Джилиан Флин
Отворени рани (6)

6.

Всеки малък град обикновено захранва един определен тип пиячи. И този тип може да бъде различен. Има градчета с кънтри дух, където баровете са в покрайнините и създават на клиентите си усещане, че леко престъпват закона. Има градове на префърцунените пиячи, където баровете държат толкова високи цени, че по-бедните жители си пият вкъщи. Има градове на средната класа и големите молове, където ти сервират бирата с пържен лук под формата на цвете и сандвичи със забавни имена.

За щастие в Уинд Гап всички пият и затова имаме от всички споменати видове барове, пък и повече. Може да сме малки, но сме в състояние да надпием всеки друг град. Най-близкото питейно заведение до дома на майка ми беше скъпо бистро, специализиращо в салати и вино с газирана вода — единственото стилно място за хранене в Уинд Гап. Беше време за късна закуска и на мен ми се повдигаше при мисълта за Алън и неговите пихтиести яйца, затова отидох в La Mère. Френският ми е едва на нивото на 11-ти клас, но съдейки по набиващата се на очи морска тематика, предположих, че собствениците са имали предвид La Mer, „Морето“, а не La Mère, „Майката“. Все пак името беше подходящо, защото Майката, моята майка, и нейните приятелки често идваха тук. Обожаваха пилешко „Цезар“, което не е нито френски, нито морски специалитет, но сега няма да придирям много на тази тема.

— Камий!

Руса жена с екип за тенис доприпка от другия край на салона, ослепителна със златни огърлици и масивни пръстени. Това беше най-добрата приятелка на Адора, Анабел Гасър, по баща Андерсън, с прякор Ани-Би. Всички знаеха, че Анабел мрази от цялото си сърце фамилията на съпруга си — дори сбърчваше нос, когато я изричаше. Не знам защо, никога не й беше хрумнало, че нищо не я задължава да приеме името му.

— Здравей, миличка. Майка ти ми каза, че си в града.

За разлика от изпадналата в немилост пред Адора, Джаки О’Нийл, която също видях там, със същия умърлушен вид както по-рано на погребението. Анабел ме целуна по двете бузи и се дръпна назад, за да ме огледа.

— Все същата красавица. Ела седни при нас. Тъкмо си поръчахме вино и си приказваме. Така ще свалиш средната възраст на компанията.

Анабел ме завлече до масата, където Джаки дърдореше с две други блондинки с хубав тен. Тя не спря да приказва дори когато Анабел ме представяше, просто продължи да разправя за новата си спалня, после се обърна рязко към мен, при което събори чаша с вода.

— Камий? Ето те и теб! Толкова се радвам да те видя пак, миличка. — Звучеше искрено. Отново подуших миризмата на плодова дъвка.

— Тя е тук вече пет минути — язвително отбеляза друга от блондинките, като бършеше водата и събаряше леда от масата на пода с тъмната си ръка. На два от пръстите й блестяха диаманти.

— Да, забелязах. Дошла си да пишеш за убийствата, лошо момиче — продължи Джаки. — На Адора сигурно никак не й харесва. Да спиш под нейния покрив с малкия си пакостлив мозък. — Усмихна се и може би усмивката й е била чаровна преди двайсет години, но сега просто изглеждаше налудничаво.

— Джаки! — възкликна една от блондинките, като я погледна с разширени от възмущение очи.

— Разбира се, преди Адора да вземе нещата в свои ръце, всички преспивахме при Джоя с малките си пакостливи мозъци. Същата къща, само с различна луда собственичка — продължи Джаки, като се почеса зад ухото. Шевове от лифтинга?

— Ти не помниш баба си Джоя, нали, Камий? — попита Анабел.

— Ооо! Тя беше голяма работа, миличка — каза Джаки. — Страховита жена.

— В какъв смисъл? — попитах аз. Не знаех много подробности за баба си. Адора ми беше казала само, че е била строга, но почти нищо друго.

