Ун Су Ким
Заговорниците (5)

Бирена седмица

Ресенг си отвори бира.

Седем и трийсет сутринта. Улиците, обградени с четириетажни тухлени жилищни блокове, бяха препълнени с хора, които отиваха на работа. Ресенг отвори прозореца и запали цигара. Времето беше странно. Слаби слънчеви лъчи се процеждаха от едната страна на небето, а от другата валеше лек дъжд. Всъщност дъждът не точно валеше, а летеше из въздуха. Отиващите на работа в изгладени костюми се мръщеха към небето, защото не бяха сигурни дали да си отворят чадърите. Ресенг отпи отново от бирата в чест на тези, които трябваше да ходят на работа в подобно странно време.

Бирата може да не ви се струва напитка, подходяща за закуска, но всъщност е идеална. Ако след усилен работен ден тя те кара да се чувстваш освежен, възнаграден и спокоен, то сутрин те прави меланхоличен, замаян, неадекватен и отказващ да се държиш като отговорен възрастен само защото слънцето е изгряло. Ресенг обичаше чувството на безотговорност, което го обземаше, когато пиеше бира за закуска. Същата безотговорност, която насочваше сарказма му навътре, докато гледаше през прозореца и си мислеше: „Я се погледнете, живеете на максимални обороти! А моят живот да върви по дяволите!“.

Отпи още една глътка. Докато се наливаше с бира, като гледаше как хората отиват на работа, главата му се пълнеше със сюрреалистични образи. Представяше си как лежи мъртъв в ковчег и обсъжда какво да яде на вечеря. Мъртъв в ковчег, но стомахът му къркореше силно както винаги. Как бе възможно? Как, по дяволите, един труп може да бъде гладен? Мъртвият Ресенг умираше от глад, а никой не му носеше храна. Посетителите на погребението му говореха за него. „Той беше голямо лайно, нали?“ „Да, пълен задник.“ И не спираха дотук. „Знам, че не е редно да го казвам пред покойника, но честно казано, беше негодник. Хлапе като него да говори така надменно на по-възрастни от него хора! И никога не ми благодари за всичко, което направих за него.“ Беше гласът на Мечката. Ресенг искаше да го фрасне в тила, задето говори гадости за него, но не можеше. Беше труп.

Допуши цигарата си, запали нова и погълна аспирин с глътка бира. Аспирин, цигара, бира. Главата му натежа и се замая, сякаш в нея бе нахлула гъста мъгла. Поне веднъж годишно го обземаше безпричинна тревожност и настроението му се разваляше. Когато това се случеше, Ресенг започваше сутрините си с бира. Оставаше си вкъщи, пускаше си музика, свиваше се като охлюв на перваза на прозореца и цял ден пиеше бира.

Изпи последната капка от кенчето, смачка го и го хвърли на бюрото си до другите две, които бе изпил. До смачканите кенчета беше бомбата, която бе намерил в тоалетната си. Взе я. Беше по-малка от кибритена кутийка, толкова изящна, че го бе изпълнила с облекчение, което сякаш казваше: „Как би могло това малко нещо да ми навреди?“. Но човекът, който държеше железарския магазин на месния пазар, му бе хвърлил един поглед и му бе обяснил как стоят нещата.

— Къде каза, че е била бомбата?

— В тоалетната ми.

— Това може да ти откъсне задника.

— Това малко нещо?

— Налягането в тоалетната чиния е по-голямо. Все едно да държиш фойерверк в ръката си, когато той избухва. Общо взето, когато седнеш, за да се изсереш, задникът ти запечатва дупката и създава идеални условия бомбата да нанесе максимални поражения.

— Да не би да казваш, че това може да ме убие?

— Да си видял някой да е оцелял без задник?

— Значи не е просто заплаха или предупреждение?

— Не, ако бе избухнала. Но е трудно да се каже. Никога преди не съм виждал такава. Тя е непромокаема за вода и има уникален химически фитил, който усеща кога сереш. Количеството експлозив е идеално изчислено, за да ти отнесе задника. Но може и да не проработи. Трудно е да се каже. Макар да виждам, че е направена от аматьор, защото професионалистите не правят толкова сложно свързване на жиците. Няма смисъл.

Човекът вдигна бомбата към светлината и пак я огледа.

— Много е изобретателна! — възкликна той. — Кой би направил такава сладка бомба? Никой от хората, които познавам, не е толкова креативен. Бих искал да се запозная с този човек.

Ресенг се намръщи. Вършеше услуги за този магазин, откакто бе на дванайсет, което означаваше, че познаваше собственика от двайсет години. И въпреки това този тип не мигна при мисълта, че Ресенг би могъл да бъде мъртъв с отнесен задник, нито от факта, че би могъл да е в списъка на заговорниците. За него той не беше нищо по-различно от безбройните му редовни клиенти, които накрая биваха неутрализирани.

— Както и да е, предполагам, че не е работа на управлението? — попита Ресенг.

— Трудно е да се каже. Днес има толкова много наемни убийци, компании и заговорници, че е трудно да ги следиш. Какво ще правиш?

— Не мога да преброя причините досега да съм мъртъв. Все пак съм в занаята от петнайсет години. — Ресенг протегна ръка, с което искаше да му каже да замълчи и да му върне най-накрая бомбата.

— Е, изглежда, че този път си оцелял — каза човекът и му върна деактивираното устройство.

— Ура за запека.

Беше намерил бомбата в тоалетната преди седмица. Когато влезе в апартамента си, усети, че миризмата е различна. Котките му, които обикновено се втурваха към вратата, се бяха спотаили. Беше очевидно, че някой бе влизал. Ресенг застина за миг, за да запомни непознатата миризма, която се носеше във въздуха. Парфюм ли беше? Някаква козметика? Дали не беше телесна миризма? Но беше толкова лека, че не можеше да я определи. Във всеки случай натрапникът, който я бе оставил, трябва да е бил аматьор. Професионалистите никога не оставяха миризма.

Ресенг внимателно отвори шкафа за обувки, извади флакона с криминологичен прах и пръсна от него по пода пред вратата. Появи се непознат отпечатък от обувка. Маратонка, около 250 милиметра дълга. Принадлежеше на жена или много нисък мъж. На пода във всекидневната нямаше отпечатъци. Натрапникът възпитано си бе свалил обувките на вратата, преди да влезе.

— Колко мило — промърмори Ресенг.

Влезе във всекидневната и бавно се огледа. Ако някой бе влизал там, нещо щеше да липсва или да не си е на мястото. На пръв поглед нищо не изглеждаше различно. Но тогава забеляза, че книгите на бюрото му са в обратен ред. Ножът на Чу, който винаги стоеше на третата полица от долу нагоре, се бе озовал на втората, а котешката играчка във формата на въдица, която стоеше в кутията за писма, беше на масата. В кухнята една чаша за кафе беше още мокра, а кухненската кърпа бе влажна. Ресенг взе чашата, помириса я и я вдигна към светлината. Изсумтя озадачен. Какво е правил този човек?

Натрапникът бе разгледал книгите, което Ресенг четеше наведнъж, като бе започнал от най-горната. Кой човек, който влиза в чужд дом, има толкова време? Защо да си прави труда да се промъква само за да види какво чете? Струваше му се нелогично. И не само това, натрапникът бе разгледал учудващ брой от вещите му без очевидна причина. Като се има предвид, че дори котешката играчка бе преместена, сигурно се бе опитал да си поиграе с котките, а след това бе отишъл в кухнята, беше си направил кафе и бе измил чашата. Що за откачалка би направила това?

Ресенг бе излязъл за не повече от два часа. В два следобед всеки понеделник, сряда и петък той беше в плувния басейн. Рядко пропускаше тренировка. Натрапникът вероятно се бе уверил, че е в басейна, преди да се промъкне. Познаваше обичайните му движения. Зад това стоеше заговорник: първото, което заговорниците правеха, бе да проучат набелязаните. След като Ресенг бе излязъл, натрапникът бе прекарал два безгрижни часа в дома му. Той (или тя) бе оставил следи от присъствието си не защото бе аматьор, а защото не му пукаше. Това беше послание за Ресенг: „Много добре си помисли защо към бил тук“.

