Христо Калчев
Оратория за козел и ангорска котка (7)

IX

Зоркото око на Компира откри венеца. Докато траеше церемонията, той приближи до Разви и го ръгна в ребрата.

— Ела да видиш нещо?

Между многото венци, отрупали гроба на Сирака, имаше един, на който пишеше: „Почивай в мир, Сирак! — Козела“.

— Как го откри бе, вампир такъв — изръмжа Звяра. — Трябва да го покажа на Проданов.

Развигоров извика шефа си с поглед. Генералът прочете посланието и внимателно огледа събраните около гроба.

— Виждал ли си по-голям нахалник, Звяр.

— Те бяха приятели — неохотно каза той. — Вярвам му, че му е кофти за Сирака.

— А вие не бяхте ли?

— И сега сме, но службата си е служба. Следобед тръгвам за Козела, Проди.

— На добър час — каза Проданов и се върна при жена си.

— Козела е тук — прошепна Компира. — Чувствам го по миризмата.

— Няма го — поклати голямата си бяла глава Звяра. — Огледах цялата публика.

— И въпреки това е тук — настоя с детинско упорство Компира.

Разви не отговори. Спуснаха Сирака в гроба. Жена му, която до този момент не беше проляла сълза, се отпусна и припадна. Дъщеря му ревеше неутешимо… Имаше кой да се погрижи за тях.

— Хайде — каза Развигоров, — нашата работа тук свърши.

Компира кимна и тръгна до него.

Извървяха мълчаливо цялото протежение на парка. Сирака беше погребан близо до военните гробища. Току-що бяха погребали един добър, храбър и честен мъж, а не бяха много такива, да му ебеш майката, беснееше вътрешно Звяра.

И тогава иззвъня GSM-а на Компира.

Беше Козела.

— Не се обръщай, Компир! Аз съм след вас! Кажи на Разви, че искам да говоря с него… с вас. И без глупости, ако ви хрумне някоя каубойщина, ще ви пратя при Сирака.

Разви взе апарата.

— Какво искаш? — попита грубо той.

— Да говорим. Това ще бъде последният ни разговор, Звяр.

— Не мога да си представя какво имаме да си казваме? А ти?

— И аз — каза Козела. — Ще импровизираме.

— Къде предлагаш да се срещнем?

— Срещу главния вход има една кръчма от хънтър-дъглас — каза Козела и изключи.

Когато Развигоров и Компира влязоха в мръсната кръчма, Козела вече ги чакаше — с гръб към стената, вперил очи във вратата.

— Седнете и без глупости! Няма да ви отнема много време.

— Абе, Козел — обади се Компира, — с кой акъл си сред тези, които имат заповед да те убият? Никакво задържане, Козел. Не ти се полага вече.

Козела кимна разбиращо.

— Дължа го на Сирака — мрачно каза той и с малко думи, пестеливо, но затова пък горестно, им разказа как е станал причина за самоубийството му.

Млъкнаха.

— Няма ли да черпиш, Козел… Или поне повикай келнера.

Пиха някаква смрадлива ракия — заведението разполагаше само с бира, мастика и това менте. Избраха елексира на цар Киро.

— Бог да го прости Сирака — Компира отля на пода. — Голям мъж беше.

И другите двама отляха, но пиха мълчаливо.

— С какво нахалство ни домъкна тук, Козел? Знаеш, че си под обстрел.

Козела кимна.

— Нямам избор, момчета. Ако проблемът беше моята кожа, отдавна да съм ви ебал майката и на двамата. Лошото е, че на моите ръце увиснаха двамата ми сина, погнати от Интерпол, и дъщерята на Сирака.

— Габриела — като на себе си каза Разви. — Трябва да ни я предадеш.

— Илюзия — каза бившето ченге. — Единият ми син е влюбен до полуда в нея, тя — в другия, на който не му пука за никого. Сериозно ви казвам, в пълна безизходица съм.

— И въпреки това, трябва да ни я дадеш, Козел. Тя не бива да е в бърлогата ти, когато дойда за теб.

Козела се изсмя гръмко.

— Сега ли ще дойдеш, храбрецо? Разви не му обърна внимание, изля отровната ракия в гърлото си и подпря длани на масата.

— Постъпи веднъж като човек, Козел. Предай на Компира детето на Сирака, а ние с теб… Както е отредил Господ. Ще го направиш ли?

— Не мога — спокойно отговори Козела. — Трябва да заминем от страната с ваша помощ. Някой ден Габи ще разбере сама какви боклуци са синовете ми и ще се върне.

— Щом са боклуци, предай ги на Интерпол. Ще се третира като смекчаващо вината обстоятелство. Ще полежат някоя и друга година, но поне там ще отърват кожата. Тук не е сигурно.

— Те са мои синове — беше отговорът на Козела.

Разви се изправи.

— Забрави за нелегален канал. Няма да го получиш. Напротив, Гранични войски са подсилени с полицейски части. Дай ни дъщерята на Сирака и се оправяй сам като мъж. А ти си мъж, Козел, ей Богу. Така ще бъде най-честно… И не ни търси. Представяш ли си какво ще направи Проданов, ако ни види заедно?

Козела се усмихна.

— Сега ще разберем. В този момент влиза в кръчмата.

Проданов отиде на бар-плота, каза:

— Едно синьо „Виктори“, моля.

И като бръкна във вътрешния си джоб за портфейла, видя „Светата троица“ през опушените гирлянди. Плати, запали цигара и с ръце в джобовете отиде при тях.

— Как да си обясня тази дружеска среща? — саркастично попита той.

— Така — Козела вдигна автоматичния си „Зигзауер“, който досега беше държал върху коленете си и го сложи на масата.

— Ясно — кимна Проданов. — Какво искаш, Козел, ако е удобно да попитам?

— Помощ — спокойно каза Козела и прибра оръжието. — Трябва да ми помогнете да спася синовете на жена ти и дъщерята на Сирака.

— На Сирака ли? — Проданов не скри изумлението си.

— Да, Проди — обади се Компира. — Ще ти обясня после.

Проданов го изгледа свирепо.

— Детето плаче на гроба на баща си, ако не вярвате, идете и вижте.

— Ти иди — каза Козела. — Отдавна е при синовете на Поли.

Продан имаше ужасно безпомощен вид.

— Иване, ти ме поставяш в патова ситуация. Не си ли даваш сметка, че ако бяхме в Америка, щеше да бъдеш обявен за обществен враг номер едно, и въпреки че такова понятие няма, ти си за обстрел! Не забравяй, че ти въведе тази практика в МВР.

— Не ми говори с клишета, генерал Проданов. Искам да ти задам един единствен въпрос пред свидетели, но преди това седни, ако не искаш да направя омлет от ташаците ти.

Докато Проданов си взимаше стол от съседната маса, докато Компира му правеше място до себе си, Разви Звяра измъкна полицейския си „Колт“ от кобура и го опря в слепоочието на Козела. С лявата си ръка препипа скута му и намери зигзауера.

— С теб е свършено, Козел — започна той… и завърши: — Да еба мама му комедианска! Пистолетът е воден — детска играчка.

Козела стоеше с най-невинния си вид под заплахата на колта и се усмихваше на Проданов.

— Виж, Проди, ние със Звяра ще се разберем, но ти ми кажи как ще съобщиш на Поли, че синовете й са мъртви… А, Бога ми, те са мое семе и живи няма да се предадат. И още нещо, момчета. Толкова съм стрелян, кърпен не-докърпен, толкова ме боли всичко, че смъртта ще бъде само облекчение за мен. Имате честната дума на един осъден на обстрел. Спасете децата, и аз ще се предам доброволно.

— Ти си арестуван, Козел — остро и напълно сериозно каза Разви. — Дай си ръцете. Козела се усмихна тъжно.

— Къде? Отпред или отзад — В следващия миг изби колта на бившия си колега, удари главата му в масата и извади от колана си автомат „Узи“. — Не, Звяр, не съм арестуван — каза той, слагайки колта на масата. — Зигзауерът беше играчка, но това тук не е! Ни най-малко. Не буйствай, ако не искаш да ти пръсна главата.

Проданов се намеси.

— Развигоров, прибери си пистолета! Козел, ти също! Ние не сме в Дивия Запад.

Разви се подчини, но Козела не.

— Това желязо ще стои тук да охлажда страстите каза той. — Имам още малко време, генерале. Ще пием ли по една отвратителна ракия? Аз черпя за последно! — и повика келнера, без да чака съгласието им. — Четири ракии и четири лимонади! — а когато отново останаха сами, се обърна с искрена молба към Проданов: — Спаси синовете на жена си и дъщерята на Сирака, генерале. Дай ми честната си дума, че ще го направиш… Че ще го направите вие тримата… И аз след ракията ще ви предам автомата.

Настъпи дълго, тягостно мълчание. Козела ги гледаше от упор. Стори му се, че видя сълзи в очите на Компира, пълно инатчийско неразбиране, примесено с унижение — у Звяра и обърканост и безпомощност в мътните зеници на Проданов.

— Не мога, Иване! Трябва да се предадеш без всякакви условия… Ти ще получиш смъртна присъда, която няма да бъде изпълнена… Знаеш, има мораториум…

— А момчетата? — попита хладно Козела.

— Те ще заминат за Щатите… — унило каза Проданов. — Знаеш, че там ги чака присъда… Козела се изправи.

— И докато те гният в пандиза, вие с майка им ще пърдите под юргана, така ли? — после тихо продължи: — Мерси, боклуци такива.

С лявата ръка на узито. Той взе чашите им и ги изля върху гениталиите им. Пожали единствено Компира, макар че имитира разливане върху панталона.

— Моля, плаща! — остави две банкноти по десет хиляди лева, много повече от необходимото за сметката, и стана.

— Сега, колеги, тръгвате, без да се въртите като ебани. А някой е погледнал през рамото, гледката, която ще види, ще бъде последната на тоя свят. Вървете! Звяр, остани… Тръгвайте! Няма да кажа на жена ти, че ти си убиецът на децата й! Марш!

Когато останаха сами, Козела подкара Звяра пред себе си. Пребърка го. Освен колта нямаше друго оръжие.

— Щеше ли да стреляш, Разви…

— Не — глухо отговори той.

— Някога бяхме приятели, а? Развигоров кимна безпомощно.

— Не можеш да воюваш с цял свят, Козел.

— Тия въпроси аз ги решавам, моето момче! — Козела го удари с длан по ушите — удар, от който се пукат тъпанчетата и настава шемет.

— Разви, ако се случи нещо на децата ми, теб ще държа отговорен… Много обичам Марето, Вили… С теб бяхме като Макс и Мориц… Пази децата ми, преди да съм полудял и да насоча пистолет в слепоочието ти! Разкарай се! Бавно, тържествено — Като поп! А си се обърнал, а съм ти пръснал тъпата тиква!

