Ун Су Ким
Заговорниците (8)

Плетене

Ресенг оглеждаше витрината на магазина за материали за плетиво от час. Табелата „Плетаческата стая на Миса“ бе като направена от дете. Магазинът беше на първия етаж в двуетажната къща на ъгъла на тиха улица с жилищни сгради. Постройката беше стара и запусната, но „Плетаческата стая на Миса“ бе ремонтирана, дървото и текстилът вътре я правеха да изглежда приятно старомодна и чаровна; беше като излязла от филм на „Дисни“. На витрината бе изписано „Прежди. Пачуърк. Естествени бои. Плетене на една кука“ и „Страхотно хоби за домакини!“.

Точно в единайсет преди обед Миса влезе с инвалидната си количка в магазина. От едната облегалка за ръце висеше плик с обяд, а от другата чанта, пълна с платове и кълба прежда. Тя си изтупа ръцете и извади носна кърпичка, за да попие капките пот по челото си. Апартаментът на Мито и Миса беше само на десет минути пеша от магазина, но по пътя имаше няколко ниски хълма. Не беше най-лесният маршрут за човек в инвалидна количка. На Миса сигурно й бе отнело цели трийсет минути да стигне дотам. Нищо чудно, че се бе изпотила. Тя извади ключа си и отключи портата. Наведе се и взе вестника и пощата от входа, прегледа пликовете и ги сложи в скута си. Извърна глава и се загледа за кратко в кутията с обем един кубичен метър, която доставчик бе оставил пред магазина. Очевидно беше твърде голяма, за да бъде повдигната без участието на краката. Остави я където си беше и влезе вътре.

През по-голямата част от времето в последните няколко дни Ресенг бе посещавал съмнителните места, които Чонхан му бе отбелязал на картата. Но нито едно от тях не му приличаше на тайно скривалище. Лабораторията на доктор Канг не беше по-различна от всяка друга научна институция, претъпкана бе с прашни стари книги и документи, а мястото, което Чонхан бе посочил като потенциално скривалище, беше празно. Това можеше да се очаква. Ако доктор Канг наистина е бил заговорник на Ханджа, то в мига, в който бе умрял, са били пратени чистачи, които да приберат и последната папка. Ханджа никога не би позволил толкова важни улики да останат без надзор.

Апартаментът на Мито беше също толкова незабележителен, но докато стаята на Миса беше безупречно чиста и подредена, в тази на Мито като че ли живееше шимпанзе. Первазите бяха покрити с бельо, оставено да съхне, от закачалките на отворените прозорци висяха сутиени, на леглото имаше смачкана пижама на слончета и навсякъде бяха пръснати къси чорапи с почернели от мръсотия стъпала. Под леглото имаше чифт старомодни мъжки боксерки, от онези, които би носил нечий баща, и скъсан презерватив. Ресенг взе боксерките, покрити с прах и косми, и си помисли: Що за идиот би си тръгнал толкова скорострелно, че да си остави бельото? На бюрото имаше медицински книги и бележник. Ресенг прелисти бележника, но в него нямаше никакви улики, че Мито е заговорница.

Най-откаченото беше, че твърдението на Чонхан, че Мито е била асистентка на доктор Канг, се оказа само спекулация. Всички в университета и изследователския център изглеждаха озадачени от въпросите на Ресенг.

— Мито и доктор Канг? Мислех, че тя е научен асистент на професор Сеонил Ким.

Официално бе невъзможно да се разбере дали между Мито и доктор Канг има някаква връзка. Чонхан си бе направил прибързани изводи за техните отношения само защото Мито бе поръчала компонентите на бомбата и в някакъв момент бе работила в една и съща лаборатория с него.

Ресенг извади цигара. Точно когато се канеше да я запали, Миса излезе навън. Взря се мрачно в голямата кутия и се наведе напред, за да се опита да я вдигне. След известно пъхтене се отказа и се опита да я влачи. И това не й се получи. Всеки път, когато я дръпваше, инвалидната й количка се поклащаше и заплашваше да се преобърне. След като се бори известно време с кутията, тя спря и си избърса челото. Ресенг върна незапалената цигара в пакета и отиде при нея.

— Искате ли помощ? — попита той.

Миса вдигна глава и се взря в него. Очите й бяха големи и невинни като на теленце. Погледна го изненадана, след това се усмихна лъчезарно, но не от благодарност към милия жест, по-скоро се опитваше да потисне смеха си. Какво беше толкова смешно?

— О, благодаря ви! — каза тя накрая.

Ресенг вдигна кутията. Определено беше прекалено тежка за човек, който се опитва да я вдигне, без да използва краката си. Изчака за указания от нея, но тя продължаваше да се взира в него, откровено развеселена.

— Да не би да се очаква от мен да стоя тук и да държа това цял ден? — попита той.

Най-накрая Миса избухна в смях.

