Ун Су Ким
Заговорниците (7)

Мито

Тя работеше в бакалията. Първо приветстваше клиентите с малко прекалено силно произнесено „Добре дошли!“, а после ги заливаше с още звънливи думи. „Да ви помогна да намерите нещо?“ Или любопитно добавяше: „О, и аз купувам тези бисквити!“. Повечето клиенти я игнорираха. Но тя въпреки това се смееше, без да обръща внимание, и продължаваше да се шегува с тях, докато чукаше по касовия апарат и взимаше продукти от щанда с пресилени жестове. Когато нямаше клиенти, не спираше да бъбри по телефона в магазина или да чисти полиците и преподрежда вече идеално подредените продукти. Говореше или чистеше, чистеше или говореше. Приличаше на дете с дефицит на вниманието.

— Сигурен ли си, че тя е направила бомбата? — попита невярващо Ресенг.

— Три от компонентите са пратени на нея — каза издирвачът Чонхан. — Така че до голяма степен е сигурно. Имам предвид — какво друго може да е? Поръчва си експлозиви, за да прави заря? И при това ги купува от черния пазар.

— Не ми се вярва да е точно тази жена.

— Имаш право. Тя наистина изглежда като някоя, която би направила заря.

Ресенг извади шишенце с лекарства и глътна един аспирин. Всеки път, когато излизаше в града, получаваше главоболие. Светофарът се смени и момчето, което доставяше пица, направи неправилен обратен завой. Връзката на лявата обувка на мъжа в костюм, който четеше вестник, докато чакаше да се смени светофарът за пешеходците, беше развързана. Тази развързана връзка изнервяше Ресенг. Светофарът отново се смени и редица коли направиха правилен ляв завой. Доставчикът на пица подкара скутера си по претъпканата пешеходна пътека, сякаш изпълняваше цирков номер, после спря със скърцане на гуми. Светофарът отново се смени и мъжът, четящ вестник, тръгна да пресича, без да забелязва влачещата се зад него връзка. Такива неща силно дразнеха Ресенг. Той винеше за главоболието си претоварването с ненужна информация. Оцеляването изисква остри и чувствителни сетива, но тези сетива не правят разлика между нужно и ненужно. Накрая неговите прекалено изострени сетива и тревожността, която предизвикваха, щяха да го погубят.

— Какъв е случаят? Да не би да е бомбаджийка? — попита Ресенг.

— Трудно е да се каже. Не ми се вярва това да е специалността й, а като се има предвид фигурата й и начинът, по който се движи, не е и наемна убийца. Не е възможно да е от заговорниците. Все още не мога да схвана.

— Знаеш ли изобщо нещо?

— Хей, не ми се карай — измърмори Чонхан. — Търсих къде ли не, не съм спал, за да открия коя е. Факт е, че ако не бях аз, нямаше да знаем за нея. Никой друг не е стигал толкова далече.

Той му подаде дебел кафяв плик.

— Тя е една притеснително сложна личност — добави Чонхан. — Аз не мога да я разгадая, но може би ти ще успееш.

Ресенг отвори плика. Вътре имаше стотици снимки и досие на жената. Той прегледа снимките. Пред къщата й, на улицата, в автобуса, в библиотека, в бар, на басейн, в пекарна, в универсален магазин, в кафене, на рибния пазар… Снимките отлично бяха запечатали движенията й през последната седмица. Ресенг извади една и я показа на Чонхан.

— Какво е това?

Жената стоеше на площад и държеше плакат: „Спасете коалите!“.

Чонхан погледна и се засмя.

— Е?

— Имаше международна конференция за защита на коалите преди известно време пред сградата на Народното събрание.

— И?

— Тук тя е на демонстрация. Нали разбираш: „Хей, задници, намалете въглеродния двуокис“. Нещо в смисъл, че когато количеството на въглеродния двуокис в атмосферата се увеличи, хранителната стойност на евкалиптовите листа, които коалите обичат да ядат, намалява. Лицето й беше толкова почервеняло, докато скандираше, че се притесних да не пукне преди коалите.

Ресенг се взираше невярващо в Чонхан.

— Това са пълни глупости — каза той. — Пуска бомби в тоалетните на хората, но не иска някакви тъпи коали да умрат? Аз какво съм? Струвам по-малко от коала?

— Да не би да си мислиш, че си по-висш от коала? — прекъсна го безцеремонно Чонхан. — И сега какво? Смяташ да я отвлечеш?

Ресенг взе кухненския нож в кожената му кания от джоба си. Извади го, огледа острието и го върна обратно. Челюстта на Чонхан увисна.

— Ще я намушкаш ли? Посред бял ден? Не ми пука колко си уплашен, не можеш да направиш това.

— За какъв ме мислиш? За примат?

— Тогава за какво ти е ножът?

— Нали знаеш поговорката: „Можеш да получиш много повече с блага дума и патлак, отколкото само с блага дума“?

— Кой го казва?

— Ал Капоне.

— Мисля, че и с нож и блага дума ще получиш много.

— Тя започна, като постави бомба в тоалетната ми. Аз просто отговарям.

Ресенг запали цигара. Жената все още беше на телефона. Когато влезеше клиент, бързо затваряше; когато си тръгнеше, тя се връщаше обратно на телефона. С кого, за бога, говореше? Ресенг внезапно й завидя, че има някой, който бе готов толкова дълго да слуша бърборенето й.

— Кога свършва работа? — попита Ресенг.

— В три. Има още един час.

Ресенг погледна часовника си. Извади червен химикал от джоба си и започна да преглежда досието на жената. Чонхан очевидно бе изпълнен с досада и барабанеше с лъжичката по чинийката си. Ресенг сбърчи чело и се загледа в удрящата се в чинийката лъжичка и разклатената чаша за кафе.

— Спри.

— Боже, колко сме чувствителни… Такъв е животът, човече, не можеш да избягаш от шума.

Чонхан измърмори и хвърли лъжичката на масата. Тя изтропа силно в чинийката. Ресенг го изгледа злобно. Сервитьорката излезе от магазина и се приближи към масата им на терасата.

— Имате ли нужда от нещо?

— Защо? Вие имате ли какво да ни предложите? — каза подигравателно Чонхан.

Сервитьорката почервеня. Носеше жилетка като барманка върху бяла риза и прилепнала черна пола.

— Искате ли още кафе? — попита тя, като се опита да скрие смущението си.

— Би било страхотно! — каза Чонхан, като се изсмя глупаво.

Тя им донесе чашите с кафе и когато се отдалечаваше, Чонхан се обърна да я зяпа.

— Много е секси.

— Май пак се правиш на играч. Какво стана с последното момиче?

— Кое?

— Онова, което говореше носово.

Чонхан се намръщи и се замисли.

— О! Спомних си. Да, тя вече е минало. Все едно говорим за каменната ера.

— Ако преди три месеца е била каменната, сега коя ера е? Неолит? Как така не можеш да изкараш повече от месец с някоя?

— С тази, последната, вината не беше моя. Когато ме целуна, носът й потече. Сополът й падна върху мен. — Чонхан направи физиономия, все едно бе истински огорчен.

Ресенг му хвърли съжалителен поглед и се върна към досието на жената.

— Ако продължаваш да се държиш със свестните момичета като с боклуци, ще свършиш сам. — Не вдигаше очи от досието, докато говореше. — Не ставаш по-млад. В някакъв момент ще трябва да спреш да ръгаш с тоягата в пръстта и да избереш място, на което да изкопаеш кладенец.

— Не ми пука къде ръгам, стига да е влажно. Освен това — какъв е смисълът? Да не би да търся нефт?

Ресенг подчерта няколко важни неща с червено. Прелистваше досието и клатеше глава, опитваше се да осмисли нещата и от време на време поглеждаше към жената на касата. Докато той тихо подчертаваше, Чонхан не спираше да мрънка:

— Кой казва, че кратките връзки не са сериозни? Обичал съм всяка жена, с която съм излизал. Наистина. Но съдбата е жестока, човече. Като се замисля, пътят, по който върви любовният ми живот, е стръмен и опасен. Нямаш представа как се чувствам. Ти никога не си затъвал в тресавището на любовта. Сърцето ти не е рязано на филийки с острото като бръснач острие на раздялата. Не знаеш през какво съм преминал! Не познаваш изпълненото с болка и жажда сърце на мъж, обречен да търси нова любов, за да излекува раните от старата, болезнените спомени, които отказват да си тръгнат, без значение колко много пиеш или се биеш в гърдите или…

— Тя лекар ли е? — прекъсна го Ресенг.

— А? Колко пъти да ти казвам? Момичето, с което излизам, е медицинска сестра.

Ресенг го погледна мръсно и посочи с брадичка към касата. Чонхан се обърна и се загледа.

— О, да. Да, лекарка е.

— Не ми прилича на такава. Не трябва ли да работи в болница? Какво, по дяволите, търси лекарка в бакалия?

— Всъщност никога не е работила в болница. Била е в някаква лаборатория, но е напуснала преди известно време.

— Защо?

— Нямам представа. Откъде да знам какво се върти в главата на някаква объркана мацка?

— Чувал съм, че много от заговорниците са лекари. Мислиш ли, че би могла да е една от тях?