— О, Джаки преувеличава — каза Анабел. — Никой гимназист не обича майка си. Пък Джоя почина скоро след това. С Адора не можаха да установят нормални отношения като зрели хора.

За момент изпитах отчаяната надежда, че може би затова с майка ми сме толкова отчуждени: тя просто нямаше опит. Идеята се изпари от главата ми още преди Анабел да напълни чашата ми с вода.

— Точно така, Анабел — каза Джаки. — Сигурна съм, че ако Джоя беше жива сега, щяха да си прекарват чудесно. Поне Джоя щеше. Щеше с огромно удоволствие да тормози Камий. Спомняш ли си онези нейни дълги, дълги нокти? Никога не ги лакираше. Винаги съм го смятала за странно.

— Хайде да сменим темата — усмихна се Анабел и всяка дума прозвуча като звън на сребърно звънче.

— Работата на Камий сигурно е много интересна — каза послушно една от блондинките.

— Особено този случай — каза друга.

— Да, Камий, кажи ни кой е убиецът — изтърси Джаки.

Отново се ухили злорадо и примигна с кръглите си кафяви очи. Заприлича ми на оживяло панаирджийско чучело. С втвърдена кожа и напукани капиляри.

Трябваше да проведа няколко телефонни разговора, но реших, че тази среща може би ще ми бъде по-полезна. Четири пияни, отегчени, злобни домакини, които знаеха всички клюки в Уинд Гап — можех да го отчета като служебен обяд.

— Всъщност ще ми бъде много интересно да разбера какво мислите вие.

Едва ли чуваха много често това изречение.

Джаки топна парченце хляб в чинийка с млечна салата, после го поднесе към устата си, като накапа блузата си.

— Всички знаете какво мисля аз. Бащата на Ан, Боб Неш. Той е извратен. Постоянно зяпа гърдите ми, когато ме срещне в магазина.

— А то са едни гърди… — коментира Анабел, като ме сръга дяволито.

— Сериозно говоря, поведението му е непристойно. Отдавна искам да се оплача на Стивън.

— Имам интересна новина — каза четвъртата блондинка. Дана или Диана? Бях забравила името и веднага след като Анабел ни представи.

— О, Дий-Ана винаги има нещо вълнуващо да съобщи, Камий — каза Анабел, като стисна ръката ми.

Дий-Ана замълча за по-драматичен ефект, облиза зъбите си, напълни отново чашата си с вино и ни погледна.

— Джон Кийн се изнася от къщата на родителите си — обяви.

— Какво? — възкликна една от блондинките.

— Не може да бъде — каза друга.

— Стига бе — добави трета.

— Отишъл е… — продължи триумфално Дий-Ана с усмивка като на водеща на телевизионно състезание, която обявява следващата награда. — У Джули Уилър. В бараката за файтони отзад.

— Колко хубаво — каза Мелиса или Мелинда.

— О, вече всички знаем, че го правят — изсмя се Анабел. — Мередит вече няма как да се преструва на света вода ненапита. Слушай каква е работата, Камий — обърна се към мен. Джон Кийн е братът на Натали и когато семейството им се премести тук, всички момичета луднаха по него. Имам предвид, голям красавец е. Голям. Красавец. Джули Уилър е една приятелка, наша и на майка ти. Дълго време нямаше деца и когато най-сетне роди, на трийсет, стана направо нетърпима. Една от онези майки, чиито деца винаги са съвършени. Затова, когато Мередит — дъщеря й — свали Джон, майко мила! На Джули не можеше да й затвориш устата. Мередит, девствената зубърка, да забърше жребеца на училището. Нечувано. Обаче такъв младеж, на неговата възраст, няма да излиза с момиче, което не му пуска. Просто не става така. И сега нещата се нареждат прекалено удобно за тях. Трябва да направим снимки и да ги закрепим под чистачките на Джули.