Какво, да му се не види, беше толкова смешно? Ресенг беше сериозно объркан. Миса се смееше толкова силно, че от очите й потекоха сълзи.

— Съжалявам. Толкова съжалявам! Като започна да се смея, не мога да се спра. О, боже. Леле. Не знам какво ми става. Моля, влезте.

Тя си избърса очите и отвори вратата, после умело поведе инвалидната си количка между стол и шевна машина и посочи към кръгла дървена маса.

Ресенг остави кутията върху нея.

— Ти си Ресенг, нали? — попита Миса, а смехът още бе изписан на лицето й.

Ресенг шокирано каза:

— Знаеш името ми?

— Разбира се! Ти си гаджето на сестра ми — как да не ти знам името? Говорим за теб всеки ден в мансардата.

Думите „гадже“, „всеки ден“ и „мансарда“ се завихриха в главата на Ресенг. Какво, за бога, се случваше?

— Сестра ти казва, че съм й гадже? — намръщи се Ресенг.

— Какво? Не си ли? Да не би да си от обектите на желание на сестра ми?

Миса сякаш всеки миг щеше да избухне в плач.

— Знаех си. Знаех си, че пак се превръща в преследвачка.

Тя взе вълнен конец от масата и го уви около върха на пръста си, после го хвърли на пода. Изглеждаше толкова оклюмала, че Ресенг се почувства донякъде зле.

— Не, аз, ъъ… Казах го, защото си мислех, че тя е обект на желанието ми.

— Наистина ли? — Миса ококори очи.

— Разбира се.

Той й се усмихна. Лицето й веднага се озари като на дете.

— О, къде ми е възпитанието? Моля, седни!

Тя му посочи стола до нея. Той седна, все още беше объркан.

— Искаш ли чай?

— Ако няма да ти създаде проблем.

— Проблем? Не ставай глупав.

Миса му хвърли още една широка усмивка и отиде с количката до малък кухненски бокс, добавен в ъгъла на магазина. Мивката и плотът бяха ниски, за да са й удобни. Докато приготвяше чай, той набързо се огледа.

Макар да можеше да се очаква, че място, на което хората работят с прежди и платове, би било разхвърляно, магазинът бе подреден и чаровен като самата Миса. В шкафа до едната стена бяха подредени топове плат, материали за пачуърк, игли за плетене, прежда и мостри от различни материи. На другата стена бяха изложени покривки за маса, престилки, кукли, чанти и други пачуърк произведения. Всички те имаха малки етикети, надписани с красив почерк — „Експонати“ и „За продан“. Централната етажерка, на която имаше надпис „Зоопарк за домашни любимци“, беше пълна с най-различни плюшени играчки. Там беше Мечо Пух без панталони, чийто корем стърчеше гол, гепардът Честър, вдигнал палци, от чиято уста излизаше балонче с надпис „Ти си Зевс, богът на небесата. Аз съм Чийтос, богът на снакса“. В Ресенг безизразно се взираха и Том и Джери, Татко Смърф и цялата тайфа от смърфове, както и Телетъбисите, които бяха разтворили ръце, сякаш приканваха всички да започнат да правят гимнастика. Ресенг се усети, че си задава глупавия въпрос: Те наистина ли са от зоопарк за домашни любимци? На друга етажерка с надпис „Градината“ имаше изложба от изработени от плат кактуси, моркови, дини и ягоди. Срещу прозореца стояха една до друга две шевни машини „Брадър“, а два манекена, облечени в ръчно изплетени жилетки, като че ли си говореха приятелски в ъгъла. Но нямаше никаква стълба, която да води към мансарда.

— Какво те води в нашия магазин? Да не би да имаш среща със сестра ми тук? — попита Миса, докато миеше плодове.

— Да — отвърна разсеяно Ресенг.

— И кога каза тя, че ще дойде?

— Скоро.

Пред завеса в ъгъла имаше надпис „Тоалетна“. Ресенг се престори, че иска да огледа и дръпна завесата. В края на коридора, на не повече от пет метра, имаше тоалетна. Той мина по коридора и отвори вратата. Освен дръжките от неръждаема стомана от двете страни на тоалетната чиния и ниската мивка, достъпна от инвалидна количка, нямаше нищо друго необичайно. Затвори вратата и се върна. Точно преди входа към магазина се спря до един вграден гардероб. Почуди се защо някой би направил гардероб на това място, отвори го и видя, че е пълен с дрехи. Избута ги на една страна и почука по стената. Прозвуча като празна дървена бъчва. Прокара пръсти по ръба и на самото дъно откри дръжка за плъзгаща се врата. Отвори я и видя стръмно тясно стълбище. Мушна глава през завесата и огледа магазина. От мивката все още се носеше звук от течаща вода.

— Имаш ли нещо против да ползвам тоалетната? — извика той.

