Владимир Зеленгоров
Снежният човек (22)

Неочакваната постъпка на Йети и неговата гибел

Докато Сампо Синги и неговите другари се суетяха в подножието на скалата и се чудеха какво да правят, Йети стоеше горе и продължаваше да ги гледа. По едно време побутна камъните пред себе си.

— Бягайте! Снежникът ще ни избие с камъни — извика Пени Пало, който не откъсваше поглед от него.

Всички побягнаха изведнъж в различни посоки. И наистина в подножието на скалата паднаха няколко камъка, ала Йети само ги събори, за да не му пречат, а не целеше да удари човек. Това пролича после, когато събори и други, та разшири отвора на пещерата и се показа целият през него. Хората се бяха спрели кой докъдето бе избягал. Йети започна да мести погледа си от човек на човек. Толкова време скита между селищата и никой не го нападна. А сега, да са дошли от толкова далече да го търсят из тия дупки? Сметна, че не са дошли нито за него, нито за близките му, а за тия предмети в пещерата. Като постоя доста дълго време и погледа, обърна се и влезе в пещерата, но скоро отново се появи.

— Вижте! — екна учуденият глас на Ямо. С нейния вик всички отскочиха още по-назад, защото снежникът бе вдигнал с яките си ръце голямо сандъче. В същата минута то полетя към подножието на скалата. Удари се с трясък о земята, подскочи и повече не мръдна. Из него изскочиха разни домакински прибори. Сампо Синги се загледа в тях с разтупкано сърце. Бързо изправи главата си, вдигна очи към снежинка, който все още стоеше на отвора, и започна да му дава знаци, с които искаше да му каже да изхвърли всичко, каквото има в пещерата.

Йети нищо не разбра от неговите знаци, но отново влезе в пещерата и се появи с голям вързоп в ръце. Веднага го запрати към земята. Вързопът падна близо до сандъчето, но от него не изскочи нищо. Хората полюбопитствуваха да разберат какво съдържа — платове, дрехи или нещо много по-скъпо като коприна, но никой не се спусна към него, защото не беше толкова важно. Важното беше ще изхвърли ли снежникът и други сандъци. Това зависеше от него. Те бяха готови да му се молят, да му подарят една сабя. Всичко, каквото пожелае, само и само да изхвърли плячката.

Понеже снежникът не се върна веднага за друг сандък, Сампо започна да му показва сабята си. После я откачи от кръста, остави я настрана и започна да я сочи на снежинка, с което искаше да му каже, че я оставя за него.

Йети не се досети какво искаше да му каже, но пак се върна назад и нов сандък полетя надолу към подножието на скалата. Хвърлянето на сандъците започна да забавлява снежинка. И той ги хвърляше един по един. Гледаше как падат, как подскачат по земята. Наблюдаваше хората и се смееше. Неговият смях не беше напълно като човешкия, защото гласът му не беше така силен. Чуваше се само весело ръмжене. Косматото му лице и очите засияваха, а едрите му бели зъби блестяха между широките напукани устни.

Колкото повече броят на сандъците, паднали долу, ставаше по-голям, толкова повече хората около тях се радваха. Настъпиха радостни мигове дори за Сампо. Той взе все по-често облекчено да въздъхва. Дори снежникът да престанеше да изхвърля сандъци, достатъчно беше и това, което беше вече пред очите му. Той познаваше вече някои от падналите сандъци и знаеше, че едни от тях са пълни с редки стоки, тъй че можеше от тях да раздаде по малко на хората си. А отделно щеше да подели помежду им платове, прибори и други украшения. Не беше ги довел напразно. Ще ги върне навреме в хощуна доволни. Ще си почине и той от това пътешествие и ще се приготовлява заедно с най-близките си помощници за преселване през пролетта в Лхаса. В това време Йети избута при отвора на пещерата купчина вързопи и сандъчета. Хората започнаха радостно да се усмихват и да потриват доволно ръце, уверени, че наистина има много и ценни стоки, които ще станат техни. Навярно Йети разбра, че хората се зарадваха, спря се и хубаво ги изгледа. На Ямо се стори, че той я позна, защото спря погледа си върху нея и забрави като че ли да го помести. Ех, каква добрина й направи, когато я срещна и спаси от онези убийци. Гонеха я хора, а звяр я спаси. Наистина невероятно, но станало, за да се приказва дълго за него. Искаше й се да повярва, че ако наистина е познал, че е тя, ще изхвърли стоките из пещерата само заради познанството им.

Йети малко време беше гледал лицето й, за да може да запомни чертите му. Тогава то беше слабо и грозно, а сега вече разхубавяло, та човек не можеше да я познае, а камо ли това същество.