— О, много добре знаеш как ще се измъкне — прекъсна я Джаки. — Ще обяснява колко благородно са постъпили, като са приели клетото момче и облекчават мъката му, докато скърби за сестра си.

— Всъщност той защо се изнася от къщи? — попита Мелиса/Мелинда, която, започвах да си мисля, беше гласът на разума в компанията. — Не трябва ли да бъде с най-близките си хора в такъв момент? Защо трябва други да облекчават мъката му?

— Защото той е убиецът — изтърси Дий-Ана и всички на масата се разсмяха.

— Ох, колко забавно би било, ако Мередит Уилър се чука със сериен убиец — каза Джаки.

Изведнъж всички станаха сериозни. Анабел издаде звук, среден между кихане и хълцане, и погледна часовника си. Джаки подпря брадичката си с ръка и издиша шумно, за да издуха трохите от чинията си.

— Не мога да повярвам, че това се случва — каза Дий-Ана, като гледаше ноктите си. — В града, в който сме израсли. Тези малки момиченца. Сърцето ми се къса, като си помисля. Ужасно е.

— Радвам се, че моите момичета вече са пораснали — сподели Анабел. — Мисля, че нямаше да мога да го понеса. Горката Адора сигурно се побърква от тревоги за Ама.

Отчупих парче хляб с кокетния, момичешки маниер на сътрапезничките ми и отклоних разговора от Адора:

— Наистина ли мислите, че Джон Кийн може да има нещо общо с това? — Имах чувството, че буквално изплюх последните думи. Бях забравила колко могат да вгорчат жени като тези живота на някого, когото не харесват. — Питам, защото едни момичета, вероятно в долните класове на гимназията, ми казаха същото вчера. — Реших да не споменавам, че Ама беше една от тях.

— Чакай да позная. Четири малки, устати русокоси калпазанки, които се мислят за по-красиви, отколкото са всъщност — каза Джаки.

— Джаки, мила, осъзнаваш ли пред кого говориш тези неща? — Мелиса/Мелинда я плесна леко по рамото.

— Ох, по дяволите. Все забравям, че Ама и Камий имат кръвна връзка — различни времена, знаете. — Усмихна се Джаки. Зад нея се чу силно изпукване и тя вдигна винената си чаша, без дори да удостои с поглед келнера. — Камий, по-добре да чуеш това тук от нас: твоята малка Ама не е стока.

— Чувам, че ще ходят на всички ученически купони — добави Дий-Ана. — И забърсват всички момчета. Правят неща, които ние не сме правили, докато не станахме улегнали омъжени жени — и често в замяна на някое скъпо украшение. — Завъртя диамантената гривна на ръката си.

Всички се засмяха; Джаки дори удари няколко пъти с юмруци по масата като изпаднало в истерия малко дете.

— Обаче дали…

— Не знам дали хората наистина мислят, че Джон го е направил. Знам само, че от полицията го разпитваха — каза Анабел. — Те определено са странно семейство.

— Мислех, че сте близки — отбелязах аз. — Видях ви всичките в дома им след погребението. — „Шибани кучки“, добавих мислено.

— Всеки по-изтъкнат гражданин на Уинд Гап беше у тях след погребението — обясни Дий-Ана. — Как ще пропуснем такова събитие? — Понечи пак да се изсмее, но Джаки и Анабел поклатиха сериозно глави. Мелиса/Мелинда се заозърта, сякаш в момента искаше да бъде на друга маса.

— Къде е майка ти? — неочаквано изтърси Анабел. — Трябва да дойде тук при нас. Ще й се отрази добре. Държи се много странно, откакто започна всичко това.

— Държеше се странно и преди това — каза Джаки, като размърда долната си челюст. Имах чувството, че ще повърне.

— Ох, стига, Джаки.