Когато се увери, че е сам — и въпреки това не беше сам — Козела излезе от кръчмата. После рязко заби на дясно и със спринт стигна до еврейските гробища. Обърна се и видя опашките. Чуха се два тъпи звука и Козела прескочи два трупа на барети. Знаеше, че никой няма да го преследва до утре, но най-късно до другиден. Задъхан, потен, Козела се добра до мерцедеса си. На торпедото седеше Габриела.

— Какво правиш, мама му стара! — гневно викна тя. — От два часа те чакам.

* * *

— Всеки възход има естествен връх и оттам започва или спускане в политическия трап, или поне тъпчене на място — Пентхаус скочи и тръгна из кабинета си. — При това копеле, Мавъра, няма такова нещо!

— Не може да няма, Христов — обади се кротко Васил Коларов. Той беше човек на парите и политическите битки, кървавите — не дай Боже — не бяха по вкуса му.

— Съдете сами, коя битка води Иван Костов и не я спечели? От две години върви неудържимо нагоре. Местни избори — спечели ги. Парламентарни — би ни катастрофално. Изрита и веселиновския цървул от президентството. Натрапи на своите хора партия и на СДС вече можем да гледаме само номера на фланелките. А сега с малцинствата? Направо ни закла. Мангали и фесове — Във властта! Гениален ход. Сега оня агент може на всички да ни отхапе ташаците.

— Кой? — попита Стефан Марчев.

— Как кой? Доган, кой!? Това глупаво копеле ще остане без електорат само след два месеца! Кой ще гласува за ебания му гъз при положение, че сините им предлагат власт? Власт, ей! Как звучи само, а? Рязани и фараони, кметове, областни управители, а кой знае — може и някой министър да се пръкне.

Пентхаус ходеше като тигър в клетка, червен и потен…

Ще го тресне апоплексията!, помисли Евтимов и стана.

— Успокой се, моля те — миролюбиво каза той. — Нищо няма да излезе от този флирт!

— Слагаш ли хиляда зелени, че ще се стигне до ебане! Това не е флирт, а годеж, скъпи! Гледай го как пипа, копелето му с копеле! Къде са слабите места на властта? Не неговите конкретно, а на всяка власт в България? Малцинствата и пенсионерите, нали така!

— Е, и? — Евтимов опита да му помогне да излее нервите си.

— Няма е-и! — кресна Пентхаус. — Какво прави този хитрец? Етносите по-близо — да са му под око — и тежка балтия на средния бизнес за сметка на разните му там пенсионни фондове. Ще видите, че дъртаците ще гласуват за него! Нашите бащи и майки!

— Надценяваш велзевулщината на това момче…

Пентхаус се запени отново:

— Нищо не надценявам, вие подценявате, затова сме на този хал. Знаеш ли на какво ми прилича БСП? На дете, седнало да ака, а си иска филията… Това е истината, Георги. Муравей Радев бил слаб министър! И това го казва Първанов от гърнето! Глупак! Да стане да си обърше гъза и да се огледа. Слаб е той и обкръжението му. Като го гледам, не мога да се отърва от чувството, че всеки момент ще се разплаче. Политик! Лайно.

Пентхаус се отпусна тежко на стола и отпи няколко дълги глътки от бирата си. Имаше нужда да угаси вътрешния си пожар, макар да знаеше, че не това е начинът.

Изчакаха мълчаливо да се успокои и когато червенината се отля от лицето му, Найденов попита:

— Да приемем, че картината е толкова апокалиптична, колкото я описа. Не искам да споря с теб… По-важно е дали виждаш изход от този капан.

— А вие? — Вече по-кротко попита Пентхаус. — На войската не можем да се подпрем, Бонев изгони всички или почти всички наши хора от МВР. Момчетата, на които Луканов и сие бяха раздали пари — да правят бизнес и банки — се провалиха до един. Парите, които им дадохме да удушат икономически СДС, те ги превърнаха в просташки лукс. Безвкусни къщи-дворци, вили, автомобили… Така ли се води война за икономическо, а оттам естествено и за политическо, надмощие? Мошеници до един? Добре, че е Татарчев, иначе всички щяха да са зад решетките.

— На Татарчев му изтича мандатът след пет месеца — обади се Марчев.

Пентхаус се усмихна злорадо.

— Тогава тяхното чудо ничие, а и неговото.

Отново настъпи мълчание.

Прав ли е?, се попита един.

Не е прав!, категоричен беше друг.

Но всички мълчаха.

— Добре бе, Христов, какво предлагаш? — все пак попита Евтимов. — Щеше ли да ни викнеш, ако нямаше някаква идея?

Пентхаус уморено затвори очи и като в кошмарен сън каза:

— Трябва да влезем във връзка с мафиотите — руски, украински, турски — няма значение какви. Само с тяхна помощ можем да сринем блаженото управление на господин Иван Костов. Срамно, но нямаме избор! — Пентхаус отвори очи. — Намерете Козела, кажете му, че всякакви присъди срещу него са отменени, той е един от нас. Намерете го и го доведете тук!

* * *

Джон Алберти се облече, взе такси и отиде в хотел „Хилтън“ в Атина. Хакел вече го чакаше.

— Веднага искам да ви предупредя, господине, моите интереси в България не са политически — заяви Алберти.

Хакел го презираше. Не обичаше празноглавци, облечени при Армани, а тоя беше именно такъв. Формално службите им — ЦРУ и Интерпол — съжителстваха в студено и неохотно сътрудничество, но не воюваха. ЦРУ бяха аристократите на разузнавателно-шпионския свят, а Интерпол търсеше крадци и убийци по света за пари. Ако един убиец попаднеше в ръцете на ЦРУ, той просто изчезваше, изпаряваше се, дематериализираше се. А Интерпол го връщаше на някакви съмнителни правосъдия, от които въпросният убиец-енигма се изтръгваше за три до пет години и отново се включваше в кървавия пазар. ЦРУ гледаше на Интерпол като на търговска фирма, без да го обявява официално. Интерпол, обратно, гледаше много внимателно да не стъпи в нивата на височайшите колеги, непрекъснато криейки се зад щита на аполитичността.

— Какво искаш, Джовани — каза Хакел с пълното съзнание, че го е вбесил.

— Казвам се Джон Алберти! Вярно е, че съм от италиански произход, но съм американец, роден в Америка и съм кръстен Джон във Филаделфийската католическа църква.

— Добре, Джовани, защо поиска тази среща?

Алберти стана морав, пот изби под скъпата му риза, мълча няколко минути, правейки се, че пие вино, и като успокои пулса си, каза:

— Имам нужда от посредник, сър.

— Господин Хакел — вяло го поправи Хакел.

— Господин Хакел, американските фискални институции ме изпратиха в България да намеря парите им, откраднати от синовете на прословутия бандит Козела, с който вие сте във връзка. И вие, и аз сме американски граждани и сме длъжни да си сътрудничим, дори ако между нас съществува необяснима за мен аверсия^[1]. И така, на прав текст, господине. Вие трябва да бъдете мой посредник за синовете на Козела. С негово съдействие, Развира се.

Хакел се усмихна кисело.

— Чувал ли си за зловещата роля на посредниците, синьор Джон Алберти?

Ченгето на Интерпол пак преглътна обидата и каза:

— Страх ме е, че не разбирам, господине!

— Ще се опитам да бъда по-ясен, господин Интерпол. Искаш от мен да бъда посредник… И дядо ми е поискал. Той, както знаеш, е бил оберщурмбанфюрер от СС — Като внука си Хакелман… — Хакел този път се изсмя злобно, демонстрирайки открито чувствата си. — Бил в групата армии Юг, атакуващи Кавказ. И там някъде, в някакво чеченско село, научил, че един от жителите скрил някъде голямо количество злато. Заповядал да го принудят да го предаде. Три дни го били — твърд кавказец… Аллах, та Аллах! И нито дума за златото. Трябвало да преглътнат. Намерил някакъв руснак, който уж говорел чеченски, и го взел за посредник. Извадил пистолета и го подпрял в главата на кавказеца. „Ей, ти! Кажи му, че нямам време. Броя до три и го пращам при любимеца му Аллах.“ Посредникът излъгал, че знае езика на чеченеца и викал на руски: „Големият началник казва, че му е омръзнало от теб. Брои до три и те стреля за някакво си злато. Опомни се, момче, от живота по скъпо няма.“ „Прав си — казал сломеният чеченец. — Закопах златото под третата бъчва в избата.“ И тогава дошла ролята на посредника. Погледнал дядо ми с наскърбено лице и казал: „Тъп мужик, началник. Каза да си ебеш майката!“ Първият куршум бил в главата на посредника, господин Алберти. Откъде би могъл да знае горкият, че дядо ми говори по-добре руски от него.

Джон Алберти беше конте, но умен мъж и бързо разбра намека.

— С Интерпол такива пазарлъци не се правят, господин Хакел — с бледо, опънато лице каза италиано-американецът.

— С ЦРУ още по-малко. Ние, за разлика от вас, знаем, че ако изпълним политическата поръчка, финансовите резултати ще дойдат сами. Затова не душим по цял свят като хрътки за някакви си няма и два милиона долара.

— Каква заплата получавате, господине? — заядливо попита Алберти.

Хакел чу дори истерични нотки. В този момент се обади спейсфонът.

— Добре, Алберти. Достатъчно добре, за да не правя партия с тебе. Ало? Кажи… Чакай! — после се обърна към Алберти — Извинявай — стана от масата и излезе от салона.

— Кажи, Козел.

— Примката се стяга около вратовете на синовете ми, Хакел. Мен — Бог дал, Бог взел. Трябва да ми помогнеш!

— И ти на мен, Козел. Трябва да си помогнем взаимно. Ако пратиш в преразход министър-председателя или Генерала. По твой избор, наш хеликоптер ще ви отведе в някоя безопасна точка на глобуса. Имаш думата ми на американски офицер, Козел, но докато не свършиш работата, не ползвай спейсфона.

Хакел изключи и се върна на масата.

— Беше посредникът — каза той, намигайки на мрачния Алберти. — Горе главата, момче, не се отчайвай, но ако искаш своите проценти, иди да ги търсиш в България.

— Ще ми отговорите ли честно на един въпрос, господин Хакел?

Хакел се засмя весело.

— Защо не, ти напълно го заслужаваш! Да, отговорът е да. Току-що говорих с бащата на твоите пиленца.

* * *

Габи спеше по очи, валеше дъжд, застудяваше. В хола Асен гледаше някакъв филм, Иван и Козела ги нямаше.