— Заповядай! — отвърна жизнерадостно Миса.

Ресенг си свали обувките и ги взе в ръка, затвори вратата на гардероба и тръгна нагоре по стълбите. Вътре беше пълен мрак. Прокара ръка по стената, докато намери ключа за лампата. В стаята нямаше нищо забележително освен липсата на прозорци. На пода лежеше японско татами, единствените мебели бяха ниско бюро и матрак. На бюрото имаше лампа и лаптоп, а на матрака — одеяло и възглавница.

Ресенг се обърна да огледа стената зад себе си. И замръзна. Тя бе покрита със стотици негови снимки. Не само фотографии, но и рентгенови снимки, медицински данни, разписки от поръчки по интернет, копия от банковите му извлечения, картата му за адресна регистрация, медицинската му осигуровка, шофьорската му книжка и дори копия от битовите му сметки. На всяка снимка с маркер бяха изписани дата, час и място. Имаше толкова много информация за него, че сякаш целият му живот беше на тази стена.

Ресенг се взря в собствените си фотографии. Тези, които не го познаваха, биха помислили, че са правени в мигове от всекидневието му, но всъщност в тях нямаше нищо всекидневно. Няколко бяха направени точно преди да извърши убийство, няколко — в миговете след убийство. Не само това, черният куфар „Самсонайт“, който на една от снимките Мито бе увеличила, беше същият, в който заговорниците му изпращаха досиетата. В него слагаха и оръжия, наркотици и други неща, необходими, за да изпълни поръчката, и той винаги се връщаше на заговорника, след като работата е свършена. Сред снимките имаше и такива, които той бе правил на мишените си. Значи все пак Мито беше заговорница.

Ресенг погледна колко е часът. Бяха минали пет минути, откакто каза на Миса, че отива до тоалетната. Извади швейцарското си армейско ножче и измъкна с него харддиска на лаптопа, пъхна го в джоба си и затвори кутията на компютъра. Огледа за последен път стаята, угаси светлината и слезе по стълбите. Затвори гардероба и хвърли скришен поглед към магазина. Миса седеше край масата, на която имаше кафе и плодове, и го чакаше. Ресенг се промъкна в тоалетната, пусна водата и си изми ръцете. След това затвори шумно вратата и се отдалечи.

— Сигурно съм ял нещо развалено. Много е засрамващо, да получиш разстройство веднага щом си се запознал с някого! — избълва той, докато си потриваше корема.

Миса си покри устата с длан и се разсмя. Ресенг си помисли, че усмивката й озарява помещението.

— Кафето е студено. По-вкусно е, когато е горещо — каза тя.

— Няма нищо. И без това обичам по-хладко кафе.

Ресенг отпи. Беше добро, с богат и дързък вкус и аромат.

— Прекрасно е! Кенийско?

— Етиопско.

— А, трябваше да позная откъде е само по вкуса, но все още не съм толкова добър.

Миса пак се засмя.

— Каквото и да кажа, ти все се смееш. — Лицето на Ресенг стана сериозно. — Толкова ли съм нелеп?

Миса изглеждаше притеснена.

— О, не! Разсмивам се много лесно. Не си нелеп или нещо такова. Просто обичам да се смея.

— Всъщност аз наистина съм нелеп. Всички така казват.

Миса се взира дълго в него, докато той най-накрая попита:

— Какво има?

— Какво харесваш в сестра ми? — Изражението й сега бе сериозно.

Ресенг се загледа в тавана. Какво харесва в нея? Какво, за бога, се очакваше да каже?

— Хм, ами, на първо място, Мито е хубава и умна. И знае всичко за мен. Познава ме толкова добре, че е направо шокиращо. И винаги ми казва какво да правя, дори когато аз не знам какво се очаква от мен.

Миса изглеждаше доволна от отговора.

Точно тогава в магазина се втурна личност, която се развика силно:

— О, скъпа Миса! Най-накрая изплетох онзи огромен пуловер!

Ресенг вдигна поглед и се взря изненадано. В магазина бе влязъл не кой да е, а кривогледата библиотекарка. Тя замръзна и също се взря в него.

— Това е Ресенг! — Миса беше като дете, което няма търпение да се изфука с новата си придобивка. — Гаджето на Мито! Този път не си е измисляла!

Библиотекарката кимна почти недоловимо в отговор. Ресенг бавно се изправи и я изгледа злостно. Очите й се изпълниха със страх и тя извърна поглед. Вратата отново се отвори и този път влезе Мито. Тя огледа набързо замръзналата библиотекарка, ведро усмихнатата Миса и стоящия между тях Ресенг с много сериозно изражение. Изглеждаше стъписана, но ни най-малко уплашена.

— Ресенг! Радвам се да видя, че сладкият ти задник още е цял — каза тя и се ухили.

Той се взираше в нея като ударен от гръм.