— Доколкото знам, няма млади заговорници. Предимно старци са. Най-младите трябва да наближават петдесетте. Освен това никога не съм виждал и не съм чувал за жена заговорник.

— Доколкото знаеш? Откъде знаеш всичко това?

— Какво? Все едно с теб имаме нещо общо! Професионалните ни нива са много различни. Моята работа е на много високо ниво, занимавам се с информация. Ти си хулиган, който ръга хората с нож за сашими. Ако това беше династията Чосон, нископоставен касапин като теб не би се осмелил да вдигне глава и да ме погледне в очите. Направи ли го, трупът му ще бъде увит в рогозка и оставен на лешоядите. Трябва да си ми благодарен до гроб и да си поласкан, че благоволявам да съм приятел с такъв като теб. А ти само се заяждаш с мен.

— Благодаря ти, че си мой приятел — сопна му се Ресенг.

Чонхан запали цигара.

Бащата на Чонхан също беше издирвач. Преди това — професионален военен. Върнал се от Виетнам като награден офицер, но се оказал много слаб в издирването. Най-смешното беше, че станал издирвач, след като тръгнал да преследва избягалата си съпруга по света. Майката на Чонхан упоила баща му с бира с приспивателни и избягала с всичките пари, които той бил спечелил, като рискувал живота си във Виетнам.

— Майка ми е дама от класа, а? Заряза съпруга и сина си заради истинската любов. Когато си влюбен, не мислиш за последствията. Само любовта има значение за мен — може би съм го наследил от майка ми…

Бащата на Чонхан се заклел, че когато я намери, ще накъса нея и любовника й на парченца и след това ще се самоубие. Претърсил цялата страна сантиметър по сантиметър, след това търсил и в чужбина, преследвал слухове, а у себе си винаги имал нож и цианид. Най-накрая я намерил. Управлявала успешен бизнес за химическо чистене във Филипините заедно с мъжа, с когото била избягала. Но бащата на Чонхан само я погледнал и се прибрал у дома. Не убил съпругата си и любовника й. Дори не докоснал ножа, който носил до сърцето си пет години. Нито се самоубил с цианид, дори не доближил жената, която бил търсил толкова дълго. Не й казал: „Как можа да ми причиниш това?“. Бащата на Чонхан просто гледал отдалече как майка му и новият й мъж простират пране. След това се върнал у дома.

— Един ден моят старец се напи и ми обясни всичко. Каза, че за първи път я виждал толкова щастлива.

Разбира се, може да е имало и друга причина. Дори и най-силните омраза, отмъстителност и гняв с течение на времето намаляват и избледняват напълно, както всичко останало във вселената. Веднъж, когато Чонхан пътува до Филипините по работа, Ресенг го попита дали се е срещнал с майка си. Чонхан го погледна тъжно.

— Какъв е смисълът? — бе казал той. — След всичките усилия, които е положила, за да бъде щастлива, защо да се намесвам и да й съсипвам живота? Всеки от нас трябва да води собствените си битки за щастие.

Бащата на Чонхан беше треторазреден издирвач, но Чонхан бе сред най-добрите. Можеше да намери всеки — абсолютно всеки, стига да е още жив някъде на Земята, а не на Марс — обикновено за не повече от две седмици. Имаше дарба да намира хора, но беше дори още по-добър в следенето им. В света на заговорниците наричаха хора като него сенки. Те следяха целите си, без да бъдат забелязани, снимаха, записваха движенията им и предаваха информацията на някой заговорник. Чонхан ходеше по петите на набелязаните от него хора и никога не го хващаха. Когато Ресенг го попита каква е тайната му, той отвърна:

— Да съм обикновен. Никой не помни обикновените.

Според Чонхан, за да си отлична сянка, са ти необходими ловкост, умение да се сливаш със средата и да увърташ или хубаво прикритие. Не ставаше въпрос да си невидим. Най-важното бе да си човек, когото другите не смятат за необходимо да запомнят.

— За да го направиш, първо трябва да осъзнаеш какво означава „обикновено“. Трябва да станеш олицетворение на обикновеността. Хората не обръщат внимание на обикновените неща и дори да го направят, бързо ги забравят. Но да станеш човек, когото никой не помни, е наистина трудно. Да размиеш присъствието си. Да се движиш леко и незабележимо като пара, докато най-накрая изчезнеш. Да оставиш хората да минават буквално през теб, все едно изобщо не си там, все едно си от въздух. Да се превърнеш в такъв човек е изключително трудно.

— Хм — каза Ресенг и кимна. — Звучи невъзможно.

— Като се замислиш, да станеш обикновен е точно толкова трудно, колкото да станеш специален. Непрекъснато мисля кои неща са обикновени. Дали да си среден на ръст? Да имаш средностатистическо лице? Да се държиш като всички? Да не си нищо особено като личност и да имаш незабележима работа? Не, не е толкова просто. Няма такова нещо като средностатистически живот. Независимо дали е великолепен или посредствен, всеки човек е уникален. Затова е толкова трудно да обичаш по обикновен начин, да си мил по обикновен начин и да напускаш хората по обикновен начин. Плюс това в този вид живот няма любов, няма омраза, няма предателство, няма болка и няма спомени. Той е сух и безвкусен, безцветен и не мирише на нищо. Но познай какво? Този живот ми харесва. Не мога да понасям, когато нещата са прекалено сериозни. Затова се уча как да карам хората да не ме запомнят. Не е лесно. Няма го в нито една книга, никой не го преподава. Всички искат да имат живот, който ги прави специални, който кара другите да ги помнят. Обикновеността, която аз преследвам, означава живот, който никой няма да запомни. Искам забравен живот. По това работя.

На Ресенг му хареса как прозвуча това. Затова бяха станали приятели. Чонхан бе израснал край баща си, беше учил в свободното си време, бе завършил гимназия и университет, където бе следвал геология. Не защото оценките му не бяха достатъчно добри, за да влезе право или икономика, а защото геологията бе първият му избор. Каза, че избрал тази специалност, защото, когато му доскучавало, докато пътувал с баща си, обичал да смуче малки камъчета като бонбони, за да изучава вкуса им.

— Камъните имат вкус?

— Разбира се. Гранитът и гнайсът се различават като сините сливи и лимоните.

— Искаш да кажеш, че си учил геология, за да разбереш повече за вкуса на камъните?

— Може да се каже и така, да, но вероятно трябваше да уча гастрономия.

Ресенг не можеше да си представи как някой може да вземе толкова важно решение по подобна причина. Но Чонхан бе роден оптимист и като че ли не му пукаше. Караше по течението в колежа, посещаваше всички лекции и си получи дипломата. Макар че в съответствие със специалните му умения, никой от състудентите му не го помнеше.

Чонхан винаги беше имал приятелка. И приятелките му се сменяха често. За нормален човек такъв любовен живот би бил работа на пълен работен ден.

— Как така всички момичета те харесват? — попита Ресенг.

— Не е това. Те всъщност не ме харесват. Никое момиче не може да харесва човек, който не съществува.

— Да бе! Виж с колко много момичета си ходил.

— Те просто са самотни. Намират се в такава фаза. И имат нужда от човек, който да им е компания през това време. На моето място можеше да е дърво или саксия. Знаеш моята специалност: да съм тих като саксия — каза Чонхан с усмивка.

Всеки път, когато Ресенг се виждаше с него, си мислеше как той преследва обикновеността. Това беше много необичайна обикновеност. Като лице, което би познал навсякъде, без никога да си го виждал. Лицето на Чонхан вече достигаше нивото на обикновеност, към което винаги се бе стремял: човек беше сигурен, че го е срещал някъде, нещо в него му беше познато, струваше му се отзивчиво. И в същото време той бе толкова обикновен, че трудно биха се намерили думи, с които да бъде описан. Ресенг си представяше, че сигурността и спокойствието, които жените чувстваха край Чонхан, са част от неговата обикновеност. Затова и на тях, и на него им беше толкова лесно да са заедно и толкова лесно да се разделят.

Ресенг си погледна часовника: 2:40 следобед. Жената все още говореше по телефона. Той се върна към досието.

— Мито истинското й име ли е? — попита.

— Така изглежда. По-малката й сестра се казва Миса.

— Мито и Миса? Почва и пясък? Баща им сигурно е имал странно чувство за хумор.

Ресенг подаде на Чонхан фотокопие на вестникарска статия. Беше за семейство, претърпяло катастрофа.

— Какво прави това тук?

Чонхан взе фотокопието.

— Преди двайсет години е имало катастрофа. Родителите й били на предните седалки. Починали на място. Тя и по-малката й сестра били отзад. Оцелели, но гръбнакът на сестра й бил силно увреден и тя се парализирала от кръста надолу. Карал бащата, твърди се, че причината за катастрофата е превишена скорост и употреба на алкохол. Ако се съди по следите от гумите, са се движили с над 220 километра.

— Карал е пиян с такава скорост, докато любимите му дъщери и съпруга са били в колата?

Ресенг прегледа статията отново. Колата била намерена обгорена и смачкана под осемметрова скала до тих малък град в топъл майски ден. Семейството било излязло на излет, което рядко му се случвало. Нямало е причина бащата да кара толкова бързо пиян. Тук определено миришеше на заговор. И то много банален при това. Даже по-лошо — цялата работа беше немарлива. Защо ще набелязват цялото семейство? Ако бащата на тази жена е бил мишената, можели са да го ликвидират сам доста по-чисто.

