Джилиан Флин
Отворени рани (9)

9.

Заспах, неволно и дълбоко, в девет и се събудих от прежурящото слънце в седем на другата сутрин. Едно изсъхнало дърво дращеше с клони по мрежата против комари на прозореца ми, сякаш искаше да легне под завивките до мен за утеха.

Облякох „униформата“ си — дълги ръкави, дълга пола — и слязох на долния етаж. Гайла блестеше в задния двор, бялата й рокля като престилка на медицинска сестра ярко се открояваше в зеленината. Държеше сребърен поднос, на който Адора поставяше недобре оформени рози. Майка ми носеше кремава лятна рокля в тон с косата й. Разреждаше туфите от розови и жълти цветове с градинска ножица. Оглеждаше хищнически всеки цвят, късаше листчета, натискаше и се взираше.

— Трябва да поливаш повече тези, Гайла. Виж на какво са заприличали заради тебе.

Отдели една светлорозова роза от храста, изви я до земята, затисна я с крак и я преряза до корена. На подноса на Гайла вече имаше двайсетина рози. Не виждах нищо нередно при тях.

— Камий, днес двете с теб ще ходим на пазар до Уудбъри извика Адора, без да ме погледне. — Нали? — Не спомена нищо за спречкването ни у семейство Неш миналия ден. Би било твърде директно.

— Имам работа. Между другото, не знаех, че сте приятели със семейство Неш. С Ан.

Чувствах се малко виновна, че й се подиграх за момичето на закуска миналата сутрин. Не защото много страдах, че съм огорчила майка си — а защото не ми харесваше да трупа точки в своя полза.

— Ъммм. С Алън организираме парти идната събота. Планирано е много преди да разбера, че ще идваш. Макар че всъщност разбрахме, че идваш, едва след като вече дойде.

Изщракване, и още една роза беше отрязана.

— Мислех, че почти не познаваш момичетата. Мислех…

— Добре. Ще бъде хубаво лятно парти, ще има много изтънчени хора, а на теб ще ти трябва рокля. Сигурна съм, че не си си донесла рокля, нали?

— Не съм.

— Ясно. Това ще бъде добра възможност за нас да си наваксаме. Ти си тук вече една седмица, мисля, че е време. — Остави последната роза на подноса. — Добре, Гайла, можеш да изхвърлиш тези. По-късно ще откъснем хубави за къщата.

— Ще ги взема в стаята си, мамо. На мен ми изглеждат добре.

— Не изглеждат добре.

— На мен не ми пречи.

— Камий, само като ги погледна, виждам, че не са идеалните цветове. — Пусна ножицата на земята и задърпа едно стъбло.

— Но на мен ми харесват. За моята стая.

— Ох, виж какво стана заради тебе. Набодох се.

Майка ми вдигна ръце и видях червени струйки, стичащи се по китките й. Край на разговора. Тя тръгна към къщата, Гайла — след нея, аз — след Гайла. Дръжката на задната врата лепнеше от кръв.

Алън бинтова ръцете на майка ми и когато едва не се спънахме в Ама, която пак се занимаваше с куклената си къща на верандата, Адора игриво подръпна плитката й и й каза да дойде с нас. Тя ни последва послушно и аз все очаквах да ме настъпи по петите. Не и в присъствието на майка ми.

Адора искаше аз да шофирам бебешкосиния й кабриолет до Уудбъри, където имаше два луксозни бутика, но не позволи да сваля гюрука.

— Ще настинем — заяви, като се усмихна на сестра ми.

Момичето седеше мълчаливо зад майка ми и изкриви устните си в злорада усмивка, когато я хванах да ме гледа в огледалото. През няколко минути докосваше косата на Адора с върховете на пръстите си, толкова леко, че тя да не усети.

Когато спрях мерцедеса пред любимия й магазин, майка ми с немощен глас ме помоли да й отворя вратата. Това беше първото, което казваше от двайсет минути. Чудесен начин да си наваксаме. Отворих й също вратата на бутика и бяхме посрещнати от нежното звънче на входната врата, а после, в тон с него, от любезния глас на продавачката.

— Адора! — Жената се намръщи. — Божичко, мила, какво е станало с ръцете ти?

— Малък инцидент. Докато вършех разни неща из къщи. Следобед ще отида при личния лекар. — Разбира се, че щеше да отиде. Тичаше при него за всяка драскотина.

— Какво се случи?

— Ох, не ми се говори за това. Запознай се с дъщеря ми Камий. Дошла е на гости.

Продавачката погледна Ама, после — мен и се усмихна колебливо.

— Камий? — Бързо се окопити. — О, бях забравила, че имаш трета дъщеря. — Понижи глас при думата „дъщеря“, сякаш изричаше клетва. — Сигурно е взела чертите на баща си — отбеляза, като се вгледа в лицето ми, сякаш бях кон, който можеше да купи. — Ама толкова прилича на теб. Мериан също, на снимките. Обаче тази…

— Не прилича много на мен — прекъсна я майка ми. — Има тена на баща си и неговите скули. И характера му.

Това бяха най-дългите обяснения, които чувах за него от устата на Адора. Запитах се колко още продавачки са слушали подобни небрежно споделени подробности за баща ми. Представих си как обикалям да си говоря с всички търговски служители в Южен Мисури, за да сглобя някакъв неясен образ на този мъж.

Майка ми ме погали по главата с увитата си в бинт ръка.