— Ах, ти, ненормална кучко.

Думите сами излязоха от устата му. Миса хлъцна.

За миг всички замръзнаха на местата си. Никой не говореше, никой не помръдваше. Той не можеше да свърже точките. Заговорница, библиотекарка, собственичка на магазин за плетиво — какво, за бога, правеха заедно тези напълно несходни една с друга жени? И на всичкото отгоре в този смахнат магазин, под погледа на Татко Смърф, Мечо Пух и Телетъбисите? Струваше му се, че някакво кълбо прежда бавно се разплита, но после изведнъж се затяга в здрав възел. Библиотекарката въздъхна напрегнато. Ресенг не схващаше нищо. Колкото и да бе изненадан от Мито, нямаше никаква представа защо тази кривогледа жена, кротката библиотекарка, затворена по цял ден в „Кучешката къща“, е тук. Дали не бе преминала на страната на Мито или на Ханджа? Не, не беше това. Сега, като се замислеше, библиотекарката сигурно е започнала да плете интриги, откакто бе дошла в библиотеката преди пет години. Което означаваше, че е в съюз с Мито от самото начало.

Мито първа проговори:

— Да поговорим някъде другаде. — Каза го, сякаш се опитваше да успокои ядосано дете.

— Предпочитам тук. С Миса разговаряхме, магазинът е хубав и нали разбираш, има нещо специално в това място. — Ресенг се престори, че плете с пръсти и погледна нагоре към мансардата. — Освен това — добави той, като се усмихна на Миса — нашата сладка Миса се потруди толкова много, за да сервира кафе и плодове. Срамота ще е да си тръгнем сега.

Миса му хвърли тревожен и объркан поглед, докато дъвчеше долната си устна. Библиотекарката продължаваше да мести уплашено очи между него и Мито.

— Точно така — каза Миса, като правеше усилие да говори ведро. — Не знам какво става, но двамата трябва да останете и да изгладите нещата на чаша кафе.

Мито бавно се приближи до масата, сякаш нямаше избор. Библиотекарката остана, където си беше, и внимателно държеше под око Мито, която я придърпа за ръката.

— Миса, би ли направила кафе и за нас? — попита Мито с усмивка.

Веднага щом Миса отиде до кухненския бокс, за да направи кафе, Мито се наведе към Ресенг и му просъска:

— Сестра ми не е част от това. Да отидем някъде другаде.

— Всички сме част от това — каза Ресенг, впил очи в библиотекарката. — Защото всички сме свързани от най-невероятни съвпадения.

Библиотекарката се извърна, за да избегне погледа му. Мито завря лицето си в ухото на Ресенг.

— Ако посегнеш на сестра ми, си мъртъв.

Ресенг изгледа пак Мито, чието лице не бе много далече от неговото, след това се облегна назад и вирна нос.

— О, колко си страшна! Мислех, че вие двете сте като онези пеещи и танцуващи „Силвър Бел Систърс“, а се оказа, че сте просто две мутри. Май трябва да ви нарека „Наказателен отряд Силвър Бел“, а?

Докато той се взираше в двете, Миса взе чаша за кафе от шкафа, обърна се и извика:

— Сестричке, не си закусвала! Искаш ли препечена филийка?

— Не, тръгваме си.

— Аз искам! — каза ведро Ресенг. — Вкусна препечена филийка, приготвена от мис Миса!

Мито щеше да го прониже с поглед. Библиотекарката й даваше някакъв сигнал и Мито й намигна, сякаш й казваше да не се тревожи. След малко Миса се върна на масата, в едната ръка държеше поднос, на който имаше препечена филийка и две чаши кафе, а с другата задвижваше количката си.

— Ресенг, ти работиш в библиотека, нали? Сумин също работи в библиотека — каза тя, като се опитваше любезно да разсее напрежението.

— Да, знам. Сумин. — Каза той, без да сваля очи от библиотекарката. — Някога работехме в една и съща библиотека. Тогава задълженията ни бяха различни, но по всичко личи, че сега със Сумин вършим едно и също. Много се радвам да я видя тук. Винаги има какво да си говориш с някого от твоя бранш.

Библиотекарката погледна смутено към Миса и кимна. Ресенг взе филийката и отхапа огромен залък.

— Еха, много е вкусна! Ако пак съм наблизо, може ли да се отбия за още една?

— Разбира се! — каза Миса с усмивка. — Отбивай се по всяко време.

