Ун Су Ким
Заговорниците (2)

Ахилесова пета

Ресенг бе намерен в контейнер за боклук. Или пък, кой знае, може и да беше роден в този контейнер.

Стария енот беше негов приемен баща през последните двайсет и осем години. Когато пиеше, обичаше да дразни Ресенг за произхода му.

— Намерен си в кофа за боклук пред женски манастир. Или пък може би тази кофа е майка ти. Трудно е да се каже. И в двата случая е жалка работа. Но погледни го откъм светлата страна. Кофа за боклук, използвана от монахини, трябва да е най-чистата на света.

Ресенг не се връзваше на думите на Стария енот. Реши, че да си роден от чиста кофа за боклук, е по-добре, отколкото да си се появил при родители, които си захвърлят бебето на боклука.

Ресенг живя в сиропиталището на манастира, докато навърши четири, след което бе осиновен от Стария енот и заживя в неговата библиотека. Ако бе останал в сиропиталището, където Божията благословия се изписваше като пролетна светлина и любезните монахини се бяха отдали на внимателното възпитание на сирачетата, животът му можеше да бъде много по-различен. Но той отрасна в библиотека, пълна с наемни убийци и ловци на глави. Както растението израства, в каквато почва пусне корени, така и житейските трагедии изникват оттам, където за първи път пристъпиш. А Ресенг беше прекалено малък, за да напусне мястото, където бе пуснал корени.

В деня, в който навърши девет, той се сгуши в плетения люлеещ се стол на Стария енот и зачете „Епическите поеми на Омир“. Парис, идиотът, който бе принц на Троя, точно вдигаше лък, за да прати стрела в петата на Ахил, героя, когото Ресенг щеше да заобича, докато чете книгата. Както всички знаят, това е много напрегнат момент и Ресенг не бе забелязал, че Стария енот е застанал до него и го гледа как чете. Изглеждаше ядосан.

— Кой те научи да четеш?

Стария енот никога не бе пращал Ресенг на училище. Когато момчето го питаше защо не ходи на училище като другите деца, Стария енот отговаряше троснато: „Защото в училище няма да те научат на нищо за живота“. И в известен смисъл беше прав. Ресенг никога не бе ходил на училище, но през всичките му трийсет и две години това не му бе причинило никакви проблеми. Проблеми? Ха! Какви проблеми би могъл да има изобщо? И затова Стария енот изглеждаше шокиран, когато откри, че Ресенг, който не бе прекарал и ден в училище, чете книга. Даже по-лошо, изражението на лицето му показваше, че се чувства предаден.

Когато Ресенг се взря в него, без да отговори, Стария енот използва своя нисък гърлен глас, с който сплашваше хората.

— Попитах кой те научи да четеш.

Гласът му бе заплашителен, сякаш се канеше да сграбчи този, който бе научил Ресенг да чете, и да му причини нещо много лошо начаса. С тънък треперещ глас Ресенг му каза, че никой не го е научил. Изражението на Стария енот все още бе страховито; беше ясно, че не вярва на нито една негова дума, и затова Ресенг обясни, че се е научил сам да чете от книжка с картинки. Стария енот го зашлеви силно през лицето.

Като се мъчеше да потисне хлипанията си, Ресенг се закле, че наистина се е научил да чете от книжка с картинки. Това беше вярно. След като прерови всичките двеста хиляди книги, натъпкани по лавиците на мрачната, приличаща на лабиринт библиотека на Стария енот, намери няколко, които си струваше да разгледа (комикси за историята на робството в Америка, евтино порно списание и книжка с картинки с жирафи и носорози), и разгада как работи корейската азбука, като свързваше картинките с думите. Ресенг посочи към запасите си от книжки с картинки в ъгъла на кабинета. Стария енот отиде, накуцвайки, дотам и ги разгледа една по една. Изглеждаше като ударен от гръм; очевидно се чудеше как, по дяволите, тези смотани книжки бяха стигнали до библиотеката му. Върна се, куцукайки, взря се в Ресенг с все още пълни с подозрение очи и измъкна „Епическите поеми на Омир“ от ръцете му. Дълго мести поглед между книгата и Ресенг.

— Четенето на книги ще те обрече на живот, пълен със страх и срам. Още ли ти се чете?

Ресенг се взираше с празен поглед в него — само това можеше да направи, защото нямаше представа какви ги говори Стария енот. Страх и срам? Сякаш деветгодишно дете можеше да проумее такъв живот! Единственият живот, който можеше да си представи момче, току-що навършило девет, бе да се оплаква от вечерята, която някой друг е приготвил. Живот, в който ти се случват неочаквани неща, които е толкова невъзможно да спреш, колкото непрекъснато изплъзващия се от сандвича ти резен лук. Казаното от Стария енот не звучеше като избор, а като заплаха или проклятие върху него. Беше все едно Бог да каже на Адам и Ева: „Ако изядете този плод, ще бъдете прогонени от Рая, още ли искате да го изядете?“. Ресенг се страхуваше. Нямаше представа какво означава този избор. Но Стария енот се взираше отвисоко в него и очакваше отговор. Ще изяде ли ябълката или не?