— Ще се върнем след полунощ — каза Козела, преди да тръгнат.

Пътуваха бавно. Мерцедесът беше с австрийска регистрация, в джобовете им бяха всички необходими документи, които бяха заблудили копоите. Шофираше Козела, отзад, на кръста му, прикрит от якето, беше узито. Иван — по изрично настояване на баща си — беше „чист“.

— Тази държава стана смъртоносен капан за нас — тихо започна Козела. — Много сме. Ако бях сам, щях да знам какво да правя, но вие ми тежите като воденични камъни на врата — Козела сложи длан върху коляното на сина си. — Не ми се сърди.

— Не се сърдя, разбирам те — самоуверено отговори младият мъж, който се гордееше с баща си и мечтаеше да му подражава.

— Опитах всички възможности, Иване, всички врати са заключени… освен една… А през тази врата се минава през един височайши труп, пазен като съкровищата на Тадж Махал. Опитах да го освиткам в партия с най-добрия професионалист, за когото може да мечтае екзекутор на лов.

— Бен Търпин? — обади се Иван.

Козела кимна:

— Да, Бог да прости греховете му, а те са много… Използвах го за щит и успях да се измъкна, макар че не съм същият човек оттогава. Раните ме болят непоносимо, особено нощем… Джобовете ми са пълни с транквиланти.

Колата излезе от града и пое по околовръстното шосе.

— Къде отиваме? — учуден попита Иван. Козела не отговори на въпроса му, попита:

— Ти искаш да бъдеш гангстер, нали? Иван мисли дълго, преди да отговори:

— Искам да съм с теб.

— Това е същото — Козела се усмихна с обезобразеното си лице. — Добре. В безизходица съм. Ще ти дам тази възможност, но на Асен и момичето няма да казваш нищо.

— Кълна се, татко, аз не съм бебе…

— Добре, добре, вярвам ти. Слушай внимателно, сине. Човекът, когото трябва да убием, не ни е причинил нищо лошо. Напротив, работи като вол, за да направи България абсурдна за такива като нас. Но Господ е разпоредил човешките интереси често да изпадат в смъртен конфликт.

Козела отвори жабката, измъкна мощен морски бинокъл и изгаси двигателя.

— Целта ни е там — каза той, насочвайки го към вилата на Генерала. — Там живее шефът на мъжа на майка ви, който на всичко отгоре е министър на вътрешните работи. Схващаш ли колко е трудна задачата?

Иван мълча, загледан през бинокъла, а когато го свали, каза:

— Трудна, разбира се, но не невъзможна. Козела отново сложи ръката си на коляното му, прибра бинокъла и подкара колата.

— Радвам се, че си мъж с кураж, сине, но от дългата си практика съм разбрал, че кураж и идиотизъм са синоними!

Иван в изблик на чувства прегърна баща си и целуна мокро, по детски, осакатеното му лице.

Козела едва потисна вълнението си и бързо смени темата.

— След два километра ме чака друга кола. Ще отсъствам три денонощия. Запомни! Ще бъда тук на осемнайсети септември през нощта. Следващите четири дни са празници и ако успеем да свършим нещо — тогава ще бъде.

— Мога ли да те питам къде отиваш? Козела се смръщи.

— Ще ти отговоря за последен път на такъв въпрос — остро каза той. — Отивам в Пловдив при един турски гангстер.

* * *

Филмът свърши. Асен не помнеше нищо ни от сюжета, ни кои артисти играеха. През цялото време мислеше за спящата Габи и за това, че са сами във вилата. Може би нямаше да стигнат до крайности — Господи, колко му се искаше! — но поне можеха да си изяснят отношенията. Веднъж завинаги!

Стана решително, изключи дистанса и влезе при момичето. Габи спеше по корем, заробила нос в матрака, възглавница не ползваше. Не се чуваше дъхът й, но когато Асен я хвана за рамото, Габриела скочи като подгонена сърна.

— Какво става? Какво има? Защо ме будиш? — засипа го с въпроси тя.

— Сами сме — смутено каза Асен. — Искам да поговорим сериозно.

Габриела пусна босите си крака на пода, разтърка очи, измърмори:

— Чакай — и отиде в банята.

Бави се твърде дълго, може би повече от половин час. Хайде бе, мама му стара! Всеки момент ще се приберат другите!

Габи излезе изкъпана, гримирана, облечена като за прием, но лицето й беше уморено и посърнало.

— Налей ми едно уиски — заповяда като на слугата си тя. — „Паспортс“, голямо, с много лед! — Габи седна в хола и включи телевизора. — И още нещо, Асене. Откажи се! Няма да се чукам с теб. Нито сега, нито някога в бъдеще. Ако се налага, ще си зашия шундата, но никакво чукане.

— Аз те обичам, Габриела…

— Забрави — каза тя. — Дай едно уиски и не ми досаждай, ако обичаш. Мразя да ми досаждат…

Фарове осветиха вилата и някой изключи двигател на мерцедес. Габи изтича и погледна. Иван се връщаше.

Беше сам.

* * *

Разви Звяра се прибра за обяд, целуна жена си мълчаливо и влезе в кухнята да си измие ръцете.

На масата димеше мусака от патладжани, една от любимите му манджи, салатата беше готова, в специалната чашка — да не съхнат — бяха лютите чушлета. Потната „Загорка“ обаче му се стори най-примамлива в момента. Разви изпи бутилката „с поглед“, както се изразяваха тарикатите, и с поглед поиска друга. Мария нямаше нужда от подсещане. Знаеше навиците на мъжа си и улавяше желанията му „във въздуха“.

Разви започна да се храни с неохота, но кулинарните умения на жена му го превзеха бързо и той се нахвърли на мусаката като лъв.

— Какво има, Ваньо? — попита Мария. — Виждаш ми се разтревожен.

Разви се усмихна криво.

— Да беше станала ченге, сега да съм ти подчинен каза той, довършвайки обяда си. Лицето на жена му изрази ужас.

— Нещо с децата…

— Не, не, за Бога! — Разви я прегърна. — Пусти майки, все си мислят най-лошото. Не, Маре, но децата са скрити в една вила на министерството. Ти заминаваш при тях… Сега. Долу те чака кола и охрана.

Мария изглеждаше все по-объркана, но от дългото съжителстване с полицай се беше научила да не задава „неудобни въпроси“.

— Кога тръгвам?

— Веднага… след петнайсет минути.

— Багаж да взимам ли?

— Всичко необходимо за един курорт, който не се знае колко ще продължи. Пращам те в рая на земята, булка. Ще бъдеш с децата и нищо няма да ви липсва. Вярваш ли ми?

— Да, разбира се… Тогава да стягам багажа?

— Ако обичаш…

Разви запали цигара, наля си нова чаша бира и зачака. След малко Мария се появи от спалнята с брезентов сак в ръцете.

— Взе ли всичко необходимо?

— Мисля, че взех… ти нямали?…

— Аз имам работа — строго я прекъсна Звяра и измъкна GSM-а от джоба си. — Ако има нещо, аз ще ви търся. Ще ви пазят моите хора като Хелмут кол, но сега от тебе искам да запомниш наизуст един номер — показа й го написан. — Запомни ли го? — Мария кимна. — Ще го ползваш само в краен случай, скъпа, и няма да го даваш на никого — ни на дъщеря, ни на зет, на никой!

Компира седеше в оръжейното и гледаше как неговият приятел и колега Разви Звяра се облича и въоръжава, преди да тръгне на лов за Козела. Потник от титан, отгоре вълна и трета бронежилетка, колан за третия пистолет „Шипка“, върху него яке с метални нишки…

Господи, мислеше Компира унило, колко техника е необходима, за да отнемеш живота на един професионалист.

Разви получи инфрачервени очила, специални фенерчета от така наречените „лъжци“, нападателни и отбранителни гранати. Имаше проблем при избора на автомата. Звяра категорично беше отказал да си служи с „Калашников“ и бе поискал М-16. С лоши предчувствия Компира отиде при министъра да му подпише така нареченото специално въоръжение.

— Рамбо — усмихна се министърът, закрит от облаци дим. — На негово място и аз щях да се въоръжа така.

Сега всичко това беше струпано легално на масата на главния оръжейник Компира, но настроението беше лошо и някакво напрежение — повече от напрежение — електричество се чувстваше в оръжейната.

— Какво има, Компир? — попита Разви, докато се разглеждаше в огромните огледала.

— Какво да има, нищо няма — уж разсеяно отговори Компира.

— Не ме лъжи, старо куче! Познавам те като джоба си!

— Лошото е, че и аз те познавам — все така равно отговори Компира.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо… по-скоро си мисля защо го докарахме дотам старите асове — да тръгнем един срещу друг като някакви каубои — Компира се оживи. — Имам чувство, че ми разказват някакъв филм, който съм гледал.

Разви се въртеше пред огледалото и с половината от съзнанието си чуваше стария си — унизен от Бога със сакато тяло, но компенсиран от блестящ, аналитичен ум — приятел.

— Козела трябва да бъде спрян!

Мълчаха известно време.

— Какво се кумиш бе, Компир такъв! Трябва ли да бъде спрян, или не?

Компира не отговори, а това ядоса Звяра.

— Трябва ли да бъде спрян, или не? Да или не, полковник?

— Не забравяй кръчмата при гробищата… Козела не е за подценяване.

— Кой го подценява, бе? Не виждаш ли, че тръгвам срещу него облечен като извънземен.

— За виждане, виждам, но това не ме успокоява, генерал Развигоров. Внимавай с Козела! Много внимавай, за Бога. Знаеш, че те обичам като брат и че нямам друго семейство освен твоето.

Развигоров стана сериозен, мълча няколко минути, запали цигара и седна срещу него.

— Как преценяваш шансовете, Компир?

След дълго унило мълчание полковникът — оръжейник отговори:

— Няма да си заложа пенсията в твоя полза, Разви.

* * *

Проданов изчакваше с ужас да съмне. Беше легнал в единайсет вечерта, вече беше пет и половина сутринта, а той не беше заспивал нито за минута. Не беше изпадал дори в просъница. Поли, която пушеше много, започваше да развива емфизем, спеше тежко, кашляше и освен личните му неудобства и съмнения започваше да се безпокои и за нея. За какво ли не се безпокоеше, по дяволите! В девет часа трябваше да е на доклад при министъра и не само че не беше готов, но и тази безсънна нощ така го беше изтощила, че май най-добре щеше да бъде да търси извинение, а имаше и повод. Снощи беше видял Джон Алберти. Не му допадаше това интерпол-ченге. Но ако двайсет процента от това, което му каза, беше вярно, трябваше да поиска от Генерала незабавно арестуване на Козела. ЦРУ бяха във връзка с него и ако откажеха, това беше мълчаливо самопризнание, че атентатът срещу министъра е инспириран от техните централи.

