Христо Калчев
Оратория за козел и ангорска котка (5)

V

— Момчета — след дълго мълчание каза Козела. — Можете да застреляте Джон Кенеди и Интерпол няма да си мръдне пръста да открие убиеца, но ако откраднете и един долар от големите корпорации или, не дай Боже, банка, агентите им ще ви открият и на луната.

Беше един и половина през нощта, топло, дори душно. В тревата пееха щурци, някъде долу, между Симеоново и Драгалевци, се чуваше жабешки концерт, но всичко останало беше потънало в сън. Хазаите спяха отдавна, а Иван и Асен бяха единствените им наематели.

— Фактът си е факт, Интерпол е по петите ни каза Иван.

— Там е бедата, я! — Козела ядно повиши глас, но се овладя и продължи кротко: — Трябва много внимателно да преценим шансовете си и да изберем страна, в която Интерпол не действа.

— Има ли такива кътчета на планетата? — попита Асен.

— Едно от тях е Парагвай, но вие като кукувиците сте насрали това гнездо.

Козела стана, отвори хладилника на терасата и си напя водна чаша с водка.

— И аз искам — каза Иван.

Старият бандит се отпусна уморено на стола.

— Пийте, напийте се, насерете се, ако искате, но мислете. По най-бързия начин трябва да се измъкнем от страната.

— Габи ще ни помогне — плахо се обади Асен.

— Забравете я изтънчената курва — ядно, през зъби процеди баща им. — Тя е в ръцете на Проданов…

И наистина беше. Шефът на отдела за борба с организираната престъпност й беше закачил опашка. Две момичета от службата се редуваха в наблюдението на Габриела, но тя беше дъщеря на ченге и усети, че я следят на първия половин час. На другия ден разкри и колежката й.

Къдели са се сирили братята?, мислеше трескаво Габриела, решена на всяка цена да ги намери. Всъщност й трябваше само Иван — тялото й изгаряше за него. Чукането с официалния й годеник беше вяло, скучно и, ей Богу, нямаше да се повтори. Боян я беше предупредил, че излиза в отпуск, а това означаваше, че тя трябва да напусне жилището му, преди да се е прибрал в София. Баща й както винаги я разбра.

— Ти имаш връзка с някое от момчетата, нали? — попита той.

Габи кимна. Никога не беше лъгала баща си и само обич и разбиране беше получавала от него.

— Имаш ли представа къде са?

— Никаква — унило отговори дъщеря му. Старият разузнавач взе в длани лицето на Габриела, взря се в очите й и тихо попита:

— Искаш ли аз да ги намеря?

Габи кимна отново и остави сълзите спокойно да се стичат от очите й. Генерал Кирилов я целуна и излезе.

* * *

Генерал Петър Кирилов беше типичен макаренковски възпитаник. Нито се казваше Петър, нито Кирилов, но някой от възпитателите в приюта го беше кръстил така и това име му остана за цял живот. Петър Кирилов беше пълен сирак и се беше заклел, че ако един ден, дай Боже, създаде дом, да бъде като орел над сигурността и спокойствието му.

Ожени се за красива и кротка жена, роди им се момиче, но най-същественият човек в живота му се оказа тъст му. Стар болшевик, един от създателите на Държавна сигурност, той го прие като роден син, изпрати го да следва в Москва, лично му връчи първото офицерско звание и го назначи в своята супер елитна служба „Разузнаване“, добила гражданственост като Първо главно управление на ДС. Покрай покойния си тъст Петър Кирилов растеше бързо, стана член на компартията и напълно искрено възприе идеите й. Всичко вървеше нормално до появата на гнусния предател Горбачов… и неговият свят се срути. Петър мислеше, че хората в България — с малки изключения — живеят спокойно и щастливо, затова толкова го ужасиха озверелите улични тълпи, които крещяха „Червени боклуци!“, „Смърт на комунизма!“ и така на-татък. Откъде се беше взела тази омраза, къде бяха сбъркали? Или самата система беше сгрешена?

