Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The City of Skulls, ???? (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иван Златарски, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Робърт Хауърд
Заглавие: Конан Варваринът
Преводач: Иван Златарски
Година на превод: 1991
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Ролис“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: сборник
Националност: американска
Печатница: ДФ „Полиграфия“ — Пловдив
Редактор: Светослав Николов; Александър Карапанчев
Технически редактор: Кирил Костов
Художник: Дариуш Хойнацки
Коректор: Антоанета Петрова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14915
История
- — Добавяне
7. Когато Зеленият бог се събуди
Косата на Конан настръхна и той почувства как кръвта във вените му замръзва. Хлипайки, Зосара заби лице в гърдите му и обхвана с ръце врата му. На черния пиедестал, където се издигаше тронът от черепи, Джума също замръзна, а бялото на очите му показваше целия суеверен ужас, надигнал се у жителя на джунглата. Статуята оживяваше.
Те наблюдаваха, безсилни да помръднат, а зеленият бог повдигна със скърцане един от каменните си крака. На девет метра над главите им огромното му лице се зъбеше.
Шестте ръце се задвижиха неуверено, сякаш се сгъваха крайниците на огромен паяк. Колосът се наклони, премествайки огромната си тежест. Един огромен крак стъпи на олтара, върху който бе лежала Зосара. Каменният блок изпука и се разтроши под тоновете жив зелен минерал.
— Кром! — ахна Конан. — В това побъркано място даже камъните живеят и се движат. Хайде, момиче… — той вдигна Зосара на ръце и скочи от пиедестала на пода. Зад гърба му се чуваше заплашителният звук на камък, триещ се в камък. Статуята вървеше.
— Джума! — изкрещя Конан, оглеждайки се за кушита. Чернокожият стоеше свит неподвижно край трона. На трона малкият крал бог сочеше с ръка, потънала в тлъстина и святкаща с камъните си, към Конан и момичето.
— Убий… Яма! Убий… убий… убий! — крещеше той.
Многоръкото нещо поспря и се огледа с рубинените си очи, докато откри Конан. Кимериецът бе почти полудял от обхваналия го страх на примитивен варварин. Но както се случва с мнозина варвари, самият страх го въвлече в битката, от която той се ужасяваше. Конан остави момичето на земята и вдигна във въздуха една мраморна скамейка. Мускулите му просто се разкъсваха от усилието, ала той се упъти към извисяващия се колос.
Джума викна:
— Не, Конан! Махни се! Той те вижда!
Сега Конан стоеше в основата на огромния крак на оживелия идол. Каменните нозе се извисяваха над него като колони в грамаден храм. С лице, изкривено от напрежение, Конан вдигна скамейката над главата си и я стовари върху крака. Тя се заби в изваяния глезен с оглушителен грохот. Мраморът й се покри с мрежа от пукнатини от край до край. Конан се приближи още повече, отново сграбчи скамейката и пак я стовари в глезена. Този път тя се разтроши на парчета, но кракът, макар и леко одраскан, остана неповреден. Конан залитна назад, понеже статуята направи още една заплашителна крачка към него.
— Конан! Погледни!
Викът на Джума го накара да вдигне глава. Зеленият гигант се навеждаше. Рубинените очи се взираха в неговите. Странно бе да се гледа в живите очи на бог! Те бяха бездънно дълбоки — сенчести зелени дълбини, където неговият поглед потъваше безкрайно през червените епохи на времето без никаква мисъл! И дълбоко в тия кристални кладенци се таеше студена нечовешка злоба. Погледът на бога приковаваше неговия и младият кимериец усети ледена безчувственост да го парализира. Не можеше пито да помръдне, пито да мисли…
Джума, виейки от първичен страх и ярост, се извърна. Видя многото могъщи каменни ръце да се насочват към другаря му, който стоеше сякаш омагьосан. Още крачка и Яма щеше да се окаже върху парализирания кимериец.
Чернокожият беше твърде далеч от тях, за да се намеси, но безпомощната му ярост се нуждаеше от отдушник. Без да се замисля, той сграбчи краля бог, който напразно пищеше и се извиваше, и го хвърли към пъкления му баща.
Джалунг Тонгпа се превъртя във въздуха и с глух удар падна на мозаечния под пред краката на идола. Замаян от падането, малкият монарх диво се озърна с единственото си здраво око. И изкрещя от ужас, когато гигантският крак се спусна върху него.