С мътна глава и натежали крака Продан се измъкна от леглото, влезе в банята, обръсна се, взе душ и когато излезе, обзет от така наречената „фалшива бодрост“, завари Поли до кухненската маса. Направила кафето, включила тостера… да, имаше нещо нормално и рутинерско в сутринта на всяко нормално семейство… но не беше.

— Проди, ще ме излъжеш ли, ако ти задам един ужасен въпрос? — с треперещ глас попита тя.

Ставаше лошо, много лошо. Дори домашният мир предстоеше да бъде взривен.

— Знам какво ще ме питаш, Поли.

— Ти ли?

— Да — унило отпивайки от кафето, отговори той. — На тоя свят всеки отговаря за деянията си пред правосъдието. Само всевишният е в правото си на опрощение.

— Но това са деца, Продане — с истерична нотка в гласа, стараейки се да се владее, каза Поли.

— Бяха деца. Сега са престъпници, преследвани по цял свят от Интерпол. Баща им ги покровителства!

— Мръсен гад — тихо изръмжа тя. — Ако ми падне, с тия две ръце ще го удуша.

— Много хора, а и служби, имат това желание, Поли! Козела е много труден враг.

Поли обхвана с ръце дланите му. Беше ледено студена и трепереше.

— Моля те, Проди. Убийте го тоя изверг, разстреляйте го, отровете го — Вие си знаете, но, за Бога, спаси момчетата! Все още не е късно да влязат в правия път…

Проданов се изсмя наум. Това не беше присмех, това беше пълната безизходица да помогнеш на най-близкия си човек.

— Ще направя, каквото мога, Поли… Не съм Бог! Не всичко е в ръцете ми, но каквото ми е по силите, ще направя. Само заради теб, скъпа.

Проданов стана, целуна по косата ужасената си жена и излезе пред вилата. Колата му и беемвето на охраната го чакаха. Проданов им махна да го следват и като луд или отчаяно влюбен тръгна пеша за София.

Да еба шибания живот, беснееше вътрешно Проданов. Само да й свирнат, и Поли ще зареже всичко… Всичко! Само дето те не знаят, че тя е от техния отбор… тялом, духом… Всячески.

* * *

Компира го чакаше при секретарката. Лош знак! Ценеше високо уменията, знанията и тактиката на своя подчинен, но предпочиташе да общува с него по телефона.

— Мен ли чакаш? — попита, сигурен в отговора.

— Да — кротко каза Компира. Той с кожата си чувстваше кой му симпатизира и кой не.

— Две кафета — поръча Проданов на секретарката. — И десет минути ме няма за никого освен министъра. Заповядай, Компир. Лъжа ли се, или изглеждаш угрижен?

Компира настани кривото си тяло на ръба на един от заседателните столове и кимна.

— Не се лъжеш, шефе. Заражда се втората фаза на бурята.

Проданов свали сакото си и седна срещу него.

— Не можеш ли да бъдеш по-конкретен?

— Мога, господин генерал, и то как. От тая война между нас и Татарчев кой има полза? На пръв поглед разни бандити, с които си играем на „тури го, вади го“, но всъщност каквото и перде да дръпнеш, ще видиш уродливата червена мутра с вдигнат палец и хитро лице… тия пак ги преебах.

Проданов внезапно се развесели. Рядко, особено напоследък, му се случваше да излезе от съзнанието за безполезност и естествената депресия, която го пораждаше.

— И ти сънуваш кошмари, Компир — смеейки се, каза той. — Мислех, че съм единствен.

— Не сънувам нищо, Проди. Спя като пън, но като съм буден, става лошо. Нали човекът бил мислеща тръстика?

— Така казват — кимна Проданов, изчака секретарката да сервира кафето и каза: — Какво те тревожи, колега?

— Най-баналният анализ. Накърнихме интересите на няколко хиляди гангстери, а те, за разлика от Роко или Барона, не се натискат да пълнят първите страници на вестниците. Започва подмолна организация на бивши банкери, кредитни милионери, силови охранители и още по-насилствени застрахователи и познай кой се е заел с тази работа?

— Комунистите?

— Бинго! Но не тия, дето се правят на БСП, Евролевица и прочие боклук, а старите кадри на Живков, които съзнават идеално, че осъществи ли се реформата, с тях е свършено. Мъртви врабчета, подгонени от безсмисления китайски педантизъм.

Проданов се замисли.

— Ти очакваш съюз на „СИК“, „ВИС“, „Аполо и Болкан“ и застрахователните дружества на „Мулти“?

— Утре им е срещата в „Грандхотел Варна“. Ще присъстват и откровени банди — „Зора Инс“, „Корона Инс“ и така нататък.

— Осигурил ли си залата?

— Развира се, но и те не са вчерашни. Първата им работа ще бъде да потърсят „бръмбарите“ и да ги намерят.

— Вълк вътре?

— Ясно е като две и две, че щом знам за тази среща, ще имам „уши, нос и гърло“ на масата.

— Не съм си мислил друго, Компир, иначе нямаше да си едно от най-добрите ченгета — това не беше комплимент, Проданов наистина го мислеше, а и всички шефове в министерството. — Какво развитие очакваш?

— Война — кратко каза Компира. — Шефът не им е оставил никакъв терен за маневри. Стигнат ли до този извод, ще съберат всичките си мутри под едно знаме и ще им потърсят пълководец.

Проданов се засмя.

— Може би официално ще обявят бойни действия като в Косово, например? И кой ще изберат за главнокомандващ? Джуров, Семерджиев?

— Козела — спокойно отговори Компира.

* * *

Тефик беше странна комбинация от азиатска жестокост и милосърдието на майка Тереза. На вид не приличаше на турчин. Рус, висок над среден ръст и много далеч от просташкия лукс на средния гангстер. По ръцете му имаше часовник и брачна халка, на врата му нищо. Обличаше се скъпо, но не натрапчиво, разговаряше тихо и гледаше с детинските си сини, та теменужени очи събеседника си. Тефик беше убил много хора по различни точки на глобуса. В началото лично, после чрез наемни убийци. Беше един от основните инспектори на пътя на дрогата. Не единственият, но с положителност най-проспериращият. С изключение на виетнамците, които не подлежаха на никакъв контрол — лъжеха, крадяха и най-лошото, толкова много си приличаха, че ти вземеш, да ликвидираш някое виетнамско леке, а то се окаже брат му.

Останалите трафиканти или „мулета“ бяха в ръцете му. Във Варна съществуваше още един, засега независим от него канал, но Тефик имаше фамилни проблеми и ги оставяше да мислят, че ръката му не стига дотам.

Тефик имаше двама сина и една дъщеря от жената на живота си, арменката Елеонора. Див звяр, когато трябва да се справи с безбройните си врагове, Тефик беше най-нежният съпруг и баща, който Ориентът беше виждал в последните няколко века. Елеонора беше християнка. Красива като жасмин и предана като опитомена пума. Тя никога не му каза, че иска децата й да бъдат кръстени като православни християни, но той четеше страхотното й вътрешно желание, а това за него беше заповед пред храма на любовта. Децата им получиха християнски имена и вяра, а той — тихото обожание в очите на жената, която и без това обожаваше. Тефик беше наркобарон, убиец, един от най-страшните мъже в Леванта, но не вярваше ни в Аллах, ни в Христос. Вярваше на Елеонора и на четирийсет и пет калибрения си „Колт“, с който никога не се разделяше.

Да, но синовете му катастрофираха в Италия и ако въобще оживееха, и двамата щяха да останат инвалиди.

С Козела го свързваше дълго познанство, минало през най-различни форми. Навремето, когато комунистите решиха с реекспорт на оръжие и дрога да си оправят външните дългове, Тефик беше официално докаран в страната, настаниха го в „Шератон“, дублираха му охраната и му довериха създаването на каналите. Тефик нямаше нужда от създаване на канали, имаше нужда обаче от сериозна гаранция, че като помогне на българите да обучат свои хора, няма да побързат да се отърват от него. Първия човек, когото Държавна сигурност изпрати при него, беше Козела.

Тогава те бяха млади разбойници в разцвета на силите си и маниакално подозрителни един към друг. До една вечер на „Щастливеца“, когато Козела му разказа биографията си.

Козела се „изповяда“ уж между другото, на четири очи в мъжки разговор, а всъщност правеше много тънка инвестиционна сметка. Тефик щеше да поиска да купи наболялата му душа… Той не реагира същата вечер, но два дни по-късно Козела се срещна с неговите хора и получи „безвъзмездна помощ“ от петдесет хиляди долара. Тефик го беше купил, без да подозира за съществуването на един от основните библейски текстове: „Няма добро ненаказано!“. Козела взе парите и го осъди на смърт.

Турчинът обаче беше хитра лисица и изчезна. Шефовете в Държавна сигурност се побъркаха. „Без Тефик каналите и на оръжие, и на дрога са запушени и затова си отговорен ти, смръдлив Козел!“

Майор Иван Милетиев лежа два дни по гръб, чудейки се какво да предприеме, и накрая избра смъртния риск. Единствено той знаеше, че Тефик е в Малта. Уреди си служебна командировка и през Рим се озова във Валета.

Козела взе два пистолета от първия магазин за оръжие, те бяха стотици, изчака нощта, с плуване излезе под вилата на турчина, зари пистолетите наблизо — на ръка разстояние един от друг — и се върна в хотела. Към обяд на другия ден тръгна да се разхожда по плажа с вид на скучаещ турист. Приближи вилата. Знаеше, че гавазите са го забелязали, но в крайна сметка това беше целта му.

Козела запали цигара, седна между скритите си оръжия и зачака. Не беше минала и минута, когато чу стъпки по пясъка. Не се обърна. Един от охраната застана зад гърба му, другият — Фаиз, дясната ръка на турчина — мина отпред.

— Как ни откри, майор?

— КГБ ви откри, аз не съм врачка.

— Какво искаш?

— Да говоря с Тефик бей.

— Тогава защо не дойде във вилата? Козела се усмихна кисело.

— Обичам да умирам на чист въздух!

Гавазите се объркаха. Можеха да го смажат на място. Така поне си мислеха, но дадените им заповеди гласяха друго. Разрешението на ребуса дойде неочаквано.

С ръце в джобовете на прекрасния си кремав костюм се появи самият Тефик. След него вървеше слуга с набит персийски килим под мишницата. После го Разви до Козела, Тефик седна мълчаливо и не проговори дълго, загледан с азиатските си очи в морето.

— Защо ме предаде? — без да го погледне, попита той.

— Ако те бях предал, щях ли да съм тук? Можех да ти тегля куршума в София.

