Христо Калчев
Оратория за козел и ангорска котка (4)

IV

Козела направи двайсет лицеви опори, двайсет стомашни преси, плувна в пот и влезе в банята. Раните му зарастваха, но отвратителните белези щяха да останат за цял живот. Освежен, с мокра коса, бос и гол, Козела се върна в хола и през пердето се загледа навън. Мравуняк. Беше Великден и като че ли целият град беше по улиците.

Козела се облече, сложи слънчеви очила и излезе. Извървя цялата „Веслец“ с ръце в джобовете. Крачеше бавно, привидно спокоен и най-лошото — невъоръжен.

Големият бандит, бившето ченге и окаян грешник Козела отиваше на църква.

* * *

Братя Гузман ровеха из София като къртици. Квартал по квартал, улица по улица. Господи, колко е мръсна и грозна София!, мислеше Луис-Асен. Майка им да еба на тия дупки. Трябваше да наемем хеликоптери!, Хуан-Иван. Градът беше огромен, но малко по малко се приближаваха към централната му част. След като „пребъркаха“ вилните зони и панелните коптори, започнаха да влизат в квартали, които познаваха и не ги депресираха толкова, колкото „Обеля“, „Дружба“ или „Люлин“.

Вечер се връщаха грохнали от умора. Габи беше на полет. Хапваха на крак, взимаха по един душ и заспиваха мъртвешки. Почти не си говореха.

Беше първият ден на Великден, неделя, и все още почивен ден, когато Асен, премалял от умора и глад, реши да хапне кюфтета с бира и тръгна да търси бирария. Обиколи центъра, намери „Бира-скара“ от стар тип — точно това, което търсеше. Влезе, поръча три кюфтета с картофи и лютеница, халба бира и като му ги сервираха на шубера — бирарията беше на самообслужване — тръгна да търси свободна маса — намери, настани се и предчувствайки удоволствието (това беше любимата му храна от детството) разкърши схванатия си врат с вилицата в ръка… и се вцепени. От ъгъла се подаваше тяхното БМВ. Заряза всичко и излезе. Огледа внимателно колата. Нямаше съмнение — същите седалки, удара в задната броня… Да, беше открил баща им. Огледа ауспуха. Беше черен… Колата не беше карана отдавна. Баща им лежеше болен някъде наблизо.

* * *

Поли веднага позна Габриела Петрова Кирилова.

— Това е момичето — шокирана каза тя. — Откъде имаш тези снимки?

— Аз съм генерал от МВР — каза Продан и без повече обяснения излезе.

След десет минути „бръснещ полет“ със служебното си „Ауди“ той спря пред администрацията на „Аерогара София“. Нямаше го нито директорът, нито заместниците му. Работи ли някой в тази държава, мама му стара! Ръмжащ от вътрешен яд, той влезе в служба „Личен състав“. Посрещна го младо русоляво миньонче с кафе в ръцете и цигара в уста. Лицето й веднага замръзна в маската на крайна досада.

— От три до три и петнайсет сме в служебна почивка — каза, готвейки се да му обърне гръб.

— Аз съм от МВР — кротко каза Проданов, показа служебната си карта от разстояние и седна. — Ела тук, малката, и ми отговаряй на въпросите. Ако ме излъжеш, сърди се на себе си.

Мария, така се казваше служителката, се подчини неохотно, но продължи да си пие кафето и да пуши цигарата… Проданов извади снимката от вътрешния си джоб.

— Познаваш ли тази жена?

— Естествено. Габи. Габриела. От пет-шест години е стюардеса при нас.

— Нещо повече. Трите имена, адрес, семейно положение.

Мария разбра, че се налага да се отнася със събеседника си сериозно, хвърли цигарата в недопитото кафе и се усмихна фалшиво.

— Не знам повече. Трябва да проверя в служебното й досие.

— Провери — уморено каза Проданов. — След кратко ровене Мария издекламира:

— Габриела Петрова Кирилова, двайсет и пет години, неомъжена, немска гимназия и английска филология… Живее… „Лозенец“.

— Нещо друго?

— Това е… може да се уверите сам. Друго не знам. Познавам я, но не сме близки.

— Добре — Проданов стана и излезе.

Мария го излъга. Когато се увери от прозореца, че колата на ченгето потегли към града, тя отбори чантата си, извади GSM-а си и без колебание набра номер в

чужбина.

— Бояне, ти ли си? Здравей, Мария Матеева те безпокои. Габи при теб ли е? Удобно ли е да я чуя — и когато гласът на Габриела прозвуча в ефира, каза: — Търсиха те от полицията. Може да не е сериозно, но искам да знаеш. Това е. Допреди пет минути тук беше някакво високопоставено ченге. Приятно прекарване, скъпа, и специални поздрави на Боян. Чао.

Мария и Габи бяха стари приятелки, нещо повече, когато Мария и мъжът й купуваха апартамента си, Габриела им даде две хиляди долара, които все още не успяваха да й върнат. Колко години минаха? Две и половина… почти три!

* * *

Габриела беше хладнокръвна жена и не позволи на годеника си да разгадае състоянието й.

— Защо се обади Мери?

— Да си бъбрим.

Боян Мирков вдигна глава от документите, които четеше.

— Толкова кратко?

— Изглежда някой влезе в стаята й — Габи вдигна списанието, което разглеждаше, и разговорът приключи, но когато Боян тръгна за посолството, като луда се хвърли към телефона.

По предварителна уговорка на десетото позвъняване някой вдигна слушалката.