Ресенг стоеше насред всекидневната. Трябваше му малко време — решението не беше лесно — но след като го взе, светна всички лампи в дома си и започна да претърсва апартамента. Прегледа всеки сантиметър на тапетите за скъсване или следи от нож, след това направи същото с таваните и подовете. Провери фурната, тръбите за газта, шкафа под мивката, вътрешността на хладилника и фризера. Отвори всяко чекмедже и всяка кутия и претърси гардероба, погледна зад библиотеката, в шкафа за обувки и абажурите, зад стенния часовник и във всеки ъгъл на мебелите. След това провери леглото, пералнята, дограмата, пердетата. Нищо.

Погледна през прозореца. Слънцето залязваше. Ами ако беше в списъка на заговорниците? Мозъкът му се изпразни. Главата му се напълни със смог. Трябваше да измисли нещо, но му се струваше, че е забравил как да мисли. Някой бе влизал в дома му. Това не беше обикновен дом, а дом на наемен убиец. Не го бе направил за забавление. Или бе поставил бомба, или подслушвателни устройства.

Ресенг отново започна да претърсва мястото, като все още нямаше представа какво точно търси. Но този път беше много по-прецизен. Отвори кутията за кафе, изсипа кафето и провери дъното й, разглоби ръчната кафемелачка, изсипа всичките си бурканчета за подправки и разгледа вътрешността им, обърна кофата за боклук и претърси отпадъците. Отвори компютъра си, извади частите му и ги провери една по една, разглоби радиоапарата и телевизора, извади всичко от фризера, разкъса опаковките и дори сряза една замръзнала риба и отвори всяка замръзнала кнедла. Извади всички обувки от шкафа и обърна джобовете на всяка дреха в дрешника. Извади всяка книга от библиотеката и я отвори. Дори отвори всяка сметка и всяко писмо, за да види дали в пликовете няма и нещо друго.

Дълго след като слънцето бе изгряло, Ресенг продължаваше да търси. Цели двайсет и четири часа той разглобява и претърсва, без да спре, за да се нахрани или поспи. Апартаментът му изглеждаше така, сякаш бомбата вече бе избухнала, но той отказваше да спре. От време на време се чудеше дали натрапникът не си е тръгнал, без да остави нищо. Не му пукаше. Лицето му беше гневно, той късаше, ровеше, опипваше, отваряше и хвърляше вещите си.

След като разглоби и стенния часовник, Ресенг заби нож в матрака. Стърженето на острието в металните пружини го накара да настръхне. Отряза парче дунапрен, провери дали вътре няма нещо, след това продължи да ръга матрака и да къса още парчета дунапрен. Знаеше, че постъпва глупаво. Но продължаваше.

Слънчевите лъчи от терасата огряваха лицето му. Той плачеше. Погледна към слънцето с насълзени очи. По бузите му заедно със слънчевата топлина се разля и срам. Погледна надолу към ръцете си. Ноктите му бяха назъбени от цялото това ровене и дращене, имаше и кървяща рана от ножа. Стомахът му закъркори. Двайсет и четири часа бе ровил из апартамента си, без да спира, и не му бе останала сила да си приготви храна. Хвърли ножа и отвертката, облегна се на раздрания диван и заспа.

Събуди се следобед. Слънцето още светеше. Стаята беше пълна с боклуци. Взря се с празен поглед в бъркотията, която бе създал.

— Какво ми става? — помисли си той. Но нито един от много гласове в главата му не му отговори.

Ресенг грабна торба за боклук и започна да я пълни с предметите, които бе разглобил. Някои бяха стари; други — нови. Някои имаха сантиментална стойност; други пък го накараха да се чуди как изобщо се бяха озовали в дома му. Пъхаше всички в торбата. Трябваха му двайсет торби от двайсет литра, за да почисти. Изхвърли ги в контейнера за боклук пред сградата, а до тях сложи дивана и раздрания матрак, чиито пружини стърчаха от всички страни. Ако беше набелязан, то наетият от заговорниците човек щеше да го наблюдава точно в този момент. Можеше дори да вземе торбите му с боклук. Но на Ресенг не му пукаше. Тези неща вече не ми трябват, така че — заповядай, заври си ги в задника, помисли си той.

Заговорниците никога не действаха без причина. Той беше сигурен, че е набелязан. Дали можеше да оцелее? Вероятно не. Откакто бе в занаята, нито веднъж не бе виждал някой да избяга от заговорниците. Имаше само хора, които умираха веднага, и такива, които успяваха да изкарат малко по-дълго. Но защо, мамка му, са ме набелязали? Той се засмя: това беше доста тъп въпрос. Трябваше да се запита: Как успях да оцелея досега? Беше изкарал петнайсет години в занаят, в който заговорниците не пропускаха да почистват редовно. Имаше много основателни причини да бъде набелязан. Ако не бяха „Кучешката къща“ и Стария енот, Ресенг отдавна щеше да е мъртъв. Трийсет и две години. Млад, ако сравним възрастта му със средната продължителност на живота, но престарял за наемен убиец. Срокът му отдавна бе изтекъл. Време беше да постъпи като старата Орин от „Балада за Нараяма“, да си избие зъбите с камък и да отиде в планината да умре.

Първото нещо, което Ресенг си помисли, когато се върна вкъщи, бе да си поръча десет стека бира. Винаги, когато го обхванеше тревожност, когато тихият ужас се надигаше у него като пълноводна река при дъжд, когато потъваше в бездънното блато на депресията, когато се връщаше у дома след убийство и когато се изправяше пред неприятна ситуация, го налягаше старото чувство на безотговорност и той се затваряше и пиеше бира.

Бирена седмица. Ако смяташе да пие студена освежаваща бира цяла седмица, му трябваше известна подготовка. Първа стъпка: да изхвърли всичката храна от хладилника и да направи място за колкото се може повече бира. Втора стъпка: да поръча толкова бира, колкото може да изпие. Трета стъпка: да напълни хладилника с бира. Четвърта стъпка: да извади фъстъците и изсушената аншоа от фризера, за да са му подръка, и да не бъде никога сит, нито гладен. Подготовката бе завършена. Сега само трябваше да отваря хладилника, да вади бира, да отваря, да изпива и да смачква празния кен.

Той беше набелязан. Не трябваше ли да направи нещо? Въпросът се появяваше в ума му от време на време, когато отпиваше. Но продължаваше да се налива. Единственото, което можеше да направи засега, бе да отваря хладилника, да взима бира, да отваря, да изпие и да смачка кутийката. От време на време сдъвкваше по няколко фъстъка и се взираше в отражението в огледалото си, докато пикаеше в тоалетната. След това пускаше водата и отваряше нова бира. Добре че не разглобих хладилника, помисли си той, като се радваше на здравия си разум.

Откри бомбата два дни след началото на запоя. Беше се навел над тоалетната чиния и повръщаше за трети път. Три или четири повръщания бяха като инициация за правилното провеждане на Бирената седмица. Повърна, пи още бира, пак повърна и пак пи още бира. Накрая тялото му свикна и повръщането спря. Повръщаното в тоалетната чиния се състоеше само от жълтеникав стомашен сок, бира и няколко парченца суха аншоа. Точно се напъваше отново, без да излиза нищо от устата му, когато забеляза нещо на дъното на чинията. Взира се дълго в него, преди да бръкне и да го извади.

Беше малка керамична кутийка. Бяла като тоалетната чиния и направена от подобен материал, трудно се забелязваше от пръв поглед. Приличаше му на сапун от хотелска стая. Погледна я по-внимателно. Определено беше бомба. Първото, което почувства, не беше шок или страх, а облекчение. Не защото в това имаше нещо хубаво, а просто защото най-накрая бе намерил онова, което би трябвало да се намира в апартамента му.

 

 

Телефонът звънна. Беше Чонхан, преследвачът.

— Разпитах. Казват, че са били много модерни в Белгия преди около седем или осем години.

— Тоалетните бомби са били модерни?

— Не, глупако! Макар че от това би станало чудесна мода.

