Робърт Хауърд
Градът на черепите (6)

5. Разбойническа луна

Седем дни Конан и Джума се потяха над огромните весла на червената галера, докато тя се движеше край бреговете на Сумеру Цо, спирайки всяка нощ в пристанищата на всеки един от свещените градове на Меру: Шондакор, Тогара, Озакия, Иседон, Палиана, Троана и после, завършвайки морската обиколка, обратно в Шамбала. Макар и силни мъже, нямаше да мине дълго и непрестанният труд щеше да ги доведе до границата на изтощението, когато болката в мускулите им ще ги направи непригодни за други усилия. Въпреки това неуморимият барабан и свистящият бич ги принуждаваха да не спират.

Веднъж дневно моряците изтегляха ведра със студена, възсолена вода и ги изливаха над главите на изтощените роби. Веднъж дневно, когато слънцето беше в зенита си, им даваха пълна купичка с ориз и черпак с вода. Нощем спяха, подпрели глави на веслата си. Животинското повторение на изнурителния труд прекършваше волята и изпразваше главата, превръщайки гребците в бездушни автомати.

Това би пречупило силата на всеки мъж, но не бе достатъчно за Конан. Младият кимериец не се предаде пред жестоката си съдба, както сториха апатичните мерувийци. Вместо да смажат волята му, безкрайният труд на веслата, бруталното отношение, унижението от лепкавите скамейки само подхранваха изгарящия го отвътре огън.

Когато корабът се завърна в Шамбала и пусна котва в широкото пристанище, Конан стигна до границите на своето търпение. Беше тъмно и нищо не помръдваше; луната — тъпичък сребърен ятаган — висеше ниско в небето, хвърляйки бледа, илюзорна светлина. Скоро щеше да залезе. Подобна нощ се нарича „Разбойническа луна“ сред западните народи, защото тъкмо такова слабо осветление е желано от грабителите по пътищата, от крадците и убийците, за да извършат деянията си. Конан и Джума обсъдиха възможностите за бягство с робите мерувийци.

На галерата краката на гребците не бяха приковани. Но на всеки бяха сложени окови, които се затваряха с верига. Тази верига минаваше през желязна халка, надяната върху дръжката на веслото. Макар халката да се движеше свободно по дължината на дръжката, това движение се ограничаваше отвън от вдлъбнатината, в която бе поставено веслото, а от вътрешната страна — от оловен обръч. Здраво пристегнат чрез железен щифт, обръчът служеше за противотежест на греблото. Конан неколкократно опитва здравината на веригата, оковите и халката, но дори огромната му сила, увеличена от седем дни гребане, не можа даже да ги огъне. Въпреки това с напрегнат, дрезгав шепот той предлагаше варианти за бунт на събратята си по нещастие.

— Ако накараме Гортангпо да слезе при нас — каза той, — бихме могли със зъби и нокти да го разкъсаме на парчета. А в него са ключовете за нашите окови. Докато отключваме оковите, моряците ще избият няколко от нас, но щом се освободим, ще имаме числено превъзходство пет или шест към един и…

— Не говори за това! — изсъска най-близкият мерувиец. — Дори не си го помисляй!

— Не те ли интересува? — попита Конан изумен.

— Не! Дори само разговорът за подобно насилие превръща костите ми във вода.

— И моите — обади се друг. — Мъките, от които страдаме, са ни пратени от боговете като справедливо наказание за някакво провинение в предишен живот. Да се бориш срещу това не само е безполезно, но и злобно богохулство. Моля те, варварино, спри този нечестив разговор и се подчини с подобаващо смирение на съдбата си.

Подобно отношение противоречеше на цялото същество на Конан, а и Джума не бе мъж, който ще сведе глава, без да окаже съпротива пред каквато и да било заплаха. Но мерувийците не искаха да се вслушат в аргументите им. Дори Ташуданг, необикновено разговорчив и приятелски разположен за мерувиец, умоляваше Конан да не предприема нищо, което би могло да разсърди Гортангпо, надзирателя, или да им донесе по-тежко наказание от онова, което боговете вече са им наложили.

Спорът, подет от Конан, бе прекъснат от изплющяването на бича. Събуден от шепота, Гортангпо се беше промъкнал по моста в тъмнината. От няколкото прошепнати думи, които подслуша, той подразбра, че се готви заговор. И бичът му изсвистя върху раменете на Конан.

За Конан това бе предостатъчно. Той мигновено скочи на крака, сграбчи края на бича и го изтръгна от ръцете на Гортангпо. Надзирателят извика моряците.

Конан още не знаеше как да свали халката от дръжката на своето весло. Изпаднал в отчаяние, изведнъж го осени идея. Конструкцията на жлеба, в който бе поставено веслото, ограничаваше вертикалното движение на дръжката на около метър и половина от нивото на палубата, където той стоеше в момента. Варваринът повдигна вътрешния край на веслото колкото можеше, после скочи на скамейката, подложи гръб под края и с могъщо усилие на дългите си здрави крака се изправи. Веслото се счупи в жлеба с оглушителен звук. Конан бързо извади своята халка през счупения край. Сега той разполагаше с едно сносно оръжие: тояга, дълга около три метра, с петкилограмова оловна тежест на върха.

Първото ужасно замахване на Конан свали надничащия надзирател с удар по главата. Черепът му се пръсна като диня, поръсвайки скамейките с кървавия дъжд на разбит мозък. След това Конан се изтегли върху висящия мост, за да пресрещне атакуващите моряци. Долу на скамейките мършавите кафяви мерувийци се бяха сгушили и хленчеха молитви към техните дяволски богове. Единствен Джума повтори действията на Конан, пречупвайки греблото си в жлеба му и освобождавайки робската си халка.

Моряците бяха мерувийци, отпуснати, лениви и фаталисти. Никога по-рано не им се бе случвало да се бият срещу бунтовници; те просто не вярваха, че подобно нещо може да стане. Но най-малко от всичко бяха готови да се сблъскат с млад гигант, въоръжен с триметрова тояга. Въпреки това те смело нападаха Конан, макар ширината на моста да позволяваше едновременното приближаване на не повече от двама.

Конан се нахвърли срещу тях, бясно размахал дръжката на веслото. Първият му удар запрати първия моряк от моста върху скамейките със счупена ръка, в която държеше меча. Вторият покоси следващия мъж с разбит череп. Мушнаха пика към голия му гръден кош; Конан изби пиката от дланта на боеца, а следващият му удар свали наведнъж двама от моста: онзи, когото удари — със строшени ребра, чиито краища се забиха навътре, а другият полетя просто ударен от тялото на първия.

На моста до него се изкатери Джума. Голото тяло на кушита блестеше като намазан с масло абанос в слабата лунна светлина, а веслото му поваляше нападащите мерувийци като сърп. Моряците, напълно неподготвени да се изправят срещу две такива чудовища, нарушиха бойния си ред и побягнаха към палубата, където ги пресрещна командирът им. Той току-що се бе събудил и издаваше объркани заповеди.

Конан се наведе над трупа на Гортангпо и претърси кесията му за ключовете. Почти веднага намери ключа за всички окови на кораба, отключи своите, след което направи същото и за Джума.

Звънна тетивата на лък, една стрела изсвистя над главата на Конан и се заби в мачтата. Двамата освободени роби не продължиха битката по-нататък. Те скочиха от висящия мост, пробиха си път между страхливо свилите се гребци до перилата на борда, рипнаха през него и изчезнаха в тъмните води на Шамбала. Няколко стрели прелетяха над главите им, но слабата светлина от залязващия полумесец позволяваше на моряците само да стрелят напосоки.