го обхващаше, като си представяше, че това животно може да му попречи да пречисти душата си и тя да отлети в лоното на вечното блаженство. Но какво може то да му направи! Нищо друго, освен да го разкъса на парчета и да изпие кръвта му. Да го разкъса. Няма да се съпротивлява, защото е сигурен, че такъв край му е отреден. Това животно е изпратено от бога да го умъртви. И все пак го беше страх. Предпочиташе да умре в постелята си, отколкото да го разкъсват разни хищници. Но смъртта му не зависеше от него. Скръсти ръце, примря от страх и зачака смъртта си, без да знае след колко време тя ще настъпи и каква ще бъде.
Неочаквано съвсем наблизо проехтя някакво неясно ръмжене, по-скоро прилично на човешко, отколкото на животинско. Навярно човекът, който идеше от дъното на пещерата, се удари о някоя скала. Но защо не изпъшка, не извика, а само изръмжа!
Изведнъж в пещерата стана тихо. Толкова тихо, че ламата чуваше само ударите на сърцето си. Започна да мисли, че никакъв шум не е имало, а така му се е сторило. Но тишината не трая дълго и отново прошумяха стъпки. Ламата се уплаши още повече, отдръпна се в края на пещерата и притаи дъха си. Стъпките се чуваха все по-ясно. Не бяха четири, както му се стори в началото, а две. Значи човек го приближава. Какъв е? Някой подивял или полудял! Друг не можеше да бъде, освен ако е лама като него. Какъв е на ръст? Висок или нисък? Силен или слаб? Ако го нападне, ще може ли веднага да го удуши или светецът дълго ще се мъчи в ръцете му, докато издъхне.
Ламата не можа да го види дори, когато стъпките се изравниха с него, нито пък да разбере вижда ли го неочакваният гостенин и какво мисли да прави с него. Изглеждаше, че не го е забелязал или пък не искаше да се разправя с него, защото непознатият тайнствен човек отмина, без да се спре. Стъпките му заглъхнаха чак при преградната стена. Тя препречи пътя му. Какво ще прави по-нататък!
Чу се ново ръмжене и лама Ринпохе видя как изведнъж светлина нахлу в пещерата. Камъните на преградната стена полетяха с трясък надолу към пропастта и на нейно място остана един грамаден йети със сабя в ръка.
След раздялата с Ямо Йети отново остана самотен. Разбра, че хората нищо не могат да му направят. Те дори се боят и бягат от него. И все пак съзреше ли повече хора на едно място, той се плашеше от тях и се криеше. А повече хора все по-често срещаше по пътя си. И все бягаше от тях. А там, около езерото, дето се роди и отрасна, не виждаше човек години наред. Там животът му беше много по-спокоен, затуй реши да се върне. Надяваше се, че ония мънички, слаби хора са отминали нанякъде и вече няма да се мяркат. Не знаеше точно къде трябва да мине, но схващаше посоката, по която трябваше да се движи. Не бързаше, защото му беше все едно кога ще се върне. Най-напред гледаше да се нахрани. След това да се наспи в някоя пещера или между непристъпни скали и тогава продължаваше да върви напосоки към езерото.
Току-що беше изял малка антилопа, когато съзря много лами и поклонници да пъплят едва-едва отдолу по долината. Той побърза да се вмъкне в пещерата. Спотаи се там да дочака отминаването им. А те не отминаха, а зазидаха пещерата. Той предпочете да се наспи, докато те се махнат. Стана и събори стената. Едва тогава съзря свития в ъгъла на пещерата изплашен до смърт лама, но нямаше какво да търси от него. Трябваше да се отдалечи по-скоро и да продължи пътя си към пещерата при езерото.
Йети не беше се помръднал, когато отдолу се зададе ламата, който беше определен тоя ден да донесе дзамба на светеца. Държеше здраво пръстената съдинка, за да не я изтърве или по невнимание да изсипе дзамбата. Както беше обичаят, носачът на ястието гледаше в земята и колкото се приближаваше до пещерата, толкова по-бързо произнасяше молитви. Щом стигна до пещерата, спря се близо до нея и вдигна очи към отвора й. Те се изблещиха. Той затрепера като лист. Изпусна съдинката с дзамбата и се свлече на земята в очакване застаналият в отвора на пещерата снежник да се хвърли отгоре му и да го разкъса. Но снежникът стоеше и го гледаше с тъпо безразличие. Ламата взе да дохожда на себе си. Съзнанието му, помрачено от неочакваната среща, започна да се избистря. Той се обърна по корем на земята и полази към потока, като се мъчеше колкото се може по-скоро да се отдалечи, защото снежникът можеше да го настигне всеки миг. Ала Йети поглеждаше ту към съществото, сгушено в края на пещерата, което скимтеше като паленце, ту към онова, което се влачеше като пребито животно. Не се помръдваше. Чудеше се накъде да тръгне за храна, защото чувствуваше глад след дългия сън. Едно от двете човешки същества можеше да го нахрани, но той не пожела да яде човешко месо. Прозина се и внимателно заслиза към земята. Слънцето беше още високо на небето. Имаше време, докато се стъмни, да улови някое животно и да се нахрани с топлото му месце. А може да похапне корени и листа. Стъпките му отшумяха нататък по сухия сипей.