Тефик отново замълча. По едно време се обърна и го сграбчи за яката.

— Ще трябва да ми обясниш някои събития, Козел! — с бесен гняв изсъска турчинът.

Козела грубо се освободи от ръцете му.

— Няма друга причина да съм тук. Дръж се прилично, Тефик бей. Не аз, ти си завършил образованието си в Кембридж.

Тефик не му обърна внимание, запали цигара и отново се взря в морето.

— Аз не съм вчерашен, Козел. Знам, че имаш отговор на всеки от въпросите, които не искаш да ти задавам. Знам и къде си репетирал денонощия за тази среща… Затова няма да си губя времето с приказки — искам дела. В Адан, Турция, имам един враг, лош враг, кюрд, жесток и умен… Ако го убиеш, ще пием шампанско в „Шератон“… за моя сметка, както винаги.

Тефик стана.

— Чакай! Къде е той, къде живее? Как ще го намеря?

— Ще получиш подробни инструкции в хотела — каза Тефик и тръгна към вилата, следван от гавазите си.

Козела уби Амин Мохамед Амин в аданската джамия.

Кармазъ Амин (Червения, а всъщност кървавия) беше едно брадато човече, не по високо от метър и половина, но го пазеха грузинци — планинци и като тръгнеше между тях, практически изчезваше. Къде, по дяволите, да го сбарам това джудже?, тъкмо се питаше Козела, когато отговорът дойде от самосебе си. Кармазъ Амин имаше собствена джамия в планинското си гнездо и рядко слизаше в града. Да, обаче се зададе годишнината на Мурад I,основател на империята, и цяла Турция се гиздеше да отпразнува тази велика дата. Точно в пет без пет Амин пристигна в градската джамия. Грузинците — християни останаха отвън, но майор Милетиев, който не признаваше ни Бога, ни Дявола, беше вече вътре. Когато мюезинът зави от минарето и богомолците започнаха да удрят чела в пода, Козела се промъкна зад Амин, заби зад ухото му дълго шило, тип стилето, и го уби на място. След службата Козела се смеси с тълпата. Мина бавно покрай грузинците, но като излезе от обсега им, хукна като луд към колата си… Останалото беше детска игра. Козела не срещна никакви пречки до границата, а и на нея нямаше кой знае какви. Цяла Турция празнуваше деня на основателя си и малко се тревожеше, че някой си там, в Адана, убил някакъв си кюрд. Турция имаше предостатъчно кюрди…

Това убийство анулира първата от трите му кризи с Тефик.

Каналите на дрогата бяха общо четири, като се изключат разни аматьори, които си пробваха късмета и ставаха храна на рибите.

Козела запуши за Тефик трайно пътя Трабзон — Бургас — Исмаил и от там — по море за Виена — и започна да го ползва сам. Първите няколко пратки, които уж попаднаха в ръцете на митничарите, сериозно разтревожиха Тефик и той изпрати „Вълка да пази стадото“. Когато реши, че личната му печалба е достатъчна, Козела „отпуши“ канала и беше поканен от Тефик на обяд в „Шератон“.

Турчинът отрупа масата с ориенталско изобилие. Отпи от виното си — пиеше само шампанско „Дом Периньон“ — и усмихнат с блестящите си изкуствени зъби, каза:

— Козел, в заведението има девет професионални убийци. Забеляза ли ги?

— Да, аз съм печено ченге, Тефик.

— Браво, а за да не се превърнеш в мъртво печено ченге, трябва да ми отговориш на един въпрос… От беднотия ли го правиш?

— Естествено — невъзмутимо отговори Козела. — В България има една поговорка: „Да не ти дава Господ бедни съседи“.

— И ние я имаме — кимна Тефик. — Наздраве. Яж на корем, пий като циганин. Откровено казано, това ти е за последно.

Козела избухна във весел смях, после лапна свирка, която висеше на врата му, но Тефик не беше я забелязал. В заведението се втурнаха баретите и проснаха на килимите прехвалените убийци на турчина.

— Пребъркайте ги! Вземете всички оръжия, злато и пари и до един ги изхвърлете от хотела.

Блед, та син, Тефик изгледа екшъна. Разбира се, до тяхната маса никой не се докосна.

— Играеш си с огъня, Козел?

— А ти, бей, сериозно ли мислиш, че съм толкова лесна плячка? Тефик не отговори дълго, после каза:

— Яж. Телешкото ще изстине.

Турчинът изчезна за дълго. Години, пълни с екстрени събития и за него, и за Козела. Тази вечер те щяха да се срещнат след седем години.

Същата вечер щеше да се състои още една „историческа“ среща. Шефовете на „ВИС“, „СИК“, „Аполо и Болкан“ и така нататък, се събираха да обсъдят бъдещата си стратегия. Очакванията не се оправдаха, това беше сборище на освободените силови бригади, на което не присъстваше ни един от шефовете на закритите застрахователно — охранителни фирми.

Бригадите се събраха тихо, дори незабележимо спрямо всеизвестните си навици. Насядаха свити като ученици в нов клас, но когато дойде време да се избира президиум и председателстващ, се вдигна агресивна врява до Бога от псувни,-заплахи, размахване на пистолети, макар че първоначалното условие беше — никакво оръжие. След дълги кандърми дадоха думата на Веско Попа от Пловдив.

— Пичове, баровците ни преебаха. Аз няма да се учудя, ако видя в следващия парламент Маджо, Маргина, Жоро Илиев, Пашата и така нататък, знаете ги не по-зле от мен — Попа закрещя истерично: — Ние им свършихме мръсната работа. Ние сме мутрите, те — английски лордове. Ние сме рекетьори, килъри и така нататък… Ние тъпчем следствията, нас ни пребиват баретите. Няма баровски купон, на който да не съм виждал мазните им мутри… по телевизията, разбира се. Стига, ебал съм им майката! Няма да им слугувам повече.

Общо взето настроението в залата — настръхнала и ръмжаща, — беше много близко до това на Попа. После говориха от Бяла Слатина, Враца, Варна и Бургас. През нощта, когато се разотидоха, за да се срещнат отново на другия ден, основаха фонд „Земеделие“.

— Минаха много години, Козел. Къде се покри толкова време?

— А ти? — попита Козела, поемайки ръката на Тефик. — Изглеждаш като холивудски артист, мама му стара.

Тефик му предложи стол, закара бар-количката до него и седна.

— Минах без атентати, Козел.

— Знам. Блазе ти.

Козела си наля водка, газирана вода и се почувства страшно уморен, но затова пък и за първи път истински защитен. Тук, при този турчин можеше да заспи непробудно и да спи до пълно възстановяване на силите си. Тефик го наблюдаваше с острите си умни очи.

— Какво има, Козел? Прилоша ли ти? Козела поклати глава.

— Страшно съм уморен, Тефик. На края на силите съм, болят ме старите рани… а те са много, както знаеш. На всичко отгоре предстои ми да реша един много, много сложен проблем.

Тефик отпи от уискито си.

— Сериозно ли има проблем, който ние двамата не можем да решим, приятелю?

Козела чу промяната в тона, но не промени изражението, нито избърза с изповедта. Късно през нощта поиска от Тефик да изкара синовете и Габи от България и с фалшиви паспорти да ги изпрати в Рангун — Бирма.

— Защо толкова далече, Козел? — искрено се учуди Тефик. — Белград е под носа ти? Никъде няма да са по-сигурни от там.

Козела изтръпна. В първия момент това предложение изглеждаше капан при положение, че НАТО всеки момент може да удари сърбите заради Косово, после схвана лисичата хитрост на турчина. Сърбия беше в конфликт с целия свят, легациите бяха напуснали Белград, чужденците поголовно се изтегляха в очакване на въздушна война. Какво по-добро място за хора с пари да придобият каквато си искат самоличност, а канали за Сърбия… само Козела беше запушвал десетина.

— Имам къща край Белград, Козел. Ще я намериш лесно — Тефик му подаде визитка, на гърба й имаше карта. — Познаваш ли някой от хората на Аркан?

— Да.

— Поздрави ги, те ще свършат останалото. Козела се вдигна тежко.

— Какъв реванш ще искаш от мен, Тефик? Турчинът наведе унило глава.

— Чу ли каква беда ме сполетя?

— Момчетата.

— Да. Голяма трагедия, майка им си изплака очите… Виж, Козел, ще ти пратя момчетата за десетина дни, ако се върне желанието им за живот, ще те позлатя, колега.

— Няма да ставам милосърдна сестра, Козел — вироглаво каза Иван.

Баща му се завъртя на пети и му нанесе такова кроше, каквото малко професионални боксьори използваха — така наречения полувинт.

— Иди си измий лицето — каза Козела, овладял гнева си, виждащ ужас в очите на Габи и Асен. — Да, аз съм Козела, но не и за синовете си. А дали ще бъдеш милосърдна сестра, или не — решавам аз!

* * *

Разви обикаляше дискотеките с упоритостта на наркоман. В полунощ преравяше заведенията на Студенския град, минаваше през Бистрица, Симеоново и Драгалевци, тръгваше към Илиенци с увеличаваща се погнуса, след това се връщаше към централна София. „Пиленцата“ ги нямаше, но в един момент все щяха да се появят.

Разви влезе в педерасткия клуб „Спартакус“ и отиде на бара. Стига скитане тази нощ. Поръча водка на едно лице с неясен пол, подпря се на бара и видя Джон Алберти с някакъв бандит — че е бандит, подсказваше и видът, и маниерите му. Тъкмо се готвеше да отиде при американеца, когато зърна Заре Шопа, седнал на маса зад гърба им. Срещнаха си погледите. Шопа вдигна сока за наздравица, той не пиеше друго. Разви Звяра му кимна и остана на мястото си.

Излезе от бардака и набра GSM-а на Компира. Веднага чу гласа му:

— Слушам.

— Спиш ли?

— Не.

— Ще дойда да пия една водка при теб, че от боклуци и педерасти започва да ми се повръща.

* * *

Служебният папарак Заре Шопа хвърли един топ снимки на бюрото на Проданов. Гадости! С две жени, с три жени, с три жени и Чоли, когото той добре познаваше.

— Добра работа, Шопе. Ще ти издействам един ромб за тази помия.

Проданов набра вътрешния номер на Генерала.

— Шефе, при теб ли е генералният секретар?

— Да.

— Имам компромат срещу онова лъскаво леке Джон Алберти.

— Донеси ги!

Генералният секретар на Интерпол Реймънд Кендъл беше на посещение в София, но се държеше високомерно, нравоучително и се опитваше да ги наставлява като малки деца.

Проданов сложи снимките в служебен плик, почука, влезе, кимна на интерпол-шефа и подаде плика на Генерала.