— Какво е направил баща й?

— Високопоставен държавен чиновник. Имаше нещо съмнително в него, но бях прекалено зает да търся за нея, за да го проверявам.

— Дори зад катастрофата да стои заговорник, защо, по дяволите, ме е набелязала? Тя е била на единайсет, когато това се е случило. Аз съм бил едва на дванайсет! — Ресенг изведнъж се изнерви.

— Защо ми се ядосваш? Просто иди при нея и спокойно й обясни, че си бил на дванайсет по онова време. И дръж ножа настрана, нали разбираш, за да бъде разговорът приятелски.

Ресенг пак провери колко е часът: 2:55. Тя всеки момент щеше да си тръгне от работа. Той върна снимките и досието в плика, стана и си оправи дрехите. Усещаше тежестта на ножа на Чу във вътрешния джоб на коженото яке. Върза и стегна връзките си, за да бъде готов да я последва на мига, щом тя излезе. Виждаше я как се смее вътре в магазина.

Но когато удари три, тя все още беше зад щанда. Не само че не си тръгваше от работа, ами се кикотеше и бъбреше по проклетия телефон десет минути след края на смяната. В бакалията влезе млада жена, която приличаше на служителка на непълен работен ден, но тази зад щанда не даваше никакви признаци, че се готви да си тръгва, макар вече да беше три и трийсет. Ресенг погледна към Чонхан.

— Нали каза, че приключва в три?

— Трябва да си е сменила графика — отвърна Чонхан и се почеса по главата. — Всеки ден през последната седмица си тръгваше точно в три. Просто се опитва да ме изложи.

Нещата се объркваха, когато някой следен решаваше да смени модела на поведение. Това беше дразнещо и изнервящо. Защото точно тогава наемните убийци допускаха грешки. Или следеният сменяше модела си на поведение, или убиецът — своя. И двата сценария свършваха катастрофално. Правеха се грешки, оставяха се фатални улики, заговорът се объркваше. А когато заговорите се объркат, наемните убийци умират. Защо? Когато човек се върне назад към събитията, винаги се оказва нещо много дребно. Забравен у дома портфейл, свършил шампоан сутринта, изскочило от нищото хлапе на велосипед с три колелета на алеята.

Жената все още беше в магазина. Не беше от значение. Нямаше начин Ресенг да убие някого днес. Но въпреки това сърцето му биеше силно. През нервните му окончания се спускаше тревожност. Тя трябваше да си тръгне в три следобед. Ресенг щеше да я проследи. Чонхан щеше бавно да кара след тях с колата си. Малко по-нататък имаше тиха странична улица, където в отрязък от двеста метра нямаше охранителни камери. Тя винаги минаваше по тази странична улица. Ресенг щеше да я потупа по рамото. Ако беше нейна мишена, тя щеше веднага да го разпознае.

— Да отидем на някое тихо място да поговорим?

Ако тя се съгласеше, това щеше да е краят. Нямаше да има нужда от дълги обяснения или заплашителни думи, нямаше да има нужда от ножа.

Ресенг и Чонхан изчакаха в мълчание още трийсет минути. В четири часа Ресенг си сложи слънчевите очила и тръгна решително към магазина.

— Хей, почакай! — извика Чонхан. — Не можеш просто да се втурнеш в бакалията с нож в ръката. Тези места са пълни с охранителни камери!

* * *

— Добре дошли!

Жената покри с длан слушалката и поздрави на висок глас Ресенг. Тонът й беше весел. Ресенг стоеше на вратата и се взираше в нея. Но тя се извърна, без да дава никакви признаци, че го е разпознала, и продължи да говори по телефона. Всички в магазина можеха да я чуят.

— Нали знаеш онази песен: „Ох, влюбен съм в момичето на най-добрия си приятел, какво да правя…“. Да, същата! Докато я пееше, щеше да се разплаче! И непрекъснато удряше дайрето, макар че е балада! Щях да умра от смях… Стига бе! Няма да правя дует с този тип! Но като стигна до втората част на песента, започна да бръщолеви нещо, че гаджето на приятеля му е ударено с чук в главата. Той е едър мъж… Кълна се. Какво бих могла да направя? Прегърнах го и го потупах по рамото. Стори ми се, че трябва. Той облегна глава на гърдите ми и се опита да се преструва, че все още плаче, но аз видях как гледа късата ми пола. Той наистина си помисли, че ме е вкарал в подходящо настроение. А аз си мисля: ти майтапиш ли се с мен?… Е, нали знаеш, нямаше как да не го целуна. Но това не му беше достатъчно… Не, не че не исках, просто не желаех той да си съставя грешно впечатление за мен. Току-що бяхме почнали да излизаме. Друго щеше да е, ако бяхме отишли в хотел. Но в караоке бар? Този тип си нямаше никаква представа… Не, не, не е толкова лош. Имам предвид, че в него има нещо симпатично и ми се струва свестен… Точно така, важно е началото да е добро. Ако си съставят погрешно впечатление, няма връщане назад.

Ресенг все още стоеше на вратата и се взираше в нея. Тя хвърли поглед към него. Той си свали слънчевите очила.

— Изчакай, не затваряй. — Тя покри пак слушалката с длан и обърна глава към Ресенг. — Господине, да ви помогна ли да намерите нещо? — попита напевно.

По лицето й нямаше и следа от страх или подозрителност. Заговорниците винаги разпознаваха лицата на мишените си. Точно както наемните убийци разпознаваха мишените си навсякъде. Веднага щом заговорът бъдеше обявен, те не можеха да се стърпят да не поглеждат снимката на жертвата си всяка свободна минута. От нерви. Лицето на жертвата остава в теб, запечатва се в ума ти за седмици наред, дори и след като я убиеш. Виждаш хора на улицата, които приличат на нея, и подскачаш. Непрекъснато сънуваш кошмари, че я срещаш. Тази жена не беше заговорница. Не беше и наемна убийца. Не беше нищо. Коя, по дяволите, беше тя? Да не би Чонхан да бе сгрешил?

— Господине, с какво мога да ви помогна? — попита тя пак.

— Какво? О. Шоколад! Къде мога да намеря шоколад? — Устата на Ресенг се движеше независимо от волята му.

— Шоколад? Там, вляво, втората полица от долу нагоре. — Гласът й продължаваше да е приятелски.

Защо каза шоколад? Дори не обичаше шоколад. Ресенг отиде до полицата и грабна два сникърса. Беше жаден, затова взе и две спортни напитки от хладилника. Докато затваряше вратата на хладилника, я чу да казва по телефона:

— Хей, нека ти се обадя по-късно. Ще ти разкажа всички подробности лично. — Говореше по телефона от часове, какви подробности може да е пропуснала? Луда работа. Никога нямаше да разбере жените. Постави шоколадовите десертчета и спортните напитки до касовия апарат. — Почитател на шоколада, а? — попита тя.

Ресенг кимна сдържано; не беше в настроение за бъбрене.

— И аз обичам шоколад, но виждам, че купувате „Сникърс“. Опитвали ли сте „Хот Брейк?“

— Какво? — Ресенг се взря в нея.

— „Хот Брейк“. „Сникърс“ е направен по американски вкус, но „Хот Брейк“ е за нашия и не се лепи по зъбите. Предлага най-доброто за тази цена и струва наполовина колкото „Сникърс“, макар, разбира се, непрекъснато да намаляват грамажа, за да запазят цената такава, каквато е била преди десет години, това е тъжната истина, но след като всичко друго поскъпва, предполагам, че не е толкова зле. Та какво мислите? Искате ли да ви сменя единия „Сникърс“ с „Хот Брейк“?

Жената говореше толкова бързо, че Ресенг не бе сигурен какво точно бе казала току-що. Като че ли му съобщи, че харесва повече „Хот Брейк“. Е, и? На кого му пука дали тя харесва „Хот Брейк“ и дали струва наполовина колкото „Сникърс“? Трябваше просто да млъкне и да му вземе парите.

— Колко струва? — попита той и посочи сникърсите.

— Хиляда вона. „Хот Брейк“ е само петстотин вона. — Тя вдигна пет пръста.

Хвърли му игрива усмивка. Ресенг върна единия „Сникърс“ и си взе „Хот Брейк“. Нямаше търпение да приключи с всичко това. Отвори портфейла си.

— Няма да съжалявате. — Жената вдигна юмрук във въздуха. — „Хот Брейк“!

— Много благодаря.

— Ха-ха! Ха-ха! Няма нужда от благодарности! Важното е да споделяме ценна информация със сънародниците си. — Тя се засмя от сърце, сякаш току-що се бяха срещнали насред сибирската пустош.

Когато Ресенг излезе от бакалията, Чонхан бе паркирал отпред със запален двигател. Изглеждаше разтревожен. Ресенг отвори вратата и се качи.

— Какво стана? — попита нетърпеливо Чонхан.

Ресенг хвърли десертчето „Хот Брейк“ в лицето му. То отскочи от челото на Чонхан и падна в скута му.

— Какво е това?

— На какво ти прилича? Шоколадче. Ще те изпълни с братска любов.