— Тогава какво имаш предвид?

— Правели бомби с размерите на хапче — недостатъчно големи, за да изкъртят тоалетната, но достатъчни, за да предизвикат малки експлозии в тялото и всичко да изглежда като медицински случай. Казват, че КГБ ги ползвало, за да избива дебелите руски политици с пейсмейкъри или инсулинови помпи.

— И какво общо има това с тази бомба?

— Структурата е общо взето същата. Компонентите са произведени в Белгия, и детонаторът и сензорът също са белгийски. Само експлозивът е американски — можеш да си го купиш от всеки вехтошарски магазин. Но изглежда е сглобена тук, защото обвивката е китайска. Никога не съм виждал такъв миш-маш. Този, който я е изработил, трябва да е поръчвал частите от всички посоки на света. Не можеш да ги намериш на черния пазар, така че трябва да ги е поръчал онлайн. Или е ходил в Белгия и ги е взел оттам.

— Какво искаш да ми кажеш? — попита Ресенг, който вече започваше да се дразни.

— Искам да кажа, че не мога да определя кой я е сложил в тоалетната ти.

— Частите имат серийни номера!

— Ей, идиот, ако някой кламер има сериен номер, значи ли, че знаеш какво е било закопчано с него? Това е направено от медицински материали!

— Тогава открий кой го е направил.

— Имаш ли представа колко бомбаджии има? Крият се от ченгетата. Ако кажеш, че искаш да се срещнеш с тях, сигурно ще затанцуват канкан и ще запеят: „Ето ни!“. Но защо толкова се интересуваш от тази бомба? Не е като да е била в твоята тоалетна.

— В моята тоалетна беше! Така че продължавай да търсиш!

Ресенг затвори и пак отпи от бирата. Чонхан скоро щеше да си легне. Той работеше през нощта и спеше през деня. Не защото бе нощна птица, а защото повечето от хората, с които си имаше работа, бяха активни само през нощта. Когато останалите хора от града отиваха на работа, Чонхан си лягаше. Защо всички в техния занаят бяха такива сови? Никой не ги принуждаваше. Беше изтощително и колкото по-уморен бе човек, толкова повече му писваше.

Ресенг поглади празната обвивка на бомбата. Чонхан бе задържал компонентите. Килна глава и се почуди кой, по дяволите, би използвал такава малка глупава бомба. Дали е било предвидено да избухне? Наистина ли са се надявали да видят пред тоалетната труп със свалени панталони и гащи на глезените и откъснат задник? Каква изящна бомба. Напомняше му за сребристата кутийка за хапчета в джоба на Ханджа.

Не може да е бил Ханджа. Ако той искаше да се отърве от Ресенг, щеше да наеме Бръснаря. През последните няколко години винаги ползваше Бръснаря, когато искаше да премахне наемен убиец. Бръснаря ги елиминираше, Мечката ги кремираше. Това беше най-чистият начин. С течение на времето хората започваха да се питат какво се бе случило с наемния убиец и приемаха, че е мъртъв.

Какво прави Жабата напоследък? Толкова е талантлив. Да не би да си почива?

Да бе, прав си. Не съм го виждал известно време. Може би е мъртъв?

Наемните убийци от време на време минаваха в нелегалност заради собствената си безопасност и се връщаха след дълги прекъсвания. Понякога човек, когото мислеха за мъртъв, се появяваше отново в прекрасно здраве. А понякога човек, за когото всички бяха сигурни, че е жив, никога не се връщаше. Но жив или мъртъв, никой не се замисляше особено за него. Никой не скърбеше, никой не бе тъжен — нещо повече, никой не изпитваше ни най-малко любопитство.

Както и да е, Ханджа просто бе прекалено зает за подобни изпълнения. И не беше толкова умен и забавен, че да използва такава абсурдна бомба. Чувството му за хумор беше ужасно. Не бяха и шпионите на държавата. Не биха се подписали под нищо глупаво. Бяха старомодни, липсваше им въображение и не бяха гъвкави. Тогава кой? Кой бе поставил проклетата бомба в тоалетната му? Не можеше да проумее.

Отпи пак от бирата. Имаше нужда да помисли, но в главата му бе бъркотия. Какъв ти е проблемът, по дяволите? — помисли си той. — Не виждаш ли, че животът ти е на ръба? Но намирането на бомбата не сложи край на Бирената седмица. Продължаваше да държи бира в ръката си през цялото време.

И преди често бе попадал в опасност. Веднъж обърка една поръчка, остави улики след себе си. Човек наблюдаваше всяко негово движение известно време. Дори получи предупредително писмо от заговорника за неизпълнението на заповедите. Но никога досега не е бил набелязан. Никой досега не бе прониквал в апартамента му. Дали Стария енот знаеше? Допреди няколко години на заговорник щеше да му е необходимо разрешението на Стария енот, за да убие Ресенг. Дали още бе така, след като той вече нямаше такива силни позиции в занаята? Или пък бяха набелязали едновременно Ресенг и Стария енот?

Но такава абсурдна бомба?

Убийствата в заговорническия свят бяха тихи и прости. Нямаше големи взривове като по филмите, рядко се виждаха тежки катастрофи или откоси от куршуми. Бяха тихи като сняг през нощта, безшумни като котешки стъпки. Почти никога не се разчуваха. След като нямаше убийство, нямаше престъпление, нямаше подозрения, нямаше разследване. Естествено, нямаше и шумно отразяване в медиите, нямаше тълпи от репортери, нямаше ченгета и прокурори. Само тихо, меланхолично погребение, на което присъстваха хлипащи роднини в пълно неведение какво се е случило. Или смърт без погребение, на която никой не ставаше свидетел.

Дъждът внезапно се усили и заудря по стъклата на прозорците. Ресенг стана от стола, за да затвори прозореца. В единия си край небето все още беше слънчево. Странно време. Допи бирата, смачка кутийката и я остави на бюрото. След това отвори чекмеджето, извади плик с марихуана, който Треньора му бе дал пред много години, и се взря в него. Все още го чуваше как казва: „Не е добра. От евтината е, която пушат индийските черноработници, когато са много уморени“. Ресенг си сви джойнт, но не можа да се насили да го изпуши. Връщаше прекалено много лоши спомени, също и тъжни спомени, и го изпълваше със съжаление за грешките, които бе направил, когато бе прекалено глупав, за да съжалява за тях. Спомени, които се опитваше да държи заключени, се промъкваха обратно като лоша миризма, докато цялото му тяло се усмърди от тях.

* * *

Един ден преди десет години, когато Ресенг реши да се опита да работи във фабрика, времето беше странно като днешното: дъждовните капки падаха от иначе слънчевото небе. Ресенг бе последвал нареждането на Стария енот да се укрие за известно време извън столицата. Беше малък провинциален индустриален град, от който се издигаше дим и който бе ограден от всички страни с малки фабрики. Ресенг си нае студио на втория етаж и гледаше през прозореца простора до пералното помещение. Прането плющеше на вятъра, изложено едновременно на слънце и на дъжд, и му напомняше за клоуна Пиеро: комично и тъжно.

Улиците бяха пусти през деня; всички в този тих и мрачен град работеха във фабриките. В ранните утрини те бяха пълни с велосипеди и скутери, все едно бяха в Китай, на обед отново се оживяваха от безброй работници, които излизаха да ядат. През останалото време градът беше пуст, сякаш обитателите му бяха емигрирали на Марс.

Ресенг седеше до прозореца и се взираше във фалшивата лична карта, която му бе направил фалшификаторът Мун. Учеше наизуст информацията, която му бе необходима, за да живее под новото си име: Чан Йимун, мъж, на двайсет и четири. Нямаше кой знае какво за запомняне; наистина не се искаше много, за да живееш под чуждо име в нов град.