— Трябва да изберем нова рокля за тази красавица. Нещо цветно. Тя има склонност към черното и сивото. Размер 4.

Жената, чиито хълбоци изпъкваха през полата като рога на елен, тръгна между кръглите рафтове, за да събира букет от ярки зелени, сини и розови рокли.

— Това ще ти стои много добре — каза Ама, като вдигна една лъскава златиста блуза пред майка ми.

— Престани, Ама. Това е безвкусно.

— Наистина ли приличам на баща си? — не се сдържах да не попитам Адора и почувствах как бузите ми пламват заради дързостта ми.

— Знаех си, че няма да оставиш нещата просто така — каза тя, като докосна начервените си устни пред огледалото на магазина. Бинтът като по чудо не се изцапа.

— Просто ми е любопитно. Никога не си казвала, че характерът ми ти напомня за някого…

— Характерът ти ми напомня за някого много различен от мен. И със сигурност не си възприела нищо от Алън, затова предположих, че приличаш на баща си. Хайде, стига празни приказки.

— Ама, мамо, исках само да разбера…

— Камий, заради теб раните ми пак се разкървиха. — Вдигна белите си ръце, които вече бяха изцапани с червено. Идеше ми да започна да я дера.

Продавачката застана между нас с наръч рокли.

— Тази задължително трябва да я вземете — каза, като вдигна една тюркоазена. Без презрамки. — После кимна към Ама и добави: — А нещо за това сладурче? Вероятно ще влезе в някой от малките ни размери.

— Ама е само на тринайсет. Не е готова за такива дрехи — отсече майка ми.

— Само на тринайсет, боже мили. Все забравям, толкова голяма изглежда. Сигурно много се притеснявате след всичко, което се случва напоследък в Уинд Гап.

Майка ми прегърна сестра ми с една ръка и я целуна по главата.

— Понякога си мисля, че няма да издържа повече на тревогите. Иска ми се да я заключа и да не я пускам да излиза.

— Като мъртвите жени на Синята брада — измърмори Ама.

— Като Рапунцел — каза майка ми. — Хайде, Камий, покажи на сестра си колко красива можеш да бъдеш.

Повлече ме към пробната мълчаливо и властно и седна на едно столче отвън. Влязох в стаичката с огледални стени и проверих какви възможности имам. Една беше без презрамки, другата — с гол гръб, трета — без ръкави. Майка ми ме наказваше. Имаше една розова рокля с три четвърти ръкави. Бързо свалих панталона и ризата си и я облякох. Деколтето беше по-голямо, отколкото си мислех. Думите на гърдите ми изглеждаха подути на флуоресцентната светлина, сякаш червеи бяха дълбали тунели под кожата ми. Плач, мляко, болка, кръв.

— Камий, дай да видя.

— Тази не става.

— Дай да видя. — Унижение опари десния ми хълбок.

— Чакай да пробвам друга.

Разрових другите рокли. Всичките показваха от тялото ми толкова, колкото и първата. Видях отражението си в огледалото. Изглеждах ужасяващо.

— Камий, отвори вратата.

— Какво й става? — обади се Ама.

— Тази няма да стане.

Страничният цип заяде. На голите ми ръце изпъкваха тъмнорозови и лилави белези. Даже да не се гледах директно в огледалото, виждах отражението им — голямо размазано петно обезобразена кожа.

— Камий! — извика майка ми.

— Защо не иска да ни покаже?

— Камий!

— Мамо, нали видя роклите. Много добре знаеш защо не стават.

— Просто дай да видя.

— Аз ще пробвам някоя, мамо — измрънка сестра ми.

— Камий…

— Добре.

Отворих със замах вратата. Майка ми, с лице на нивото на деколтето ми, присви очи.

— Боже мили!

Усетих дъха й върху кожата си. Вдигна бинтованата си ръка, сякаш искаше да докосне гърдите ми, но пак я свали. Зад нея Ама изскимтя като кученце.

— Виж се на какво приличаш — каза Адора. — Виж се.

— Знам.

— Дано да си доволна от това, което си направила със себе си. Не знам изобщо как се понасяш.

Затвори вратата, а аз задърпах роклята, ципът продължаваше да заяжда, докато най-сетне с ожесточено дърпане успях да го сваля достатъчно, за да се измъкна от дрехата, при което той остави диря от розови драскотини по кожата ми. Затиснах устата си с памучната дреха и закрещях без глас.

Чувах спокойния глас на майка ми в другата стая. Когато излязох, продавачката опаковаше една дантелена блуза с дълги ръкави и кораловорозова пола, която щеше да закрие целите ми крака до глезените. Ама се втренчи в мен със зачервени, тревожни очи, после излезе и застана до колата.

Когато се върнахме, последвах унило Адора във вестибюла, където Алън ни чакаше в престорено небрежна поза с ръце в джобовете на ленения панталон. Тя го подмина и продължи към стълбите.

— Как мина? — извика той след нея.

— Ужасно — простена майка ми.

Чух вратата й да се затваря на горния етаж. Алън се намръщи и се качи при нея. Ама вече беше изчезнала някъде.

Влязох в кухнята и се приближих до чекмеджето с прибори. Исках само да погледна ножовете, които някога бях използвала върху себе си. Нямаше да се режа, нямаше да се поддам на това пронизващо изкушение. Вече усещах как острието леко се допира до възглавничките на пръстите ми, деликатния натиск непосредствено преди порязването.