Пукотът на раздробявани кости отекна в звънтящата тишина. Кракът на бога се плъзна по мрамора, оставяйки широко, алено петно на плочките. Със скърцане в кръста титаничната фигура се наведе, протегна ръце към Конан и… замръзна.
Протегнатите ръце от зелен камък спряха с разтворени пръсти насред пътя си във въздуха. Горящата червена светлина в рубинените очи угасна. Огромното многоръко тяло с дяволска глава, което допреди миг се бе движило, сега отново стана безжизнен камък.
Може би смъртта на краля, извикал този адски дух от нощните дълбини на безименни измерения, беше прекратила действието на магията, свързваща Яма с идола. А може би гибелта на краля освободи волята на дявола бог от доминацията на земния му родственик. Каквато и да бе причината, в мига, когато Джалунг Тонгпа беше размазан на кървава пихтия, статуята се превърна в безжизнен, неподвижен камък.
Изчезна и магията, обхванала съзнанието на Конан. Замаян, младежът разтърси глава, за да проясни мислите си. Огледа се. Първото нещо, което забеляза, бе принцеса Зосара. Тя се хвърли в ръцете му, истерично ридаейки. И когато бронзовите му ръце обхванаха меката й плът и той почувства лекото докосване на черната й копринена коса по врата си, един нов огън пламна в погледа му и Конан гърлено се изсмя.
Джума притича по пода на храма.
— Конан! Всички тук са мъртви или избягали! В конюшнята зад храма трябва да има коне. Сега е шансът ни да избягаме от това прокълнато място.
— Да! В името на Кром, ще ми бъде приятно да изтупам праха на тази проклета земя от петите си — изръмжа кимериецът, разкъсвайки тогата на великия шаман, за да прикрие голотата на принцесата. Той отново я вдигна на ръце и я отнесе навън, усещайки топлината и мекотата на младото пищно тяло до своето.
Един час по-късно, отдалечили се доста пред възможните преследвачи, те спряха конете си и почнаха да оглеждат разклоняващите се пътища. Конан вдигна поглед към звездите, помисли и посочи с ръка:
— Нататък!
Джума се намръщи.
— На север?
— Да, към Хиркания — засмя се Конан. — Нима забрави, че ние трябва да предадем това момиче на годеника му?
Веждите на Джума се начумериха по-дълбоко от преди, защото виждаше нежните бели ръце на Зосара, обвити около шията на другаря му, и малката й глава, доволно отпусната върху могъщото му рамо. „На нейния годеник?“ Той разтърси глава; никога нямаше да разбере кимерийците. Все пак последва Конан, обръщайки жребеца си към величествените хребети на Талакма, които се издигаха като стена, за да скрият странните земи на Меру от степите на Хиркания.
Месец по-късно те влязоха в лагера на Куджула, великия хан на номадите куйгари. Външният им вид бе коренно различен от онзи, когато избягаха от Шамбала. В селцата по южните склонове на Талакма бяха разменили остатъците от златните вериги, останали да висят по китките и глезените на Зосара, за дрехи, подходящи да прекосят снежните планински проходи и прашните равнини. Сега те носеха кожени шапки, палта от овча кожа, широки панталони от груба вълна и здрави високи обувки.
Щом представиха Зосара на чернобрадия й годеник, ханът възликува, оцени геройството им и ги възнагради. След пир, продължил няколко дни, той ги отпрати обратно към Туран, натоварени със златни подаръци.
Когато вече се бяха отдалечили достатъчно от лагера на хан Куджула, Джума каза на другаря си:
— Момичето беше много хубаво. Чудя се защо не го задържа за себе си. И то те харесваше.
Конан се усмихна:
— Да, харесваше ме. Но аз не съм готов да се установя. А Зосара ще бъде по-щастлива със скъпоценностите на Куджула и с неговите меки възглавници, отколкото с мен — да галопира из степите, да се пече на слънцето, да замръзва в снеговете, да я преследват вълци или врагове — той се усмихна: — Освен това, макар великият хан да не подозира, наследникът му вече е готов.
— Откъде знаеш?
— Тя ми каза, преди да се разделим.
Джума изцъка, както бе характерно за неговия език:
— Е, никога, никога повече няма да подценявам един кимериец!