Мито го изгледа злостно. Над масата се спусна неловко мълчание. Миса не спираше да поглежда към останалите. Сякаш искаше да смени темата, но не можеше да измисли какво да каже. Библиотекарката беше не по-малко напрегната от мига, в който бе влязла. Мито, която седеше срещу Ресенг, барабанеше с пръсти по масата. След малко каза:

— Когато двама души са гаджета, се случват недоразумения. Мъжът прави нещо и си мисли, че не е кой знае какво, но наранява чувствата на жената. Или една изпусната дума от жената наранява гордостта на мъжа. Изпратих ти съобщение не защото исках да сложа край завинаги. Просто исках да кажа, че трябва да си починем, да премислим нещата и да решим какво искаме за в бъдеще. Но предполагам, че не си могъл да почакаш и си се втурнал обратно към мен. И то не къде да е, а в магазина на малката ми сестричка? Не те ли е срам?

Ресенг се взираше в нея. Какви ги дрънкаше, за бога?

— Какво? Зарязала си го? Стига бе! — Миса погледна шокирана Ресенг.

Ресенг поклати глава. Мито продължи:

— Но тъй като си дошъл чак дотук, да отидем да пийнем. Ако е станало недоразумение, ще го изгладим. И ако искаш да си излееш душата, ще те изслушам. Или пък ако имаш да ме питаш нещо, ще ме попиташ.

— Недоразумения? — Ресенг я гледаше злостно.

— Права е, Ресенг. — Миса стисна ръката му. — Пийни с нея и си излей чувствата.

Мито стана и грабна чантата си. Библиотекарката също стана.

— Стой тук — каза Мито. — Защо ще се месиш във връзката ни?

— Да, Сумин! Остани, ще си направим кукла Пикачу. — По някаква причина Миса изглеждаше прекалено развълнувана от тази идея. Библиотекарката седна колебливо.

— Да вървим — каза Мито на Ресенг.

Ресенг скръсти ръце, отметна глава назад, но след това въздъхна дълбоко и стана. Библиотекарката се приведе и впи очи в пода. Той се взря за миг в нея, после се обърна към Миса и се усмихна.

— Благодаря много за вкусното кафе и вкусната препечена филийка. О, и за плодовете.

— Пак намини, Ресенг.

— Определено ще го направя. Трябва да говоря и със Сумин.

Миса му се усмихна жизнерадостно.

 

 

Мито заведе Ресенг в заведение на пазара, където сервираха супа с кървавица и ориз. Тя като че ли беше редовен посетител. Собственичката я поздрави по име, когато влезе. Мито се отправи към една маса в ъгъла и даде поръчката си.

— Лельо, може ли два пъти пикантно пържено шкембе с дроб и кървавица и две бутилки соджу?

Собственичката донесе две бутилки соджу, две чаши за бира и малка купичка с нарязани лук и чушки, мариновани в соев сос.

— Пиеш посред бял ден? — попита тя.

— Този мъж казва, че е влюбен в мен, и не иска да ме остави на мира — каза Мито, като се преструваше на арогантна. — Затова реших да съм милостива и да му позволя да пийне с мен веднъж.

Собственичката огледа Ресенг.

— Такова красиво момче да моли за среща? По-добре внимавай, момиче. После да не ми ревеш на рамото като последния път.

Когато се върна в кухнята, Мито напълни две трети от чашата със соджу, което изпи наведнъж. Взе резен лук и го задъвка шумно.

— Правиш се на корава заради мен, а? — попита Ресенг.

— Винаги пия бързо. Не мързелувам като теб. Трябва да работя, да уча, да обичам и тъй като животът е тъжен, трябва да пия. Но нямам всичкото време на света, за да се напивам.

— Сигурно си много заета. Защото освен всичко това трябва и да убиваш хора.

Мито се изкикоти.

— Да преминем направо към въпроса — каза той. — Защо сложи бомба в тоалетната ми? Това изобщо не го разбирам.

— За да ти дам знак да помислиш за живота си. На теб като че ли не ти пука — каза Мито с насмешка. Взе още един резен лук и наля по половин чаша соджу и на двамата.

— Да не би да се опитваш да отмъстиш за мъртвите си родители? — попита Ресенг. — Да не би да си изпълнена с такава омраза, че да тръгнеш на лов и да избиваш всеки, който има нещо общо със заговорничеството?

Мито се взря безмълвно в него за известно време, после избухна в смях…

— Видя ли, какво ти казах? Ти не мислиш. Извади си малкото мозъче от задника поне веднъж и помисли извън кутията. Погледни голямата картина. Като световния мир или бъдещето на човечеството.

Ресенг се почуди защо е толкова самоуверена. Беше спипана на местопрестъплението от една от мишените си. От обучен наемен убиец, не някой друг. Тя беше дребна, може би 160 сантиметра висока, и едва ли тежеше повече от петдесет килограма — очевидно не му бе в категорията. Можеше да бъде убита във всеки миг между напускането на ресторанта и завръщането си у дома. Но изглеждаше напълно спокойна. И изобщо не се преструваше. Откъде идваше тази необоснована самоувереност?

— Струва ми се, че в момента трябва да си много нервна — каза той.