— Сериозно говоря. Слушай какво ще ти кажа, Камий: точно в момента, при това състояние на майка ти, по-добре да се върнеш в Чикаго. Съветвам те по-скоро да заминеш.

Лицето й напълно изгуби налудничавия си вид и стана сериозно. И искрено загрижено. Почувствах, че отново започвам да я харесвам.

— Наистина, Камий…

— Джаки, млъкни — прекъсна я Анабел и хвърли с все сила една питка в лицето й.

Хлебчето отскочи от носа на Джаки и тупна на масата. Глупава проява на агресия, както когато Ди хвърли тенис топката си към мен — самото действие е по-шокиращо, отколкото болката, която може да ти причини. Джаки махна небрежно с ръка и продължи:

— Ще говоря каквото поискам. Казвах, че Адора може да направи нещо…

Анабел стана, отиде до Джаки и я издърпа за ръката.

— Джаки, трябва да отидеш да повърнеш. — Тонът й изразяваше нещо средно между увещания и заплаха. — Днес прекали с пиенето. Ще ти стане много лошо, ако не го направиш. Хайде да отидем в тоалетната и ще ти помогна да се почувстваш по-добре.

Отначало Джаки се опита да я изблъска, но Анабел я стисна по-силно и след малко двете се отдалечиха. На масата настъпи тишина. Седях с отворена уста.

— Не им обръщай внимание — каза Дий-Ана. — Ние, старите момичета, се караме по същия начин както вие младите. Е, Камий, чу ли, че може би скоро ще имаме филиал на „Гап“ в града?

* * *

Думите на Джаки ме поразиха: При това състояние на майка ти по-добре да се върнеш в Чикаго. Какъв друг знак чаках още, за да се махна от Уинд Гап? Питах се по каква точно причина двете с Адора са се скарали. Вероятно за нещо по-сериозно от забравена поздравителна картичка. Реших да се видя с Джаки, когато не е толкова пияна. Ако изобщо имаше такива периоди. Но пък коя бях аз да критикувам някого, че пие?

Приятно опиянена от виното, телефонирах у семейство Неш от автомата в смесения магазин. Плах момичешки глас каза: „Ало“ и после млъкна. Чувах дишане, но никой не отговори на молбата ми да говоря с мама или татко. После с бавно, предпазливо изщракване линията прекъсна. Реших да си пробвам късмета при лична среща.

На алеята в двора на семейство Неш бяха паркирани четвъртит микробус от диско ерата и ръждясал жълт понтиак „Транс Ам“, затова предположих, че и Боб, и Бетси са си вкъщи. Когато позвъних, ми отвори голямата дъщеря, но когато я попитах дали техните са вкъщи, просто остана зад мрежестата врата втренчена в корема ми. Всички от семейството Неш бяха със слабо телосложение. Момиченцето, Ашли, беше на дванайсет, но точно като дебеличкото момченце, което бях видяла при предишното си идване, изглеждаше няколко години по-малка за възрастта си. И така се държеше. Смучеше кичур от косата си и почти не реагира, когато малкият Боби доприпка до нея и заплака, когато ме видя. После зарева. След минута и повече Бетси Неш най-после дойде да види какво става. Тя изглеждаше замаяна като двете си деца и ме погледна неразбиращо, когато се представих.

— Уинд Гап няма местен ежедневник — изтъкна.

— Така е. Аз съм от „Дейли Поуст“ в Чикаго. Илинойс.

— Съпругът ми се занимава с такива покупки — отговори тя и разсеяно разроши русата коса на сина си.

— Не съм дошла да ви предлагам абонамент… Господин Неш вкъщи ли е? Бих искала да поговоря с него за малко.

Жената и двете деца се дръпнаха едновременно от вратата и след още няколко минути Боб Неш ме покани в хола, където събори купчина дрехи от дивана, за да има къде да седна.

— По дяволите, тук е пълна кочина — измърмори на жена си. — Извинявайте за бъркотията, госпожице Прийкър. Откакто това се случи с Ан, нещата излязоха от контрол.

