Холи Блек
В най-потайните дебри (5)

Пета глава

Някога, преди много години, едно момиченце намери труп в гората.

Родителите се отнасяха към малката и брат й със същото великодушно пренебрежение, което проявяваха към трите котки и ловджийското куче, наречено Уиски, живеещи заедно с тях в малката къща. Често канеха на гости дългокосите си приятели рокаджии, пиеха вино, устройваха си джем сешъни с китарите си и до среднощ водеха разговори за изкуство, без да забележат, че мъничетата им щапуркат насам-натам без гумирани гащички. Случваше се да рисуват часове наред, прекъсвайки само за да приготвят шишета с адаптирана бебешка храна и да пуснат в пералнята дрехите си, които дори и чисти леко миришеха на терпентин. След като децата поотраснаха, се хранеха с останките в чините на възрастните, играеха си в калта в градината и се къпеха само когато някой ги сгащеше и ги хвърлеше в плиткото езерце.

Като се замисляше след години, детството й изглеждаше като прекрасен, макар и позамъглен спомен за това как се гонеше с брат си и с кучето из гората, облечена с дрехи, подарени й от някого, и си плетеше венчета от маргаритки. С Бен тичаха чак до стъкления ковчег, тананикаха песнички и разказваха приказки на заспалото рогато момче и се прибираха у дома късно вечерта, капнали от умора, като диви зверчета, връщащи се в бърлогата си.

Мислеха се за деца на гората, често пълзяха около езерата и се криеха в хралупите на изсъхнали дървета. Понякога с периферното си зрение долавяха движение или чуваха смях, идващ едновременно от всички посоки и отникъде, и знаеха, че са били близо до Неземните. Знаеха, че трябва винаги да си носят талисманите и по шепа пръст в джобовете, и да са недоверчиви, но и любезни с непознати, защото може да не са хора. Само че едно беше да знаеш, че Неземните са опасни, и съвсем друго — да намериш тленните останки на Адам Хикс.

През този ден Хейзъл се беше облякла като рицар — вместо плащ беше наметнала синя плажна кърпа, поясът й беше от дълъг шал. Докато тичаше, червеникавата й коса се развяваше зад гърба й и изглеждаше като златна под лъчите на бавно спускащото се към хоризонта слънце.

През целия ден с Бен се бяха сражавали с мечове. Неговият беше пластмасово копие на меча на Хи Мен, купен от майка му на старо заедно с книга за рицарите на крал Артур, в която се разказваше за сър Пелинор (за когото се предполагаше, че бил Непокорен, преди да отиде при крал Артур) и за сър Гуейн (урочасан от една ужасна жена, който развалил магията и си го върнал на проклетницата), освен това в нея бяха описани рицарските добродетели: сила, доблест, вярност, учтивост и преданост.

И Хейзъл искаше меч, но получи кукла, която пишкаше, ако я напълниш с вода и й натиснеш корема. Бен се фукаше с по-хубавия си подарък, тичаше след сестра си и с пластмасовото оръжие избиваше от ръцете й пръчките, с които тя се опитваше да се дуелира. Накрая на Хейзъл й писна, разрови се в работилницата на баща си, намери ръждясал нож мачете и с него удари така силно оръжието на Бен, че го счупи. Той хукна обратно към къщата, за да го залепи, а тя победоносно затанцува.

За да убие времето, започна да сече с мачетето сухите папрати, въобразявайки си, че са страшните чудовища от легендата, които се крият в най-потайните горски дебри. Дори прошепна няколко строфи от заклинанието, чувствайки се безкрайно смела.

След малко й омръзна; реши да си набере къпини, затова затъкна мачетето в пояса си и заподскача сред високите тръстики. Отначало Уиски вървеше по петите й, после се затича напред. След няколко секунди залая.

Адам Хикс лежеше на калния бряг на езерото Уайт, устните му бяха посинели. В празните му очни кухини, взиращи се в небето, гъмжаха белезникави личинки, напомнящи мънички перли. От кръста надолу беше потопен във водата и тъкмо тази част от тялото му беше изгризана. От плътта, накъсана на ленти, полюшващи се във водата като ивици плат, стърчаха бели кости. Хейзъл надуши гадна миризма както когато една нощ забрави на кухненския плот сурова кайма за хамбургери. Кучето тичаше напред-назад, душеше мъртвеца и лаеше, сякаш мислеше, че така ще го събуди.

— Веднага ела тук! — опита се да извика тя, но от гърлото й се изтръгна само шепот. Бен надали беше тръгнал обратно към езерото. Беше сама. С кучето и с мъртвеца.

Побиха я тръпки, затрепери като лист.