Докато Ресенг рецитираше фалшивия си ЕГН, под прозореца му мина група смеещи се млади работнички. Изглеждаха ведри и щастливи. Очите му бяха привлечени от едно ниско момиче в средата. Тя имаше сладко кръгло лице и ръкомахаше най-силно от четирите. Въртеше се цялата и в очите й се появяваха сълзи, когато се смееше и казваше: „О, боже, това е толкова смешно, ще умра от смях!“. И пляскаше момичето до себе си по рамото. Смехът й отекваше по улицата. Ресенг подаде глава през прозореца и ги видя как влизат във фабриката в края на улицата, като не спираха да се смеят. Заради широките им усмивки той нямаше как да не си помисли, че фабриката им е толкова чудесна като тази на Уили Уонка.

На следващия ден кандидатства за работа там. Шефът на администрацията имаше лице като таблица, все едно бе роден, за да ръководи администрацията на фабрика. Той разгледа автобиографията на Ресенг и попита:

— Гимназия „Гюмсеонг“? Това какво е? Училище по изкуствата?

Ресенг кимна.

— Щом сте учили в училище по изкуствата, защо не сте отишли в университет? Да не би да сте били активист или нещо подобно?

Ресенг се засмя на думата „активист“. Искаше да каже, че дори не бе учил в основно училище, да не говорим за университет, но само се почеса по главата, направи глупава физиономия и каза, че оценките му са били лоши.

— Колко лоши? — попита административният директор.

— Почти най-лошите. Но не най-лошите.

— Лоши или най-лоши, все пак ще ви трябва мозък, за да работите във фабрика. Хм… Двайсет и четири… Служили ли сте в армията?

— Бях освободен, господине.

— Какво? Добре, добре, значи нямате мозък и сте сакат. И с какво сте се занимавали през цялото време?

Ресенг се притесни и заеквайки, отвърна, че след като завършил гимназия, е работил тук-там по строежите. Административният директор присви подозрително очи, затова Ресенг се впусна в обяснения как не искал да работи във фабрика и затова отишъл в строителството, но там не плащали толкова добре, колкото си мислел, той се уморил непрекъснато да се мести и затова решил да се установи и да научи занаят. Беше се изпотил и със сигурност бе оплескал историята си. Но административният директор кимна и се засмя.

— Кълна се, че тези бригадири са за бой. Непрекъснато привличат млади мъже със сладки приказки за хубавите надници в строителството, но това са пълни глупости. Всички си мислят, че кокошката ще започне да снася златни яйца, но няма никаква сигурност и парите са само сън. Месечното заплащане тук може да е по-малко, отколкото на строителната площадка, но никой няма да те лиши от него, получаваш осигуровки и заплащането за допълнително работно време е доста добро. Стига да се трудиш, ще спестиш пари. И няма нужда да работиш в неделя. Какво друго да иска човек?

Нямаше нужда да му хвали работата толкова много.

— Труди се усърдно! — каза директорът и потупа Ресенг по рамото. Приличаше на стълб на индустрията, като онези от кинопрегледите през 70-те години на XX век.

— Да, господине! Ще направя всичко по силите си! — отвърна енергично Ресенг, като почувства, че самият той внезапно се превръща в стълб на индустрията.

Веднага бе назначен в Трета бригада, където хромираше. Работата не изискваше някакви специални умения. Трябваше само да потопи отливката в хромна баня за десет секунди, да я извади, да я изтръска и да я остави да изсъхне. Въпреки думите на административния директор това беше работа, за която не бе необходим мозък: дори маймуна би могла да я върши след десетминутно обучение. Но никой друг не я искаше, защото хромната баня миришеше лошо и защото имаше слухове, че може да увреди кожата и да предизвика доживотна агония, както и да намали броя на сперматозоидите и да те направи стерилен.

Ресенг хромира детайли цели два месеца, докато най-накрая наеха нов човек, който го замести. Хромирането изискваше от него да хваща тежки, неподатливи рамки с гумени ръкавици и да се поклаща на пръсти, все едно изстисква мокро пране над кофа, да потапя детайла внимателно в хромиращия разтвор и да го вади десет секунди по-късно. В тази работа най-много мразеше колко глупаво изглежда, докато се навежда над ваната. Трябваше да стои с разкрачени крака, а задникът му изскачаше назад — и самият Бог на хромирането да се бе спуснал на земята, пак щеше да изглежда толкова глупаво.

Скоро след като започна работа, докато внимателно изтръскваше детайла, който току-що бе извадил от разтвора, и правеше всичко възможно течният хром да не пръска, жената със сладкото кръгло лице, която бе привлякла вниманието му към фабриката, се приближи към него. Застана, стиснала ръце зад гърба си, и се загледа в него видимо развеселена.

— По какво се трудиш толкова усърдно? Нямаш ли нужда да ядеш? — попита тя.

Ресенг я погледна стреснато. Тя посочи часовника на стената: беше 12:20.

— Не получаваш допълнително заплащане, ако работиш през обедната почивка — каза тя.

Гласът й беше точно толкова весел, колкото в деня, когато бе минала покрай прозореца му и бе изпълнила улицата със смеха си. Той свали ръкавиците си.

— Ти яде ли? — попита той.

— Още не. Току-що приключих с една услуга за шефа.

— Тогава, ако нямаш нищо против, би ли обядвала с мен?

Тя се взря в него.

— Защо говориш така? Звучиш като проповедник.

Фабриката беше прекалено малка, за да има собствена столова. Работниците се хранеха в ресторант надолу по улицата, по която имаше и други малки фабрики и жилищни блокове. Тя показа на Ресенг откъде да излязат. Той кимна, закачи гумените ръкавици на тел и свали виниловата си престилка, която окачи на закачалката. След това си насапуниса ръцете и ги три цяла минута. Докато го гледаше как се мие, тя въздъхна нетърпеливо.

— Тук си по-малко от месец, нали? — попита тя, когато тръгнаха.

— Около три седмици.

— И още хромираш?

Той кимна.

— Казват, че тази работа намалява сперматозоидите, ако я вършиш прекалено дълго. Всеки път, когато си потапяш ръцете, няколкостотин сперматозоида умират. Можеш ли да си представиш колко са мъртви след цял работен ден? Дори не мога да броя до толкова. Във всеки случай е пълна касапница. Касапница! Не знам как могат да карат хората да работят това.

Изглеждаше така, все едно говореше за истински геноцид, на който бе станала свидетел. Но Ресенг реши, че тя не се тревожи чак толкова за сперматозоидите в тестисите му.

— Всичко е наред — каза той. — Имам много сперматозоиди. Мъжете произвеждат над 400 милиарда през живота си. При всяка еякулация се изстрелват 150 милиона. Така че — много са. Колкото и да опитвам, не мога да правя секс три хиляди пъти подред. Но това може да се окаже проблем за жените. Те произвеждат средно около четиристотин яйцеклетки през целия си живот.

Тя се спря и погледна шокирано Ресенг.

— Секс? Еякулация? Как си позволяваш да говориш такива неща пред дама! — И го изгледа зверски.

Той се засрами и притеснено вдигна ръце.

— Честно казано, аз… не исках да те обидя.

— Честно казано? — Тя избухна в смях. — Не си ли малко млад да говориш така?

Тя тръгна напред. Той се повлече след нея.

— Наистина ли жените произвеждат четиристотин яйцеклетки през живота си? — попита тя.

— Прочетох го в една книга.

— Книга, а? — Тя го изгледа невярващо и килна объркана глава. Той не разбра какво означава тонът на този въпрос.

— Искаш да кажеш, че си го прочел в списание, което си купил от автогарата, нали? — попита тя през смях.

— Обяснено е подробно в „Победа над безплодието“ на Ричард Кардисън. Той е гинеколог и според това, което пише, броят на яйцеклетките се определя от ДНК. Някои жени произвеждат 423 яйцеклетки, други 500, а трети 350, нали разбираш.

Тя пак се спря и се взря в него, но този път изглеждаше замаяна.

— Колко ли яйцеклетки вече съм пропиляла? — промърмори.

После притихна. Продължиха надолу по улицата, без да говорят. Ресенг се чувстваше неудобно, вероятно — и тя. Пращаше му сигнали, с които искаше да му каже нещо, каквото и да е, но той не знаеше какво да отвърне. Когато минаваха под прозореца на наетата от него стая, откъдето я бе видял за първи път, той посочи към нея.

— Тук живея.

Тя вдигна поглед.