Чонхан се намръщи и разкъса опаковката.

— Влезе вътре, сякаш се канеше да заколиш бик с кухненски нож, а се връщаш само с едно шоколадче?

— Всъщност с две. — Ресенг отвори спортната напитка и отпи. — Тя не е заговорница. Определено не е наемна убийца. Не ме разпозна.

— Не те ли разпозна? — На Чонхан като че ли не му се вярваше.

Ресенг кимна.

Чонхан извади керамичната обвивка на бомбата и я разгледа.

— Знаем, че това е направено от аматьор, което означава, че тя не е и експерт по експлозивите. Коя е тогава?

— Сигурен ли си, че е тя? — попита скептично Ресенг.

— Аз да не съм новобранец? Казах ти, че определено е поръчала три от компонентите.

Ресенг се взря в бакалията. Жената говореше с по-младата продавачка, която бе дошла да я смени. След малко по-младата служителка си погледна часовника, поклони се няколко пъти на жената и си тръгна.

— По всичко личи, че поема смяната на момичето — каза Ресенг. — Мили боже, днес обърка графиците на всички.

— Така изглежда, нали? Типично. Защо хората не правят това, което се очаква от тях? Защо объркват плановете на другите? Затова страната ни е толкова изостанала! Нужно е нещо повече от магистрали и небостъргачи, за да сме развита страна. Трябва да имаме и правилния манталитет, по дяволите!

— Какво общо има това с развитите страни? — Ресенг отвори своя „Сникърс“ и отхапа от него.

Очите на Чонхан се разшириха.

— Хей, защо твоето десертче е различно от моето?

— Моето е произведено в САЩ, а твоето — тук. Моето е хиляда вона. Твоето е петстотин.

— Ах, ти, кучи…! — Чонхан се намръщи. — Защо ми купуваш евтино десертче? Знаеш, че предпочитам американските.

Ресенг му подаде своя „Сникърс“. Чонхан се ухили като дете при смяната.

— Разрови се по-дълбоко в биографията й. Работа, родители, по-малка сестра, лабораторията, в която е работила, банковите й трансакции, всичко, което можеш да откриеш.

— Какво? Очакваш да направя всичко това срещу едно пикливо шоколадче? И с какъв бюджет? Цената ми се вдигна, човече! Има едно дребно нещо, наречено пазарна стойност, нали разбираш?

— Приятелят ти е в смъртна опасност, а ти ми мрънкаш за пазарна стойност…

— Добре. Ще го направя, ако продължиш да ме наричаш „батко“. Защото съм прекалено хуманен, за да зарежа малкото си братче в беда. А и погледнато реално, съм две години по-голям от теб.

Ресенг го изгледа мръсно. Не извърна поглед, Чонхан го потупа по рамото, а изражението му казваше: Не разбираш ли от майтап?

— Моля те, батко — каза Ресенг с равен глас.

Чонхан го погледна с престорено отвращение.

— Мамка му, къде е гордостта ти? Ама че си лесен! Наистина трябва да се държиш по-мъжки.

* * *

Когато приключи с покупката на котешка храна и котешки лакомства от магазина за домашни любимци и тръгна към къщи, вече беше тъмно. Ресенг провери пощенската си кутия във фоайето. Сметки и рекламни брошури. Тръгна към стълбите, но някой бе седнал на първото стъпало, беше се привел и изглеждаше полузаспал. Едната му ръка бе превързана, а в другата държеше плик за подаръци от универсален магазин. Ресенг се наведе, за да погледне лицето на мъжа. Беше Минари Пак. Ресенг го хвана за рамото и го разклати. Очите му се отвориха и той се огледа озадачен, след това се прозя широко и стана, мърморейки.

— Какво правиш тук? — попита Ресенг.

— Дойдох да те видя.

— Трябваше да се обадиш преди това.

— Просто реших да се отбия.

— Да влезем.

— Не, не, тук съм си добре.

Минари махна с превързаната ръка и направи гримаса.

— Как са пръстите ти?

— Добре са. Пришиха ми ги обратно. Медицината много е напреднала! Не мислех, че лекарите могат да го направят, макар да отидох веднага в болницата заедно с пръстите, но виж какво стана, залепнаха си като преди. Като опашка на гущер, която пораства пак. Да… опашка на гущер.

Минари промърмори думите „опашка на гущер“ още няколко пъти под носа си, очевидно бе впечатлен от собствената си метафора. Показа превързаната си ръка на Ресенг. После каза:

— А, да, това! — сякаш бе забравил нещо важно. Подаде плика на Ресенг.

— Какво е това?

— Аншоа. Знам колко много обичаш бира. А за бирата няма по-добро мезе от сушена аншоа. Взех я от универсалния магазин, същата е като тази, която дадох на Стария енот. Специална селекция. Много е скъпа!

Минари изглеждаше нервен. Ресенг вдигна едната си вежда. Защо Минари бе дошъл чак дотук, за да му донесе подарък?

— Носиш ми подарък, след като ти отрязах пръстите? Дори не ти дойдох на посещение в болницата. Вече се чувствам много зле.

— О, не, не. Не се чувствай зле. Ние, останалите, трябва да се чувстваме зле заради начина, по който се отнесохме към Стария енот. Това не беше редно. Всъщност той е причината да живеем така добре. Знам колко е бил мил към мен. На незначителните хора като нас никак не ни е лесно. Всеки е затегнал колана до последната дупка, но пак ни е трудно да свързваме двата края. Не че не си знаем мястото или нещо подобно, просто животът не спира да ни притиска.

Минари извади цигара, но му бе трудно да щракне запалката с лявата ръка. Ресенг извади своята и му даде огънче. Минари пое дълбоко дима и го огледа от главата до петите.

— Какво каза Стария енот?

— За кое? За това, че ти отрязах пръстите ли?

— Не, не за това. За отиването ни при Ханджа. Предполагам, че Стария енот вече знае за това. Разбира се, всички сме независими предприемачи със собствен бизнес, затова не бих казал, че сме изцяло под крилото на Ханджа. Въпреки това се чувствам зле.

— Затова ли си тук? Да провериш накъде духа вятърът?

— Не точно — каза колебливо Минари. — Това е само една от причините.

Минари се взираше в уличната лампа, докато довършваше цигарата. На няколко пъти като че ли се канеше да каже нещо, но се спираше. След дълго мълчание той хвърли цигарата и я смачка под подметката си. Имаше нещо клоунско в идеално изгладените му сиви панталони и прекалено лъснатите червени обувки. Погледна към Ресенг с тъжна физиономия.

— Напоследък момчетата говорят, че се надига война между Ханджа и „Кучешката къща“. Истинска война, като едно време. Ще настане хаос. Детективите и прокурорите ще ни напъплят, за да спасят собствените си задници. Отчаяни наемни убийци ще обикалят като кучета и ще се бият с всеки безпричинно. Малкото клиенти, които са ми останали, съвсем ще изчезнат. Ще бъда изхвърлен от бизнеса. Винаги малките хора като нас са преебаните. Ресенг, прекалено стар съм, за да се замесвам в тази битка. Стария енот и Ханджа са корави, амбициозни. Ще направят каквото е необходимо, за да спасят гордостта си. А какво ще стане с нас, които сме по средата? Ако заемем страната на Ханджа, ще трябва да се пазим от Стария енот. Ако само погледнем към библиотеката, ще трябва да се пазим от Ханджа. Ние сме между чука и наковалнята. И казвам ти, прекалено стар съм за това! Уплашен съм! Знаеш, че не съм амбициозен. Просто се опитвам да оцелявам.

— Какво искаш да кажеш?

— Ханджа иска да те види. Просто се срещни с него веднъж.

Ресенг присви очи.

— И ако се съглася?

— Знаеш, че планината не може да има два тигъра. Нека бъдем честни, библиотеката няма шанс срещу Ханджа. Вече не е като едно време. Ако избухне война, всички сме мъртви. Стария енот? Определено мъртъв. И ние с теб също. И Ханджа няма да спечели нищо от това. Положихме толкова труд, за да изградим бизнеса си, но заради тези избори някой друг ще получи признанието.

Ресенг хвърли плика с аншоата в краката на Минари Пак.

— Да не мислиш, че заради тази пиклива аншоа ще ти се размине, задето ми казваш да забия нож в гърба на Стария енот?

Минари изглеждаше шокиран, докато вдигаше плика.

— Не знаеш ли колко е скъпа? — мърмореше той.

Намръщен вдигна плика до ухото си и го разтърси, после го погали, все едно бе антична ваза. След това направи същата тъжна физиономия като преди.

— Не ти казвам да предадеш Стария енот. Просто ти обяснявам как стоят нещата. Библиотеката отдавна не работи в наша полза. Бизнесмените не чакат. Знаеш това. В нашия занаят вече няма такова нещо като лоялност. Доброто старо време? Услуги? С това не се стига далече. Хората винаги отиват при парите. Стария енот се справя, но никога не излиза от библиотеката, затова не знае, че нещата са се променили. Ако избухне война, всички ще заемат страната на Ханджа. Дотук се стигна. Няма да има битка. Затова трябва да се срещнеш с Ханджа. Защото ти си ръцете и краката на Стария енот. Ако разговорът между теб и Ханджа протече добре, няма да има нужда от война. Стария енот ще може тихо да се пенсионира в провинцията и да прекара остатъка от живота си на спокойствие. А ние ще можем да разширим бизнеса си на спокойствие. Всички печелят.