Чекмеджето се отвори само на два сантиметра и заяде. Майка ми го беше заключила с катинар. Задърпах ядосано. Чувах металното тракане от всички онези остриета, търкащи се едно в друго. Като нахални метални риби. Кожата ми гореше. Тъкмо мислех да се обадя на Къри, когато звънецът на входната врата иззвъня с любезните си тонове.

Надникнах през прозореца и видях Мередит Уилър и Джон Кийн да чакат отпред.

Почувствах се, сякаш са ме хванали да се самозадоволявам. Прехапах устни и отворих вратата. Мередит нахълта и заразглежда стаите, като възклицаваше колко красиво било всичко и разнасяше тежък аромат на парфюм, по-подходящ за пищна дама на средна възраст, отколкото за тийнейджърка със зелено-бяла униформа на мажоретка. Видя, че я наблюдавам.

— Знам, знам. Училището свърши. Всъщност днес я обличам за последен път. Имаме съвместно занимание с момичетата от следващата година. Един вид предаване на щафетата. Ти си била мажоретка, нали?

— Бях, колкото и невероятно да звучи. Никога не съм била особено добра, но изглеждах хубаво с поличката.

По онова време ограничавах порязванията си в областта на торса.

— Вярвам ти. Ти си била най-красивото момиче в целия град. Братовчед ми е бил в осми клас, когато си завършвала. Дан Уилър? Постоянно говореше за теб. Красива и умна, красива и умна. И добра. Ще ме убие, ако разбере, че съм ти казала. Сега живее в Спрингфийлд. Но не е женен.

Ласкателният й тон ми напомни за момичетата, които никога не съм харесвала: онези, които ти пробутват една изкуствена любезност, разказват ти лични неща, които човек споделя само с приятелите си, и се определят като „общителни“.

— Това е Джон — представи го, сякаш се изненада да го види до себе си.

За първи път имах възможност да го видя отблизо. Беше много красиво момче, макар и малко женствено, високо и стройно, с неприлично сочни устни и ледено сини очи. Буйната му черна коса беше прибрана зад ушите и той се усмихна на ръката си, докато ми я подаваше, сякаш беше любимо домашно животно, което изпълнява някакъв фокус.

— Е, къде искате да поговорим? — попита Мередит.

За момент се подвоумих дали да не я отпратя. Опасявах се, че ще бъбри твърде много и ще ни прекъсва. Но Джон изглеждаше несигурен и не исках да го уплаша.

— Идете да седнете в хола — казах им. — Ще донеса чай.

Най-напред изтичах на горния етаж, пъхнах нова касетка в диктофона си и се ослушах пред вратата на майка ми. Отвътре се чуваше само бръмченето на вентилатора. Дали спеше? Дали Алън беше легнал свит до нея, или седеше на креслото и я гледаше? Даже след толкова много време още не можех да си представя интимния живот на Адора и съпруга й. Когато минавах покрай стаята на Ама, я видях седнала на люлеещ се стол да чете една книга, озаглавена „Гръцките богини“. Откакто бях дошла, беше играла Жана д’Арк, жената на Синята брада и принцеса Даяна — все мъченици, дадох си сметка аз. Сред богините щеше да намери още по-неподходящи модели за подражание. Оставих я да чете.

Отидох в кухнята и налях чая. После притиснах зъбите на една вилица в дланта си и отброих десет секунди. Кожата ми започна да се успокоява.

Когато влязох в хола, заварих Мередит с крака, преметнати в скута на Джон, да го целува по врата. Не спря дори когато поставих шумно табличната с чашите на масата. Джон ме погледна и бавно се освободи от нея.

— Днес си много скучен — нацупи се тя.

— И така, Джон, много се радвам, че се съгласи да говорим — започнах аз. — Знам, че майка ти не иска.

— Да. Тя не иска да говори с никого, особено с… медиите. Много е затворена.

— Ти обаче нямаш нищо против, нали? — подсказах му. — Имаш навършени осемнайсет, предполагам?

— Наскоро ги навърших — отговори той и отпи сдържано от чая, сякаш измерваше точно количество с устата си.

— Защото искам да разкажа подробно за сестра ти на читателите. Бащата на Ан Неш ми разказа за нея и не искам Натали да бъде пренебрегната в тази история. Майка ти знае ли, че говориш с мен?

— Не, но няма проблем. Мисля, че всеки има право на собствено мнение по този въпрос. — Той се изсмя рязко.

— Майка му много мрази медиите — обясни Мередит, като отпи чай от чашата на Джон. — Тя е изключително затворен човек. Даже не съм сигурна дали знае коя съм, а с Джон сме заедно повече от година, нали?

Джон кимна. Мередит се намръщи, може би защото той не добави нищо към историята на любовната им връзка. Тя свали краката си от скута му, кръстоса ги и започна да човърка тапицерията на дивана.

— Чух, че сега живееш у Уилър, така ли е?

— Имаме една пристройка отзад, бивша барака за файтони — обясни Мередит. Сестра ми е бясна; там беше мястото, където обикновено се събираше с гадните си приятелки. Изключвам сестра ти. Сестра ти е свястна. Ти познаваш моята сестра, нали? Келси?

Разбира се, че тази работа трябваше да има връзка с Ама.

— Келси високата или Келси дребната? — попитах.

— Уместен въпрос. В този град има прекалено много Келсита. Моята е високата.