— Габи съм — тихо каза тя. — Полицията е разпитвала за мен на летището. Трябва да изчезвате. Няма да им е много трудно да се доберат до този адрес.

— Сигурна ли си, че не е рутинна проверка? — беше Асен. — Не е задължително да търсят нас.

— Майка ви ме предаде — изкрещя Габи. — Махайте се по най-бързия начин и се постарайте да заличите всички следи. Всички!

* * *

Генерал Петър Кирилов беше сред полицейската аристокрация по времето на Живков. И ако Семерджиев не беше го уволнил, още щеше да носи генералски пагони. Петър Кирилов беше сравнително млад мъж, далеч преди пенсия и ако не беше озлобен на системата, може би щеше да му помогне.

Обади му се. За негова приятна изненада бившето величие се държа любезно и го покани на разговор в дома си, някъде из Лозенец. Проданов записа адреса, взе сакото си и излезе. Каза маршрута на шофьора си и затвори очи. Боже, как ми трябва почивка! Една седмица… или поне три дни!

Генералът от запаса Кирилов живееше в прекрасна, обвита в зеленина еднофамилна къща. Посрещна го на външната врата, държащ изкъсо озъбена немска овчарка, отбори му усмихнат.

— Добре дошъл, колега. Не се притеснявайте, Джилда само ще ви подуши и ще иде да си гледа кучешките работи.

Стиснаха си ръце.

— Извинявайте, че ви безпокоя, господин генерал…

— О. з. генерал.

— Генералът винаги остава генерал — Проданов съзнаваше, че любезничи фалшиво, но ситуацията беше деликатна и имаше нужда от съдействието на бившия разузнавач. Ако си спечелеше неприязънта му, нищо нямаше да постигне. — Благодаря ви, че ми отделихте малко време.

— Заповядайте.

Кучето наистина се успокои и се скри някъде в дъното на двора. Къщата беше прелестна не само отвън, тук бяха хвърлени десетки хиляди долара, но Проданов нямаше нито време, нито настроение да се наслаждава на вещи.

— Казах ви, колега Кирилов, аз съм генерал-майор Продан Проданов от отдела за борба с организираната престъпност.

Лицето на разузнавача стана каменно.

— Да, знам, генерале. Не знам друго обаче — с какво моята личност предизвика интереса на вашия отдел?

— Не вие лично… — Проданов го погледна в очите. Когато искаше, знаеше да гледа твърдо, упорито и заплашително. — Дъщеря ви Габриела е станала неволна пощенска кутия на двама престъпници.

— Габи? — Кирилов не скри ужаса си. — Не може да бъде!

— Може, господин генерал. Това са двама млади мъже, издирвани за банков обир от Интерпол — Проданов се усмихна тъжно. — За да ни е по-лесен разговорът, ще ви кажа, че те са синове на жена ми.

Проданов му разказа всичко, не скри дори унизителни за него подробности, без да уточнява кой е бащата на двамата мъже. Кирилов го слушаше мълчаливо. Когато се убеди, че ченгето е свършило, каза:

— Обадете се за оперативна група! Габи има годеник… може да е скрила момчетата в апартамента му… Той е дипломат в Холандия и тя често преспива там. Сега е при него…

— Знам — Проданов извади мобифона и поръча да му изпратят ударна бригада командоси.

Половин час по-късно проникнаха в апартамента на Боян Мирков. „Птичките“ бяха изхвръкнали. Проданов прегледа апартамента сантиметър по сантиметър и намери десетки доказателства за присъствието им. Дотук поне се добра до нещо категорично — братята бяха в София.

— Да вървим, колега — каза на генерала от запаса Петър Кирилов, който беше настоял да дойде с тях. — Закъсняхме. Имам още една молба към вас. Поговорете с дъщеря си довечера. Обяснете й в колко сериозна каша може да се забърка, ако откаже да ни съдейства. Утре сутрин ще ви се обадя. Дано имаме по-добри новини.

Габи обаче беше упорито момиче и непоколебимо държеше на версията си.

* * *

Мъчеше го страхотно главоболие. Опита всички хватки на йогите, но нищо не помогна. Ще трябва да си купя аналгин, мислеше Козела с мокър пешкир на челото. Беше се заседял твърде дълго, а организмът му не беше свикнал на застой. Кръвта му се беше превърнала в блато.

Козела изчака да се стъмни и тръгна да търси аптека. Огледа се, наоколо нямаше. Реши да се качи на колата и да си купи лекарства от центъра. Там поне знаеше къде какво се продава. Под перото на лявата чистачка белееше някакъв лист. Помисли, че отново някой претендира за мястото, на което е паркирал, и с нервни тръпки по гърба я измъкна. Разгъна листчето и прочете: „Татко, обади се на тел. 8991444. И. и А.“.

* * *

Иван се прибра и завари брат си заспал на канапето в хола на дипломата.

— Има ли знак — разтърси го грубо. — Събуди се, господин Гузман. Има ли нещо на беемвето?

— Не — Асен разтърка очи. — Все още няма нищо… но се обади Габи. Полицията е разпитвала за нея на летището. Предполага, че е заради нас.

Иван изтръпна.

— А ти какво предполагаш, глупако. Оная курва, майка ти, ни е изпържила. Прибирай всичко. До пет минути трябва да изчезваме оттук.

— Сериозно ли мислиш, че…

— Напълно сериозно. Действай! Ще се скрием в един частен хотел в Симеоново.