Ресенг си представи генерала в неговата планинска къщичка заедно с кучето му Санта. Някой сигурно му е казал същото, когато се е оттеглял. Премести се на някое спокойно място в провинцията и се наслаждавай на остатъка от дните си. Всички печелят. Какво имаха предвид? Да отглежда цветя, да сади картофи, да си вземе куче и да избере мястото, където ще намери вечен покой? Да се припича под следобедното слънце, докато само клепачите му помръдват, като някой стар и болен слон? Или да отиде в старчески дом, където единствените забавления са да бъбри със старци, с които няма абсолютно нищо общо, безкрайни игри на карти и кражба на камъчета от играта го за нарастващата колекция от безполезни неща. Тези дни щяха да се повтарят до втръсване, докато най-накрая някоя вечер смъртта се промъкне в стаята му като наемен убиец.

Минари Пак все още държеше аншоата. Ресенг погледна нелепо поклащащия се в ръката му плик.

— Просто го вземи — каза Минари. — Специална селекция.

— Дай го на жена си. Или на Ханджа. Не ми пука. Откъде знаеш, че харесвам тази аншоа?

— Щом продължаваш да си такъв инат, Ханджа няма да има друг избор, освен да те премахне.

— Това заплаха ли е? — Ресенг изгледа зверски Минари.

— Моля те, не усложнявай нещата. Няма нужда от тази битка. Казвам ти го като човек на два пъти повече години от теб: по-добре да целуваш задник, отколкото да се държиш като задник.

Минари остави аншоата в краката на Ресенг, извърна се бавно и излезе. Ресенг се взря надолу в плика. И изведнъж си помисли: Стария енот сигурно е много самотен. Бизнесмените, които някога му носеха подаръци за всички празници, му бяха обърнали гръб до един. Сега вече това бе светът на Ханджа. Колко още можеше Ресенг да живее, ако отиде да се види с него? Три години? Пет? Може би повече. Може би дори ще доживее естествена смърт, ако падне на колене и започне да целува задници, както правеше Минари Пак. Нищо лошо няма в това да си доближи лицето до някой задник, разбира се. Не че някога честта и достойнството са означавали нещо за него.

Стария енот обичаше да се шегува, че единствената причина да вземе Ресенг от сиропиталището била, че искал да има на какво да се подпира, когато ходи. Казваше го, за да го дразни, но когато Ресенг се замисляше, виждаше, че в това има известна истина. Той бе патерицата на Стария енот, откакто бе навършил единайсет. Сваляше книги от полиците, вършеше му услуги на месния пазар, предаваше му писмата от някой заговорник без лице, който му пъхаше пликовете под вратата. И след смъртта на дългогодишния асистент на Стария енот — Треньора, Ресенг изпълняваше и всички поръчкови убийства. Ако сега му обърнеше гръб, Стария енот щеше да остане без патерица.

— Предполагам, че това не е най-лошото нещо, което може да се случи на човек от този занаят — промърмори Ресенг.

Когато преди десет години убиха Треньора, Стария енот не направи нищо. Тогава нещата бяха различни: той все още бе на върха. И въпреки това не отвърна на удара, нямаше наказание, нито разследване. Стария енот дори не се разгневи, макар Треньора да бе до него три десетилетия. Просто изми тялото му, по което имаше множество прободни рани, очевидно получени в тежка схватка, и тихо го кремира в пещта на Мечката. Беше мрачно погребение. Ресенг беше единственият опечален освен Стария енот, който заедно с него пръсна праха му от върха на обветрен хълм.

— Няма ли да направиш нещо? — беше го попитал Ресенг.

— Така е при наемните убийци. Не можеш да обърнеш шахматната дъска само защото си изгубил пешка.

Така е при наемните убийци. Това бяха последните думи на Стария енот за човека, който бе до него трийсет години.

Ресенг бе научил всичко от Треньора. Как да борави с огнестрелни оръжия, как да използва нож, как да прави и обезврежда бомби, да поставя капани, да проследява и улавя жертвите си, дори как да хвърля бумеранг. След Виетнамската война Треньора си бе намерил работа в чуждестранна компания, която наемаше професионални войници, и бе пътувал до военни зони по целия свят. Имаше благо лице, заради което бе трудно да се повярва на твърденията му, че е убил стотици хора на бойното поле. И обичаше домакинската работа. Въпреки че тялото му бе огромно, ръцете му бяха измамно сръчни. Сам си правеше оборудването, вършеше всичко внимателно и точно и беше отличен готвач. Особено много обичаше да пере. Използваше всички слънчеви дни без изключение, за да пере на ръка чаршафите и пердетата и да ги простира на въжето в двора. С висяща от устата му цигара и с лице, на което бе изписано пълно задоволство, той наблюдаваше как чаршафите се веят на вятъра и казваше:

— Само ако можех така да изпера и живота си.

Де да можеше наистина така да изпере живота си. Щеше да се ожени за добро момиче, да отгледа деца и да води спокоен семеен живот, да готви, чисти и пере, което толкова много обичаше да прави. Но за нещастие животът не е чаршаф. Не можеш да изтъркаш от него миналото, спомените, грешките и съжаленията. И си умираш с тях. Както бе казал Стария енот, така е при наемните убийци.

Ресенг взе аншоата, опакована като подарък, и се качи по стълбите. Когато отвори вратата, Бюро и Лампа се втурнаха да го посрещнат и започнаха да се галят в краката му. Той напълни две купички с пилешката супа, която им беше купил от магазина за домашни любимци. Котките мъркаха, докато ядяха супата. Ресенг ги потупа по главите.

— Знаете ли как е при вашите посестрими, коравите улични котки? Ако ви изхвърля, вие, страхливки, няма да изкарате и една седмица. Навън е истински ад.

* * *

Котешкото кафене се наричаше „Обичам котки“.

Когато Ресенг седна, Бюро и Лампа започнаха да мяучат в преносимата котешка клетка. Той отвори вратичката. Но те погледнаха към десетките други котки, които се разхождаха наоколо в кафенето, и отказаха да помръднат. Собственичката на заведението му донесе чаша кафе.

— О, я виж кой ни е дошъл на гости. Това Бюро и Лампа ли са? — попита тя развълнувано.

Котките му очевидно се радваха да я видят: те замъркаха и излязоха от клетката. Всички животинки веднага заобичваха собственичката на кафенето. Каква беше тайната й? След като се омъжила, започнала да отглежда повече от двайсет котки у дома си. Но когато броят им нараснал, съпругът й не могъл да го изтърпи и й казал да избира: или той, или котките. И просто ей така тя се развела и се изнесла. На сбирките на посетителите на котешкото кафене разказваше историята през смях отново и отново: „Можете ли да си представите, че ме накара да избирам? Ха!“.

— Най-накрая ги доведе, след като толкова пъти те молех! — възкликна собственичката на кафенето, докато си играеше с котките на Ресенг. — Да не би случаят да е специален?

Ресенг извади от джоба на якето си плик и й го подаде. Тя го погледна въпросително и извади отвътре два чека за един милион вона.

— Ще съм ти много благодарен, ако ги гледаш — каза Ресенг. — Може да останат при теб известно време или много дълго. Също така е възможно изобщо да не се върна за тях.

— Да не би да заминаваш някъде надалече? Да не би да отиваш в чужбина?

— Не чак толкова далече, но не съм сигурен къде ще свърши пътуването ми.

Тя кимна, сякаш разбираше.

— Всички имаме мрачни моменти от време на време — каза и му върна плика. — Разбирам през какво преминаваш, но това не е необходимо. Ще се грижа за котките ти, докато се върнеш.

— Тъй като знаеш през какво преминавам, моля те, вземи парите.

Той наведе умолително глава. Пликът стоеше между тях по средата на масата. Тя го погледна и след дълго мълчание кимна.

— Когато бях на твоите години, и аз веднъж заминах много надалече. Толкова далече, че не мислех, че ще успея да се върна. Но когато човек най-накрая се върне, осъзнава, че не е бил и наполовина толкова далече, колкото се е страхувал, че е бил.

Ресенг потупа Бюро и Лампа, които игриво загризаха ръцете му. Те вече се чувстваха у дома си. Той стана и се сбогува със собственичката на кафенето.

— Късмет — каза тя.

— Благодаря.

Ресенг погали за последно Бюро и Лампа и бавно излезе от „Обичам котки“.

 

 

Ресенг взе такси до сградата на „Л. Лайф Иншуърънс“ в Гангнам. Офисите на Ханджа бяха на седмия, осмия и деветия етаж. Говореше се, че там били регистрирани седемнайсет различни фирми. И сякаш не беше достатъчно иронично, че най-големият изпълнител на поръчкови убийства в страната ръководеше бизнеса си от сградата на международна застрахователна компания, ами и същият този изпълнител на поръчкови убийства управляваше и фирма за бодигардове и фирма за охрана. Но също както закъсала компания за ваксини би оцеляла не като произвежда най-добрата ваксина в света, а най-опасния вирус в света, така и охранителните фирми биха просперирали не като наемат най-добрите експерти по охраната в света, а по-скоро най-опасните терористи в света. Това беше капитализъм. Ханджа разбираше, че светът има склонност да се завива в кръг като змия и да се хапе за опашката като уроборос. И знаеше как да превърне това в бизнес модел и да изтръгне максимални приходи. Нямаше по-добър бизнес модел от този, в който притежаваш и вируса, и ваксината. С едната ръка създаваш страх и нестабилност, а с другата гарантираш безопасност и мир. Такъв бизнес никога няма да потъне.