— Скъпо ли е?

— Не. Триста и петдесет хиляди вона на месец и без депозит.

Тя се взря шокирана в него.

— Какво? Как може някой, който изкарва по-малко от милион вона на месец след данъци, да казва, че триста и петдесет хиляди не е скъпо? Не трябва ли да плащаш и за електричество, вода и канализация, газ и други сметки освен наема? Поне готвиш ли си?

— Току-що се нанесох…

— Ядеш навън?

Ресенг кимна.

— Два пъти на ден?

— Понякога си приготвям разтворим рамен у дома.

— Успяваш ли изобщо да спестиш някакви пари? Защо мъжете са толкова незрели? Те трябва да пестят трудно изкараните пари, не да ги пилеят с всяка цигара, която пушат, и да ги хвърлят в тоалетната с алкохола, който пият. Защо се държиш така, сякаш живееш нечий чужд живот? Ако продължаваш в същия дух, никога няма да имаш собствен дом.

Тя изведнъж се ядоса. Ресенг се почувства като сгълчано дете, но всичко, което тя казваше, изглеждаше в известен смисъл вярно.

— Може ли да вляза? — попита тя, като посочи към стаята му с брадичка.

— Къде? В стаята ми ли? — попита той изненадан.

— Да. — Тя изглеждаше напълно спокойна.

— Защо искаш да влизаш в стаята ми?

— Искам да видя как живееш.

Преди той да успее да каже нещо, тя вече беше на стълбите. Той я последва, без да се противи. Тя се спря на вратата му и погледна към него. Той пристъпи, за да й блокира достъпа.

— Не днес — каза той колебливо. — Искам да кажа, защо да не те поканя официално следващия път?

— Виж, мисля, че си разбрал погрешно. Това не е среща, няма да се каним официално. Аз само искам да погледна стаята ти, като твоя старша в работата, за да видя дали си подходящ за фабриката. Може да ти се струва, че не е нищо особено, но ако ежедневието ти не е наред, може да не се справиш на работа.

Изражението на лицето й бе на строга старша от фабриката. Изражение на сержант, който проверява бойната готовност на войниците си, на придирчива възпитателка в пансион, инспектираща чистотата. Ресенг я гледаше с неудобство. Тя бе впила в него поглед, който казваше, че за него би било най-добре да отвори. Той нямаше избор. Отвори вратата.

Тъй като нямаше много покъщнина, нямаше и бъркотия — само одеяло, разтегателен диван и възглавница, които бе купил от местния пазар, ниската маса, която си беше в стаята, когато той се нанесе, електрически чайник, с който си правеше рамен и кафе на прах, и една-единствена чанта с дрехи, донесени от големия град. Шкафът под мивката беше пълен с кутии с полуготови нудъли, а до възглавницата и на масата имаше книги, които бе донесъл със себе си от Сеул или бе купил от местната книжарница: „Лято“ и „Чумата“ на Албер Камю, „Баронът по дърветата“ на Итало Калвино, „Самоубийства“ на Мартен Монестие, „Пладнешкият демон“ на Андрю Соломон.

— Но тук е празно? — Тя не спираше да се оглежда.

— Казах ти, че току-що се нанесох — отвърна той, като взимаше хавлията от пода и я окачаше.

— Да, но трябва да имаш основни неща от първа необходимост. Иначе ще харчиш още пари за дреболии.

Ресенг кимна.

Тя погледна към книгите на масата и попита:

— Не гледаш ли телевизия?

— Не.

Тя обиколи набързо стаята, банята и кухнята, сякаш беше бъдещ наемател. Дори пусна кранчето в банята, за да види налягането на водата, и отвори всяко кухненско чекмедже. Не спираше да мърмори: „Еха, как така нямаш никакви чинии… Газоподаването централно ли е? Сигурно е така, защото кварталът е много скъп“. Докато тя правеше инспекцията, Ресенг се огледа и се почувства доволен, че стаята не е много мръсна. Точно тогава тя извика — по-скоро изпищя — от килера.

— Какво е това?

Държеше чифт негови гащи. Кашонът, в който бе натъпкал мръсните си чорапи, бельо, тениски и други дрехи, които се нуждаеха от пране, беше отворен. Той се втурна, грабна гащите от ръката й и ги върна в кашона. Докато го затваряше, тя забеляза неотворени пакети чорапи и бельо на високата полица.

— Да не би да си бил собственик на фалирал магазин за бельо? Защо ти е всичко това?

— Нямам пералня.

— Тогава пери на ръка. Да не би да носиш чорапите и бельото по веднъж и след това ги изхвърляш? Сериозно, имаш ли изобщо мозък.

Сега вече тя беше ядосана. Ресенг, разбира се, не планираше да изхвърли мръсните дрехи. Но нямаше и намерение да клечи в банята и да търка на ръка. Честно казано, беше толкова уморен и разсеян, че не се бе замислял изобщо какво би трябвало да направи с мръсното бельо.

Тя го изгледа втрещена. Той вдигна очи към тавана, лицето му беше алено.

— Имаш ли жена, която да ти изпере бельото?

Гласът й звучеше странно. Той я погледна въпросително.

— Не казвам, че се интересувам от теб. Просто сърцето ми се къса, като видя някой, който не цени парите. Но не бих искала приятелката ти да си състави погрешно впечатление.

Той нямаше представа какво иска да му каже тя.

— Нямам жена, но…

Тя отвори кашона и започна да пълни една черна чанта за пазаруване, която се намираше под полицата, с мръсното му бельо. Шокиран, Ресенг се опита да я спре, но тя го перна по ръката. Заболя го. Отстъпи назад. Жената натъпка прането му в чантата и се изправи. Посочи с пръст към лицето му и каза:

— Запази само два чифта от тези нови чорапи и бельо и върни останалите в магазина. Ясно?

— Трябва да имам бельо — каза Ресенг и се нацупи.

Тя вдигна чантата с прането към лицето му.

— Тук има бельо за цяла година, стига да го переш.

Докато излязат пак на улицата, бяха останали само петнайсет минути от обедната им почивка.

— Обзалагам се, че си гладен — каза тя.

— Добре съм. Мога да пропускам по някое хранене.

Тя влезе в магазин на ъгъла и излезе с две кутии с мляко с вкус на банан и кекс. Подаде му кекса и едната кутия с мляко. Макар че не беше кой знае какво, той изведнъж се почувства невероятно задължен. Благодари й и прие храната. Седнаха на пейката пред магазина, за да ядат.

— Времето е хубаво — каза тя, като погледна към небето.

Той също вдигна очи.

— Да, така е.

— Прането съхне много бързо в такива дни. — Тя стисна чантата с мръсните дрехи.

На следващия ден във фабриката се правеше, че не го познава. Ресенг се опита да й махне за поздрав, но тя продължи да върви към работното си място. Той си каза, че се държи така, защото е с колеги. Но дори когато се срещнаха в празния коридор, тя просто наведе глава и не каза нищо. Работеше вътре на конвейера, а Ресенг — навън под навеса, където се извършваше хромирането и боядисването. Но в такава малка фабрика имаха много възможности да се засекат. Всеки път, когато това се случеше, тя изглеждаше притеснена и се държеше дистанцирано или преминаваше набързо с приведени рамене.

На следващия и по-следващия ден пак беше същото. Той я изчака след работа на портата, но тя излезе с група колеги и му бе невъзможно да я доближи. Дори да си беше тръгнала сама, нямаше представа какво да й каже. Какво би могъл да й каже? Моля те, върни ми бельото?

В петък вечер, докато Ресенг си лежеше в леглото, на вратата се почука. Той отвори и я видя на прага с пазарската чанта в ръце и приведена глава. Когато я поздрави, тя пъхна чантата в ръцете му, без да го поглежда.

— Доста размишлявах и осъзнах, че съм отишла прекалено далече — каза с все така приведена глава и с тих и треперещ глас. — Съжалявам, ако съм те обидила.

— Нямаше нужда да идваш чак дотук, за да ми кажеш това. Но така и така си дошла, влез да пием чай.

