Джилиан Флин
Отворени рани (4)

4.

Някой беше нацапал със син спрей основата на водонапорната кула в мемориалния парк „Джейкъб Дж. Гарет“ и тя изглеждаше странно стилна, сякаш бе обута с плетени терлици. Самият парк — последното място, където Натали е била видяна жива — беше пуст. Във въздуха все още се носеше фин прах, вдигнат от бейзболното игрище, и аз усетих вкуса му в гърлото си като от преварен чай. Тревата по периферията на гората беше израсла високо. Изненадах се, че още никой не е наредил да я окосят, да я унищожат, както бяха направили с камъните, задържали трупа на Ан Неш.

Когато бях в гимназията, паркът „Гарет“ беше място, където всички ходеха да пият бира през уикендите, да пушат марихуана или да мастурбират в храстите. Именно там, тринайсетгодишна, за първи път се целувах с момче — едно футболистче, което бе натъпкало устата си с тютюн за дъвчене. Никотинът ме замая повече от вълнението на първата целувка, после избягах зад колата му да повръщам погълнатото по-рано вино с плодов сок и мънички, лъскави парченца плод.

— Джеймс Капизи е бил тук.

Обърнах се и видях около десетгодишно момченце с къса руса коса, което държеше опърпана топка за тенис.

Кой е Джеймс Капизи?

— Един приятел. Бил е тук, когато тя е отвела Натали. Джеймс я видял. Била по нощница. Играели си на летяща чиния, ей там покрай гората, и тя отвела Натали. Можела да вземе Джеймс, но той искал да стои тук, на поляната. Затова Натали стояла по-близо до дърветата. Джеймс останал на поляната заради слънцето. Той не трябва да излиза на слънце, защото майка му има рак на кожата, но въпреки това излиза. Или по-скоро, излизаше. — Момченцето тупна топката на земята и около него се вдигна облак прах.

— Той вече не обича ли да излиза на слънце?

— Той вече не обича нищо.

Заради Натали ли?

Момченцето сви войнствено рамене:

— Защото Джеймс е пъзльо.

Изгледа ме от глава до пети, после неочаквано запрати топката срещу мен. Тя се удари в хълбока ми и отскочи.

Хлапето се изкиска тихо.

— Извинявай.

Хукна да гони топката, метна се показно върху нея, скочи на крака и я удари в земята. Тя отскочи нагоре, пак падна и след няколко подскока спря.

— Не съм сигурна, че разбирам какво ми казваш. Кой е бил с нощница? — попитах, като гледах все още подскачащата топка.

— Жената, която е отвела Натали.

— Чакай, какво искаш да кажеш?

Бяха ми казали, че Натали си играла тук с приятелчета, които си тръгнали за вкъщи, и се предполагаше, че е била отвлечена някъде по краткия път до дома й.

— Джеймс видял как жената отвежда Натали. Били само двамата и си играели на летяща чиния. Натали не успяла да я хване и тя отлетяла в тревата покрай дърветата. Тогава жената се показала и я сграбчила. И после двете изчезнали в гората. Джеймс се уплашил и избягал вкъщи. Оттогава не е излизал.

— А ти откъде знаеш какво се е случило?

— Ходих веднъж да го видя. Той ми разказа. Нали сме приятели.

— Джеймс наблизо ли живее?

— Майната му на Джеймс. И без това може би ще отида при баба за ваканцията в Арканзас. Там е по-добре от тук.

Момченцето хвърли топката по телената ограда на бейзболното игрище. Тя се заклещи там и остана да се поклаща известно време с тракане.

— Ти тукашна ли си? — попита хлапето, като продължи да рита прахта.

— Да, тук съм родена. Но вече не живея в града. Дошла съм на гости. — Пробвах пак: — Джеймс някъде наблизо ли живее?

— В гимназията ли учиш? — Лицето му беше силно загоряло от слънцето. Приличаше на малък морски пехотинец.

— Не.

— В колеж? — Брадичката му бе влажна от слюнка.

— По-стара съм.

— Трябва да се прибирам.

Той заподскача заднешком, издърпа топката от телената мрежа, погледна ме пак и разклати дупето си, сякаш изпълняваше нервен танц.

— Трябва да се прибирам.

Хвърли топката към улицата, където тя отскочи от една кола с впечатляващо издумкване, хукна след нея и се скри от погледа ми.

Намерих „Капизи, Джанел“ в тънкия като списание телефонен указател на единствената бензиностанция на Уинд Гап. После взех голяма чаша газиран ягодов сок и отидох на адреса: „Холмс“ 3617.