Петър Кирилов живееше девета година с тези въпроси, притихнал и пасивен, а той не беше свикнал да бъде нито едното, нито другото. Мразеше демокрацията във вида, в който новият политически елит я Развираше. Цял живот беше работил против НАТО, сега влизането в Североатлантическия пакт се оказваше един от приоритетите на демократите. Не! Баста! Майната им, Петър Кирилов нямаше нищо общо с това, но имаше любима дъщеря, която може би се беше забъркала в опасни игри, а той имаше все още достатъчно връзки, за да бди над сигурността й.

* * *

Беше три и половина сутринта, когато телефонът иззвъня. Никой не безпокоеше никого в такъв час, ако не беше спешно. Кирилов скочи и отиде в хола.

— Да.

— Сирак, аз съм. Позна ли ме по гласа.

— Развира се.

— Ние не търсим кой да е, а синовете на Козела. Знаеш ли тази незначителна подробност? — горчив смях насреща.

— Не — изумен каза Кирилов и седна несъзнателно на най-близкия стол. — Това усложнява нещата неимоверно много.

— Така е, Сирак — неприкрита ирония. — Някои колеги биха се изразили „прави ги невъзможни“. Мълчаха няколко секунди.

— Бързай, Сирак! След половин минута ще ми закачат „щепсела“.

— Искам среща с Козела.

— А с Бил Клинтън?

— Сериозно ти говоря. Ние сме бивши колеги, ветерани… и ако такова понятие съществува в природата — стари приятели.

Отново мълчание.

— Имам една идея, Сирак. Ще видим дали ще заработи. Ще се чуем скоро… И линията прекъсна.

* * *

След триседмично мълчание мобифонът на Козела се обади. Момчетата настръхнаха.

— Кой може да бъде? — изкрещя сънли вият Асен.

— Спокойно, храбреци. Това е едно ченге от Интерпол — включи апарата. — Кажи, Хакел.

— Ти само с мен ли поддържаш връзка? — изненадан попита швейцарецът.

— Засега да. Казвай какво има?

— Вие провалихте една перфектна акция…

Козела го прекъсна:

— И вие се провалихте пред Сталинград, но не ти държа сметка, нали?

— Аз съм швейцарец, Козел.

— Не, ти си германецът Ханс Ото Хакелман, син на СС полковник Хакелман, личен адютант на Ернст Калтенбрунер.

Последва кратко мълчание.

— Собствено разузнаване ли имаш, Козел?

— Нещо подобно. Казвай сега какво има.

— Нашите служби търсят синовете ти.

— Не точно твоите, Хакел.

— Икономическата служба, не Интерпол. Те са най-старателните ловци на хора, Козел. Десет процента от плячката остава за тях.

— Знам, Хакел. Какво предлагаш? Да взема десет процента за главите на синовете си?

— Не, за Бога… но все пак, знаеш ли къде са?

— Не.

— Виж, Козел, преди да минем на нашата работа, искам да ти дам един безплатен съвет. Ако момчетата върнат парите, ще вложа целия си авторитет да минат по най-леката процедура.

Козела се разсмя искрено.

— И коя е тя, Хакел? От пет до петнайсет години в Сейнт Куентин?

— Съвсем без наказание не може да мине и ти го знаеш много добре.

— Точно за това ти се чудя на акъла. Аз съм баща, Хакел.

— И аз, Козел… Развирам те. Забрави. Но не забравяй, че си на оперативна служба при нас.

Козела се ядоса.

— Аз съм войник-ветеран, хер Хакелман. Край с бойните полета, оперативните задачи, активните мероприятия и прочие глупости. Изключи ме от компютъра, ако обичаш. Свършим ли този разговор, ще направя мобифона на парчета. Край с Козела! От сега до края на живота си ще отглеждам зеле, моркови, цвекло, карфиол и прочие. Сбогом!

Козела изключи апарата.

Синовете му го гледаха зяпнали, в очакване на някакво обяснение.

— Имате много глупав израз, момчета. Приличате на насрани деца.