Като постоя доста дълго време, стъпил върху сандъче, Йети отмести крака си от него, бутна го и то полетя към земята, а след него изхвърли още много вързопи и сандъчета. Хората ги гледаха и все повече се радваха. Йети избута и по-голям сандък, но редом с него и той полетя към земята съвсем неочаквано и бързо. Хората не можаха да разберат той сам ли се реши да скочи, подхлъзна ли се или някой от неговите близки го бутна, защото на отвора на пещерата се появи друг снежник. Каквото и да беше се случило, Йети летеше вече към тях, грамаден и страшен. Сандъкът го изпревари и тупна на земята със силен трясък. Но никой не гледаше вече към него. Очите на всички бяха вперени в снежника. Къде ще падне той! Ще остане ли жив! Разпереният плат от палатките още стоеше. Може би снежникът ще падне върху него и няма да се убие на място. Ако остане жив, какво ще прави! Ще хукне ли да бяга или ще се нахвърли върху хората! По-вероятно беше, че ще бяга, но все пак всеки от тях се хвана за оръжието си. Де да знае какво може да се случи. Най-спокоен беше Сампо, но и той хвана сабята си. Най-уплашена беше Ямо. Тя смяташе, че нещастният Йети ще се пребие долу. Но снежникът като че ли имаше щастие да се строполи право върху плата. Но неговата тежест беше навярно три пъти по-голяма от тая на Юси Мохамед. Връзките, с които беше завързан платът, се скъсаха в единия край и нещастникът, макар и с намалена сила, удари главата си в земята. Чу се глухо стенание и той не се помръдна. Хората го гледаха като онемели. Минута, две, пет, Йети не се помръдна. Хората се поуспокоиха и взеха по-внимателно да се вглеждат в него. Всички видяха, че кръв обагри лицето му. Навярно беше пробил главата си. И все пак никой не посмя да тръгне към него. И не биваше, защото всяка минута той можеше да се съвземе и да скочи, та ако не нападне близките до себе си хора, то ще ги уплаши. Ямо не се стърпя и се спусна към него.

— Стой! Какво правиш? — настигна я Сампо.

— Не се бой! Той няма да ми направи нищо, ако е жив. Някога ми помогна, сега пък аз трябва да му помогна, ако не е късно.

Сампо повече не се опита да я спира, защото се увери, че снежникът нищо няма да й направи. Тя продължи към него, ала колкото повече го приближаваше, толкова по̀ забавяше стъпките си и сърцето й силно биеше. Наистина той не държеше сабя, но тя вярваше, че не се е припознала. Че това е същият снежник, който я спаси. И все пак я беше страх, та трепереше. Или по-скоро трепереше от вълнение. Свидно й беше за тоя полудив човек, който им направи такава добрина, а стана жертва. Йети лежеше все така, както беше паднал, без да се помръдне. Ямо се спря само на крачка от грамадното му космато тяло и се взря в лицето му. Той беше затворил очи, но тежко дишаше.

— Жив е! — извика зарадвана. Но викът й не зарадва хората, а ги уплаши. Те отново се хванаха за сабите си и зачакаха снежникът да стане, ала Йети и сега не се помръдна. Ямо се наведе над него. Кръвта продължаваше да тече от пробитата му глава.

— Ела да му превържем раната! Да спрем кръвта! — извика тя на Сампо. Той побърза да отиде при нея, като търсеше в джоба на дрехата си мехлемите, с които превързваха рани. И той се наведе над снежника. Повдигна главата му, а Ямо започна да го превързва, но ръцете й трепереха, та долетя и Пени Пало на помощ.

Превързаният снежник продължи да диша все така тежко, но не се помръдна.

Тибетците се въртяха около него близо половин час, като непрекъснато поглеждаха нагоре към отвора на пещерата, но другият снежник, когото бяха съзрели там, не се виждаше. Тогава те започнаха да се доближават до разпръснатите сандъци, да ги отварят и да гледат какво има в тях. Все по-радостни въздишки се изтръгваха от гърдите им, защото плячката наистина беше богата. Сампо не се доближи нито до един сандък, защото горе-долу знаеше какво съдържат. Но според него, изхвърлената плячка представляваше най-много до една четвърт от това, което беше вмъкнато в пещерата. А тая, която оставаше там, беше също така скъпа, но трябваше сега да се простят с нея. Въздъхна тежко и даде нареждане на хората си да пренесат сандъците в палатките при езерото. Само той и още трима души останаха да наблюдават снежника. Ямо продължаваше да седи до него. Кръвта престана да тече от раната му. Едва привечер той започна да посгърчва тялото си.

Сампо реши, ако снежникът не умре, да го вържат, да го качат на един як и да го закарат чак в Лхаса. Там ще го затворят и ще го лекуват, като същевременно го показват на поклонниците.

— А като оздравее, ще го пуснем да иде, където иска — каза Ямо. — Той не е страшен.

Тя се опита да налее чай в устата му, но Йети не преглътна нито веднъж и към полунощ издъхна, без да дойде в съзнание.

На другия ден Сампо Синги поведе хората си към хощуна.