Домът на Капизи се намираше в периферията на евтиния квартал в най-източния край на града — запуснати, тристайни къщи, чиито наематели в повечето случаи работеха в близката свинеферма (голямо предприятие, произвеждащо близо два процента от свинското месо в страната). Попитайте някой беден жител на Уинд Гап и почти със сигурност ще ви каже, че работи в свинефермата и че баща му също е работил там. В развъдника има прасенца сукалчета, на които трябва да се подрязват зъбите; свине майки за осеменяване и затваряне в клетки; отходни ями за почистване. В кланицата е доста по-зле. Едни работници товарят прасетата и ги вкарват в канала, където е пневматичният уред за зашеметяване. Други хващат квичащото и ритащо животно за задните крака, закачват го на подемника и го вдигат с главата надолу. Режат гърлото му с остър нож и кръвта потича като гъста червена боя по плочките. Следва ваната за щавене. Постоянният шум — отчаяно, пронизително квичене — кара повечето работници да носят тапи за уши и те прекарват дните си в тиха ярост. Вечер се напиват и слушат силна музика. В местния бар „Хийла“ не сервират свинско, само пилешко, което вероятно се произвежда от също такива гневни работници в някое друго мизерно градче.

За да бъда изчерпателна, трябва да добавя, че майка ми притежава цялата компания и получава около 1,2 милиона долара дивидент всяка година. Други хора управляват бизнеса вместо нея.

На предната веранда на семейство Капизи лежеше мързелив котарак. Когато се приближих, чух звука от някакво предаване по телевизията. Почуках на мрежестата врата и изчаках. Котаракът дойде да се отърка в краката ми; усетих ребрата му през панталона си. Почуках пак и вътре някой изключи телевизора. Котаракът се шмугна под люлката на верандата и измяука. Изчаках още две секунди и пак почуках.

— Мамо? — чух детски глас през отворения прозорец.

Приближих се и през прашната мрежа против насекоми видях слабо момченце с тъмни къдрици и големи очи.

— Хей, здрасти. Извинявай, че те безпокоя. Ти ли си Джеймс?

— Какво искаш?

— Здравей, Джеймс. Извинявай, че те прекъснах. Нещо интересно ли гледаше?

— Полицайка ли си?

— Опитвам се да открия кой нарани твоята приятелка. Може ли да поговорим?

Той остана там и разсеяно прокара пръст по перваза на прозореца. Седнах на люлката, в най-отдалечения от него край.

— Казвам се Камий. Един твой приятел ми каза какво си видял. Едно момченце с много къса руса коса.

— Ди.

— Така ли се казва? Видях го в парка. В същия парк, където сте си играли с Натали.

— Тя я отведе. Никой не ми вярва. Страх ме е. Не трябва да излизам от къщи. Мама има рак. Болна е.

— Ди ми каза. Разбирам те. Надявам се, че не съм те уплашила, като идвам така.

Той започна да стърже с нокът по мрежата. От шума ме засърбяха ушите.

— Ти не изглеждаш като нея. Ако изглеждаше като нея, щях да повикам полиция. Или да те застрелям.

— Тя как изглеждаше?

Момченцето сви рамене:

— Вече разказах. Сто пъти.

— Разкажи и на мен.

— Беше стара.

— Стара като мен ли?

— Стара като майка.

— Какво друго?

— Имаше бяла нощница и бяла коса. Беше цялата бяла, но не като призрак. Това повтарям постоянно.

— Бяла в какъв смисъл?

— Ами, като човек, който никога не е излизал от стаята.

— И когато Натали се приближи до гората, жената я сграбчи, така ли? — Използвах същия ласкателен глас, с който майка ми говореше на любимата си прислужница.

— Не лъжа.

— Вярвам ти. Значи жената сграбчи Натали, докато си играехте?

Той кимна:

— Много бързо. Натали търсеше летящата чиния в тревата. Тогава видях жената да се промъква в гората. Гледаше ни. Видях я преди Натали. Но не се уплаших.

— Сигурна съм.

— Даже когато тя хвана Натали, отначало не се уплаших.

— Обаче после си се уплашил, така ли?

— Не. — Гласът му затихна. — Не се уплаших.

— Джеймс, ще ми разкажеш ли какво се случи, след като жената сграбчи Натали?

— Дръпна Натали към себе си, сякаш я прегръщаше. После погледна към мен. Втренчи се в мен.