— Познавам я. Изглеждат добри приятелки.

— И дано да са — мрачно каза Мередит. Малката Ама командва цялото училище. Трябва да си глупак, за да я ядосаш.

Стига толкова за Ама, помислих си, но неволно си представих как тормози по-малките момичета при шкафчетата. Първите класове на гимназията са труден период.

— И така, Джон, добре ли се нагоди там?

— Супер си е — пак се намеси Мередит. — Събрахме му един панер момчешки работи. Мама дори му намери CD плейър.

— Наистина ли? — погледнах настоятелно Джон. „Хайде говори, момче. Недей да ми мълчиш като някакъв женчо…“

— Просто имам нужда да се махна малко от къщи точно сега — каза той. — Всички сме малко напрегнати, сещаш се как е. А пък нещата на Натали са навсякъде и мама не позволява на никого да ги пипа. Обувките й са в антрето, а пък банският костюм още е прострян в банята, която ни беше обща, и трябва да го гледам всяка сутрин, когато вляза да се къпя. Не издържам повече.

— Представям си.

Бях го преживяла лично: спомням си как малкото розово яке на Мериан вися в гардероба в антрето, докато не заминах за колежа. Може още да е там.

Включих диктофона и го бутнах на масата към момчето.

— Разкажи ми каква беше сестра ти, Джон.

— Беше страхотно хлапе. Страшно умна. Просто невероятно.

— Умна в какъв смисъл? Беше добра в училище или просто интелигентна?

— Ами, справяше се добре в училище. Имаше малко проблеми е дисциплината. Но мисля, че просто защото се отличаваше. Мисля, че трябваше да пропусне един-два класа.

— Майка му се опасявала, че заради това ще я нарочат — намеси се Мередит. — Тя винаги се е тревожила, че Натали изпъква прекалено много.

Вдигнах вежди и погледнах младежа.

— Вярно е. Мама много искаше Натали да не се отличава от другите деца. Тя беше от онзи вид шантави хлапета, малко мъжкарана и леко чалната. — Той се засмя, като се взираше в краката си.

— Сещаш ли се за някоя по-интересна случка? — Забавните истории са твърдата валута на Къри. Освен това и на мен ми беше интересно.

— О, веднъж например измисли цял нов език, представяш ли си? Ако беше друго дете, щяха да са просто някакви безсмислици. Обаче Натали изобрети цяла азбука — приличаше на руски. Даже ме научи на нея. Или поне се опита. Много бързо вдигна ръце от мен. — Изсмя се: същото пресипнало грачене, сякаш идващо изпод земята.

— Обичаше ли училището?

— Това е трудно, когато си нова ученичка, пък и момичетата тук… предполагам и навсякъде, си падат малко гаднярки.

— Джони! Грубиян! — Мередит се престори, че иска да го изблъска, но той не й обърна внимание.

— Говоря за сестра ти… Ама, нали? — продължи Джон и аз кимнах. — Известно време бяха приятелки. Излизаха да тичат в гората и после Натали се връщаше цялата изподрана и въодушевена.

— Наистина ли? — Като си спомнях презрението, с което сестра ми бе споменала името на Натали, не можех да си представя.

— Бяха много близки за известно време. Но мисля, че на Ама й омръзна, защото Натали е няколко години по-малка. Не знам. Просто в един момент се разделиха.

Ама бе усвоила това умение от майка ми: да захвърля приятелките си като използвани кърпички.

— Но няма проблем — добави Джон, сякаш за да ме успокои. Или себе си. — Тя си намери друг приятел, с когото да играе, Джеймс Капизи. Фермерско хлапе, с което никой друг не искаше да си говори. Но, изглежда, че се разбираха.

— Той казва, че е последният, който е видял Натали жива.

— Лъжец — пак се намеси Мередит. — Чух какво твърди. Всичко си е измислил. Майка му умира от рак, няма баща. Няма кой да му обръща внимание. Затова си е измислил тази небивалица. Не вярвай на нищо, което казва.

Пак погледнах Джон и той сви рамене:

— Наистина звучи безумно. Луда жена да отвлече Натали посред бял ден. Освен това защо изобщо жена ще прави такова нещо?

— А защо мъж ще го прави?

— Кой знае защо мъжете правят такива гадости? — каза Мередит. — Сигурно го имат в гените.

— Сега трябва да попитам, Джон, полицията разпитва ли те?

— Заедно с майка ми и баща ми.

— Имаш ли алиби за нощите на двете убийства? — Наблюдавах реакцията му, но той продължи да пие спокойно чая.

— Не. Обикалях с колата. Понякога имам нужда да се махна, ако ме разбираш. — Погледна бързо Мередит и тя сви устни. — Просто градът е много по-малък от този, в който съм свикнал да живея. Понякога имам нужда малко да се позагубя. Знам, че не го разбираш, Мер.

Тя не каза нищо.

— Аз разбирам — уверих го. — Спомням си, че докато живеех тук, понякога имах страшна клаустрофобия. Мога да си представя какво е, ако идваш от по-голям град.

Джони се прави на кавалер — прекъсна ме Мередит. — И двете нощи беше с мен. Той просто не иска да ми навлече неприятности. Пиши го в статията. — Беше седнала на самия ръб на дивана, изпъната, скована и с леко замечтан поглед като хипнотизирана.

— Мередит — прошепна той. — Не.

— Няма да позволя хората да си мислят, че гаджето ми е някой шибан убиец на деца, много благодаря, Джон.