Най-накрая Ресенг изправи глава и се стегна, стисна юмруци, на лицето му се изписа решителност и той каза:

— Ще чета. А сега ми върни книгата. — Стария енот погледна надолу към момчето, което стискаше зъби, едвам удържайки сълзите си, и му върна „Епическите поеми на Омир“.

Искането на Ресенг да си получи обратно книгата не бе породено от искрено желание да чете или да се съпротивлява на Стария енот. То се дължеше на това, че не знаеше нищо за този живот, изпълнен със страх и срам.

След като Стария енот излезе от стаята, Ресенг избърза сълзите си, които потекоха чак тогава, и се сви на топка върху ратановия люлеещ се стол. Озърна се из мрачния кабинет на Стария енот, който бе станал още по-тъмен, защото прозорците гледаха на северозапад, огледа книгите, наредени от пода до тавана в някакъв сложен непонятен ред, лабиринта от полици, покрити с прах, и се почуди защо Стария енот се разстрои толкова много, че той чете. Дори сега, когато бе на трийсет и две, винаги когато си представеше Стария енот, който бе прекарал половината си живот в ъгъла на библиотеката с книга в ръце, не можеше да го проумее. А на онова деветгодишно дете цялата случка му се бе сторила толкова ужасна, сякаш някой с джоб, пълен с бонбони, му е откраднал неговия единствен сладкиш от устата.

— Глупав стар пръдльо, надявам се да се подрискаш!

Ресенг прокле Стария енот и избърса последната си сълза с опакото на дланта си. След това пак отвори книгата. Как би могъл да не го направи? Четенето вече не беше просто начин за убиване на време. То беше Великото и Неотменимо Право на това момче, извоювано с големи трудности, дори това да означаваше бой и проклятие да живее в страх и срам. Ресенг се върна в сюжета на „Епичните поеми на Омир“, където Парис опъваше тетивата на лъка си. Сцената, в която стрелата изскача и се устремява към неговия герой Ахил. В която проклетата стрела пронизва петата на Ахил.

Ресенг потрепери, когато Ахил умря от кръвозагуба на върха на хълма Хисарлъка. Той беше сигурен, че неговият герой лесно ще измъкне проклетата стрела от петата си и веднага ще прониже с копието си сърцето на Парис. Но се случи немислимото. Какво се бе объркало? Как може син на богиня да умре? Как може герой с безсмъртно тяло, недосегаемо от стрели и копия, да бъде премахнат от глупак като Парис, даже по-лошо — да умре като глупак, защото не е защитил единственото си не по-голямо от дланта му слабо място? Ресенг препрочиташе сцената със смъртта на Ахил отново и отново. Но не можеше да намери и един ред, в който да се казва, че Ахил ще се съживи.

О, не! Този глупак Парис наистина уби Ахил!

Ресенг седя, потънал в мисли, докато в кабинета на Стария енот не настана непрогледна тъмнина. Не можеше да извика, нито да помръдне. От време на време плетеният стол проскърцваше. Книгите бяха потънали в мрак и страниците им шумоляха като изсъхнали листа. Трябваше само да протегне ръка и да натисне ключа на лампата, но на Ресенг изобщо не му хрумваше да светне. Той трепереше в тъмното като дете, попаднало в капан в пълна с насекоми пещера. Животът нямаше смисъл. Защо Ахил си бе направил труда да покрие тялото си с доспехи, след като не бе защитил лявата си пета, своята единствена смъртна слабост? Тъп идиот — дори и деветгодишен знаеше повече от него. Не можеше да прости на героя си, че е загинал така.

Ресенг заплака в мрака. На всяка страница в морето от книги в библиотеката, които той или нямаше търпение да прочете, или четеше, защото бе достатъчно отегчен, герои, красиви и чаровни жени, безброй хора се бореха да преодолеят трудностите и страха и да постигнат целите си, а всички умираха от стрелите на идиоти, защото не са успели да защитят единственото си слабо място. Ресенг бе шокиран колко предателски може да се държи животът. Колкото и високо да се издигнеш, колкото и непобедимо да е тялото ти, колкото и твърдо да се придържаш към величието, всичко това можеше да изчезне заради една мъничка грешка за част от секундата.

Налегна го дълбоко недоверие към живота. Във всеки момент можеше да попадне в капан. Един ден крехкият му живот можеше да бъде застигнат от толкова лош късмет, че да го съсипе напълно, да го сграбчи ужас, от който да не може да се отърси. Обзе го странната и непозната увереност, че всичко, което му е скъпо, може някой ден да изчезне за миг. Почувства се празен, тъжен и напълно сам.

Онази нощ Ресенг седя в библиотеката на Стария енот много дълго. Сълзите му капеха и той плака, докато заспа на люлеещия се стол на Стария енот.