— Жената ли?

— Да. Усмихна ми се. За момент си помислих, че може би няма нищо страшно. Но тя не каза нищо. После престана да се усмихва. Постави пръст на устните си да мълча. И след това се вмъкна в гората. С Натали. — Момченцето пак сви рамене. — Разказах това на всички.

— И на полицаите ли?

— Първо на мама, после на полицаите. Мама ме накара да им разкажа. Но те не ми повярваха.

— Защо?

— Помислиха, че лъжа. Обаче аз няма да си измисля такова нещо. Глупаво е.

— Натали направи ли нещо, когато се случваше това?

— Не. Само стоеше. Мисля, че не знаеше какво да направи.

— Жената приличаше ли ти на някого, когото си виждал преди?

— Не. Нали ти казах. — Той се дръпна от прозореца и се заоглежда назад в хола.

— Е, извинявай, ако съм те притеснила. Може би трябва да поканиш някое приятелче. Да ти прави компания. — Той пак сви рамене и започна да гризе нокътя си. — Може да се почувстваш по-добре, ако излезеш да си поиграеш навън.

— Не искам. Освен това имаме пистолет.

Посочи назад в стаята към оръжието, поставено на страничната облегалка на дивана, до нахапан сандвич с шунка. Боже господи!

— Сигурен ли си, че това нещо трябва да стои така, Джеймс? Пистолетите не са за малки деца. Могат да бъдат много опасни.

— Не са чак толкова опасни. Мама разрешава. — Сега за първи път ме погледна в лицето. — Много си красива. Имаш хубава коса.

— Благодаря.

— Трябва да се прибирам.

— Добре. Бъди внимателен, Джеймс.

— Точно това правя.

Издиша съсредоточено и се отдалечи от прозореца. След секунда пак чух телевизора.

* * *

В Уинд Гап има единайсет бара. Отидох в един, който не познавах, „Сензорс“, който, съдейки по неоновите зигзази на стената и малкия дансинг по средата на салона, сигурно е процъфтявал по време на идиотията от осемдесетте. Тъкмо пиех бърбън и си попълвах записките от изминалия ден, когато господин Канзас Сити се настани на стола срещу мен. Остави шумно бирата си на масата.

— Мислех, че на репортерите не е позволено да говорят с малолетни без разрешение от родителите им — отбеляза с усмивка и отпи от бутилката. Майката на Джеймс сигурно беше подала сигнал.

— Репортерите трябва да бъдат по-пробивни, когато полицията не си мърда пръста, за да придвижи разследването напред.

— Полицията не може да си върши добре работата, ако репортерите публикуват подробности за разследванията в чикагските вестници.

Това беше стара игра. Отново забих поглед в бележника си, мокър от кондензираната влага по чашата ми.

— Нека да пробваме друг подход. Аз съм Ричард Уилис. — Той пак отпи глътка бира и измляска леко.

— Аха.

— А вие сте Камий Прийкър. Момиче от Уинд Гап, което е намерило щастието в големия град.

— О, да, това съм аз.

Той се усмихна, показвайки обезпокоително белите си зъби, и прокара ръка през косата си. Нямаше годежен пръстен. Запитах се откога съм започвала да забелязвам такива подробности.

— Добре, Камий, какво ще кажете двамата с вас да сключим примирие? Поне временно. Да видим как ще потръгнат нещата. Предполагам, че няма нужда да ви мъмря за момченцето на Капизи.

— Предполагам разбирате, че няма причина да ме мъмрите. Защо полицията не е взела под внимание показанията на единствения очевидец на отвличането на Натали Кийн? — Взех химикалката, за да му покажа, че разговорът ни ще бъде отразен.

— Кой казва, че не сме ги взели под внимание?

— Джеймс Капизи.

— Аха, какъв надежден източник на информация — отбеляза със смях. — Тук ще ви разкрия една малка тайна, госпожице Прийкър. — Доста добре имитира Викъри, като дори направи жест, сякаш завърта въображаема венчална халка на безименния си пръст. В полицията нямаме практика да информираме деветгодишни момченца за хода на текущи разследвания. В това число не им се отчитаме дали вярваме или не на показанията им.

— А вярвате ли?

— Не мога да коментирам.

— Струва ми се, че ако сте имали добро описание на заподозрян в убийство, можехте да осведомите местните жители, за да бъдат нащрек. Но не сте го направили и затова предполагам, че сте пренебрегнали показанията на момченцето.

