Джилиан Флин
Отворени рани (18)

Епилог

За онова, което беше сторила на Мериан, Адора бе призната за виновна за убийство първа степен. Адвокатът й вече подготвя обжалването, което ентусиазирано се отразява от групичката, поддържаща уебсайта в защита на майка ми: спасиадора.ком. Алън заключи къщата в Уинд Гап и се премести в апартамент под наем близо до затвора във Ванделия, Мисури. Пише й писма всеки ден, в който няма свиждане.

Излязоха множество евтини книжлета за нашето семейство на убийци; бях засипана с предложения за договор да пиша книга. Отначало Къри ме насърчаваше да приема, но бързо се отказа. Слава богу. Получих мило, пълно със състрадание писмо от Джон. Подозирал Ама през цялото време и се преместил у Мередит отчасти за да я следи. Това обясняваше разговора, който бях подслушала между него и сестра ми, която се забавляваше да си играе със скръбта му. Нараняване като вид флирт. Болката като израз на интимност, както когато майка ми забиваше пинсетите си в раните ми. Колкото до моята любовна история от Уинд Гап, Ричард повече не ме потърси. След като видя белезите по тялото ми, бях сигурна, че няма да го направи.

Ама ще остане зад решетките до осемнайсетия си рожден ден, вероятно и след това. Има право на свиждане два пъти месечно. Отидох веднъж, седнах до нея на една приветливо обзаведена детска площадка, оградена с бодлива тел. Малки момиченца със затворнически униформи си играеха на успоредки и висилки под надзора на дебели, сърдити надзирателки. Три момиченца се пускаха на тласъци по крива пързалка, качваха се по стълбата от другата страна и пак се пускаха. Пак и пак, мълчаливо, през цялото време на посещението ми.

Ама беше подстригала косата си почти до кожа. Може би го бе направила, за да изглежда корава, но вместо това имаше вид на извънземно или елф. Когато хванах ръката й, беше потна. Тя се дръпна.

Бях се зарекла да не споменавам нищо за убийствата, да се погрижа срещата да мине възможно най-леко. Но въпросите почти веднага заизлизаха от устата ми. Защо зъбите, защо точно тези момиченца, които бяха толкова умни и интересни? С какво я бяха предизвикали? Как е могла да го стори? Последното прозвуча инфантилно, сякаш й се карах, че е направила купон вкъщи, докато ме е нямало.

Ама остана втренчена за известно време в момичетата на пързалката. Каза, че мрази всички тук, че всички момичета били луди и глупави. Мразела да пере и да пипа чужди дрехи. После пак замълча и вече си мислех, че ще се престори, че не е чула въпроса ми.

— Бяхме приятелки за известно време — каза неочаквано, сякаш говореше на себе си. — Забавлявахме се, тичахме из гората. Лудувахме. Наранявахме разни неща. Веднъж убихме една котка. Но после тя… — Като че ли името на Адора не биваше да се споменава. — Тя започна да се интересува от тях. Не можех да имам нищо само за себе си. Те вече не бяха само мои тайни. Започнаха да идват вкъщи. Разпитваха ме за болестите ми. Щяха да развалят всичко. Тя не можеше да разбере. — Ама потърка рязко късата си коса. — И защо трябваше Ан да ухапе… нея? Не можех да спра да мисля за това. Защо Ан можеше да я ухапе, а аз не можех?

Не пожела да каже нищо повече, отговаряше ми само с въздишки и покашляне. Колкото до зъбите, беше ги извадила само защото й трябвали. Куклената къщичка трябвало да бъде съвършена, както всичко, което обичаше.

Мисля, че това не е всичко. Ан и Натали бяха умрели, защото Адора им е обърнала внимание. За Ама това е било изключително несправедливо. Ама, която е позволявала на майка ми да я разболява толкова дълго. Понякога, когато позволяваш на хората да ти правят разни неща, всъщност правиш тези неща на тях. Ама е контролирала Адора, като й позволяваше да я разболява. В замяна е очаквала безрезервна любов и лоялност. Без никакви други момиченца. По същата причина беше убила Лили Бърк. От страх, че обичам Лили повече от нея.

Разбира се, има хиляда други възможни обяснения защо Ама го е направила. Накрая остава фактът: Ама обичаше да наранява. „Обичам насилието“ — беше изкрещяла. За всичко обвинявам майка си. Дете, закърмено с отрова, намира утеха в нараняването на други.

* * *

В деня на арестуването на Ама, деня, в който всичко най-сетне окончателно се изясни, Къри и Ейлийн се настаниха на дивана ми като загрижени солница и пиперница. Пъхнах тайно един нож в ръкава си и отидох в банята, там съблякох ризата си и го забих дълбоко в кръглото петно непокътната кожа на гърба си. Раздвижих го на всички страни, докато не нашарих кожата си с неравни разрези. Къри нахълта точно преди да посегна на лицето си.

Двамата с Ейлийн събраха нещата ми и ме закараха у тях, където имам легло и лично пространство в бившата стая за развлечения. Всички остри предмети са заключени, но и не съм положила голямо усилие да се добера до тях.

Уча се да бъда обгрижвана. Уча се да съм обект на внимание. Върнах се в детството на мястото на престъплението. Ейлийн и Къри ме будят сутрин и ме приспиват с целувка (или с леко погъделичкване под брадичката от страна на Къри). Не ми дават да пия нищо по-силно от газиран гроздов сок. Ейлийн ме къпе и понякога разресва косата ми. От това вече не ме побиват тръпки и всички го приемаме като добър знак.

Наближава 12 май, почти една година от завръщането ми в Уинд Гап. По някакво съвпадение тази година на тази дата се пада Денят на майката. Каква ирония. Понякога си мисля за онази нощ, когато се грижех за Ама, и се питам дали съумях достатъчно успешно да я успокоя и утеша. Сънувам, че я къпя и бърша челото й. Събуждам се със свит стомах и изпотено лице. Дали се грижех за Ама от доброта? Или защото имам болестта на Адора? Колебая се между двете, особено нощем, когато кожата ми започва да пулсира.

В последно време все повече си мисля, че е от доброта.