— Ако разкажеш това на полицията, до един час целият град ще научи. Така нещата ще изглеждат още по-зле за мен. Никой не мисли сериозно, че бих убил собствената си сестра.

Той хвана един кичур от косата на Мередит и прокара нежно пръсти от корените до края. Думата гъдел ненадейно блесна на дясното ми бедро. Вярвах на момчето. Бях го видяла да плаче пред всички, разказваше забавни случки със сестра си, играеше си с косата на приятелката си и аз му вярвах. Почти чух как Къри изсумтява презрително на моята наивност.

— Като стана дума за случки — продължих аз, — трябва да попитам за една. Вярно ли е, че Натали е наранила една от съученичките си във Филаделфия?

Джон се вцепени, погледна Мередит и за първи път, откакто бяха тук, изражението му стана неприятно. Почти се озъби и цялото му тяло се напрегна. Имах чувството, че ще хукне към вратата, но той се облегна назад и си пое въздух.

— Добре. Това е причината мама да мрази медиите. В местния вестник на мястото, където живеехме преди, излезе статия за това. Беше кратка, но описваха Натали като някакъв звяр.

— Разкажи какво се случи.

Той сви рамене. Започна да човърка нокътя на единия си пръст.

— Ето какво. Били в час по изобразително изкуство и трябвало да изрязват и да рисуват някакви неща. Натали беше дете с характер, а онова момиченце постоянно я дразнеше. Тогава пак се опитала, но в този момент Натали държала ножица. Не е било предумишлено нападение. Та тя беше само на девет!

Представих си как Натали, онова сериозно дете от семейната снимка на Кийн, замахва с ножицата към очите на другото момиченце. Представих си как внезапно алената кръв се смесва с водните боички.

— Какво стана с момиченцето?

— Спасиха лявото й око. Дясното… не можаха.

— Натали се е опитала да избоде и двете й очи?

Джон се изправи и се надвеси над мен почти в същата поза, в която по-рано бе застанала майка му.

— Натали ходи на психиатър в продължение на цяла година след това, за да го преодолее. Месеци наред се будеше от кошмари. Тя бе само на девет. Беше нещастен случай. Всички се чувствахме ужасно. Баща ми направи фонд за дарения за пострадалото момиченце. Наложи се да напуснем града, за да може Натали да започне отначало. Затова дойдохме тук — татко прие първата работа, която намери. Преместихме се през нощта като престъпници. На това място. В този проклет град.

— Божичко, Джон, не подозирах, че си преживял такива ужасни неща — прошепна Мередит.

Той се облегна назад, закри лицето си с ръце и заплака.

— Не исках да кажа, че съжалявам, задето съм дошъл тук. Съжалявам, задето тя дойде, защото сега е мъртва. Опитвахме се да й помогнем. И тя е мъртва. — Изстена тихо и Мередит го прегърна смутено. — Някой уби моята сестричка.

* * *

Тази вечер нямаше официална вечеря, защото госпожа Адора не се чувствала добре, информира ме Гайла. Предположих, че това госпожа беше заради една от превземките на майка ми и се опитах да си представя как би могъл да протече разговорът: Гайла, най-добрите прислужници в най-добрите домакинства се обръщат към стопанката на дома с официалната й титла. Ние искаме да сме най-добрите, нали? Нещо от този род.

Дали причината за неразположението й беше скарването й с мен по-рано, или това с Ама, не мога да кажа. Чух ги как крякат като красиви птици в стаята на майка ми. Адора обвиняваше, съвсем основателно Ама, че е излязла с количката за голф без разрешение. Както във всеки провинциален град жителите на Уинд Гап са вманиачени по всякакви машинарии. Семействата притежават средно по кола и половина на човек (като половината обикновено е или някаква антика с колекционерска стойност, или стара трошка на трупчета, в зависимост от дохода) плюс яхти, джетове, мотопеди, трактори, а тези от елита на Уинд Гап — колички за голф, с които по-малките деца без книжка се разхождат из града. Официално е забранено, но никой никога не ги спира. Предположих, че майка ми се е опитала да ограничи тази свобода на Ама след убийствата. Аз поне така бих направила. Крясъците им, като шум от ръждясала люлка, продължиха близо половин час. Недей да ме лъжеш, момиченце… Заканата ми беше толкова позната, ще събуди отново едно старо чувство на тревожност. Значи Ама все пак от време на време получаваше мъмрене.

Когато телефонът иззвъня, вдигнах аз, за да не прекъсвам възпитателната сесия. За своя изненада чух пискливия глас на старата си приятелка Кейти Лейси. Ейнджи Пейпърмейкър щял да събира момичетата на сантиментално парти. Идеята била да си пийнат вино, да гледат някой тъжен филм, да си поплачат, да поклюкарстват. Задължително трябвало да отида. Ейнджи живеела в новия богаташки квартал на града — огромни къщи като дворци в покрайнините. Типично за Тенеси. По тона на Кейти не можах да определя дали завижда, или злорадства. Както я познавах, вероятно по малко и от двете. Тя винаги е била от момичетата, които искат онова, което някой други има, даже да не им трябва.

Още когато видях Кейти и нейните приятелки у дома на Кийн, си дадох сметка, че трябва да приема да прекарам поне една вечер с тях. Ако не излезех с тях сега, оставаше да довърша транскрибирането на разговора си с Джон, а това щеше опасно да ме натъжи. Освен това, както при срещата с Анабел, Джаки и клюкарската групичка приятелки на майка ми, на това събиране можех да получа повече информация, отколкото от десетина официални интервюта.