— Пак без коментар.

— Доколкото разбрах, Ан Неш не е била сексуално малтретирана. Такъв ли е случаят и е Натали Кийн?

— Госпожице Прийкър. В момента не мога да коментирам.

— Защо тогава седим тук и си говорим?

— Ами, най-напред, знам, че онзи ден сте прекарали дълго време, вероятно от вашето работно време, с нашия служител, за да му разкажете своята версия за откриването на трупа на Натали. Исках да ви благодаря.

— Моята версия?

— Всеки има различна версия за определено събитие. Например вие сте казали, че очите на Натали са били отворени. Господин и госпожа Брусар казват, че са били затворени.

— Не мога да коментирам — измърморих сърдито.

— Аз съм по-склонен да вярвам на жена, която си изкарва прехраната като репортер, отколкото на възрастна двойка собственици на малък ресторант. Но бих искал да чуя доколко сте сигурна в твърдението си.

— Имало ли е сексуално посегателство срещу Натали? Неофициално.

Оставих химикалката на масата.

Той замълча за секунда, като въртеше разсеяно бутилката с бира.

— Не — отговори след малко.

— Абсолютно съм сигурна, че очите й бяха отворени. Но нали и вие бяхте там.

— Да, бях.

— Значи показанията ми не са ви необходими. Какво е второто?

— Моля?

— Казахте: „най-напред…“

— А, да. Втората причина да искам да говоря с вас, да бъда честен — качество, което мисля, че ще оцените — е, че отчаяно искам да поговоря с външен човек. — Белите зъби отново блеснаха срещу мен. — Да, знам, че сте родена тук. И, честно казано, не мога да разбера как сте издържали. Идвам периодично от август и вече започвам да полудявам. Канзас Сити също не е някакъв страхотен метрополис, но поне има нощен живот. Култура… Някаква култура. Има хора.

— Сигурна съм, че ще се справите.

— Надявам се. Сега може да се наложи да остана по-дълго.

— Аха. — Посочих бележника си. — И така, каква е вашата теория за убийствата, господин Уилис.

— Детектив Уилис — поправи ме той, като пак се усмихна. Довърших питието си на една глътка и започнах да дъвча счупената пластмасова сламка. — Е, Камий, мога ли да ви почерпя?

Разклатих чашата си и кимнах:

— Бърбън, чист.

— Добре.

Докато той поръчваше на бара, взех химикалката и написах задник на китката си. Той се върна с две чаши „Уайлд търки“.

— Е — заговори, като размърда вежди. — Предлагам просто да си поговорим. Като нормални хора. Имам нужда от това. Бил Викъри не умира от желание да общува с мен.

— Вече сме двама с този проблем.

— Да. Значи сте от Уинд Гап и сега работите за чикагски вестник. „Трибюн“?

— „Дейли Поуст“.

— Този не съм го чувал.

— Нормално.

— Не кипите от ентусиазъм.

— Работата е добра. Бива.

Не бях в настроение за размяна на любезности, дори не бях сигурна, че си спомням как се прави. В нашето семейство Адора беше тази, която умееше да се харесва на хората — даже човекът, който пръскаше срещу термити веднъж годишно, изпращаше сантиментални картички за Коледа.

— Не сте много разговорлива, Камий. Ако ви досаждам, само кажете, и ще си тръгна.

В интерес на истината, не исках да си тръгва. Беше хубав мъж и гласът му ми действаше успокояващо. Това, че и той не се чувстваше в свои води, също беше плюс.

— Извинявайте, малко съм раздразнителна. Това завръщане беше трудно за мен. И писането за тези убийства още повече ме натоварва.

— Откога не се бяхте връщали тук?

— От години. Осем, за да бъда точна.

— Но все още имате роднини тук.

— О, да. Заклети уиндгапианци. Мисля, че това е предпочитаното название, ако отговоря на въпроса ви по-рано днес.

— Благодаря. Не искам да оскърбявам милите местни хора. Поне не повече, отколкото вече съм го направил. На близките ви харесва ли им тук?

— Да. Никога не са си мечтали за друго място. Имат твърде много приятели. Твърде хубава къща. И така нататък.

— И двамата ви родители ли са родени тук?

Групичка мъже на моята възраст, чиито лица ми бяха познати, се настаниха в съседното сепаре, всеки с халба бира пред себе си. Надявах се да не ме видят.

— Майка ми е от тук. Вторият ми баща е от Тенеси. Дойде, когато се ожениха.

— Кога беше това?