— Защо, да не би да ми извадиш нож? — Мито пак се изкикоти. Смехът след всяка дума на събеседника май беше генетична особеност, която и двете сестри споделяха.

— И какво, ако го направя?

— Не си от хората, които биха намушкали жена.

— Мислиш си, че знаеш всичко за мен, защото си залепила няколко снимки на стената?

— Онази жена, която Чу остави жива. Онази хубава жалка жена, която тежеше не повече от трийсет и осем килограма. Дадохме ти съвсем ясни указания да й скършиш врата, но вместо това ти й даде хапчета. Никога няма да разбера защо наемните убийци си мислят, че са по-умни от заговорниците. Щом съдебен лекар изрично ти каже да не даваш на някого хапчета, а да му счупиш врата, можеш да се обзаложиш, че има много основателна причина за това.

— Как разбрахте?

— Аз сложих шишенцето с барбитурати в куфара ти. То се върна празно.

— Тогава защо изобщо си го сложила, щом не е трябвало да го използвам? — попита той и лицето му смени цвета си.

Мито го погледна в очите и отвърна:

— Исках да видя какъв избор ще направиш.

Тя отпи от соджуто. Ръцете й изглеждаха груби и мазолести; Чонхан май е бил прав за работата й на пазара. Ресенг взе чашата си и я изпи на един дъх. Мито леко му се усмихна.

— Предполагам, че няма да ме убиеш днес. Никога не пиеш в деня на убийствата.

— Ти ли си моят заговорник?

— Не, доктор Канг беше твоят заговорник. Аз му бях асистентка.

— Мислех, че доктор Канг е заговорник на Ханджа.

— В крайна сметка няма разлика между Ханджа и Стария енот. Изглежда, че са се хванали за гушите, но истината е, че се нуждаят един от друг. Те са като крокодила и птичката, която му чисти зъбите. Ако единият удари голяма плячка, другият обира остатъците. Но след като минат изборите, Ханджа се кани да премахне Стария енот. Тогава ще убие и теб.

Собственичката излезе от кухнята с плато с шкембе. Този път обстойно огледа Ресенг.

— Еха, наистина си хубав и си здравеняк! Яж! — Остави бутилка лимонада на масата. — От заведението — каза тя. — Нашата Мито може да се държи като слънчасало магаре, но като я опознаеш, ще видиш, че е добро момиче с голямо сърце. Страдала е много в детството си. Така че се грижи добре за нея.

Ресенг кимна срамежливо.

— Лелче — промърмори Мито, — казах ти, че той е този, който ме преследва.

— Че кой би преследвал откачалка като теб?

Жената почука с кокалчетата на ръката си по главата й. Поклони се на Ресенг, който се усети, че автоматически става от стола, за да й се поклони в отговор. Когато жената си тръгна, Мито взе голямо парче шкембе с клечките за ядене и го пъхна цялото в устата си.

— Опитай го. Вкусно е. Не се заблуждавай от приказките й, тя е велика готвачка.

Тя бутна платото към него. Храната изглеждаше като нарязан гумен маркуч, намазан с люта паста. От съда се надигаше специфичният мирис на шкембето. Той се намръщи, а клечките на Мито не спираха да се движат.

— Всеки път, когато ям тук шкембе — продължаваше тя с излиянията, — не мога да не си представя стомаха на бог. Стомахът на бог, който човешките същества никога не са виждали и не могат да си представят. Мръсните, миризливи и отвратителни неща, скрити в светия, свещения и божествения. Срам, скрит зад изисканост. Грозота, скрита зад красота. Сложната мрежа от лъжи, която се е притаила зад това, което мислим за истина. И въпреки това човешките същества се опитват да отрекат, че всяко живо същество трябва да има стомах.

— Стига вече — каза Ресенг. — Това е просто свински стомах.

— Най-близки до човешките органи са свинските и тъй като в Библията се казва, че хората са направени по Божи образ и подобие, тогава този стомах трябва да прилича на Божия.

Мито духна на парче божи стомах, за да го охлади, и го отправи към стомаха си.

— Ти ли уби доктор Канг?

— Може би — каза тя с равен тон.

— Сама?

— Колко души трябват, за да се отървеш от един дебелак? Не е трудно.

Преглътна хапката шкембе, която бе дъвкала досега, и отпи от соджуто.

— По-силна си, отколкото изглеждаш. Той е тежал над сто килограма.

— Крановете са изобретени преди пет хиляди години. Колелото е измислено преди шест хиляди.

Ресенг запали цигара.

— Внедрила си къртица, Сумин, в библиотеката на Стария енот, убила си заговорника на Ханджа, доктор Кинг, и си го направила да изглежда като самоубийство, сложи бомба в тоалетната ми… — Ресенг си мърмореше под носа, след това добави: — Какво си си мислела, мамка му? Да не би да обявяваш война на всички наемници?