Веднага щом моята приятелка спря пред нас, си дадох сметка, че Кейти Лейси, сега Кейти Брукър, както можеше и да се очаква, се е ориентирала доста добре в живота. Личеше си както от факта, че бяха достатъчни пет минути, за да дойде да ме вземе (оказа се, че живее само на една пресечка от дома на майка ми), така и по возилото, с което дойде: един от онези големи, глупави джипове, които струват повече от къщите на някои хора и осигуряват също такъв комфорт. Зад главата си чувах DVD плейър, на който вървеше някакво детско предаване, въпреки че в колата нямаше дете. Пред мен джипиес навигаторът даваше подробни указания, които не бяха необходими.

Съпругът й, Брад Брукър, се беше учил от баща й и бе поел бизнеса след пенсионирането му. Търгуваха с някакъв съмнителен хормон, който караше пилетата да наддават на тегло ужасяващо бързо. Майка ми отричаше тази практика — тя никога нямало да използва нещо, което толкова драстично ускорява нормалния растежен процес. Това не означаваше, че самата тя не използва хормони: в нейната свинеферма помпаха прасетата с химикали, докато не се издуеха и не почервенееха като презрели череши, докато краката вече не бяха в състояние да държат тлъстите им тела. Но това се правеше с по-спокойни темпове.

Брад Брукър беше мъж, готов да живее, където Кейти му каже, да й направи дете, когато тя поиска, да купи скъпия диван, който тя е харесала, а през останалото време да си мълчи. Беше привлекателен, ако го гледаш достатъчно дълго, и имаше член с размера на безименния ми пръст. Последното знаех от първа ръка, благодарение на едно леко машинално чукане в гимназиалните ми години. Но очевидно този дребен инструмент си вършеше идеално работата: Кейти беше бременна в третия месец с третото им дете. Бяха решили да продължават, докато не им се роди момче. Много искаме да имаме един малък пакостник.

Поговорихме си за мен: в Чикаго, все още неомъжена, но стискам палци! После за нея: за косата й, за новата й програма с витамини, за Брад, за двете й момичета, Ема и Макензи, за женския клуб в Уинд Гап и за ужасната задача, която им се паднала за парада на деня на Свети Патрик. Въздишка: горките момиченца. После пак въздишка: моята статия за горките момиченца. Явно не страдаше особено за тях, защото много бързо отново заговори за женския клуб и колко хаотично станало всичко, след като Бека Харт (по баща Мууни) станала отговорник за дейността. Бека беше момиче от средната прослойка, която преди пет години рязко се беше издигнала в обществото, след като забърсала Ерик Харт, чиито родители притежаваха картинг, водна пързалка и мини голф в най-грозната част на Озаркс. Положението било плачевно. Тя щеше да бъде на партито тази вечер, та съм щяла да се убедя лично. Изобщо не й било там мястото.

Домът на Ейнджи беше като къща от детска рисунка: с толкова първична геометрична форма и почти двуизмерна. Щом влязох, осъзнах, че изобщо не искам да бъда тук. Ейнджи, отслабнала (без да е необходимо) пет-шест килограма след гимназията, ми се усмихна с престорена скромност и продължи да приготвя фондю. Там беше Триш — грижовната майка на компанията, която ти държеше косата, докато повръщаш, и от време на време изпадаше в драматични емоционални кризи, като плачеше, че никой не я обича. Беше се омъжила за някакъв тип от Нюкасъл, леко глуповат (сподели ми шепнешком Кейти), но със стабилен доход. Мими се бе разположила на кожен диван с цвят на шоколад. Смайваща красавица като девойка, тя не беше запазила привлекателния си вид в зряла възраст, но това явно не правеше впечатление на никого, защото всички все още говореха за нея като за „знойното маце“. Като потвърждение за това беше огромният скъпоценен камък на единия й пръст, подарък от Джоуи Джохансън — симпатичен хилав юноша, който в осми клас неочаквано влезе във футболния отбор на гимназията и поиска всички да го наричат „Джо-ха“. (Това е всичко, което си спомням за него.) Горкичката Бека седеше между тях, трепетно и неловко, облечена почти комично сходно с домакинята. (Дали Ейнджи й избираше дрехите?) Усмихваше се на всеки, който я погледнеше, но никой не разговаряше с нея.

Гледахме „Плажове“.

Когато Ейнджи запали лампата, Тиш плачеше.

— Пак започнах работа — изхлипа, като избърса очи с пръстите си с лакирани в кораловорозово нокти. Ейнджи й наля вино и я потупа по коляното, като я погледна с показна загриженост.

— Божичко, мила, защо? — прошепна Кейти. Дори шепотът й звучеше капризно и злобно. Като 1000 мишки, гризящи бисквити.

— Когато Тайлър тръгна на детска градина, си помислих, че това искам — обясни Тиш през плач. — Мислех си, че имам нужда от някаква цел. — Изплю последната дума, сякаш беше заразна.

— Ти имаш цел — каза Ейнджи. — Не позволявай обществото да ти налага как да отглеждаш децата си. Не позволявай на феминистките… — Тук тя погледна мен. — … да те карат да се чувстваш виновна за онова, което те не могат да имат.