— Преди близо трийсет години, предполагам. — Опитах се да пия по-бавно, за да не го изпреваря.

— А баща ви?

Усмихнах се любезно, без да отговоря.

— Вие в Канзас Сити ли сте отраснали?

— Да. Никога не съм мислил да отида другаде. Твърде много приятели. Твърде хубава къща. И така нататък.

— А полицейската работа там… добре ли е?

— Има действие. Достатъчно, за да не стана като Викъри. Миналата година работих по доста сериозни случаи. Предимно убийства. И хванахме един тип, който серийно нападаше жени из целия град.

— Изнасилвач?

— Не. Яхваше ги, после бъркаше в гърлата им и ги раздираше на парчета.

— Боже господи!

— Хванахме го. Продавач на алкохол на средна възраст, който още живееше с майка си. Намерихме тъкан от последната жертва под ноктите му. Десет дни след убийството.

Не разбрах дали се възмущаваше от глупостта на престъпника или от лошата му хигиена.

— Ясно.

— А сега съм тук. По-малък град, но по-добра възможност да се докажа. Когато Викъри ни се обади, случаят не изглеждаше толкова сериозен, затова решиха да изпратят някоя по-дребна клечка. Мен. — Усмихна се, почти скромно. — После се оказа, че имаме сериен престъпник. Засега не са ми отнели случая — с разбирането, че не трябва да оплескам нещата.

— Позната ситуация.

— Странно е да получиш големия си шанс благодарение на нещо толкова ужасно — продължи той. — Но чувството сигурно ви е познато. Какви събития отразявате в Чикаго.

— Полицейски репортер съм, тъй че вероятно се сблъсквам със същите гадости, с които и вие: побои, изнасилвания, убийства. — Исках да знае, че и аз имам своите ужасяващи истории. Глупаво, но ми доставяше удоволствие. — Миналия месец писах за един осемдесет и две годишен старец. Синът му го убил, после накиснал трупа в сода каустик във ваната, за да се разтвори. Разбира се, направи пълни самопризнания, но не можеше да обясни защо го е извършил.

Съжалих, че използвах думата „гадости“ за побоите, изнасилванията и убийствата. Показваше неуважение.

— Явно и двамата сме виждали грозни сцени — отбеляза Ричард.

— Да. — Завъртях течността в чашата си, не се сещах какво повече да кажа.

— Съжалявам.

— И аз.

Изгледа ме изпитателно. Барманът намали осветлението — официален сигнал, че наближава време за затваряне.

— Можем да отидем на кино някой ден — каза Ричард със смирен тон, като че ли една вечер в местния киносалон можеше да разсее всичките ми тревоги.

— Може. — Изгълтах на един дъх питието си. — Защо не?

Той отлепи етикета на празната бирена бутилка до себе си и го изглади върху масата. Несъзнателен навик. Явно никога не беше работил в бар.

— Е, Ричард, благодаря за питието. Време е да се прибирам вкъщи.

— Приятно ми беше да си поприказваме, Камий. Да ви изпратя ли до колата?

— Не, благодаря. Няма нужда.

— Ще можете ли да шофирате така? Не го казвам като ченге.

— Ще се справя.

— Добре. Хубави сънища.

— На вас също. Следващия път искам нещо, което да включа в репортажа.

* * *

Когато се прибрах, Алън, Адора и Ама седяха в хола. Сцената ме удиви, толкова много ми напомняше за дните с Мериан. Ама и майка ми седяха на дивана. Адора беше прегърнала малката си дъщеря — с вълнена нощница въпреки горещината — и притискаше бучка лед до устните й. Моята полусестра ме погледна равнодушно, после продължи да си играе с лъскава махагонова маса, абсолютно същата като масата в съседната стая, но висока само десет сантиметра.

— Няма нищо страшно — каза Алън, като вдигна глава от вестника, който четеше. — Ама е хванала само някакъв летен вирус.

Изпитах лека тревога, после — раздразнение. Представих си досадните задължения от едно време, които ме караха да изпълнявам винаги когато Мериан се разболееше: да тичам до кухнята да й правя чай и други подобни. После все се навъртах около майка ми и чаках да прегърне и мен. Сега и Адора, и Ама мълчаха. Мама дори не ме погледна, само притисна малката си дъщеря по-близо до себе си и затананика на ухото й.

— Ние, от рода Крелин, сме малко деликатни — каза с леко виновен тон Алън.

