Робърт Хауърд
Градът на черепите (2)

1. Червен сняг

Виейки като вълци, орда от ниски тъмнокожи воини се нахвърли върху туранските войски откъм полите на планината Талакма — там, където хълмовете се сливаха с широките голи степи на Хиркания. Атаката дойде на залез-слънце. Хоризонтът бе озарен в алено, а на юг невидимото вече светило обагряше снеговете на високите върхове с червени отблясъци.

В продължение на петнадесет дни туранският конвой бе яздил през пустинята, прекосил ледените води на река Запороска и навлизал все по-дълбоко и по-дълбоко в безкрайните простори на Изтока. И изведнъж, без предупреждение, дойде атаката.

Конан подхвана Хормаз тъкмо когато лейтенантът се свличаше от коня си, с трептяща стрела, забита дълбоко в гърлото. Той положи тялото на земята и с вик на проклятие изтегли кривата си сабя от ножницата, готов да посрещне заедно със спътниците си атаката на виещата орда. Повече от месец вече кръстосваше прашните хиркански равнини като участник в конвоя. Еднообразието бе започнало да му омръзва и варварската му душа просто жадуваше за нещо, което да разсее скуката.

Острието му посрещна позлатения ятаган на ездача, който бе изпреварил останалите с такава сила, че ятаганът се счупи при дръжката. Озъбен като тигър, Конан изтегли в обратна посока сабята си през корема на кривокракия малък войн. Виейки като обречена душа върху нажежения под на ада, противникът му падна тръпнещ в пряспа окървавен сняг.

Конан се извърна в седлото си, за да посрещне със своя щит удара на друг меч. Отклонил острието на врага, той заби върха на сабята си точно в центъра на жълтеникавото лице със скосени очи, което се бе надвесило над него, наблюдавайки как физиономията на врага му се превръща в петно размазана плът.

Нападателите вече ги бяха настигнали. Цели дузини дребни мургави мъже, облечени във фантастични, сложно изработени от лакирана кожа брони, украсени със злато и проблясващи със скъпоценни камъни, ги нападнаха с демонично ожесточение. Тетивата звънтяха, пиките летяха във въздуха, мечовете се въртяха и със звън се удряха един в друг.

Извън кръга, обграден от нападателите, Конан видя приятеля си Джума, гиганта от Куш, да се бие на крака; конят му бе паднал от стрела още при първата атака. Кушитът беше изгубил кожената си шапка и златната обеца на едното му ухо примигваше в здрача, но бе съхранил своята пика. С нея той свали трима набити нападатели от седлата им.

Малко по-далече от Джума, начело на колоната подбрани воини на крал Илдиз, командирът на групата принц Ардашир гръмогласно издаваше команди, яхнал великолепния си жребец. Той галопираше между враговете и каляската, където се намираше дъщерята на Илдиз, Зосара, която му бе поверена. Воините ескортираха принцесата за годежа й с Куджула, велик хан на куйгарските номади.

И както Конан го наблюдаваше, принц Ардашир вдигна ръка към покритите си с кожа гърди. Сякаш повикана от някаква магия, изникна черна стрела, забита в украсената със скъпоценни камъни яка на бронята му. Принцът изгледа стрелата и после, вдървен като статуя, се наклони от седлото, а украсеният му с камъни островръх шлем падна в окървавения сняг.

След това Конан бе твърде ангажиран, за да забелязва каквото и да е било, освен враговете, които с диви викове се носеха наоколо. Макар и едва излязъл от младежката си възраст, кимериецът се извисяваше с няколко сантиметра над метър и осемдесет. Пъргавите нападатели се смаляваха пред огромната му стройна фигура. Докато се движеха в кръг, крещейки около него, те напомняха глутница хрътки, опитваща се да събори тигър.

Схватката се водеше нагоре-надолу по склона, подобна на куп сухи листа, подмятан от есенния вятър. Конете препускаха, изправяха се на нозе, цвилеха; хората разсичаха, проклинаха и викаха. Тук-там двойки, останали без коне, продължаваха схватката си на крака. Тела на хора и животни лежаха в калта и изпотъпкания сняг.

Конан, пред чийто поглед бе паднала пелената на транса, размахваше извитата си сабя побеснял. Той би предпочел един от правите, широки мечове на Запада, с които беше свикнал. Въпреки това още от първите мигове на битката той предизвика кървав хаос с непознатото оръжие. Блестящото стоманено острие в ръката му тъчеше паяжината на смъртта. Не по-малко от деветима от жълтеникавите, гъвкави нападатели, облечени в брони от лакирана кожа, намериха гибелта си в тази паяжина, падайки от понитата си изкормени или обезглавени. Докато се биеше, едрият млад кимериец надаваше бойния вик на примитивното си племе, ала скоро разбра, че трябва да пести всяко усилие, защото вместо да затихва, битката се разгаряше.

Преди седем месеца само Конан оцеля след една злополучна наказателна операция, която крал Илдиз предприе срещу бунтовнически настроения сатрап на Северен Туран Мунтасем хан. Използвайки черна магия, сатрапът разби войската, изпратена срещу него. Той унищожи, или поне така си мислеше, вражата армия, почвайки от аристократа генерал Бакра от Акиф и свършвайки с най-нископоставения наемник пехотинец. Единственият оцелял беше младият Конан. Той бе оживял, за да проникне в града Яралет, гърчещ се под властта на побъркания от зла магия сатрап, и да донесе ужасна смърт на Мунтасем хан.

Завърнал се триумфално в туранската столица Аграпур, Конан бе възнаграден с включване в този почетен ескорт. Отначало трябваше да изтърпи подигравките на другарите си по съдба заради своята неумела езда и безразличието към стрелбата с лък. Насмешките престанаха скоро след като гвардейците се научиха да не провокират замахванията на подобните на чук юмруци на Конан, а междувременно уменията му като ездач и стрелец видимо се подобряваха от многото упражнения.

Разтърсен и пребит, кимериецът се надигна от земята, за да продължи на крака боя. Вражеските ятагани разсякоха пелерината му и отвориха широки прорези в ризницата му. Те проникваха през кожената жилетка под ризницата и скоро Конан започна да кърви от многобройни повърхностни рани.

Но той продължаваше да се бие — зъбите му бяха оголени в злобна усмивка, очите му святкаха с вулканично синьо сред почервенялото лице в рамката на черната грива на косата му. Един след друг другарите му падаха съсечени, докато накрая само той и черният гигант Джума продължиха да се бият редом. Кушитът ревеше, размахвайки дръжката на счупената си пика като тояга.

Изведнъж като чук, появил се в червената мъгла на обхваналата Конан ярост, тежък боздуган се стовари отстрани на островърхия му шлем, заби се в метала и го изкриви навътре в слепоочието му. Коленете му се подгънаха. Последното нещо, което чу, бе острият отчаян писък на принцесата, когато ниските, хилещи се воини я измъкнаха от покритата носилка на аления сняг, който сега скриваше хълма. И забил лице в земята, той престана да възприема каквото и да било.