— Ейнджи е права, Тиш, абсолютно права — намеси се Бека. — Феминизмът означава да позволиш на жените да правят, каквото искат.

Другите я погледнаха подозрително, но в този момент Мими, седнала в ъгъла, изведнъж избухна в ридания и Ейнджи Виночерпеца се обърна към нея.

— Стивън не иска да имаме повече деца — проплака Мими.

— Защо? — попита Кейти с впечатляващо възмутен тон.

— Каза, че три са достатъчно.

— Достатъчно за него или за тебе? — изсумтя Кейти.

— Това му казах и аз. Искам момиченце. Искам дъщеря.

Жените се събраха около Мими и започнаха да я галят по главата. Кейти я погали по корема.

— И искам син — продължи да циври Мими, като погледна демонстративно снимката на тригодишното момченце на Ейнджи над камината.

Двете с Тиш продължиха да мрънкат и да се вайкат известно време: Мъчно ми е за дечицата ми… Винаги съм си мечтала за голяма къща пълна с деца, само това съм искала цял живот… Какво лошо има в това, просто да бъдеш майка? Стана ми жал за тях — изглеждаха истински разстроени — и със сигурност можех да съчувствам на някого, чийто живот не се е наредил, както той е планирал. Но освен да кимам и да се съгласявам с тях, не можех да измисля нищо полезно, което да кажа. Затова се оттеглих в кухнята да нарежа кашкавал и да не им се пречкам. Познавах този ритуал от гимназията и знаех, че нещата много лесно могат да загрубеят. Скоро и Бека дойде и започна да мие чиниите.

— Това се случва почти всяка седмица — каза, като леко завъртя очи, преструвайки се на повече развеселена, отколкото подразнена.

— Емоционално разтоварване, предполагам — отбелязах аз.

Усетих, че очаква да кажа нещо повече. Чувството ми беше познато. Когато правя интервю и усетя, че човекът срещу мен ей сега ще каже нещо, което мога да използвам в материала си, ми се струва, че почти мога да бръкна в устата му и да измъкна думите с ръка.

— Нямах представа, че животът ми е толкова жалък, докато не започнах да идвам на сбирките у Ейнджи — прошепна Бека, като взе чист нож, за да нареже малко грюйер. Имахме достатъчно сирена, за да нахраним цял Уинд Гап.

— Е, когато не знаеш, поне можеш да си живееш обикновен живот, без да се тормозиш, че си обикновен човек.

— Звучи логично — съгласи се Бека. — Така ли бяхте и като гимназистки?

— Горе-долу. Когато не се опитвахме да си забиваме нож в гърба.

— Май трябва да се радвам, че бях от зубърките в училище — засмя се тя. — Сега чудно ли ти е как може да съм толкова задръстена?

Аз също се засмях, налях й вино. Почувствах се малко нелепо да се върна така в тийнейджърските си години.

Когато пак влязохме в хола, все още кискайки се, всички други жени в стаята плачеха; и всичките ни зяпнаха едновременно като внезапно оживял зловещ викториански портрет.

— Радвам се, че двете толкова се забавлявате — троснато каза Кейти.

— При нещата, които се случват в нашия град — добави Ейнджи. Явно бяха разширили темата.

— Светът се е побъркал. Защо му е на някого да убива малки момиченца? — проплака Мими. — Клетите дечица.

— И да им вади зъбите, ето това не мога да проумея — добави Кейти.

— Иска ми се другите деца да се бяха отнасяли по-добре към тях, докато бяха живи — изхлипа Ейнджи. — Защо момичетата са толкова жестоки едно към друго?

— Другите момичета са ги тормозили? — попита Бека.

— Един ден след часовете хванали Натали в тоалетната и… отрязали косата й — изхленчи Мими. Лицето й бе подуто и изцапано. Блузата й беше в петна от спиралата за мигли.

— Накарали Ан да покаже… интимните си части на момчетата — добави Ейнджи.

— Винаги тормозеха тези две момичета само защото бяха малко по-различни — каза Кейти, като бършеше деликатно сълзите си с единия ръкав.

— Кой ги тормозеше? — попита Бека.

— Нека Камий да ти каже, нали тя прави репортаж за всичко това — отговори Кейти, като вирна брадичка: жест, който си спомнях от гимназията. Означаваше, че е решила да те тормози и е убедена, че си го заслужаваш. — Ти знаеш колко ужасна е сестра ти, нали, Камий?

— Знам, че момичетата могат да бъдат ужасни понякога.

— Какво, защитаваш ли я? — наежи се Кейти. Усетих, че се опитват да ме замесят в интригите на Уинд Гап, и изпаднах в паника. Боричкане запулсира на прасеца ми.

— Ох, та аз дори не я познавам добре, за да я защитавам или да не я защитавам — отговорих с престорено отегчение.

— Проля ли поне една сълза за онези момиченца? — попита Ейнджи. Сега всички се бяха скупчили една до друга и ме гледаха втренчено.

— Камий дори няма собствени деца — каза жлъчно Кейти. — Не съм сигурна дали е способна да изпита тази болка.

— Много ми е жал за момиченцата — отговорих, но думите ми прозвучаха кухо, като на участничка в конкурс за красота, призоваваща за мир в целия свят. Наистина ми беше жал, но когато го изрекох, ми се стори неубедително.

— Не искам да прозвучи жестоко — започна Тиш, — но мисля, че част от сърцето ти остава завинаги безчувствено, ако нямаш деца. Като че ли никога не успява да се развие.