Лекарите в Уудбъри вероятно наистина виждаха по някой представител на семейство Крелин поне веднъж седмично, защото и Адора и Алън бяха маниаци на тема здраве. Спомням си, че когато бях дете, майка ми се опитваше да ме цери с мехлеми и масла, с домашни лекарства и хомеопатични помии. Понякога пиех смрадливите отвари, но по-често отказвах. После Мериан се разболя сериозно и Адора имаше по-важни неща от това да ме кара да гълтам екстракти от пшеничен зародиш. Сега получих внезапно прозрение: всички онези сиропи и хапчета, които тя ми даваше, а аз отказвах. Това беше последният път, когато съм получавала пълното й внимание. Изведнъж ми се прииска да не бях толкова своенравна.

Родът Крелин. Всички тук бяха Крелин. Само не и аз, помислих си с детинска завист.

— Съжалявам, че си болна, Ама — казах.

— Орнаментите на краката са сгрешени — внезапно измрънка тя. Вдигна масата и възмутено я показа на майка ми.

— Какво остро зрение имаш, Ама — каза Адора, като присви очи и се вгледа в миниатюрата. — Но то почти не се забелязва, миличка. Само ти ще знаеш. — Приглади назад влажната коса на момичето.

— Не мога да допусна грешно копие — заяви Ама, като гледаше гневно масата. — Трябва да я върнем. Какъв е смисълът да я правят по специална поръчка, ако ще е сбъркана?

— Миличка, уверявам те, изобщо не личи. — Мама я погали по бузата, но тя вече стана от дивана.

— Ти каза, че всичко ще бъде съвършено. Обеща! — Гласът на детето трепереше и по страните му потекоха сълзи. — Това сега развали всичко. Цялата къща е развалена. Това е столовата — не може да има маса, която не е същата. Мразя я!

— Ама… — Алън сгъна вестника, отиде при дъщеря си и се опита да я прегърне, но тя се освободи от ръцете му.

— Само едно нещо исках, само за това ви помолих, а на вас дори не ви дреме, че е сгрешено! — закрещя тя през сълзи и лицето й почервеня от гняв.

— Ама, успокой се — хладно каза Алън и пак се опита да я прегърне.

— Това е единственото, което искам! — изкрещя сестра ми и удари миниатюрната маса в пода, при което тя се разпадна на пет части. Започна да я тъпче, докато я натроши на парченца, после се хвърли на дивана и зарови лице в тапицерията.

— Е — отбеляза мама, — сега явно ще трябва да поръчаме нова.

Прибрах се в стаята си, далеч от онова ужасно момиченце, което изобщо не беше като Мериан. Цялата треперех. Известно време крачих напред-назад, опитах се да си спомня как да нормализирам дишането си, как да успокоя кожата си. Но тя ми крещеше. Понякога белезите ми оживяват.

* * *

Аз имам този навик — да режа. Да поря, да дялам, да кълцам, да пробождам. Аз съм много особен случай. Имам цел. Кожата ми, видите ли, крещи. Тя е покрита с думи — кекс, кифла, коте, къдри — сякаш въоръжен с нож първокласник се е учил да пише върху плътта ми. Понякога, не много често, се смея. Когато излизам от банята и случайно мерна отстрани на крака си: кукличка. Когато обличам пуловер и зърна на китката си: болка. Защо точно тези думи? Хиляди часове терапия не успяха да вдъхновят с много идеи храбрите доктори. Много често звучат умалително, като Дик и Джейн, като розовко и опашчица. Или пък са с подчертано негативно звучене. Брой синоними на тревога, издълбани върху кожата ми: единайсет. Единственото, което знам със сигурност, е, че в определен момент ми се е струвало жизненоважно да видя точно тези букви върху тялото си, и не просто да ги видя, а да ги почувствам. На левия ми хълбок гори: фуста.

Малко по-надолу — първата ми дума, изрязана в един тревожен летен ден, когато бях на тринайсет: зло. Събудих се онази сутрин и ми беше горещо, отегчавах се, тревожех се за предстоящите часове. Как да се почувстваш сигурен, когато целият ти ден е необятен и празен като небето? Всичко можеше да се случи. Спомням си, че почувствах тази дума, тежка и леко лепкава, върху хълбока си. Ножът на мама за разфасоване на пържоли. Започнах да изписвам буквите съсредоточено като дете между въображаеми, очертани с червено редове. Измих се. После задълбах повече. Пак се измих. Полях ножа с белина и се промъкнах обратно в кухнята, за да го върна на мястото му. Зло. Облекчение. Прекарах остатъка от деня в грижи за раната си. Повторих извивките на буквата З с памуче, натопено в спирт. Галих бузата си, докато щипането премина. Лекарство. Превръзка. Пак отначало.