— Кой беше този! — остро попита Иван.

— Шефът на ЦРУ за Европа — уморено отговори Козела, хвърляйки на пода мобифона със замаха на боксьор, нанасящ прав удар. — Отивам да дремна. Утре сменяме квартирата. Ще се върна в ранния следобед да ви прибера. Дотогава имате задачи. Ти — пръстът му се насочи към малкия брат, — отиваш и купуваш два GSM-а… Купи три. Представи се за чиновник от испанската легация, после вземи карти и се върни тук. А ти, Иване, знаеш ли къде е Захарна фабрика? — синът му кимна. — Там има тържище за автомобили. Отиваш с такси и излизаш с най-лъскавия възможен Мерцедес, който се продава… Цената е без значение. Показваш истинския си паспорт… Познавам манталитета на Проданов. През ум няма да му мине, че Козела ще дръзне такава провокация. Това е… А сега по леглата. Чака ни особен ден.

* * *

Въпреки вида си на сладникав американски актьор от зората на киното тип Рудолф Валентино, Джон Алберти беше суетен като травестит и безмилостен като пит-бул. Той носеше всички белези на латинската раса, от която произхождаше. Беше дребен, грациозен, черноок, и — нещо особено подозрително в Америка — беше с една глава по-нисък от синеоките си англосаксонски колеги и дълги години трябваше да преодолява незачитането и презрението им, преди с лични качества да стане агент за специални поръчки и да приеме с фалшива усмивка поздравленията на колегите си, които още дълги години щяха да чакат и ранг, и заплата като неговите. Това дребно, енергично човече от Кремона, Италия, емигрира късно, едва на шестнайсет години. Беше от американците, от потомците на пасажерите на „Мейфлауър“ и ако страната и администрацията й, които боготвореше, бяха поискали от него да открие двама крадци и да върне плячката им в сейфовете на работодателите му, то това значеше, че той или ще го направи, или ще умре за финансовата мощ на Америка, част от която беше почнал да чувства.

Джон Алберти имаше на разположение всичко, което е необходимо на едно супер ченге — Е-талк, личен достъп до Интернет, спейсфон, сърчър — уред за проследяване на коли, хора, та дори достъп до телефонни разговори. Слабостта му обаче — той беше започнал да я отчита като бедствена беше, че не познава нито България, нито манталитета на балканците. Целта им — ето какво не можеше да проумее. Как да си представи красивата ондулирана италианска глава, че всички участници в събитията си задаваха същия въпрос и не намираха отговор.

* * *

Проданов имаше цел. Трябваше да се добере до момчетата преди баща им.

Целта на Козела пък беше да не допусне арест на синовете си дори с цената на своя и техните млади животи. Той знаеше какво представляват американските зандани, знаеше също, че ако излязат някой ден на свобода (нещо доста съмнително), щяха да са се превърнали в хищни животни.

Целта на Сирака обаче беше да намери Козела. Не му желаеше злото, напротив, уважаваше големия професионалист и беше убеден, че с общи усилия увеличават неимоверно шанса да спасят децата си.

Целта на Габи беше да открие братята, без да подозира, че Иван, за когото бленуваше и насън, я е изличил напълно от съзнанието си, а Асен е готов да даде живота си за нея, стига да му го поиска.

Целите обаче имаха лошото свойство колкото по-недостижими стават, толкова повече да се превръщат в каузи. Луд от ревност, в София се върна дипломатът Боян Мирчев, отиде направо в бившето ВКР, където баща му навремето беше генерал, и заяви на колегите без всякакво притеснение.

— Моята житейска кауза е да си върна Габриела Петрова Кирилова, дъщерята на Сирака — бръкна в джоба си и измъкна малък броунинг. — Ако не я намерите, ще сложа край на живота си.

Но това бяха битови цели.

Имаше и глобална цел. Пентхаус бързаше да се дестабилизира правителството, за да грабне властта, а за тази цел беше готов да си служи с всички пионки, съгласни срещу пари или сведения да служат на главната цел — Великата кауза власт.