— Изобщо не се притеснявайте — успокоих го аз, като махнах детски гащи изпод задника си. — И вкъщи е същият хаос.

Това беше точно обратното на реалното състояние на нещата. Ако съм наследила нещо от майка ми, то е маниакалната подреденост. Налага се да се възпирам насила, за да не започна да гладя чорапите си. След като се върнах от болницата, даже имах период, в който изварявах всичко: пинсети и четчици за мигли, шноли и четки за зъби. Накрая изхвърлих пинсетите. Прекалено често нощем си мислех за лъскавите им, топли върхове. Малка мръсница, наистина.

Надявах се Бетси Неш да изчезне. Буквално. Изглеждаше толкова безплътна, че си представях как бавно се изпарява и оставя само лепкаво петно на края на дивана. Но тя остана; погледът й сновеше ту към мен, ту към съпруга й още преди да заговорим. Сякаш се подготвяше за разговора. Децата също останаха да се мотаят около нас като малки духчета, попаднали в безвремието между невинност и глупост. Красивото момиче може би щеше да се оправи в живота. Но тантурестото средно дете, което сега влезе замаяно в стаята, отсега беше осъдено на пристрастеност към безразборния секс и тъпкането със сладки неща. Момченцето беше от онзи тип, които се събират да пият на паркинга на бензиностанцията. Като гневните млади безделници, което бях видяла на идване в града.

— Господин Неш, бих искала да поговорим още малко за Ан. За по-голям материал. По-рано бяхте много любезен да ми отделите от времето си и сега се надявам пак да бъдете толкова отзивчив.

— Готови сме да помогнем с всичко, което ще привлече внимание върху разследването. Какво ви интересува?

— Какви игри обичаше, каква храна харесваше? Как бихте я описали с няколко думи? Лидер ли беше, или последовател? Много ли приятели имаше, или само няколко близки? Харесваше ли й да ходи на училище? Какво обичаше да прави в събота? — Господин и госпожа Неш ме гледаха мълчаливо. — Това е само за начало — усмихнах се аз.

— Жена ми ще отговори на повечето от тези въпроси — каза Боб Неш. — Тя се грижи за децата. — Погледна съпругата си, която беше взела една рокля и нервно я сгъваше и разгъваше в скута си.

— Обичаше пица и панирани рибени хапки — каза тя. — Дружеше с много момичета, но имаше само няколко близки приятелки, ако разбирате какво имам предвид. Много често си играеше сама.

— Гледай, мами, Барби има нужда от дрехи — извика Ашли, като размаха гола пластмасова кукла пред лицето на майка си.

Никой от нас не й обърна внимание и тя хвърли играчката на пода и започна да се върти из стаята, като имитираше балерина. Тифани използва този рядък шанс да грабне Барби и започна ту да разтваря, ту да събира гумените й крака, да ги разтваря и събира.

— Беше корава, най-самостоятелното ни дете — каза Боб Неш. — Ако беше момче, щеше да играе футбол. Обичаше да тича като луда и постоянно беше в драскотини и синини.

— Ан беше моята устатница — тихо каза Бетси и замълча.

— Какво имате предвид, госпожо Неш?

— Обичаше да говори, казваше каквото й дойдеше наум. В добрия смисъл. Най-често. — Отново замълча, но усетих, че се кани да каже още нещо, и затова не я прекъснах. — Знаете ли, мислех си, че може да стане адвокат или оратор, или нещо подобно, защото тя просто… никога не си мереше приказките. За разлика от мен. Аз се страхувам, че всичко, което кажа, ще бъде глупаво. Ан мислеше, че всеки трябва да чуе всичко, което казваше.

— Споменахте училището, госпожице Прийкър — намеси се Боб Неш. — Точно там тази нейна устатост й навлече проблеми. Обичаше да командва и учителите на няколко пъти се обаждаха да се оплакват, че не се държала добре в клас. Беше малко буйно дете.