Проблемът се появи много преди това, разбира се. Проблемите винаги водят началото си много преди да ги забележиш. Когато бях на девет, преписах с дебел молив на големи точки цялата поредица „Малка къща в прерията“ дума по дума в тетрадка с лъскава зелена корица.

Когато бях на десет, записвах всяка дума, която учителката казваше, със син химикал на дънките си. После тайно ги перях с бебешки шампоан в умивалника в банята. Думите се размазваха и избледняваха, оставяха индиговосини йероглифи върху крачолите, сякаш по тях е подскачала птичка с нацапани с мастило крачка.

Единайсетгодишна, вече маниакално записвах всичко, което чуех, в малък син бележник. Бях вече малък репортер. Всяко изречение трябваше да се съхрани на хартия, иначе не беше истинско, изплъзваше се. Виждах думите да висят във въздуха — Камий, подай ми млякото — и когато започнеха да избледняват като диря от преминаващ самолет в небето, в мен назряваше тревога. Веднъж записани обаче, не можеха да ми избягат. Не се боях, че ще изчезнат. Аз бях пазителката на думите. Бях лудата на класа, записваща трескаво всяко изречение („Господин Фей е гей“, „Джейми Добсън е грозник“, „Те никога не пият мляко с какао“) с прилежност, граничеща с религиозно себеотдаване.

Мериан почина точно на тринайсетия ми рожден ден. Събудих се, отидох в стаята й, за да й кажа „добро утро“ — това беше първото нещо, което правех всяка сутрин и я намерих с изцъклени очи, завита до брадичката. Спомням си, че не се изненадах. Тя постоянно умираше, откакто я помнех.

Онова лято се случиха и други неща. Внезапно станах неоспоримо красива. Можеше да бъде и обратно. Мериан беше признатата красавица: имаше големи сини очи, деликатен нос, съвършена остра брадичка. Чертите ми се променяха с всеки изминал ден, като че ли над мен преминаваха облаци, хвърлящи върху лицето ми изменчиви сенки, които ту го разкрасяваха, ту го загрозяваха. Но когато този процес се уталожи — и всички го забелязахме онова лято, същото лято, когато за първи път открих капчици кръв от вътрешната страна на бедрата си, същото лято, когато започнах ненаситно, ожесточено да мастурбирам — станах като наркоман. Бях обсебена от себе си. Влюбена във външността си, безсрамно флиртувах с отражението си във всяко огледало. И хората ме обичаха. Вече не бях нещастното момиче (което, колко жалко, изгуби сестра си). Вече бях красивото момиче (което, колко тъжно, изгуби сестра си). Бях известна.

Това беше същото лято, когато започнах да се режа със същия ентусиазъм, с който изучавах новооткритата си красота. Обожавах да обработвам плътта си, да бърша локвичката кръв с влажна кърпа и да разкрия, почти като с магия под пъпа си: плахо. Да напоя памуче със спирт и да почистя тънките очертания на: нагло. През последната година в гимназията имах склонност да пиша мръсотии, които по-късно поправих. След няколко бързи движения с ножа пичка стана птичка. Кур стана щур, а клитор неочаквано се трансформира в коптор.

Последната дума, която издълбах върху себе си шестнайсет години след като бях започнала, беше: изчезни.

Понякога чувах как думите се карат помежду си от различните части на тялото ми. От рамото ми гащи крещеше на черешка от вътрешната страна на десния ми глезен. От долната страна на палеца ми шиене ръмжеше сподавени заплахи към бебе точно под лявата ми гърда. Можех да ги накарам да млъкнат, като си помислех за изчезни, винаги сдържано и царствено, властващо над другите думи от високата си позиция на тила ми.

Освен това по средата на гърба ми, където е много трудно да достигнеш, има кръг от непокътната кожа с големината на юмрук.

През годините сама измислях шеги по свой адрес: Можеш да ме четеш като книга. Това е дълбоко запечатано в мен. Думите ми оживяват. Смешно, не мислите ли? Не понасям да се гледам, ако не съм облечена. Някой ден може да се консултирам с пластичен хирург да видим дали има начин да ме поизглади, но сега не съм готова да го направя. Вместо това пия и гледам да не мисля прекалено много за това, което съм причинила на тялото си. Вече не го правя, но през повечето време, докато съм будна, ръцете ме сърбят да хвана ножа. Сега няма да се задоволя с кратки думи. Двусмислие. Нечленоразделен. Лицемерност. В болницата в Илинойс едва ли ще одобрят тези импулси.