Ресенг хвана асансьора до седмия етаж. Кабинетът на Ханджа беше на деветия, но за да се стигне до него, трябваше да се слезе на седмия и да се мине през метален детектор от типа, който човек очаква да види на летище. Когато премина през него, алармата запищя. Приближи го служителка в черен костюм и с ръчен метален детектор. Поздрави го учтиво и поиска от него да си вдигне ръцете. Ресенг направи каквото му казаха. Когато се доближи до него, ръчният метален детектор започна да писука. Той бръкна във вътрешния джоб на якето си, извади ножа на Чу в кожената му кания и го остави в кошницата. Тя го погледна шокирана.

— Готвих, преди да изляза. Сигурно съм забравил да го прибера. Толкова съм разсеян — каза той с усмивка.

Разтревожената служителка хвърли поглед зад себе си и към нея се приближи едър охранител с тейзър и пистолет със сълзотворен газ на колана.

— Какъв е проблемът?

Той присви очи и огледа Ресенг от главата до петите. Притиснатите под униформата му гънки от тлъстини заприличаха на Ресенг на пакет кренвирши. Имаше телосложението на охранител в нощен клуб и раменете му бяха напрегнати. На Ресенг донякъде му стана жал за него, когато му подаваше визитката със златисти букви на Ханджа.

— Имате ли уговорка?

— Не.

— За кого да предам?

— Кажи му, че съм от „Кучешката къща“.

След кратко чакане към него си приближи жена и се представи като секретарката на Ханджа. Тя имаше изискан вид на интелектуалка. Поведе го към отделен асансьор, който обслужваше само трите етажа, наети от Ханджа; слязоха на деветия и влязоха в стая, на която пишеше „ВИП приемна“.

Той седна, а секретарката го попита делово:

— Да ви донеса ли нещо за пиене? Чай, кафе, вода? Имаме и алкохол, ако предпочитате.

— Не благодаря. Пих точно преди да дойда тук. Забранено ли е пушенето в тази стая?

Той се огледа. Нямаше пепелници.

— Според правилата — да. Цялата сграда е зона, свободна от тютюнопушене.

Ресенг се намръщи, а тя му се усмихна тайнствено. И каза със смекчен тон:

— Е, правилата са за това, за да се нарушават.

— В такъв случай бихте ли ми донесли пепелник?

— Шефът ще може да ви приеме чак след трийсет минути. Имате ли нещо против да изчакате?

— Не, няма проблем — каза той и кимна.

Когато пепелникът пристигна, Ресенг запали цигара и се огледа из просторното помещение. В тон с минималистичните предпочитания на Ханджа тук нямаше никаква декорация освен една-единствена картина на стената. Ресенг взе пепелника, отиде до прозореца и погледна навън. Всичките десет платна на бул. „Техеран“ бяха пълни с коли. Стори му се странно: луксозното седалище на бизнес за наемни убийства се намираше в сърцето на Република Корея. Фактът, че офисите на Ханджа бяха на тази улица с космически наеми, означаваше, че икономиката на страната отчаяно се нуждае от наемни убийци.

Ресенг беше на третата си цигара, когато Ханджа най-накрая влезе.

— Извинявай за това. Наистина можеше да се обадиш предварително. Така нямаше да се налага да чакаш.

Ханджа се опита да изрази с лицето си съжаление, но резултатът беше по-скоро ужасяващ, отколкото извинителен. Той седна на дивана, когато секретарката му се върна.

— Не искаш ли нещо? Аз ще пийна. Не всеки ден ми идва такъв специален гост.

Звучеше по-весело от обикновено. Секретарката му погледна към Ресенг, който се колебаеше. Това странно гостоприемство го караше да се чувства некомфортно.

— Имате ли „Джак Даниълс“? — попита той секретарката. Тя кимна.

— И за мен същото — каза Ханджа. — С лед.

След като жената излезе, Ханджа продължи да се оглежда нервно из стаята, сякаш очакваше в нея да е и още някой. Опитваше се да го представи като вълнение и добро настроение, но не му се получаваше. Като се имаше предвид, че бяха на негова територия, където той командваше, чия мишена би могъл да бъде? Ресенг изведнъж усети, че няма търпение да разбере. Двамата седяха в неловко мълчание, докато секретарката се върна с питиетата.

— Наистина се радвам, че си тук. Тревожех се, че няма да дойдеш.

Ханджа вдигна питието си за наздравица, но Ресенг не му отвърна със същото. Ханджа погледна самотната си възвисила се чаша и отпи неловко.

— Какво искаш? — попита направо Ресенг. — „Кучешката къща“? Живота на Стария енот?

Ханджа наведе глава и се засмя.

— За какво ми е някаква си мухлясала библиотека, пълна с книги втора употреба, или животът на някакъв сакат старец?

— Така говорят всички.

— Плюя на тези клюки.

Ханджа вдигна чашата си, отпи и каза:

— Знаеш ли, Стария енот ме е научил никога да не убивам, освен ако не ми платят достатъчно. Чест, вяра, приятелство, лоялност, отмъщение, любов, авторитет — нито една от тези причини нямат значение, защото никой свестен поръчител няма да убие, освен ако няма да спечели от това. Каква ще ми е печалбата, ако убия Стария енот? Имам предвид, да, ще имам известна полза. По-малко главоболия като начало. Но като цяло, като тегля чертата, няма да получа нищо от това. На Стария енот може и да му се иска, но аз не съм глупав.

— Не ми пука за твоите сметки.

— А би трябвало. Твоето убийство би ми донесло солидна печалба. Както и убийството на приятелчето ти Чонхан. — Ханджа допи чашата си.

— Нямах представа, че съм толкова ценен — каза Ресенг и също отпи. Специфичният аромат на „Джак Даниълс“ изпълни синусите му.

Ханджа се подсмихна срещу него.

— Не си съставяй грешни впечатления. Не си. Просто заемаш уникално положение.

— И какво е то?

— Големите пари са в политиката. Но дъртаците, които дърпат конците, отказват да се доверят на друг освен на Стария енот. Изпитват някаква носталгия към библиотеката. Или може би нямат доверие на нищо, което е под сто години. Но и в двата случая това е смешно. Откога традицията има значение за поръчителите? Но старците са си такива. Подозрителни са и мразят промяната. Много е изнервящо, но какво да се прави? Такава е реалността. Това, от което имам нужда, е мъртъв Чжуге Лян.

Ресенг го погледна въпросително.

— В битката в долината Ужан — обясни Ханджа. — След като генерал Чжуге умира, армията му изработила дървена статуя, която приличала на него, и с нея заблуждавали воините на Сима И, че той още е жив, и ги плашели. Жив Чжуге Лян е прекалено — няма начин да знаем какво би направил. Ако Стария енот просто си стоеше тихо и кротко в „Кучешката къща“, нямаше да имам никакви оплаквания. С теб сме израснали там и е логично ние да продължим делото на дъртия пръдльо. Сладък малък бизнес. Но проблемът е, че ти не го оставяш да почива в мир.

— Да почива… в мир. — Ресенг бавно повтори думите.

— Ти си неговите ръце и крака. Онзи нещастник Чонхан е неговите очи и уши. Непрекъснато му носи информация — като майка врабка, хранеща с червейчета малкото си врабченце — а ти тичаш наоколо и му бършеш задника. Ще бъда честен. Доста се издразних, че донесе стария генерал в урна.

— Е, и? — изгледа го злостно Ресенг.

— Е, и? — отвърна подигравателно Ханджа. — Убийството на Стария енот няма да донесе повече работа, но в същото време няма как да не довърша това, което съм започнал. Какво да се прави? Наистина е трагично, но трябва да премахна нещо. Понякога, за да се запази тялото живо, трябва да отрежеш някоя негова част. Като ръка или крак… или ухо.

— Затова ли уби Треньора?

Лицето на Ханджа почервеня. Той помълча известно време, като се галеше по брадичката.

— Ти май още не знаеш каква е разликата между това, за което може да се говори, и това, за което не може.

Ханджа се канеше да каже още нещо, но се спря. Вдигна телефона и поиска от секретарката да му донесе още една чаша уиски. Тя влезе, остави новата чаша и изнесе празната. Ханджа отпи.

— Знам, че не ме харесваш заради това. Той ти беше като баща, а на мен — като по-голям брат. Научих всичко, което знам, от Треньора. Но светът е много по-сложен, отколкото си мислиш. Трябва да правим всичко необходимо, за да оцелеем на това непонятно място.

— Не ми пука какъв е светът. Какво печелиш, като избиваш членове от семейството? Възможността да си позволиш лъскав офис?

Ханджа го изгледа злостно.