Отвори вратата по-широко. Тя поклати глава. Той понечи да излезе, но тя вдигна ръце и го спря.

— Не излизай. Ще си вървя.

Обърна се и тръгна бързо по коридора. Ресенг я гледаше със зяпнала уста как бърза да си ходи с приведени рамене. Какво се бе случило с огнената, безстрашна жена, която бе натъпкала мръсното му бельо в пазарската чанта? Когато чу, че стъпките й стигнаха долната стълбищна площадка, той влезе вътре и затвори вратата. Отвори чантата. Вътре имаше прилежно сгънато бельо. Взе една дреха и я подуши. Миришеше на току-що изпран памучен чаршаф, съхнал под топлото следобедно слънце. И тогава осъзна, че любезността й не беше нищо повече от искрено съчувствие към глупав и жалък млад мъж, който харчеше половината си заплата за наем и сметки, а другата половина за цигари, алкохол, полуготови нудъли и бельо. Засмя се. О, значи не ме е сваляла? Но й беше благодарен за съчувствието. Независимо дали беше съжаление или милостиня, той никога досега не бе получавал подобно отношение от непознат.

Стана и се затича след нея. Забеляза я на петстотин метра по-надолу по улицата. Настигна я и я потупа по рамото.

— Искаш ли да отидем на кино през уикенда?

Месец по-късно те вече живееха заедно. Ресенг нямаше много багаж, който да пренесе в дома й. Беше казал във фабриката, че е на двайсет и четири, но всъщност беше на двайсет и две. Няма нужда да си философ, за да разбереш, че има милиони причини двайсет и две годишен мъж и двайсет и една годишна жена да се съберат да живеят заедно. Можеха да се влюбят, докато си превързват раните. Можеха да се харесат, докато хапват сладкиши с формата на златна рибка от улична количка. Можеха дори да се заобичат, докато подскачат с пого. Вероятно имаше и други двойки на тази красива планета, наречена Земя, които се бяха влюбили покрай чанта с мръсно пране и след това бяха решили да заживеят заедно.

Тя се оказа невероятно добра домакиня. Готвене, чистене, пране, гладене, шиене — правеше всичко бързо и ефективно и макар не да влагаше огромно желание, винаги се получаваше идеално. Хвърляше поглед към дрехите, които Ресенг се бе мъчил да сгъва, но така и не бе успял да изравни ъгълчетата им, правеше физиономия и ги сгъваше отново, когато той отстъпваше назад. Можеше да се успи и дори когато бързаше да си измие косата и да се приготви за работа, някак си да успее да приготви закуска от супа, пресни зеленчуци и печена риба.

— Първо ще спестим пари. След това ще се оженим. Ако и двамата работим и пестим, след двайсет години ще имаме достатъчно, за да си купим хубав апартамент.

— Двайсет години? — каза той шокиран.

Тя имаше предвид, че за да избягат от малкото студио, за което плащаха месечен наем, да се преместят в друго с депозит и след това да избягат и оттам, за да си купят собствен апартамент, не по-голям от лявата му ноздра, през следващите двайсет години трябва да се занимава с това ужасно хромиране. Дотогава няма да е останал и един сперматозоид в тестисите му.

— Виж — каза той, — ти си само на двайсет и едва, аз съм само на двайсет и две. Не мислиш ли, че сме малко млади да мислим за такъв мрачен и скучен живот?

— Във фабриката не мисля за нищо друго, освен как ще се омъжа. Представям си семейния живот, докато затягам болтове. Представям си, че имам хубаво бебе и го гледам как расте. Сериозно, само мисълта за това изпълва сърцето ми с радост и вълнение. Иначе какъв е смисълът от това страдание? Би било безсмислено.

Тя говореше само за семейния живот. При всяка възможност говореше за деца, къщи, градини, кухненски уреди. На Ресенг семейният живот му звучеше като футуристичен свят в анимационен филм, но тя изглеждаше толкова сериозна и щастлива, че той само кимаше с глава и се съгласяваше.

След закуска двамата отиваха с велосипедите си на работа. Тя му беше купила велосипед.

— Велосипедите са страхотни. Спортуваш и пестиш. И можеш да използваш парите, които харчиш за автобусен билет.

Каза това, сякаш му правеше някаква огромна услуга.

— Никой мъж не би карал това — отвърна той, като ритна предната гума. — Това е женски велосипед. Всички във фабриката ще ми се смеят. — Велосипедът му нямаше скорости, но пък имаше огромна кошница — при това розова — в която можеха да се поберат дванайсет котенца.

Оказа се, че наистина с него се спортува добре. Тя живееше на върха на стръмен хълм на сто метра от високия главен път. В пазарни дни пълнеше кошницата за дванайсет котенца с тофу, зелен лук, репички, стар лук, моркови, пакет ориз, дебели резени свинско за яхния с кимчи и прясно почистена и нарязана риба. Подреждаше кошницата толкова методично, че можеше да натъпче в нея и малко мече, ако реши. Докато Ресенг се обливаше в пот, опитвайки се да се качи с велосипеда по хълма, тя си ближеше сладоледа и изглеждаше ослепително.

— Трябваше да ми купиш каруца вместо това — мърмореше той.

— Винаги съм искала да го направя — отвръщаше тя с огромна усмивка.

Реакцията на колегите му от фабриката на розовата кошница беше дори по-силна, отколкото бе очаквал. Когато паркира велосипеда отпред, те се скупчиха около него и започнаха да се редуват да му се присмиват.

— Никога не бих предположил, че си толкова стилен — каза административният директор.

Хората от бригадата му потупаха кошницата и казаха:

— Човече, щом идваш с това на работа, майка ти с какво ще отиде на пазар?

Един колега, който никога преди това не му бе проговарял, изведнъж се приближи към него. Няколко пъти понечи да му каже нещо, но се отказваше. Накрая обаче вече не можеше да контролира любопитството си.

— Моля те, не ме разбирай погрешно. Но не спирам да се чудя. — Изражението му беше много сериозно.

— Какво?

— Говори се, че пестиш пари за операция за смяна на пола. Вярно ли е?

Приказките излязоха извън контрол и дори работници от съседните фабрики започнаха да говорят, а накрая административният директор го попита полушеговито:

— Не мислиш ли, че е време да направиш нещо по въпроса?

Ресенг вече нямаше друг избор, освен да окачи табела на кошницата, на която пишеше: „Слуховете не са верни. Няма да си правя операция. Вече съм обрязан“. И я държа там цели три дни.

Но благодарение на велосипеда, той най-накрая се сприятели с колегите си. Работата стана много по-лесна и започна да му харесва. Бригадирът му го премести на по-сложна позиция — правеше дупки в медни планки, за което получаваше с двеста хиляди вона повече на месец, отколкото за хромирането, и дори в свободното си време се научи да обработва метал на струг. Всеки път, когато търкаше масло от ръцете си след работа, отърсваше метални стружки от престилката си и я окачваше на простора или се смееше, докато гледаше как колегите му играят футбол с пластмасова чашка в почивките, Ресенг чувстваше, че най-накрая бе станал истински член на фабриката. Внезапно се бе сдобил с голямо семейство.

Сега вече когато се срещнеха във фабриката, Ресенг и жената се усмихваха един на друг срамежливо и потайно. След работа си тръгваха в различни посоки, за да не ги хванат. Тя минаваше по-краткия път, а Ресенг по обиколния, но той някак си винаги пристигаше пръв. Отваряше вратата и я чакаше. Тя пристигаше по хълма, а той взимаше велосипеда й и го заключваше. След това правеха секс.

След вечеря гледаха телевизия. Тя обичаше вариетета. Чуеше ли смешка по телевизията, се търкаляше по пода и викаше:

— О, боже, този тип е толкова забавен, ще умра от смях!

Ресенг се взираше безизразно в екрана и се чудеше какво е толкова смешно.

— Защо аз не се смея? Да не би да съм прекалено глупав, за да го разбера?

— Да, прекалено глупав си — казваше тя, докато си почиваше от смеха.

Ресенг си мислеше, че може би е права.

В девет часа тя сядаше да учи.