За любителите на научни термини има безброй определения за това състояние. Аз знам само, че рязането ми вдъхваше чувство за защитеност. То беше доказателство. Мисли и думи, запечатани на място, където можех да ги видя и да ги проследя. Истината, изписана с разкривен почерк, щипеща кожата ми. Кажете ми, че отивате на лекар, и ще издълбая тревога на ръката си. Кажете ми, че сте се влюбили, и ще очертая трагично върху гърдата си. Не съм сигурна, че исках да се излекувам. Просто вече нямах място за писане; драсках между пръстите на краката си — лош плач — като наркоман, отчаяно търсещ здрава вена. Изчезни реши проблема. Бях запазила врата си, това първокачествено място, за последния надпис. После сама се предадох. Останах в болницата дванайсет седмици. Беше специално място за хора, склонни да се самонараняват; почти всичките бяха жени, повечето — под двайсет и пет. Когато отидох, бях на трийсет. Само шест месеца, след като бях спряла. Беше деликатен период от живота ми.

Къри дойде на свиждане веднъж, донесе ми жълти рози. Изрязали всички бодли, преди да му позволят да влезе. Събрали парчетата в пластмасови шишенца — Къри каза, че приличали на шишенца от лекарства — които заключили в шкаф, докато дойдат хората, извозващи боклука. Седнахме в дневната — без нито един остър ръб и облицована с плюш — и докато си говорехме за вестника, жена му и последните новини от Чикаго, аз внимателно оглеждах дрехите му за нещо остро. Катарама, безопасна игла, закопчалка на часовник.

— Съжалявам, моето момиче — каза накрая на свиждането и беше искрен, защото гласът му звучеше тъжно.

Когато си тръгна, толкова се погнусих от себе си, че изтичах в тоалетната и повърнах. Забелязах покритите с гумени предпазители болтове отзад на тоалетната чиния, извадих един и започнах да дращя по дланта си — аз — докато санитарите не ме извлякоха навън с разкървавени като от разпъване на кръста ръце.

Съквартирантката ми се самоуби след няколко дни. Не с остър предмет, което, разбира се, беше ирония. Изгълта една бутилка почистваш препарат, който чистачките бяха забравили. Беше на шестнайсет, бивша мажоретка, която се режеше над нивото на бедрата, за да не се вижда. Родителите й ме гледаха обвинително, когато дойдоха да приберат нещата й.

Обикновено свързват депресията със синия цвят, но аз адски бих се зарадвала, ако се събудя и виждам всичко в небесносиньо. За мен депресията е жълта като пикня. Застояла, изветряла, смрадлива пикня.

Медицинските сестри ни даваха лекарства срещу сърбежа. И други, които да успокоят горящите ни мозъци. Претърсваха ни два пъти седмично за остри предмети и ни събираха на групички, за да си помагаме да се прочистим, теоретично, от гнева и ненавистта към себе си. Учехме се да не се мразим. След месец добро поведение ни награждаваха с топли бани и масаж. Учеха ни да се наслаждаваме на докосването.

Единственият ми друг посетител бе майка ми, която тогава не бях виждала пет години. Ухаеше на виолетки и носеше една подрънкваща гривна против уроки, която като малка си мечтаех да имам. Когато останахме сами, заговори за есенната шума и за някаква нова разпоредба на градския съвет, задължаваща всички да свалят коледната украса до петнайсети януари. Когато лекарите дойдоха, заплака и занарежда жално. Започна да ме гали по главата и да се вайка защо съм си причинила всичко това.

После, разбира се, подхвана темата за Мериан. Вече била изгубила едно дете, видите ли. Скръбта за малко не я убила. Защо по-голямата й (и макар и не толкова любима) дъщеря така се самонаранявала? Аз толкова съм се отличавала от изгубеното й момиче, което — като се замислиш — сега щяло да бъде на трийсет. Мериан толкова обичала живота. Божичко, тя така се радвала на света — спомняш ли си, Камий, как се смееше дори в болницата?

Сдържах се да не изтъкна пред майка ми, че Мериан беше просто едно объркано, умиращо дете. Каква полза имаше? Не можеш да се състезаваш с мъртвите. Де да можех да спра да се опитвам.