— Може би — каза невинно Мито, сякаш говореше за някого другиго.

— Война на Ханджа? Или на Стария енот?

— И на двамата.

Ресенг я гледаше невярващо. На лицето й все още стоеше онова невинно изражение. Тя се усмихна сковано.

— Момиче като теб тръгва на война с онези чудовища? Сигурно се шегуваш.

Мито остави клечките си за ядене и изтри устата си със салфетка.

— Какво искаш да кажеш с „момиче като теб“ и какво е смешното тук? — Тя го изгледа зверски.

— Ханджа и Стария енот няма да се вържат на номерата ти като доктор Канг. Няма да ти позволят да ги хвърлиш от покрива. Май си мислиш, че познаваш този занаят само защото няколко пъти си помогнала на заговорник. Но не си в категорията на човек като Ханджа. Ще те кремират още преди да си започнала. Спри, преди да си стигнала прекалено далеч. Всъщност спри веднага, аз ще си държа устата затворена за тези твои малки игрички — заради милата и сладка Миса. А като бонус, прощавам ти за бомбата в тоалетната ми.

— Прекалено късно е. А и познавам Ханджа и Стария енот също толкова добре, колкото и ти.

Ресенг дръпна от цигарата и издиша бавно.

— Знаеш ли колко време ми отне да те намеря? По-малко от седмица. Ханджа ще те намери много по-бързо. След това всички изроди от месния пазар ще тръгнат по петите ти с извадени ножове. Очевидно и магазинът за плетиво на Миса няма да е в безопасност. Затова те предупреждавам. Онези типове няма да са мили като мен.

— Не ти ме намери. Аз те повиках.

Ресенг вдигна вежда и се взря в нея. Тя също се вторачи в него. Изглеждаше сериозна и решителна. Той загаси цигарата си, напълни една трета от чашата си със соджу и я гаврътна. Напитката запари и загорча в празния му стомах. Ресенг направи гримаса и Мито потупа с показалец по чинията с шкембе. Той я погледна за секунда и си взе един залък. Никога не беше опитвал шкембе. Точно както тя каза, беше по-вкусно, отколкото изглеждаше. Той отпи пак от соджуто.

— Ти си странна жена.

— Благодаря. Ще го приема както комплимент. И ти си странен мъж.

— Но защо мен? Можеше да си избереш всеки друг убиец от месния пазар.

— Сладък си.

Тя го погледна невинно като преди. На неговото лице в отговор се изписа върховно раздразнение. Но Мито не бе ни най-малко притеснена от това, отпи нова глътка соджу и си взе още от шкембето. За негов ужас продължи да дъвче бавно и механично, докато най-накрая отново заговори:

— Имам нужда от някой, който може да бъде посредник между Стария енот и Ханджа. Някой, който може да ги доведе до ръба, да ги раздруса, да ги подстрекава. Ти си идеален, защото си син на Стария енот и брат на Ханджа.

— Не съм син на Стария енот! И определено не съм брат на Ханджа — извика Ресенг, преди да успее да се спре. Собственичката спря да реже зелен лук и се взря в него. Засрамен, той запали нова цигара. Мито се изсмя, поклати глава, отпи пак от соджуто и си взе от шкембето.

— Няма ли да ядеш? Трябва да изядем всичкото месо, за да може тя да ни направи пържен ориз с остатъчния сос.

Ресенг се взря в нея. Как можеше да говори за пържен ориз в такъв момент? Не, сериозно, от коя планета беше? Докато я гледаше как говори с уста, пълна със свински вътрешности, му се прииска да я фрасне с юмрук.

— И какво те кара да мислиш, че бих ти помогнал?

— Защото няма да оцелееш без мен. Подготвила съм най-чудесния заговор специално за теб.

— Виж ти! Напоследък съм обграден от хора, които ми казват как няма да оцелея без тях.

— Заговорниците имат предварителен списък, информация за хората, които е вероятно да се превърнат в мишени, за да можем да действаме бързо, когато се определи дата на убийството. И ти си в него.

— Ханджа ли ме сложи там?

— Може би. Макар че може и да е някой друг.

Ресенг пое дълбоко дим от цигарата и бавно издиша.

— Слава богу, че съм в предварителния списък — каза той. — Но дори и да съм в основния, пак не бих си и помислил да се крия под полата на някаква мацка и да моля за пощада.

Мито го погледна подигравателно.

— Защо? Защото си мъж ли? Твоят проблем е тази проклета Y-хромозома. Жените имат две чудесни и гъвкави X-хромозоми, които взаимно се балансират, а единственото, за което я бива вашата тъпа Y-хромозома, е да ви предизвиква ерекции и да ви подлудява.

— Аз сам ще си оправя живота, ти се тревожи за себе си. Доколкото виждам, няма да изкараш дълго. Да не говорим за малката ти сестричка в инвалидната количка. Как ще избяга с нея?

