Робърт Хауърд
Градът на черепите (3)

2. Чашата на боговете

Хиляди червени дяволи блъскаха с нажежените си чукове по черепа на Конан, звънтящ при всеки удар. Докато бавно изпълзяваше от черната безчувственост, Конан осъзна, че се полюшва върху могъщото рамо на приятеля си Джума. Той се ухили, виждайки го да се съвзема, и му помогна да се изправи на крака. Макар главата да го болеше адски, Конан усети, че има достатъчно сила да стои изправен. Огледа се учуден.

Само той, Джума и Зосара бяха оцелели. Другите от ескорта, включително прислужницата на Зосара, убита от стрела, бяха станали храна за изпосталелите сиви вълци на хирканските степи. Намираха се на северния склон на Талакма, няколко километра южно от полесражението. Здрави тъмнокожи воини, облечени в лакирана кожа, много от тях превързани, ги заобикаляха. Конан установи, че китките му са оковани и оковите са хванати с масивна желязна верига. Принцесата, облечена в копринена връхна дреха и панталони, бе също в окови, но нейните навярно бяха доста по-леки и изглеждаха направени от сребро.

И Джума беше в окови, а основното внимание на пазачите му бе концентрирано върху него. Те се бяха събрали около кушита, докосваха кожата му и след това гледаха пръстите си, за да видят дали по тях е останала боя. Един дори намокри парцал в локва стопен сняг и избърса ръката на Джума. Джума широко се усмихна и после се засмя на глас.

— Май никога не са виждали мъж като мен — каза той на Конан.

Командирът на победителите издаде отсечена заповед. Принцесата бе напъхана обратно в носилката. На Конан и Джума командирът рече на развален хиркански:

— Вие двамата! Ще ходите.

И те тръгнаха, усещайки копията на азверите, както се наричаха победителите, често да забиват остриетата си между плещите им. Носилката на принцесата се полюшваше, закрепена между два коня в средата на колоната. Конан забеляза, че командирът на азверската войска се отнася към Зосара с почит, а тя самата, изглежда, не бе пострадала физически. Този вожд надали хранеше неприязън към Конан и Джума за онова, което сториха на войската му, за всичката смърт и рани, които бяха причинили.

— Много добри бойци! — каза той ухилен.

От друга страна, вождът не пое и най-малък риск те да избягат или да забавят придвижването на остатъка от войската му. Принуждаваха ги да вървят бързо от изгрев до след залез-слънце и на всяко поспиране отговорът бе мушване с острието на пика. Конан стисваше зъби и се подчиняваше за момента.

Два дни те вървяха по виеща се пътека през сърцето на планината. Минаваха през проходи, в които трябваше да пробиват пъртина през дълбоки снегове, неразтопени още от предишната зима. Тук въздухът не стигаше поради голямата височина, изненадващи бури развяваха разкъсаните им дрехи и забиваха жилата на снежни прашинки в лицата им. Зъбите на Джума тракаха. За чернокожия бе много по-трудно да понася студа от Конан, който беше израсъл в северен климат.

Накрая пресякоха северния склон на Талакма и пред погледите им се разкри фантастична гледка — огромна зелена долина, която се простираше под тях и се губеше в далечината. Те сякаш стояха на ръба на огромна чаша. Под краката им малки облачета плуваха ниско над необятна, гъста, зелена джунгла. Във вътрешността на джунглата огромно езеро или може би вътрешно море отразяваше лазура на ясното, светло небе.

Отвъд водната площ зеленината продължаваше, за да се загуби далече зад хоризонта в червеникава омара. И над тази омара, насечени и бели, забити с острите си върхове в небесния лазур, простиращи се на юг, се издигаха величествените Химелии. Планинската им верига образуваше далечния ръб на чашата, оформена от огромния полумесец на Талакма откъм север и Химелиите на юг.

Конан се обърна към командира:

— Коя е тази долина?

— Меру — каза вождът. — Хората я наричат Чашата на боговете.

— Там долу ли отиваме?

— Да. Отиваме във великия град Шамбала.

— И после?

— Това ще реши Римпош — кралят бог.

— Кой е той?

— Джалунг Тонгпа — Ужасът на хората и Сянката на небесата. А сега, белокожо куче, движи се напред. Нямаме време просто да си говорим.

В гърлото на Конан се чу ниско ръмжене, когато острието на копието го смушка, и той даде мълчалива клетва някой ден да покаже на този крал бог какво е ужас. Питаше се дали божествеността на управника ще го защити от парче стомана в червата… Но подобни щастливи мигове все още се намираха в бъдещето.

Започнаха да слизат в главозамайващата долина. Въздухът стана по-топъл, растителността — по-гъста. В края на деня те газеха през почвата на душната джунгла, а после и през блатиста гора, надвиснала в тъмнозелена маса над пътя, който лъкатушеше между цъфналите в ярки цветове дървета. Птици в също такива ярки багри пееха и подсвиркваха. Маймуни бърбореха по клоните. Насекоми цвъркаха и хапеха. Змии и гущери, извивайки се, изчезваха от пътя на групата.

Това бе първото запознанство на Конан с тропическата джунгла и тя съвсем не му хареса. Насекомите му досаждаха, а потта се стичаше по него на струйки. Ала Джума се усмихна, протягайки се и поемайки дълбоко въздух в огромните си дробове.

— Напомня родината ми — каза той.

Конан бе онемял от страхопочитание пред фантастичния пейзаж на цъфналата джунгла и блатото, от което се издигаше пара. Беше склонен да повярва, че огромната долина на Меру е наистина дом на боговете, където те бродят от зората на времето. Никога по-рано той не бе виждал дървета като тези червени палми, които се възвисяваха в замъгленото небе. Чудеше се как такава тропическа джунгла може да бъде обградена от планини, покрити с вечни снегове.

Изведнъж огромен тигър безшумно излезе на пътеката пред тях — чудовище, дълго над два и седемдесет, със зъби като кинжали. Принцеса Зосара, която гледаше от носилката си, леко извика. Азверите приготвиха оръжията си, но тигърът, очевидно решил, че групата е твърде силен противник за него, се мушна обратно в джунглата също така безшумно, както се появи.

Малко по-късно земята се разтърси. Със силно грухтене грамадно животно разкъса преплетените клони на рододендроните и прекоси пътеката. Сиво и огромно като планинска канара, то донякъде приличаше на гигантска свиня, а дебелата му кожа бе нагъната на ивици. От зурлата му стърчеше як, тъп извит рог, близо половин метър дълъг. То поспря, глуповато гледайки към конницата с мътните си малки очи, и после, с ново изгрухтяване и трясък от счупени клони, се скри в храстите.

— Носорог — каза Джума. — Имаме ги в Куш.

След доста път джунглата отстъпи пред бреговете на голямото синьо езеро или море, което Конан съзря отвисоко. Известно време те следваха бреговата линия на тази неизвестна водна площ, която азверите наричаха Сумеру Цо. Накрая забелязаха от другата страна на един залив стените, куполите и кулите на град от розово-червен камък, издигнат сред полета и оризища между джунглата и морето.

— Шамбала! — извика командирът на азверите. Като един човек похитителите слязоха от конете, коленичиха и докоснаха с челата си влажната земя, а Конан и Джума се спогледаха озадачени.

— Тук живеят богове! — рече вождът. — Сега вървете бързо. Ако закъснеем заради вас, ще ви одерат живи. Бързо!