— Миналата година взех изпитите за прогимназия. Сега се готвя за изпитите за гимназия. Ти докъде стигна? Аз само до първата година в прогимназията. Баща ми не ми позволи да продължа.

— В автобиографията ми пише, че съм завършил гимназия, но дори не съм учил и в основно училище.

— Лъжец — каза тя, като го погледна учудено.

Докато тя учеше, той лежеше и четеше „Бесове“ на Достоевски. Книгата беше дебела и скучна.

— Забавна ли е? — попита тя.

— Героите имат много дълги имена. Майката на главния герой например се казва Варвара Петровна Ставрогина, а учителят му е Степан Трофимович Верховенски. Всеки път, когато се появява нов герой, му трябва повече от ред само за името. Така че — не, не е забавна. Не и когато има толкова имена за помнене.

— Щом не е забавна, защо я четеш? Не познавам друг човек освен теб, който чете такива дебели книги.

— Не чета по някаква специална причина. То е като с твоите телевизионни предавания. Просто не знам какво друго да правя в свободното си време.

В единайсет тя започваше да клюма. Главата й се отпускаше все по-ниско, а накрая челото й се удряше в бюрото. Беше много сладко. Ресенг я потупваше по рамото и й казваше да си легне. Тя го поглеждаше объркана и казваше, че не спи, че това е номер за запомняне на прочетеното. Поклащаше глава и казваше, че изпитът наближава, отваряше широко очи и продължаваше да чете. И след около три секунди отново започваше да клюма. Когато заравяше лице в стария държавен учебник, Ресенг оставяше книгата си и я пренасяше на разтегателния диван. Буташе малкото бюро настрани, гасеше лампата, мушваше се под одеялото и я прегръщаше. Тя се гушваше в него и притискаше задните си части в тялото му, хващаше ръката му с двете си ръце и я долепяше до бузата си, след това кимаше, сякаш вече всичко е както трябва. Това бе любимата й поза за спане. Казваше му, че нищо не я прави по-щастлива от прегръдката на човека, когото обича, с ръка, притисната до бузата й.

— Какво си правил преди това? — питаше го тя полузаспала.

— Работех няколко години по различни строежи.

— Ха! Лъжец. Нямаш ръце на строител. Ти си такъв сенчест герой. Наистина сенчест. — Казваше го като насън.

От време на време усещаше как по бузата й и по опакото на дланта му се спуска сълза. В някои нощи тя плачеше много. Той дишаше дълбоко, все едно е заспал, и гледаше как лунната светлина влиза на пръсти в стаята. Накрая тя спираше да плаче и Ресенг също заспиваше.

Но на следващата сутрин тя винаги бе радостна и пълна с енергия, сякаш нищо не се бе случило. Тананикаше си, докато си чистеше зъбите, миеше си косата и сервираше закуска. След като се нахранеха, казваше:

— Днес ще мина по обичайния маршрут. Не ме следвай като последния път. — Скачаше на велосипеда си и тръгваше на работа.

Такива бяха дните им. Ресенг ставаше все по-добър в работата си. Бригадирът го попита дали не иска да стане лицензиран стругар.

— Един мъж трябва да има занаят. Така можеш да си изкарваш прехраната навсякъде. Ако вземеш писмения изпит, лично аз ще те обуча за практическия.

В петък вечер работниците от фабриката се разделяха на отбори и играеха билярд. Загубилите плащаха за билярдната зала и за алкохола и спазваха това правило много строго — билярдът в петък вечер беше сериозна и задължаваща работа. След играта печаха свински кожички върху брикети и пиеха соджу. Когато административният директор бе с тях, те се оплакваха от шефа, а когато не беше, се оплакваха от него. Той като че ли знаеше, защото се опитваше да не пропуска нито играта на билярд, нито пиенето.

Междувременно поръчката, която Ресенг бе оплескал, така и не стигна до новините. Всичко беше изгладено благодарение на някой благоразположен държавен служител, който не бе пожелал да им усложнява допълнително живота. Той реши, че след като нищо не се е разчуло и всичко се е върнало към нормалното си състояние, заговорниците и клиентите им не са били прекалено разочаровани. Но това беше само неговото мнение. Ако заговорникът решеше, че не може да остави жив някой, който бе свършил толкова несръчна работа, Ресенг щеше да е мъртъв. Но беше минала половин година без вести от Стария енот.

Най-накрая, на осмия месец от работата си във фабриката, той получи новини. Върна се и намери писмо на вратата. Не беше пратено по пощата; някой го бе доставил лично. Отвори го с треперещи ръце.

Почеркът на Стария енот. Писмото съдържаше само тези три думи: „Всичко свърши. Прибирай се“. Ресенг се почуди какво точно бе свършило и къде се очаква да се прибере. Той не можеше да си представи да има дом някъде другаде освен тук. Следващия следобед се обади на Стария енот.

— Бих искал да остана още малко тук.

След дълго мълчание Стария енот попита:

— Момичето от фабриката е хубаво, нали?

Ресенг се поколеба, но накрая отговори утвърдително.

— Добре тогава. Ако си сигурен, че не искаш да се връщаш към този занаят, остани там.

Не звучеше критично, цинично или ядосано. Всъщност Ресенг за първи път чуваше топлота в гласа му. Стоеше с телефон до ухото. Остани там. Не можеше да проумее какво точно означават тези думи. Работниците във фабриката се изливаха по улицата, отиваха на обяд. Жената на Ресенг беше с тях. Тя му намигна. Колега го потупа по рамото, когато мина покрай него, и го попита защо не тръгва с тях. Ресенг покри телефона с ръка и каза:

— Ще ви настигна.

Тя се обърна и го погледна, а той й се усмихна и й махна да продължава. Тя също му се усмихна и отмина. Ресенг отново вдигна телефона към ухото си.

— Наистина ли няма проблем да остана? — попита той.

— Името ти там е Чан Йимун, нали?

— Да.

— Живей под това име. Ще изтрия името, което имаш тук. Така няма да имаш никакви проблеми.

И затвори.

Ресенг излезе от телефонната кабина и се загледа в работниците от фабриката на улицата. Ще изтрия името, което имаш тук. Така няма да имаш никакви проблеми. За какви проблеми говореше Стария енот? Беше април. Черешите по цялата улица бяха цъфнали. До този момент не си бе давал сметка, че това са черешови дървета. Не че имаше значение. Сакура, цветчето, което увяхва веднага щом цъфне. По някаква причина този стих, който бе прочел някъде, се бе забил в ума му. Сведе поглед към ръцете си, загрубели от осем месеца работа във фабриката. Поглади мазолите си и промърмори:

— Казвам се Чан Йимун.

Гласът му звучеше така, сякаш бе направил велико откритие. Загледа се в дърветата и се замисли за името Ресенг. Имаше го от толкова отдавна, а сега щеше да бъде изтрито. Почуди се какво ли значи да изтриеш име. Сакура, цветчето, което увяхва веднага щом цъфне.

Върна се във фабриката. Не обядва. Имаше несвършена работа, затова пусна машината и започна да пробива по четири дупки в медните планки. След двайсет минути приключи. Духна към дупките, почисти стружките и вдигна планките към светлината. Кимна със задоволство. Нареди планките, събра пръснатите по работното си място медни парченца и ги изсипа в коша за рециклиране.

Изми си ръцете и си събра нещата. Огледа се, за да е сигурен, че не е пропуснал нещо, влезе в канцеларията и взе автобиографията си от шкафа на административния директор. Не че имаше значение какво щеше да се случи с нея. Името и ЕГН-то му фигурираха и във ведомостта за заплати, и в графиците. Но той взе само автобиографията. Смачка я, пъхна я в джоба си и излезе. Докато пристъпваше навън, си представи фабриката без себе си. Какво щеше да се промени, ако него го няма? Вероятно нищо. Със или без него, машините щяха да продължат да бръмчат ден след ден.