— Но понякога си мисля, че го правеше просто защото беше много умна — добави Бетси.

— О, да, беше адски умна — кимна Боб. — Понякога даже съм си мислил, че е по-умна от баща си. Понякога тя си мислеше, че е по-умна от баща си.

— Виж ме, мами!

Дебеличката Тифани, която досега гризеше пръстите на краката на Барби, изтича по средата на хола и се запремята презглава. Ашли, обхваната от внезапен гняв, изпищя, когато видя, че по-малката дъщеря е станала център на вниманието, и я удари с все сила. Оскуба я. Лицето на Тифани се разкриви и почервеня и тя се разциври. Това послужи като знак за Боби Младши отново да се разреве.

— Тифани започна първа — изкрещя Ашли и също се разплака.

Бях нарушила някакво деликатно равновесие. Всяко многодетно семейство е гнездо на дребнава завист, знаех от собствен опит, и децата на Неш сега бяха в паника при мисълта, че ще трябва да се състезават не само помежду си, а и с покойната си сестра. Съчувствах им.

— Бетси — тихо каза Боб Неш, като леко вдигна вежди.

Тя бързо вдигна Боби Младши и го подпря на единия си хълбок, издърпа Тифани с едната си ръка, а с другата прегърна неутешимо плачещата Ашли и след малко и четиримата се изнизаха от стаята.

Боб Неш остана загледан след тях за секунда.

— Вече близо година са все така, тези момичета — отбеляза. — Държат се като бебета. Очаквах, че ще искат по-бързо да пораснат. Този дом толкова се промени, откакто Ан… — Размърда се неспокойно на дивана. — Тя вече беше личност, разбирате ли? Ще си кажете: на девет години, какво толкова? С какво може да е по-различна? Но Ан имаше характер. Можеше да се досетиш какво си мисли за различни неща. Когато гледахме телевизия, знаех кое й е смешно и кое намира за глупаво. Не мога да кажа това за другите си деца. По дяволите, не мога да го кажа дори за жена си. Ан просто можеше да я почувстваш… — Задави се и замълча. Стана, обърна ми гръб, пак ме погледна, пак се обърна, после обиколи зад дивана и застана пред мен. — По дяволите, искам си я обратно. Какво ще правим сега? Това ли е краят? — Разпери ръце и посочи стаята, после към вратата, откъдето бяха излезли жена му и децата му. — Защото ако е това, къде е смисълът? И по дяволите, някой трябва да хване този мръсник, защото искам да ми отговори: Защо Ан? Трябва да знам. Тя беше онази, за която винаги съм си мислил, че ще се оправи в живота.

Постоя мълчаливо за секунда. Чувствах пулса във врата си.

— Господин Неш, намекнаха ми, че може би характерът на Ан, който, както споменахте, е бил много силен, може да е подразнил някои хора. Мислите ли, че е възможно да има някаква връзка с това.

Почувствах, че стана по-резервиран — по начина, по който седна на дивана, като се облегна назад, разпери ръце и се престори на небрежен.

— Кого може да е подразнила?

— Ами, доколкото разбрах. Ан е направила нещо на папагалчето на съседите? Чух, че може би го е убила. Вярно ли е?

Боб Неш разтърка очи и погледна смутено краката си.

— Боже, какви клюкари има в този град. Няма никакви доказателства, че Ан го е направила. Със съседите вече имаха търкания. Джо Дюк отсреща. Неговите момичета — те са по-големи — много тормозеха Ан, постоянно я дразнеха. После един ден я поканиха да играят. Не знам какво е станало, но когато Ан се прибра, вече крещяха, че е убила проклетото папагалче. — Засмя се и сви рамене. — Ако го е убила тя, добре е направила. То само вдигаше шум.