— Седни, Проди. Налей си една водка… от служебната. Сега ще му натрием носа на този грандоман. На другия ден Джон Алберти замина за Америка.

* * *

Както предрече Габи, Боян Мирчев беше освободен от министерството след няколко дни. Тя не беше никаква ясновидка, просто беше научила от злощастния си баща, че над главата на годеника й се трупат „облаци“. Мирчев беше злоупотребявал със служебното си положение (дежурна дефиниция), но значително по-уязвим беше с касата. Беше ползвал държавните пари като свои, беше правил скъпи подаръци, които имаше глупостта да заприходи в счетоводната книга на посолството. Когато стопанските полицаи — две млади, но подготвени момчета — разнищиха далаверата, решиха, че е техен дълг да предупредят бившия си колега Сирака, а той да отърве дъщеря си от батака овреме. Така и направиха. Сирака ги изслуша, прегледа резолюциите им и вдигна рамене.

— Какво да се прави, господа? Продажно… и алчно животно е човекът.

Вечерта каза на Габриела една десета от истината, другото все още беше служебна тайна, но тя беше умно, макар и много разглезено момиче, и Сирака се надяваше да го разбере.

Габи го разбра отлично. Не толкова по думите, с които й го каза, а по унилия и безпомощен израз, какъвто за първи път виждаше в очите на баща си.

С тоя балон Боян е свършено!, беше вътрешната й констатация, целуна баща си по очите и хукна към летището… Това беше фаталният полет на Габриела. Ако не беше срещнала братята, сега и баща й щеше да е жив, и тя да продължава да лети, вместо да се крие в някакви вили. И тя не знаеше къде точно се намира.

* * *

На тринайсети октомври, вторник, иззвъня мобифонът. Козела настръхна. Можеше да бъде или Хакел, или Тефик. Беше турчинът.

— Следиш ли новините? НАТО е дало четири денонощия за размисъл. Свършат ли, американците тръгват от Запад, вие — от Изток.

Линията изключи.

Още четири денонощия? Близо сто часа… Нервите на момчетата вече не издържаха и Господ знае от каква искра можеше да пламне пожарът… Братоубийственият пожар.

Беше рано сутринта. Младите спяха и щяха да се търкалят в леглата минимум до обяд. Козела се изкъпа в тясната като килия баня, после отвори вратата да излезе парата и започна да се бръсне. Не беше лесна процедура за лице, минало през пластична операция, но с времето се свикваше. Когато огледалото се изчисти от парата, той започна ежесутришната си мъчителна процедура. Когато се наведе над умивалника, почувства пръст да се движи по протежение на безбройните му огнестрелни рани. Обърна се като ужилен. Беше Габи.

— Всичко това са рани, нали?

— Да — неохотно каза Козела. — Много рано си станала.

— Искам да разгледам тялото ти — тихо, но защо му се чу и похотливо, поиска Габи.

С лице към нея Козела я видя да брои наум зарасналите дупки по тялото му. В един момент на стъписване Габриела се изправи на пръсти и целуна цикатрикса^[2] на врата — спомен от атентата срещу Генерала. Козела я хвана за ръцете.

— Какво правиш, момиче?

— Много ли болеше? — вече нямаше съмнение, че малката играеше похотлива игра.

— Не! — Козела я избута и излезе от банята само с една хавлиена кърпа около кръста. — физическите рани не болят! Душевните са страшни! — каза той, колкото да не мълчи като ням, и влезе в стаята си. Господи, Габи? Само това ми липсваше!, мислеше, докато се обличаше.

Мобифонът иззвъня отново. Този път не можеше да е друг освен Хакел. Той беше.

— Къде си, Козел?

— Там, където ченгетата могат да ме проследят по телефона.

— Не бой се. Ние сме сериозна служба. Първо съм проследил линията, храбрецо… Свършиха ли главоболията ти?

— Сега започват… Виж, Хакел… Ще напусна страната да осигуря сигурността на децата. Това е генералната задача на шибания ми живот. Свърша ли тази работа, уверя ли се, че са на плаж в Уайкики, ще ти се обадя. Дотогава, моля те, не ме търси.

Козела затвори апарата, но след секунда той издрънча отново.

— Не те съветвам да ми запушваш устата, Козел.

— В България има една приказка — да ти сера в устата, господин Хакелман.

Агентът на ЦРУ се изсмя в мембраната.

— Надявам се, че ще имаш куража да повториш тази простащина и в Белград.

Козела изтръпна, но Тефик не отговаряше, не отговаряше целия ден. Когато и на другия ден GSM-ът мълчеше упорито, Козела вече знаеше всичко.

* * *

— Изнервихме се, деца! Искате ли да хапнем скара в селската кръчма?

Валеше порой, но никой не каза „не“, най-малко Иван, който още дълго щеше да носи последствията от „ласката“ на баща си.

Настаниха се на две маси. „Децата“ на една, Козела — с лице към вратата, непрекъснато държащ ги под „поглед“ — на друга. Малко по малко видя, че Габи го фиксира. Ай сиктир!, ръмжеше вътрешно. Остава тая разпасана кучка да се влюби в мен.

Сервираха му ракия със зеле и моркови, любимата му салата, и той се зае да си отпуска нервите. Момчетата пиеха бира, Габи някакви натурални сокове. В кръчмата беше шумно, но свойски селяните си говореха през масите без никакво притеснение — В края на краищата бяха в собствената си кръчма, тук присъстваха всяка вечер и малко ги интересуваше спокойствието на приходящите. Прави са…, разсеяно мислеше Козела, отпиващ от отлежалата си сунгуларска ракия, когато в заведението — ако можеше да бъде наречена така една селска кръчма — нахлу пияна компания и се упъти към тезгяха. Тримата млади елегантни мъже и двете жени изглеждаха здраво почерпени. Това нямаше да бъде от значение, ако един от тях не се оказа бившият годеник на Габи.

Когато си взеха напитки и се подпряха на плота, единият от компанията се вторачи в масата на „децата“.

— Отдавна не сме се виждали, скъпа Габриела? Как си? Добре изглеждаш… Кой от двамата те чука? Или си правите сандвич?

— Пиян си, Бояне. Излишно е да се заяждаш!

Козела вече знаеше всичко, знаеше дори, че придружителите му са офицери от ВКР.

— Това е Габриела, господа. Моята бивша годеница… Най-студенокръвното животно на света. Тя е причина баща й, легендарният Сирак, да си стреля в главата. Тя ми скрои кур капан в министерството — Как, някой ден ще разбера… и всичко това, за да се чука с тия двама престъпници, крадци, преследвани от Интерпол, синовете на прословутия бандит Козела!

Момчетата направиха най-лошото, което ситуацията предлагаше. Скочиха като котки и тръгнаха на просташко кръчмарско сбиване.

Момчетата бяха яки и смели, но това беше слаба утеха, ако ВКР-тата носеха оръжие. Козела дебнеше боя като тигър от храсти. Иван нокаутира бившия дипломат и балансът на силите изглеждаше приблизително изравнен, когато контраразузнвачите решиха да спечелят спора. Както очакваше Козела, и двамата щяха да посегнат към кобурите си, ако в кръчмата не беше изтрещял изстрел.

Козела беше стрелял в тавана, но сега магнумът му държеше на прицел офицерите.

— Аз съм Козела, господа. Предлагам да се разделим като родни братя!

Мина зад гърба им, взе пистолетите им, пребърка ги за мобилни телефони и разбира се намери три — един мобифон и два GSM.

Козела подхвърли десет хиляди лева на онемелия барман и изкомандва „децата“:

— Чакайте ме вън!

Козела остана сам с контраразузнавачите, изпразни пистолетите, прибра патроните и остави „ютиите“ на бара.

— Няма какво да делим с вас, момчета. Напишете ми адрес, на който да ви изпратя телефоните… Бързо!

Един от тях му подаде визитна картичка. Козела я пъхна в горния джоб на сакото си и излезе.

— Бързо във вилата! — сухо изкомандва той. — След половин час изчезваме.

— Къде?

— Където аз кажа!

Два часа по-късно Разви Звяра и два отряда барети претърсваха квартала… В края на краищата откриха бившата бърлога на Козела, но късно.

На масата в хола генерал Развигоров намери бележка, адресирана до него.

Не ме дразни, Разви! Само добро си видял от мен, боклук с боклук! Ако продължаваш да ми дишаш във врата, ще ти източа кръвта като на курбан, колега!

Подпис нямаше, но беше ясно кой е адресантът.

В това време „децата“ чистеха лесидренската му къща. И това беше временно убежище. Къде е Тефик, по дяволите! Отново никаква връзка. Нито през нощта, нито рано сутринта. Картинката започна да му се разяснява — Тефик беше в ръцете на Проданов.

* * *

След погребението на Г. Найденов, Пентхаус свика спешно събрание. След традиционните думи за упокой на покойника — съратник, Христов се обърна към колегите си:

— Имам пълен запис и аудио, и видео от тайното сборище на мутрите. После ще ви раздам касетите. Текат им лигите за ново югоембарго. Всички борци, живущи на петдесетина километра от границата, стягат камиони, тирове, кой каквото има. Започнат ли бойните действия, което ще е равносилно на ембарго, ще се наложи бързо да овладеем новата престъпна вълна. Стефан Марчев го прекъсна.

— Ти луд ли си? Предишното ембарго го дирижираше Васил Илиев, сега кой смяташ да им сложиш за маршал на престъпната гвардия!

Христов се усмихна.

— Добре казано, Стефане. Има такъв човек. Генералът от службите на КГБ, ренегатът на всички идеи и клетви…

— Козела?

— Да — Кимна Христов. — Ако е жив, открийте го и на Северния полюс. Козела е нашият печеливш ход в момента! Само той начело на мутрите може трайно да дестабилизира Костов и компания.

* * *

— Да, моля — чу познатия, но отдавна обезличен глас.

— Знаеш ли кой се обажда?

След известно мълчание Поли тихо каза:

— Да, Иване. Кажи ми, моля те, как са децата?

— Засега добре — каза Козела. — Пазя ги, колкото мога… Но възможностите ми намаляват всеки ден. Ще бъда абсолютно честен с теб, очаквам да ми помогнеш.

Поли помълча известно време, после отново тихо каза:

— Какво трябва да направя?

— Продан е арестувал един турски бизнесмен, Тефик. Това е човекът, на когото разчитах да заведа момчетата на сигурно място. Говори с мъжа си, става дума за твоите родни деца, Поли. Че се оказаха калпави, оказаха се, но ние, техните родители, не можем да се откажем от децата си. Можем ли?

— Не — тихо каза Поли.

— Точно така. Убеди Продан да пусне турчина без опашки и ще си направила за синовете си повече, отколкото си представяш. Ще се обадя пак…

Разговорът прекъсна, но Проданов, който беше очаквал подобно развитие на събитията, беше поставил собствения си телефон на подслушване.