Ресенг се прибра с велосипеда. Отвори вратата и огледа малката стая, където бе живял през последните шест месеца. Времето, което бе прекарал там, му се струваше далече в миналото. Започна да си събира багажа в чантата, която бе донесъл със себе си от Сеул, но оттогава вещите му се бяха увеличили. Бяха прекалено много и не се побираха в нея. Сложи всичко, което бе придобил, след като се бе преместил при жената, в торба за боклук и го изхвърли на съседната улица. След това сложи ризите, които тя му бе изпрала, резервния работен гащеризон и бельото в черна пазарска чанта, която пъхна в благотворителния контейнер за дрехи втора употреба. Върна се в стаята и огледа всяка ниша и пролука. Сигурно имаше и други неща, от които да се отърве. Огледа се тревожно и започна да бърше всичко, до което някога се бе докосвал. Когато приключи, се запита защо бе изтрил отпечатъците от пръстите си. Но нито едно от многобройните лица вътре в него не му предложи отговор.

Не й остави нито бележка, нито обяснение. Просто си събра нещата и си тръгна. Когато излезе на улицата, се скри и дълго се взира в малкото студио, където бе прекарал половин година от живота си. Слънцето започна да залязва и той я видя да върти здраво педалите нагоре по хълма, кошницата й бе пълна с бобени кълнове, тофу и зелен лук. Както обикновено, паркира велосипеда си до неговия и влезе. Пет минути по-късно изскочи навън. Изглеждаше объркана. Стоя неподвижна пред сградата, докато слънцето залезе и се включиха уличните лампи. Ресенг се криеше в тъмното като плъх и я гледаше как стои там замръзнала. Когато тя най-накрая се умори и влезе, той помъкна чантата си надолу по хълма. Върна се в Сеул и изгори личната карта на името на Чан Йимун.

* * *

Дъждът се усили. Слънчевите лъчи, които се спускаха между облаците, изчезнаха. Ресенг довърши бирата си, смачка кутията и я изхвърли на пода до стотината други. За миг се удиви на различните форми на смачканите кенове, после си взе нов от хладилника. Единственият здравомислещ глас сред много други в главата му заговори: Какво си мислиш? Смъртта те дебне по петите, а ти само пиеш бира. Но въпреки това отвори кена. Той въздъхна и издиша въглероден двуокис. Ресенг се усмихна. Откога бирените кутии въздишаха със съжаление? Отпи и се почуди защо си бе направил труда да се върне. Ако беше останал във фабриката, нямаше да трепери от страх от глупавата бомба в тоалетната. Нямаше да се налага да живее този живот с непрестанни задължителни убийства.

Когато вечерта след първото си убийство се върна в Сеул, попита Стария енот:

— Ще убивам ли все повече и повече хора?

— Не, ще убиваш все по-малко и по-малко. Но ще печелиш все повече и повече пари.

— Как е възможно това?

— Колкото по-добър ставаш, толкова по-ценни хора ще убиваш.

Но Стария енот се беше объркал. Цената на наемните убийства падаше. Вследствие на това падаше и цената на прекрасните значими хора. Резултатът бе, че великите хора умираха все по-масово и все по-лесно отпреди. Необходими са хиляди легенди, за да бъде създаден героят Ахил, и само един принц идиот Парис, който да го убие. Така че — колко души бяха необходими, за да бъде убит принцът идиот?

Ресенг погледна бомбата на бюрото. Човекът от железарския магазин го бе предупредил.

— Ако това наистина е поставено от шпионите на правителството, най-добре да го върнеш обратно в тоалетната и да умреш. Те не се шегуват.

Каза го на майтап, но не беше. Когато някой от тях влезеше в списъка, всички други се надяваха той да умре спокойно. Съпротивата само влошаваше нещата. Детективите щяха да забележат, че има нещо съмнително, и да започнат да душат наоколо, което щеше да направи заговорниците неспокойни. Ако Ресенг беше в списъка на правителството, никой не можеше да му помогне. Как предпочиташ да умреш? — запита се Ресенг. Един от гласовете в главата му промърмори подигравателно: Поне знаеш, че Мечката си върши добре работата. Ресенг допи бирата, смачка нервно кутията и я хвърли.

Не се тревожи, помисли си той. Никой не умира толкова лесно. Някои хора изкарват по трийсет години с куршум, заседнал в мозъка им. Други са спасявани от пустинни острови, след като са оцелели седмици наред с харпун в корема. Хората пият застояла вода от изгнили дървени дънери, дъвчат стебла от кактус, пият собствената си урина и ядат съдържанието на стомаха на мъртви животни, докато прекосяват пустини. Веднъж корабокрушенка била спасена, след като се носила месец по вълните и се хранела със сърцето, бъбреците, черния дроб и червата на приятеля си. Имаше дори случай, когато лекар издал смъртен акт, гробарите измили и обвили трупа с покров и заковали ковчега, а човекът внезапно дошъл в съзнание и започнал да удря като луд по капака. Животът може да бъде изненадващ, жесток и отвратителен.

Ресенг отвори хладилника и извади последния кен бира. Отвори го и го изпи на един дъх, смачка го и го хвърли на пода. Сега вече трябваше да тръгва. Бирената седмица беше свършила.

На следващата сутрин, когато влезе в „Кучешката къща“, кривогледата библиотекарка я нямаше. На бюрото й имаше надпис: „В отпуск“. Той предположи, че наистина е така, защото плюшените й играчки и канцеларските материали още бяха там. Но дали „Кучешката къща“ даваше отпуск на библиотекарите? Може би другите просто бяха уволнявани, преди да имат възможност да го използват. Ресенг влезе в кабинета.

Стария енот беше на бюрото си и четеше на глас както винаги. Ресенг постави бомбата пред него.

— Това беше в тоалетната ми. Ръчно изработена, частите са белгийски.

Стария енот погледна бомбата през очилата си за четене.

— И кой според теб я е поставил там? — попита той.

— Нямам ни най-малка представа. А ти?

— Аз пък имам прекалено много. Като се има предвид как си живял, би било странно, ако никой не те иска мъртъв.

Стария енот сякаш говореше за някого другиго. Ресенг се подразни, че се преструва на толкова безразличен. Не оспорваше идеята, че заслужава да умре, не молеше за пощада, нито твърдеше, че това е несправедливо. Само искаше да знае кой би могъл да му причини това.

— Познаваш ли заговорници, които използват този вид бомби? — попита той възмутен.

Изражението на Стария енот се промени само за миг. Лицето му издаде, че определено знае нещо и че то много го забавлява.

— Никой от заговорниците, които познавам, не поставя бомби в тоалетни. И не са от хората, които си правят шеги.

— Значи е просто предупреждение.

Той го изгледа.

— Защо ще си губят времето с предупреждение към такъв като теб?

Ресенг не знаеше как да отговори. Стария енот запали цигара и издиша дълга струя дим. След това, за учудване на Ресенг, се върна съм енциклопедията и продължи да чете на глас. Ресенг го гледаше полушокиран.

Какъв беше този безсмислен начин на четене? Чудил се беше на това през последните двайсет и осем години. Стария енот не се интересуваше от нищо. Нито от политика, нито от власт, пари, жени, брак или деца. Тези неща задържаха вниманието му дори по-кратко от мухъла между кориците на книгите. За Стария енот истинският свят беше художествената измислица. Единственото, което наистина го поглъщаше, бяха проблемите, повдигнати в книгите — т.е. във вътрешността и външността им. Докато героят вътре се влачеше през замръзналата сибирска пустош, а навън мусонните дъждове, ранното лято, влагата и ветровете изяждаха лепилото, което държеше заедно страниците им заедно. Тези тревоги бяха погълнали Стария енот. Защо обаче бе ръководител на наказателен отряд през последните четирийсет години? Беше нелогично, като се замисли човек. Би трябвало да е собственик на антикварна книжарница.

Ресенг взе бомбата от бюрото му и понечи да си тръгне.

— Иди да се видиш с Ханджа — каза Стария енот. — Ако искаш да живееш.

— А ако това не е работа на Ханджа?

— Няма значение кой я е поръчал. Ще живееш, ако говориш с Ханджа.

— Толкова ли е просто?

— Толкова е просто.

Стария енот се върна към книгата. Ресенг се взря в него за миг — като че ли се бе смалил след последния път, когато го беше видял — после затвори вратата след себе си.