Мито го изгледа.

— Да не си посмял да се майтапиш със сестра ми с тази мръсна уста.

Направо го пронизваше с очи. Ресенг изведнъж си представи лъчезарната, невинна усмивка на Миса, как се бе смяла на шегите му и го бе потупвала по рамото. Той вдигна ръка, за да й покаже, че съжалява. Мито взе чашата си и изпи останалото соджу.

— Защо си толкова фиксирана в Ханджа и Стария енот? Отмъщение за родителите ти? Или за краката на Миса…

Ресенг се спря, преди да отиде по-далече.

— Отначало започнах всичко това заради тях. — Мито си наля отново. — Но не знам кой е убил родителите ми, а и вече не ми пука кой е стоял зад това. Не търся лично отмъщение за кучетата, които парализираха сестра ми. Те вероятно вече са мъртви, убити от хора като нас. Хора, които убиват човешки същества, след това се прибират у дома, тъпчат се на вечеря, взимат си горещи вани, лягат си в леглата и заспиват спокойно, сякаш това, което вършат, няма никакво значение за тях. Мръсни, гадни, отвратителни хора като нас. Страхливци, най-големите слабаци, които казват: „Нямахме избор, защото светът е такъв, защото животът е труден и защото нямаме власт“.

Тя отпи от соджуто.

— Значи възнамеряваш да промениш света, като се отървеш от всички килъри?

Мито се взираше в чашата си и мълчеше.

— Убийствата на Ханджа и на Стария енот ще променят ли света? — продължи Ресенг. — Това е просто един въртящ се празен стол. В мига, в който остане празен, някой друг ще се втурне да седне на него. Смъртта им няма да промени нищо.

— Прав си. Премахването на няколко нещастни килъри няма да промени нищо. Затова възнамерявам да се отърва от стола. Така никой няма да може да седне на него.

Ресенг се взря в нея. Лицето й не бе променено.

— Мислех, че си умно момиче, но всъщност си просто побъркана кучка.

— Да не си мислил, че съм здравомислеща кучка? Как бих могла да върша тази работа, ако бях здравомислеща?

— Смяташ съвсем сама да раздадеш справедливост? Ама че майтап. Дори и филмите вече не са толкова нереалистични.

— Знаеш ли защо светът е такъв? Заради злодеи като Стария енот и Ханджа? Заради кукловодите, които раздават поръчките? Не. Шепа злодеи не могат да влияят на целия свят. Светът е такъв, защото ние сме покорни. Заради хора като теб, които вярват, че трябва да се примирим с апатията, които вярват, че нищо от това, което правят, не може да промени нещата. Ти казваш, че всичко това е въртящ се празен стол. Мислиш, че това те прави много готин? Заради хора като теб, които покорно вършат каквото им кажат Ханджа и Стария енот, без да гъкнат, тревожат се само дали ще има храна на масата, проклинат и мърморят, когато са пияни, и се държат, все едно знаят всичко, заради тях светът е такъв. Ти си по-лош от Ханджа. Докато му помагаш да се превърне в прочут злодей, се опитваш да убедиш сам себе си, че си по-добър от него. Извършваш всеки грях от Библията и твърдиш, че нямаш друг избор. Но Ханджа е по-добър от теб. Защото поне е склонен да поеме вината.

— Блестящата госпожица Мито е измислила невероятен заговор, с който да спаси света, но все пак има нужда от идиот като мен, за да го изпълни?

Мито се вгледа в него, но не отговори.

— Ако искаш да знаеш отговора ми веднага — продължи Ресенг, — той е „не“. Не ми пука какво си мислиш и какъв заговор си замислила. Ще си живея гадния, страхлив и противен живот, както ти се изрази, до деня, в който някой забие нож в мен и умра. Но не ми пука. Защото съм живял като червей и ще умра като червей.

Ресенг стана. И насочи следващите си думи към темето на Мито.

— Ако пак се ебаваш с мен, ще те убия. Това е последно предупреждение.

Тя вдигна очи към него. Изражението й бе арогантно както винаги.

— По-добре си вземи „Хот Брейк“ — каза тя. — Ще ти трябва енергия.

И пак отпи от соджуто и си напълни устата с шкембе. Собственичката ги наблюдаваше, а на лицето й бе изписано разочарование. Ресенг се втренчи в Мито за още три секунди и след това отиде до касата.

— Колко е сметката? — попита той.

— Осемнайсет хиляди.

Той извади две банкноти по десет хиляди от портфейла си и й ги подаде. Жената изглеждаше тъжна, когато му връщаше рестото.

— Знам, че й се е насъбрало много, но моля те, дай й още един шанс…

— Благодаря за храната — каза Ресенг и излезе.

Не беше сигурен дали бе от пиенето посред бял ден, но слънцето, което печеше над пазара, му замая главата.