Влезе Компира.

— Ядец, шефе. Козела се е обадил от бетком, някъде в района на военна академия.

— Добре, добре — нервно го прекъсна Генерала. — Блокирахте ли изходите на София.

— Това беше първата ми работа, макар че нямам вяра на блокадите. Козела ги прескача с прът за овчарски скок.

* * *

Разви Звяра прие присърце издирването на Козела, убеден, че ще остане в града. Довечера като огладнее, ще го срещна в някоя второкласна кръчма в центъра!

* * *

Джон Алберти изхвръкна на улицата, но попадна в „любовната прегръдка“ на Хакел.

Когато Реймънд Кендъл показа снимките на директорите на швейцарския клон, реакцията беше повече от единодушна — „Платете му и да се маха!“

Алберти не беше допуснат за обяснения пред директорите и след десетминутно унизително чакане се реши съдбата му. За негов ужас напусна централата безработен. Това беше съсипия за бюджета му, но никога нямаше да го каже, под достойнството му беше да хленчи, но той издържаше старата си майка в Реджо ди Калабрия, бившата си съпруга и четиригодишния им син и един развратен и много глезен порториканец в Америка.

Когато стигна до паркинга — вървеше на автопилот и не виждаше нищо около себе си — Двама души грубо му препречиха пътя. Докато онзи отпред имитираше, че му говори нещо на английски, другият — задният, се притисна плътно до него.

— Чист е! — след секунда каза той. — Добре. Мистър Алберти, един ваш добър познат иска да ви види.

Джон Алберти прецени шансовете си да отклони поканата като нулеви, затова се задоволи да сбие рамене примирително.

— Добре, господа. Да видим кой така грубо кани на среща старите си познати.

Заведоха го в едно заведение на „Малая гасе“, проститутската улица на Цюрих, и там застана очи в очи с Хакел.

— О, господин ЦРУ, с какво привлече вниманието ви моята незначителна фигура?

— Незначителността й — разсеяно отговори ченгето, ядеше скариди и отпиваше от чаша бяло вино.

Когато свърши, Хакел изми ръцете и устата си, запали цигара и попита:

— Знаеш ли кой те изпрати на борсата на труда?

— Досещам се…

— Глупости, Апберти. Нямаш и най-малка представа. Докато ти се правеше, че преследваш момчетата на Козела, той ти прикачи папарак, който, ей Богу, свърши добра работа… Между другото, да те питам от чисто любопитство — не боли ли, като те ебат в гъза?

Алберти стана синьоморав, но премълча.

— Други въпроси имате ли?

— Е, Алберти, може и да не ми разкриваш съкровените си тайни… Забравих да те поканя да седнеш.

Двамата придружители на Хакел учтиво, но твърдо го заставиха да седне срещу него.

— Така — Хакел се наведе и каза тихо — Ние сме по-старата и по-ефективната организация от скапания ти Интерпол. Това ясно ли ти е?

— Напълно.

— С две думи, Алберти, наемам те за снайперист. Отиваш в Белград, моите хора ще ти кажат къде? Засядаш там и чакаш. Колкото трябва, толкова чакаш! Целта ти е момчетата на Козела. Убиеш ли Козела — било по прищявка, било случайно — ще натъпча розовото ти дупе с динамит и ще те пратя при католическия ти Господ. Тръгвай! Ще получиш допълнителни инструкции.

Когато офицерите на Хакел предложиха на италианеца да ги последва, той продължи:

— Джон, твоята религия не забранява ли любов с мъже?

— Не знам — ехидно каза окопитилият се Алберти. — От такива като теб не ми остава време да прочета свещената книга.

* * *

Козела поддържаше телефонна кодирана връзка с трима от бившия Ескадрон на смъртта. Тази вечер, преди да се обади у Проданови, реши да провери дали действат каналите му. Само един номер реагира.

— Къде са приятелите? — попита Козела, без да се представя.

— Един е при Аркан… доброволец. Един си счупи врата с мотор и лежи в „Пирогов“. Единствено аз съм на линия.

— Има ли нещо за стария ти началник?

— Да, но не е за телефон.

— Спокойно, Момчиле, аз съм на телефонен стълб и проверявам линиите. Никой от вас не е включен на подслушване.

— Дано да си прав… Новият Пентхаус иска среща с теб. Твърдят, че са забравили миналото.

* * *

— И собствения си телефон подслушваш, Продане? — развеселен от този факт, попита Козела.

— На кой стълб висиш, проклетнико? Козела пропусна думите му покрай ушите си.

— Щом подслушваш жена си, значи знаеш предложението ми?

— Не е приемливо…

— Защо, става дума за живота на две момчета.

— Аз нямаше да съм това, което съм, ако нарушавах закона с някаква цел, пък била тя и благородна… от твоя гледна точка.

— Добре, Продане. Тогава ти предлагам нещо честно. Искам да кажеш на глас: „Поли, аз няма да съдействам за оцеляването на децата ти!“. Ще го направиш ли?

— Не.

Козела се изсмя дрезгаво.

— Здравей, Компир. И твоят щифт е в ръцете ми, щом си толкова любопитен, стари приятелю, ще чуеш неща, които не са за слуха ти. Ти си една от най-големите путки, Компир. Дълго време ви заобикалях, но сега война! — лайно такова. И на теб, и на солташаците ти.

Козела се спусна от стълба и тръгна пеша от Нови хан до магистралата, където беше паркирал колата. Не беше изминал половината път, когато специалните части откриха стълба. Компира си разбираше от работата, но това, което не беше предвидил, беше, че стълбът ще се взриви и ще избухне в пламъци.

Козела се добра до колата и се върна в квартала, където го дебнеше Звяра.

Късно през нощта Козела се прибра в Лесидрен и завари пиянска вакханалия. Уредбата гърмеше рок, Габи седеше унила, завита с одеяло, но синовете му бяха отровено пияни.

Козела спря уредбата, едва потискащ гнева си.

— Вие двамата — глухо изръмжа той, — изчистете тази кочина и по леглата! След две минути да няма и следа от вас.

Козела се отпусна тежко на едно от креслата.

— Габриела, ти остани. Имам няколко минути разговор с теб.

Габи кимна разбиращо. Познаващи характера на баща си, синовете му побързаха да изпълнят недвусмислената заповед.

Козела запали цигара и погледна разсеяно момичето.

— Трябва да бягаш от България. Съзнаваш ли го?

— Напълно — Кимна момичето.

— Слава Богу, момиче. Ти тръгваш първа утре през нощта. Ще те преведе през границата един мой бивш служител. Изпращам те в една богата и гостоприемна къща край Белград, проблемът е, че синовете на собственика също живеят там. Живеят е най-точната дума. Те прекараха тежка авто-катастрофа и сега не мога да преценя, а и моят приятел, баща им, не може, не искат или не могат да се оправят… Това ще те притеснява ли? Ако искаш, може въобще да не се виждаш с тях. Това притеснява ли те, моето момиче?

Габи поклати глава.

— Щом го искаш ти, не. Кога трябва да тръгна?

— Утре през нощта, смело малко момиче. А сега можеш да ми налееш нещо за пиене.

Козела изпи една водка на екс и се върна в града.

Утре беше лобният ден на Разви Звяра. Щом не разбираше от дума, щеше да остави вдовица и сираче, а имаше време, когато Козела тайно се възхищаваше на семейните му взаимоотношения.

Беше седем вечерта, когато Козела излезе да чака Разви Звяра. Знаеше, че ще го търси с упоритостта на фокстериер във всички сравнително евтини и незабележими кръчми на центъра.

Беше рано. Козела си поръча ракия и салата, но настоя да ги плати веднага. Може да ми се наложи да тръгна внезапно!

Отпиваше малки глътки и не изпускаше от поглед вратата и прозорците. Зад гърба му беше служебният вход за евентуално отстъпление…

Малшансът на Разви Звяра беше, че Козела го видя пръв. Вървеше по „Цар Симеон“ и задължително щеше да надникне и в това заведение. Козела се измъкна незабелязан през служебния вход и застана зад Разви в момента, когато слагаше дланта си върху бравата.

Козела му извъртя „полунелсон“ — хватка от борбата — и постави внимателно нож „Рамбо“ на гърлото му.

— Край, Разви. Утехата е, че ще те погребат с генералски почести.

Тялото на Разви Звяра се разтрепери.

— Недей, Козел, за Бога. Знаеш, имам семейство, внуче.

— И аз искам да имам — сухо каза Козела и му преряза гърлото.

В два часа през нощта Момчил, бившият служител на Ескадрона на смъртта, прекара Габриела през границата.

— Запомни ли всичките инструкции, Габи? — попита Козела.

Говореха шепнешком, колкото и да беше разграден дворът, това все пак беше граница.

— Да — каза Габи. — Искам да те целуна на тръгване. Козела си подаде бузата, но Габриела взе ръцете му в длани и го целуна в устата — топло, чувствено, с език. После каза:

— Чакам те! Не, чакам ви — и последва Момчил в тъмнината.

Козела се добра до колата уморен, но спокоен. Пътуваше бавно за Лесидрен и слушаше новините. Трупът на Разви Звяра беше открит отдавна и в министерството цареше бяс и паника. Майната ви, мислеше той, по-важното е, че спасих детето на Сирака! Козела не можеше да остави Тефик в следствието и да се чувства достоен приятел на този безкористен мъж. Това беше единствената причина да се появи пред Пентхаус.

— Добре дошъл, генерале — поздрави го Христов, вдигайки туловището си от председателското място. — Седни. Какво ще пиеш?

— Водка — сухо каза Козела.

Мигновено му сервираха ледена бутилка „Уолфшлиф“, сода и чиния, пълна с всички възможни ядки. Козела отпи и вдигна очи.

— Целият съм в слух, господа.

Евтимов пое инициативата.

— Нещо добро да си видял от демократите, Козел?

— Не — все така сухо отговори той.

— След атентата срещу Бонев ти си със статута на патицата — „Да се застреля, където се срещне“.

— Така е — кимна Козела.

— Ти ли закла Развигоров — Звяра?

— След малко ще ме попитате къде си държа парите.

Христов се засмя и увлече и другите — без Козела, разбира се.

— Слушай, генерале. Ти имаше лошия шанс да командваш ескадрона по време на уж нашия съмишленик Жан Виденов.

— Педерастче с тънко вратле и налудничави очи — избухна Марчев.

— Момент — Христов въведе ред. — Генерале…

— Наричай ме Козел — отпивайки бавно, го апострофира бившият генерал на всички тайни служби.