— Мислите ли, че Ан е била склонна да направи такова нещо, ако е била провокирана?

— Ако някой я е провокирал, трябва да е бил глупак. Тя не приемаше леко такива неща. Не беше кротка овчица.

— Мислите ли, че е познавала убиеца си?

Неш вдигна розова тениска от дивана и я сгъна на квадрат като носна кърпичка.

— Преди мислех, че не го е познавала. Но сега мисля обратното. Мисля, че е тръгнала с някого, когото е познавала.

— С мъж ли беше по-вероятно да тръгне, или с жена?

— Чули сте разказа на Джеймс Капизи?

Кимнах.

— Е, едно момиченце е по-вероятно да има повече доверие на някого, който му напомня за майка му, нали?

„Зависи каква е майка му“ — помислих си.

— Все пак мисля, че е бил мъж. Не мога да си представя жена да причини такова нещо на… на едно невръстно дете. Чух, че Джон Кийн няма алиби. Може би е искал да убие малко момиченце, гледал е Натали по цял ден, не е издържал на изкушението и затова е убил друго дете, което му е напомняло за нея. Но накрая вече не е могъл да се овладее и е посегнал и на самата Натали.

— Такива ли са слуховете в града?

— Част от тях, да, предполагам.

Бетси Неш ненадейно се показа на вратата.

— Боб, Адора е тук — каза, като сведе очи към коленете си.

Стомахът ми се сви. Майка ми нахълта. Изглежда, че се чувстваше по-комфортно в дома на семейство Неш от самата Бетси. Това беше една от дарбите на Адора — да кара другите жени да се чувстват на гости. Госпожа Неш напусна срамежливо стаята като слугиня от 30-те години на ХХ век. Без да ме удостои с поглед, майка ми отиде направо при Боб.

— Боб, Бетси ми каза, че у вас има репортер, и веднага се досетих, че това е моята дъщеря. Страшно съжалявам. Не знам как да ти се извиня за безпокойството.

Неш се втренчи в нея, после в мен.

— Твоя дъщеря ли е? Нямах представа.

— Разбираемо. Камий не е типична представителка на нашето семейство.

— Защо не казахте? — попита ме той.

— Казах ви, че съм от Уинд Таи. Не знаех, че има значение коя е майка ми.

— Не се сърдя, не ме разбирайте погрешно. Просто с майка ви сме много добри приятели — каза той, сякаш говореше за някоя страхотно човеколюбива личност. — Даваше частни урони на Ан по английски и правопис. Двете бяха много близки. Ан много се гордееше, че има възрастна жена за приятелка.

Майка ми седна, като събра ръце в скута си, разстла полата си на дивана и примигна към мен. Имах чувството, че ме предупреждава да не казвам нещо, но нямах представа какво.

— Нямах представа — казах след малко.

Наистина не подозирах. Бях си помислила, че майка ми цели да изтъкне собствената си загуба, като твърди, че познава момичетата. Сега се изненадах на дискретността й. Но защо, по дяволите, е давала частни уроци на Ан? Наистина, участваше като доброволка в училището, когато бях малка — главно за да си говори с други домакини и майки от града — но не можех да си представя гражданската й съвест да е толкова развита, че да жертва следобедите си, за да обучава едно палаво момиченце. Понякога подценявах Адора. Предполагам.

— Камий, мисля, че трябва да си тръгваш каза тя. — Дошла съм да се видя с приятели, а напоследък трудно се отпускам в твое присъствие.

— Още не съм свършила разговора с господин Неш.

— Вече го свърши.

Адора погледна Неш за потвърждение и той се усмихна неловко:

— Може да продължим друг път, госпожице… Камий.

Изведнъж отстрани на хълбока ми блесна една дума: наказание. Почувствах как се нажежава.

— Благодаря за отделеното време, господин Неш — казах и излязох от стаята, без да погледна майка си.

Заплаках още преди да стигна до колата.