— Съгласна съм — каза Кейти. — Аз почувствах, че съм станала жена едва когато разбрах, че нося Макензи в себе си. Искам да кажа, в наши дни постоянно слушаме тези спорове за бог или науката, но когато става дума за децата, и двете страни са на едно мнение. Библията казва: бъдете плодовити и се множете, а науката, е, в крайна сметка, за какво са създадени жените? За да раждат деца.

— Жени, напред — измърмори Бека.

* * *

Бека ме закара вкъщи, защото Кейти искаше да пренощува у Ейнджи. Сигурно бавачката щеше да се погрижи за любимите й момичета сутринта. Бека се пошегува на няколко пъти с прекаленото вживяване на жените в ролята на майки и аз направих вял опит да се посмея. „Лесно ти е, като имаш две деца“ — помислих си. Настроението ми съвсем се скапа.

Облякох чиста нощница и седнах по средата на леглото. „Стига ти толкова алкохол за днес“ — прошепнах. Потупах се по бузата и разкърших рамене. Нарекох се сладурана. Исках да се режа: захар пламна на бедрото ми, гадна изгаряше коляното ми. Исках да надраскам ялова на кожата си. Така щях да обявя на всички, че вътрешността ми е неизползвана. Празна и девствена. Представих си таза си разцепен, за да изложи на показ една чиста кухина като гнездо на изчезнало животно.

Онези момиченца. Светът е полудял — бе проплакала Мими и почти никой не й обърна внимание, толкова банално беше станало това оплакване. Обаче сега чувствах, че наистина с така. Тук нещо не беше наред, имаше нещо ужасно сбъркано. Представих си Боб Неш, седнал на ръба на леглото на Ан, докато се опитваше да си спомни последните думи, които е казал на дъщеря си. Видях майката на Натали разплакана, да бърше сълзите си с една от нейните стари тениски. Видях себе си като отчаяно тринайсетгодишно дете да плача на пода в стаята на сестра ми, стискайки една малка обувка на цветчета. Или Ама, също на тринайсет, вече почти жена, с прекрасно тяло и мечтаеща да бъде момиченцето, за което майка ми още скърбеше. Майка ми, как плаче за Мериан. Как ухапва онова бебе. Ама, утвърждаваща властта си над по-нисшите същества; как тя и приятелките й се кикотят, докато режат косата на Натали и къдриците падат на пода. Как Натали забива ножицата в очите на другото момиченце. Кожата ми крещеше, ушите ми кънтяха с ударите на сърцето ми. Затворих очи, притиснах ръце до тялото си и заплаках.

* * *

След като десет минути хлипах, заровила лице във възглавницата, започнах да се опомням от пристъпа на плач и през главата ми преминаха по-трезви мисли: кои цитати от Джон Кийн можех да използвам в статията си; това, че идната седмица трябваше да платя наема си в Чикаго; миризмата на изгнила ябълка в кошчето до леглото ми.

В един момент през вратата чух Ама да прошепва името ми. Закопчах нощницата си, смъкнах ръкавите и станах да й отворя. С нощница на розови цветчета, с руса коса, разпусната върху раменете, боса, изглеждаше приказно, не се сещам по-добра дума.

— Чух да плачеш — каза с леко изненадан тон.

— Малко.

— Заради нея? — Последната дума бе добре премерена; представих си я кръгла и тежка, да издумка глухо, увита във възглавница.

— Малко, предполагам.

— Аз също. — Вгледа се в ръбовете на дрехата ми: деколтето и краищата на ръкавите. Опитваше се да види белезите ми. — Не знаех, че се нараняваш.

— Вече не.

— Това е добре, предполагам. — Застана неуверено до леглото ми. — Камий, чувствала ли си се някога, сякаш ще се случи нещо лошо и не можеш да го предотвратиш? Не можеш да направиш нищо, трябва само да чакаш?

— Като пристъп на тревожност ли? — Не можех да откъсна поглед от кожата й, беше толкова гладка и светла, като топящ се сладолед.

— Не. Не точно. — Прозвуча, сякаш я разочаровах, сякаш не успях да разгадая някаква умна гатанка. Няма значение. Нося ти подарък.

Подаде ми малък пакет и ми каза да го отворя внимателно. Вътре имаше грижливо свита цигара марихуана.

— По-добре е от водката, с която се наливаш — каза дръпнато, сякаш се оправдаваше. — Ти прекаляваш с пиенето. Това е по-добро. Няма толкова да те натъжи.

— Ама, това…

— Може ли да видя пак белезите ти? — попита тя, като се усмихна срамежливо.

— Не. — Замълчах. Вдигнах цигарата. — Слушай, Ама, не можеш…

— Така или иначе го правя. Ако искаш, вземи я; ако не искаш, недей. Просто се опитвам да бъда любезна. Намръщи се и стисна края на нощницата си.

— Благодаря. Много мило от твоя страна.

— Аз мога да бъда и добра, знаеш ли? — каза тя и сбърчи чело. Изглеждаше, сякаш всеки момент ще заплаче.

— Знам. Само се питам защо си решила да бъдеш добра към мен точно сега.

— Понякога не мога. Но сега мога. Когато всички спят и всичко е тихо, е по-лесно.

Протегна ръка, като пеперуда пред лицето ми, спусна я и погали коляното ми. После излезе.