— Козел, предлагаме ти да оглавиш нов Ескадрон на смъртта. Никой не е безсмъртен, сигурен съм, че не си се отказал да посегнеш на Генерала.

— Не.

— Имаш ли план?

— Не достатъчно измислен, за да го пусна веднага в действие.

— А с обща помощ?

— Какво предлагате? Евтимов отново взе думата.

— Главатарите на „ВИС“, „СИК“, „Аполо и Болкан“, „Зора“ и „Корона“ изхвърлиха на улицата силовите си бригади. Можем да ги оставим да водят див уличен бандитизъм или да ги подчиним на нашата кауза. Ти какво би избрал?

— Второто.

— Радвам се, че се разбираме, Козел. Приемаш ли предложението, генерал Милетиев, Жаров или Козел, ако предпочиташ, да оглавиш еднолично новата бригада?

Козела мълча дълго. Изпи още една водка и вдигна глава.

— Имам проблеми — трябва да измъкна един приятел от следствието и да прекарам двамата си непрокопсани сина на безопасно място в чужбина. Готови ли сте да ми съдействате?

Този път беше ред на „Пентхаус“ да се спогледат объркано.

— Ще направим всичко, което можем, Козел. Казвай.

Ченгето-гангстер стана и тръгна да се разхожда из офиса.

— Искам десет мутри на дюшеци, въоръжени както трябва. Поименно ще ви кажа точно кои ми трябват. Докато аз освобождавам моя човек от следствието, други десет мутри ще прекарат синовете ми през сръбската граница. Свършат ли тези две операции — уверявам ви, че ще бъдат почти безкръвни — аз заминавам за една седмица да сложа ред в отбора, връщам се и съм на ваше разположение. Казах ви повече, отколкото трябваше, изповядах се като на литургия, но ако приемете, приемете веднага или ми посочете вратата. Нямам време за губене.

След дълго неловко мълчание Пентхаус помоли:

— Козел, изчакай при секретарката. След десет минути ще получиш отговор.

Козела стана пъргаво, взе бутилката водка, чаша минерална вода и се оттегли.

В уреченото време го поканиха отново.

— Генерале, ти си пълновластен титуляр на отбора. Честито!

Козела стисна вяло ръцете им, мислейки: Горкият Компир.

* * *

Компира беше вегетарианец, изключително скромен в личния си бит. Той, който имаше възможностите на над деветдесет процента от бюджетните граждани, продължаваше да живее в една гарсониера в Красно село, нямаше телевизор, но цялата му колиба беше отрупана с книги. В Самоков, откъдето беше, живееха старите му родители и разведената му сестра, която се грижеше за тях. Маруся, сестра му, не случи в живота, ожени се за един нехранимайко, роди му две деца, а той за благодарност започна да я бие и да тероризира старите. Разви Звяра, Бог да го прости, го посети един слънчев ден, счупи му двата крака и лявата ръка — дясната му трябваше да подпише някои документи — молба за развод и някакъв отказ от наследство, какъвто и без това не му се полагаше. Компира не ползваше дори една десета от огромната си за държавата заплата и изпращаше всичко в Самоков. Козела знаеше всичко това, ценеше го и сега, когато тръгна да го екзекутира, си даде сметка, че дори го обича. По своя си студен начин, но ако атакуваше министерството, той щеше да се опита да защити именно Компира. А сега, по ирония на проклетата съдба, беше тръгнал да го убие.

Компира, дълбоко нелегално лице в МВР, беше известен на своя етаж, но абсолютно анонимен извън службата и затова и съкооператори, и комшии гледаха на него като на един болен, нещастен чиновник, мълчалив и абсолютно затворен. С времето си го обясниха с недъга му и престанаха да му обръщат внимание. За Компира това беше добре дошло, още повече — службата му го изискваше. Прибираше се от работа, колата го оставяше далеч от квартала. Почиваше час — два, после взимаше една стара мрежа и отиваше да купи от красноселския пазар карфиол, цвекло и моркови — основата му храна — Като прибавяше и хляба.

Козела го познаваше като джоба си. С дълги маневри той обходи пазара и седна срещу входа на Компира да го изчака да се разходи. Беше изпил две бири, когато кривото тяло на Компира се появи от входа и тръгна към пазара. Козела стана, мина зад гърба му и с бързината на циганин — джебчия го пребърка и му отне GSM-а. Компира нито носеше оръжие, нито можеше да си служи с него.

— Дойде моят ред, а, Козел?

— Много бих желал да не падне косъм от главата ти, приятелю, но ако се окажеш повече ченге, отколкото човек, ще последваш Звяра.

Компира мълчеше. Мълча дълго, докато не се увери, че той трябва да поднови разговора.

— Какво искаш, Козел? На теб и Сирака дължа службата си. Бог да го прости Сирака, на теб ли ти се падна да играеш Божието правосъдие?

— Имам двама сина, знаеш, нали?

Компира кимна унило.

— Знам, загазили са го страшно. Всички сте загазили. И ти, и момчетата.

— Добре, ела да поговорим в онази кръчма на спокойствие… Всъщност, нямаш избор, тръгвай кротко, Компир. Всяка необмислена постъпка ще остави твоите в Самоков без теб.

Козела не губи времето си в куртоазни приказки.

— Продан държи под ключ Тефик. Турчинът ми е необходим да спася децата си и няма да се спра пред нищо, Компир. Нищо! Не ми казвай, че не знаеш къде го крие. Готов съм да те подложа на адски мъки, за да се добера до истината. Две водки, моля! — провикна се Козела и мълча, докато не им сервираха.

— Компир, когато сме били колеги, съм бил не лош колега, поне за тебе… Да, ама сега обстоятелствата ни направиха врагове. Проданов нехае за живота на момчетата на жена му. Пуснахте Разви по петите ми, макар и вие, и той да знаехте, че не е моя класа. Бог да го прости — отля от водката на пода. — Всевишният ми е свидетел, че не исках да оставя семейството му без закрила. Пий, колега! — заповяда Козела. — Това може да ти е за последно.

Компира отпи формално глътка, той не пиеше и всички в службата знаеха това.

Козела изпи водката си на екс, поръча втора и се взря в бившия си колега.

— А сега да си дойдем на думата, Компир. Виждаш ли ги тия мутри отвън? Те са мои боклуци, но изпълняват безусловно заповедите ми. Ще ти задам един много труден въпрос, приятелю — Къде държи Проданов Тефик бей? От отговора ти ще зависят две неща — ако ме излъжеш, ще ги пратя да ти изправят гърбицата, а има и една бригада в Самоков. Ние сме малка страна, приятелю, тук никой от никого не може да се укрие. Кажеш ли ми истината обаче, ще те закопчая за собственото ти парно за една нощ… Утре сутринта ще се обадя на Продан да те освободи.

Компира се разплака.

— Проклет да е денят, когато те срещнах, Иване.

— Аз съм Козела! Не забравяй това!

— Не го забравям, мръсна гад! И твоят ден ще дойде.

— Не опявай като поп… Нямам време. Имаш десет минути за пълна откровеност, иначе те предупредих какво те чака.

От разногледите добри очи на Компира се стичаше порой, но когато успя да си поеме сулука, каза:

— Тридесет и четвърта база.

— Драгалевци? — Козела знаеше, но искаше да получи потвърждение. Компира кимна.

— Каква е охраната?

— Осем души… без персонала…

— Добре, Компир. А сега, откъде може да се открадне един МИ-24?

— Има в двора на обекта… това е всичко, което ще ти кажа. А сега ме застреляй! Няма да живея с този позор. Козела се наведе през масата и го целуна.

— Обичам те като брат, Компир. Надявам се да хвърлиш едно цвете на гроба ми. А сега, извинявай, ще прекараш една не комфортна нощ. Кой от нас не ги е имал с десетки?

Козела повика с пръст мутрите.

— Много внимателно с господина, момчета. Оковете го така, че да може да слуша радио и му дайте книгите, които поиска.

В три часа през нощта Козела и мутрите от новия ескадрон атакуваха затвора на МВР. Избиха охраната и събудиха спящия в копринена пижама Тефик. Козела водеше пилот, който веднага се зае с машината.

— Знаех, че ще дойдеш, брат — каза Тефик, докато се обличаше. Не аркадаш (приятел), а брат. — Веднага ли тръгваме?

— Ти тръгваш веднага. Аз ще те последвам, като се оправя със синовете си. Ще завариш едно момиче в твоята къща. Бъди като баща с нея.

— Излишно е да ми го казваш, Козел, но все пак мисля, че грешиш, че не тръгваш с мен.

— Момчетата са закопали парите си. Ще ги пратя да ги изровят и ще те последвам. Аллах да те пази, Тефик, приятелю.

Моторите на машината гърмяха така, че Козела не чу последната реплика на турчина.

— Твоят Бог е и мой Бог, брат.

Един час по-късно Козела изпрати мутрите да разковат Компира. Не очакваше, че му прави най-лошата услуга. На сутринта намериха Компира на паважа пред шестетажния блок, в който живееше.

Козела се прибра в Лесидрен скапан от умора и най-вече от вестникарското съобщение за кончината на болния, гордия, честен, но слаб човек — Компира. И тази смърт ще тежи на съвестта ми, да еба и живота, да еба!

Къщата беше тиха. Реши, че момчетата спят, но се оказа, че ги няма. Бяха взели най-рисковото БМВ и кой знае къде бяха забили по курви.

Бесен и на себе си, и на тях, и на живота, Козела си наля водка, угаси лампите и седна да ги чака. Беше започнал да задрямва, когато чу двигателя на бавареца. Погледна през прозореца — слава Богу, бяха сами, но пияни. Едва се крепяха на краката си. Асен, който шофираше, обра в оградата цялата лява страна на колата, но кой знае защо това му се стори много забавно. Смееха се като марсилски проститутки, когато опитаха да вкарат ключа в бравата. Козела рязко дръпна вратата и двамата паднаха в краката му. Знаейки нрава на баща си, те опитаха да се „вземат в ръце“. Празна работа.

— В банята… повръщане и студен душ — изкомандва Козела. — Една дума и ще ви пребия и двамата!

Два часа по-късно — развиделяваше се — синовете му събраха сили да седнат срещу него.

— Няма да ви чета лекции. Щом можете да обирате банки, значи не сте толкова малки, но това, че търсите спасение при баща си, ме кара да мисля, че не сте достатъчно зрели! Слушайте ме, пияни говеда! Никога не съм ви питал къде сте скрили крадените пари. Те не ме интересуват. По-важното е, че мигновено трябва да се махнем от страната. Днес е събота, седемнайсети октомври. Давам ви един ден да сложите в ред нещата си… грабежа имам предвид. На осемнайсети през нощта напускаме страната. А сега — марш по леглата!