— Не ми казвай, че ни смяташ за истински роднини. Кой от нас има кръвна връзка? Ти и Стария енот? Аз и Стария енот? Това е някакъв шибан майтап. Знаеш не по-зле от мен, че ние сме просто неговите патерици, които използва и захвърля. Изглеждаш объркан, затова ще се опитам да ти обясня всичко ясно: ако сега бъдеш намушкан и откаран при Мечката, на Стария енот няма да му мигне окото. Просто ще си намери нова патерица. Разбрах го преди двайсет години. Но ти, момчето чудо, все още не го проумяваш.

Ханджа отпи отново. Ресенг се намръщи. Ханджа се обърна към прозореца. Изглеждаше раздразнен, разговорът очевидно не вървеше така, както се бе надявал. Телефонът звънна.

— Добре. Кажи, че ще бъда там след десет минути.

Затвори. Ресенг запали цигара. Ханджа погледна часовника си.

— Беше Б, от Народното събрание. Неговият син идиот непрекъснато загазва, но този път си е получил заслуженото. Затворил момиче в хотелската си стая, опитал се да си натъпче пишката в устата й, но тя го ухапала. Забила зъби толкова силно, че след това онази му работа висяла само на кожичката. Браво на нея. — Ханджа погледна палаво Ресенг. — Предполагам, че пишка не се пришива обратно толкова лесно като пръст, а? Преди няколко дни Б дойде при мен да плаче за скъпото си синче, зеницата на окото му, единствен син на единствен син на единствен син, с отхапана пишка и без надежда да продължи рода. Хвана ме за ръката и каза, че съм единственият, който може да оправи нещата. Беше много позорно! Както ти каза, държа този лъскав офис в сърцето на Гангнам и по всичко личи, че живея добре. Но наистина, какво бих могъл да направя? За да свържа двата края, трябва да му ближа раните. Щом народен представител от Република Корея може да ми покаже мръсното си бельо, тогава как нисш предприемач като мен да каже: „О, не, никога не бих паднал толкова ниско“. Бих бил прекалено уплашен! Животът ми не е по-различен от този на всички останали. Затова трябва да забравиш гордостта си и да дойдеш при мен. Не искам от теб много. Просто си стой в библиотеката, но ми се обаждай, щом се появи работа.

Ханджа беше впил очи в Ресенг. Ресенг пушеше и мълчеше. Усмивката на Ханджа изчезна и изражението му стана сериозно.

— Изборите наближават — каза той. — Това е чувствително време. Всички се щурат наоколо и се опитват да вземат своя пай. Може да станат фатални грешки. Знаеш ли, че „Д Груп“ има над двайсет подразделения, но на държавните обвинители им трябваха по-малко от шест месеца, за да я разсипят? Единственото й престъпление бе, че отказа да финансира политическа партия за изборите. Затова, ако хора като нас допуснат грешка, ще бъдат мъртви и разсипани, преди да паднат на земята. Само като си помисля това, и ме заболява главата. Така че не усложнявай нещата. Не искам да те убивам, но ако продължаваш да се съпротивляваш, няма да имам друг избор.

— Все още не знаем кой ще свърши с нож в корема — каза тихо Ресенг.

— Прав си. Не знаем. Но няма как да си в този занаят, ако не си готов в някакъв момент да бъдеш намушкан с нож. Ти готов ли си?

Телефонът пак иззвъня.

— Идвам веднага — каза Ханджа и затвори. — Трябва да вървя. Дръж се прилично. И предай на приятеля си Чонхан какво ти казах.

— Ти ли сложи бомба в тоалетната ми?

Ресенг зададе въпроса, докато Ханджа излизаше. Ханджа се обърна, изглеждаше объркан. След секунда се овладя и на лицето му се изписа наранена гордост.

— Да ти приличам на човек, който има време да си завира ръката в мръсната ти тоалетна?

И затвори вратата зад себе си. Ресенг седна и допуши цигарата си. Умът му бе препълнен с мисли. Загаси цигарата и слезе с асансьора до седмия етаж. Жената в черния костюм взе ножа на Чу от полицата и му го върна. Пакетът кренвирши се взираше в него и се опитваше да изглежда корав. Когато Ресенг сведе поглед към ножа на Чу, го налегна чувство на срам. Прибра го в джоба си. След това слезе с асансьора до първия етаж и изскочи от сградата. Нямаше търпение да се махне оттам.

* * *

Прибра се у дома. Но Бюро и Лампа ги нямаше, за да се погалят в краката му, когато влезе. Постоя за кратко на прага, като се взираше с празен поглед в апартамента. Липсваха само двете котки, но домът му се струваше празен. Свали си обувките и влезе. Празните котешки чинийки бяха под масата. Той се вгледа в тях за миг, отвори шкафа, извади котешка храна и напълни паничките догоре.

Реши да си вземе гореща вана. Макар да не бе свършил кой знае какво, се чувстваше изтощен и тялото го болеше, сякаш го бяха били с чук. Докато гледаше как парата се издига над ваната, се почувства безпомощен, непотребен. Сякаш беше бурмичка, изплюта от часовник, бурмичка, която някога е била неотделима работеща част, а сега гледа как сложният вътрешен механизъм продължава да тик-така и без нея.

Всеки път, когато Ресенг се прибираше след убийство, го обземаше особена инертност. Нямаше представа защо. Не беше от вина, нито неудоволствие или самопрезрение, беше си чисто и просто инертност. Всепроникващо чувство, че вече не може да бъде отговорен за никого, да не говорим за самия себе си. Всичко му се струваше прекалено трудно — разговорите и смехът с други хора, запознанствата с жени и ходенето по срещи, намирането на хоби, сглобяването на лодка играчка, дори приготвянето на вечеря. Единственият живот, който можеше да понесе, бе да пие бира, докато се напие, да се взира през прозореца с разфокусиран поглед и да лежи в леглото и да зяпа тавана и тапетите, докато вече не може да понесе глада, да грабне каквото има в хладилника и да заспи. Само това му се струваше естествено. Мислеше си, че би било наистина странно, ако човек, който си изкарва прехраната с убийства, се почувства съживен от работата си.

Докато лежеше в горещата вана и гледаше кондензираните капки по тавана, Ресенг размишляваше върху сметките на Ханджа, Стария енот и Минари Пак. Всеки имаше свой собствен подход към тях. Дори и най-незначителните търговци на месния пазар, взаимозаменяемите и уморени убийци, които биха паднали до самото дъно — всички те правеха своите сметки. И независимо дали накрая сметките им излизаха, те бяха в основата на техните амбиции, движения, страхове и убийства. Сграбчи шепа сапунени мехурчета, плаващи във ваната, и се почуди какви ли са сметките на Стария енот. Изобщо не му се струваха логични.

Потопи главата си под водата. И започна да пресмята колко хора бе убил. Докато го правеше, край него като лоша миризма се разнесе усещане за провал.

 

 

Чонхан се появи около полунощ. Звънецът събуди Ресенг от дълбок сън. Той отвори вратата с полузатворени очи. Чонхан изглеждаше раздразнен.

— Спиш ли? Сигурно е хубаво. А през това време аз подскачам от място на място като жаба в тиган. — Той се огледа, когато влезе в апартамента. — Бюро! Лампа! Излезте с тъпите си имена и елате. Знам, че сте закопнели за господин Красавеца, и ето ме тук!

Чонхан погледна в котешката катерушка, под дивана и зад пердетата.

— Къде са момичетата? Защо изведнъж са станали толкова срамежливи?

— Занесох ги другаде.

— Къде?

— На по-добро място.

— И кое място би могло да бъде по-хубаво от любящата прегръдка на господаря им?

— Ако ме убият на улицата, ще умрат от глад.

Чонхан се взря шокиран в Ресенг, после се засмя.

— Ама че си идиот! Никой няма да… Не се тревожи. Батко ти направи много подробно разследване.

Той извади кафяв плик от чантата си и го сложи на масата.

— Чувал ли си за доктор Цигьон Канг? — попита Чонхан.

— Криминалният патолог?

— Да, работи в Националната служба по съдебна медицина отдавна. Оказва се, че е бил заговорник. Винаги съм се чудил за него. Всеки път, когато видех снимката му във вестника, имах някакво странно усещане.

— Защо?

— Онова място има притеснителна история. Навремето, когато всичките онези тъпи военни са били на власт, не са имали нужда от сложни заговори, само от подписи.

— Подписи?

— Не са наемали изкусни заговорници, защото просто убеждавали съдебните лекари да подпишат фалшиви смъртни актове. Хората от Агенцията за планиране на националната сигурност можели да пребиват хората, когато си поискат, но ако съдебният лекар впишел самоубийство като причина за смъртта — случаят бил приключен! Доста по-лесно им е било, отколкото на заговорниците в днешно време, които откачат да не оставят и най-малка улика след себе си. Както и да е, та така онези типове влезли в занаята. Първоначално съдебните лекари нямали избор, освен да подписват документите, защото трябвало да мислят за съпругите и децата си, а военните имали толкова много власт. Но после потънали в това, затъвали все повече и повече. Да не мислиш, че поръчителите просто щели да ги оставят да се измъкнат? Знаеш ги какви са.

— Но какъв е случаят с този доктор Канг?

— Мито, жената от бакалията, била негова лабораторна асистентка.

Ресенг кимна.

— Получавам представа.

— Само представа? Отговорът е точно там. С кого си мислиш, че би работил големец като доктор Канг? Минари Пак? Да бе! Той би работил с Ханджа или Стария енот. Но след като Стария енот на практика е в пенсия, най-вероятно е бил заговорник на Ханджа.

Ресенг запали цигара. Не беше убеден за Ханджа и Стария енот. Освен това пътищата им с доктор Канг никога не се бяха пресичали. И дори да се е случвало, защо заговорник от неговия ранг би си правил труда да поставя бомба в тоалетната на някакъв нисш наемен убиец?

— С какво се занимава доктор Канг напоследък? — попита Ресенг.

— Наскоро е умрял.

— Умрял?

— Да, казват, че било самоубийство. Можеш ли да повярваш? Някой, който цял живот официално представя убийства за самоубийства, сам отнема живота си. Подозрително, нали?

— Как е умрял?

— Скочил от покрива. Или някой го е хвърлил от покрива. Тежи над сто килограма, така че този някой трябва да е бил доста силен.

Чонхан му подаде снимки, направени на мястото на скорошния инцидент. Мъж с наднормено тегло проснат на земята като купчина мокра глина. Черепът му беше строшен, а дясното рамо и врата му бяха счупени толкова лошо, че главата му бе обърната на обратно. Локвата кръв около него беше тъмночервена и се открояваше до снежнобялата престилка, която все още бе носил, когато е умрял. А още по-странно бе, че върху засъхналата кръв имаше само един чехъл.

— Паднал е само от петия етаж, но виж каква бъркотия — каза Чонхан. — Нали знаеш, колкото са по-едри… Имал е добър апетит за човек, който по цял ден е правел аутопсии. Не е много висок, така че наистина се е отказал да се грижи за себе си. Трябвало е да внимава какво яде.

— Откъде взе снимките?

— Откъде мислиш? От ченгетата. Те в наше време са мили хора.

— Самоубил се е по чехли. — Ресенг килна глава. — Официалната причина за смъртта е самоубийство, така ли?

— Знаеш какви са ченгетата. Биха направили всичко, за да си облекчат работата. Освен това е оставил предсмъртно писмо и няма признаци, че е бил убит.

— Какво се казва в предсмъртното писмо?

Чонхан прелисти книжата и извади един ксерокопиран лист.

— Съжалявам за всички животи, които съм съсипал, и за всички хора, които съм наранил. Срамувам се от себе си — прочете той.

— Криза на съвестта? — каза Ресенг.

— Ха! Този човек никога не е имал съвест. Хората на погребението му изглеждали така, сякаш празнуват. Все едно били на сватба.

Ресенг дръпна от цигарата си. Заговорниците понякога се превръщаха в мишени. И те допускаха грешки, също като наемните убийци. Оставяха улики, залавяха ги. Но винаги ги елиминираха тихо. Защото, за разлика от наемните убийци, които нямат никаква информация за предоставяне, колкото и да ги разпитваш, когато някой заговорник излезе наяве, същото се случва и с миналото, което е погребал. Заговорниците трябваше да бъдат убивани по-внимателно, по-скрито и по-тихо от останалите мишени. Това беше неписаният закон на този свят.

— Кой го е убил? — попита Ресенг.

— Мисля, че е била тя.

Чонхан вдигна снимката на Мито. Ресенг се изсмя.

— Да бе, дребничката приказливка не би имала никакъв проблем да убие мъж с такива размери. Нека позная — повалила го е с удар с „Хот Брейк“ в главата и е повикала огромното си гадже, за да го хвърли от покрива? Добре. Да кажем, че е тя. Защо ще го прави?

— Не знам, но има нещо много, много съмнително в нея. Двамата с теб знаем, че заговорниците никога не използват истинските си имена. И държат всичко отделно — адреса, на който получават пощата си, тайното скривалище, където замислят заговорите си, секретните срещи с поръчителите — все различни места, за да не разкриват всичко наведнъж. Освен това на всяко място използват различно име. Но тази жена е поръчала бомбата на свое име.

— Може би доктор Канг е използвал нейния адрес?

— И защо да го прави, след като има повече от достатъчно фалшиви имена и ЕГН-та?

Ресенг се взря в снимката на Мито, лицето й бе обърнато към небето и се усмихваше. Изглеждаше наивна, почти простовата. От онзи тип момичета, които пищят при вида на хлебарка. Не можеше да повярва, че тя стои зад всичко това. Дори и Чонхан да беше прав, нищо не се връзваше. Като се имаше предвид какъв е бил животът на доктор Канг, той сигурно е имал много врагове. Мито можеше да е един от тях. И да го е убила заради това. Но какво общо имаше това с Ресенг и бомбата в тоалетната му? Не се връзваше.

— Мисля, че просто си падаш по нея — каза Ресенг и хвърли снимките на масата. — Насочил си се по грешна следа.

Чонхан изглеждаше изнервен.

— Не я познаваш. Тя е плашеща. Според хората, които работят на пазара, където е израснала, не се спирала — доставяла мляко, вестници, вършела услуги на всички, от рибния магазин до зарзаватчийницата — за да издържа сестра си, която била на инвалидна количка, и за да завърши образованието си. И през цялото това време имала отлични оценки. Всички, с които се срещнах, не спираха да я хвалят и да казват, че е пратена от небесата. Казваха, че била толкова умна, хубава, мила, честна и трудолюбива, че всички отделяли всеки месец по малко пари, за да й помагат да си плаща образованието. И макар всяка сутрин да ставала призори, за да работи на пазара, пак завършила медицина с най-висок успех във випуска си. Това наистина е плашещо!

Чонхан определено изглеждаше влюбен.

— Момичетата, които завършват първи по успех, са плашещи?

— О, я стига, не това имах предвид. Исках да кажа — защо ще работи като асистентка на заговорник? Тежките времена са свършили. Влязла е в най-добрия медицински институт на Корея.

— Да следваш медицина е скъпо. И заговорничеството е лесен начин да изкараш много пари.

— Но тази жена, Мито, не е толкова проста. Следил съм хиляди хора. Излизал съм с десетки жени. Общо взето, имам докторска степен за жените. Защо не ме разбираш?

— Добре. Тогава защо такава честна, трудолюбива жена ще убие лекар и ще постави бомба в тоалетната ми? Това не се връзва.

— Не, все още нямаме цялата картина. Но скоро ще я имаме. Усещам го.

Чонхан порови в чантата си и извади карта. Подаде я на Ресенг.

— Какво е това?

— Оградил съм най-вероятните локации на скривалищата на доктор Канг и Мито. Трябва да ги провериш.

— Ами ти?

— Имам си планове. Ще се върна след седмица.

— Какви планове?

— Тайна — ухили се Чонхан.

— Отиваш на почивка с някое момиче, докато животът на приятеля ти виси на косъм? Коя е този път?

— След като котките ти вече ги няма, тук не е забавно. Знаеш, че се разбирам по-добре с жени — пошегува се Чонхан, докато си събираше чантата и си обуваше обувките. Маратонките не бяха толкова стари, но задната им част вече бе износена.

— Да не би да изпълняваш поръчка на Стария енот? — попита Ресенг.

— И какво, ако е така?

— Днес се видях с Ханджа. Не знам дали е заради наближаващите избори, но е станал още по-голям задник от обикновено. Каза, че ако не се спрем, ще трябва да ни убие. Че аз съм бил ръцете и краката на Стария енот, а ти — неговите очи и уши. Голям майтап. Както и да е, след случилото се със стария генерал Ханджа е доста ядосан и иска да се снишим, докато преминат изборите.

— О, да не би нашият малък Ресенг да е уплашен? Ако се връзваш на всеки блъф в този занаят, как ще оцелееш?

— Този път е по-лошо. Той ще се успокои, след като преминат изборите, така че не прави нищо дотогава.

— Нали знаеш как на Стария енот му става много скучно, когато не му доставя вестника? Освен това дъртата лисица Ханджа няма да се захване с нищо сега. Блъфира. Просто иска да те уплаши. Така че спри да се тревожиш и върни котенцата. Без дамите тук не е същото. Не мога да повярвам, че великият Ресенг е евакуирал котките си заради някаква мъничка бомба в тоалетната си. Не мислиш ли, че преиграваш?

По средата на пътя към вратата Чонхан се спря и се обърна, сякаш току-що се бе сетил за нещо. Разкопча си колана и си свали джинсите.

— Хей, виж това. Мъжко бельо „Скорпион“! Купих ги за сто и седемдесет хиляди вона. Виж — кристализиран нефрит и жълта глина, които излъчват инфрачервени лъчи за максимална издръжливост. Все едно съм с гащите на Супермен.

Ресенг гледаше като ударен от гръм, след това каза:

— Собственикът на магазинчето на ъгъла носи същите.

— Така ли? Обзалагам се, че ги намира за страхотни, нали?

— Толкова добре му се отразиха, че получи удар.

Чонхан се намръщи, докато си вдигаше джинсите.

— Не знам защо очаквах продуктивен разговор с човек, чиято цел в живота е да умре девствен. Изчезвам.

Ресенг се ухили, докато го гледаше как се отдалечава, като си върти задника.