Семейството на Адам се беше заселило във Феърфолд преди година, следователно момчето и родителите му не бяха туристи, но и още не ги смятаха за местни. Неопределеното им положение беше опасно, защото изкушаваше Неземните — самите те неопределени създания от зора и здрач, от светлини и сенки, съществуващи на границата между напълно и почти.

Хейзъл се втренчи в зеленикавата вода, опитвайки се да не гледа празните очни кухини на Адам, и си спомни рицарите в книгата, която беше чела сутринта. Напомни си, че е една от тях и се насили да не повърне.

Кучето лаеше все по-силно.

Тъкмо когато се опита да го прогони, в глезена й се вкопчи влажна ноктеста ръка. Тя изпищя и докато изваждаше мачетето, затъкнато в пояса й, започна да тъпче със свободния си крак ръката, белезникава като крастава жаба. Вещицата изплува от мътната вода — съсухреното й лице напомняше череп с млечнобели очи, дългата й зелена коса се носеше по повърхността на езерото. Допирът на ръката й пареше като студен огън.

Хейзъл замахна с мачетето, но чудовищната жена я дръпна за крака. Момичето се строполи по гръб на земята. От трупа на Адам се вдигна черен облак от мухи. Хейзъл почувства, че вещицата я влачи към водата — ужасно се страхуваше, същевременно изпитваше и друго, макар и смътно чувство — удовлетворение. Явно й беше разрязала бузата, защото от дълбоката рана течеше кръв.

— Какво малко момиченце! — изхриптя вещицата. — Колкото едно залъче. Ама май си станало жилаво от търчането. Я по-спокойно, мъниче.

Хейзъл стисна клепачи и с все сила замахна с мачетето. Зеленокосата изсъска като котка, сграбчи острието, без да обръща внимание на нарезите в пръстите си, изтръгна меча от ръката на момичето и го хвърли в езерото. Стомахът на Хейзъл се преобърна, като го чу как цопна във водата.

Уиски захапа ръката на вещицата и заръмжа.

— Не! — извика момичето! — Недей! Остави я!

Кучето обаче не се отказа, дори захапа по-силно и замята глава. Дяволската жена вдигна високо дългата си зелена ръка. Кучето увисна на нея, зъбите му се бяха впили в плътта й чак до костта. Зеленокосата рязко свали ръката си и го удари в земята, сякаш беше леко като перушинка. Кучето вече не ръмжеше, не помръдваше. Лежеше на брега като счупена играчка.

— Не-е-е-е-е-е! — изстена Хейзъл, опита се да придърпа към себе си животинчето, но то беше твърде далеч. Пръстите й напразно гребяха калта и оставяха дълбоки дири.

Внезапно чу приглушена музика — пан-флейтата на Бен! Преди седмица си я беше окачил на шията на мръсна връв, обявил се беше за бард и оттогава не я беше свалил.

Твърде късно, твърде късно…

Хейзъл се опита да се изтръгне от хватката на вещицата и да изпълзи до кучето, но онази почти я беше завлякла в езерото.

Пръски вода бликнаха като фонтан, докато момичето се съпротивляваше и се бореше за живота си.

— Бен! — извика, гласът й беше прегракнал от страха. — Бен!

Музиката вече звучеше по-близо — толкова прекрасна, че дърветата се навеждаха, за да я чуят по-добре, и толкова безполезна! Хейзъл се разрида — от страх и от безсилие, които прераснаха в паника. Защо брат й не престане да свири и не й се притече на помощ? Не чува ли виковете й? Краката й се потопиха във водата, слузестата тиня полепна по кожата й. Тя си пое въздух, подготвяйки се да го задържи колкото е възможно повече в белите си дробове. Дали удавянето е болезнено? Остана ли са й сили да се съпротивлява?

Внезапно вещицата отпусна хватката си. Хейзъл се измъкна на брега и чак когато прескочи някакъв дънер и задъхана се облегна на един бряст, се запита как е успяла да се освободи. Бен, който беше пребледнял и изглеждаше изплашен, стоеше до водата и свиреше, сякаш от това зависеше животът му.

Не, свиреше, за да спаси нейния живот. Вещицата се взираше в него като хипнотизирана. Рибешките й очи не мигваха, само устните й се движеха едва забележимо, като че ли припяваше на мелодията. Хейзъл знаеше, че Неземните обичат музиката, особено ако е толкова прекрасна, но не подозираше, че може да им въздейства до такава степен.

Бен видя трупа на кучето, пристъпи към него и за миг стисна клепачи, но въпреки това нито за секунда не престана да свири.

Хейзъл извърна поглед от него и се втренчи в онова място на брега, където беше паднала: дълбоките улеи, които беше издълбала в калта, още личаха, встрани бяха разлагащият се труп на Адам и безжизненото тяло на кучето, над тях се виеха облаци от мухи, наблизо нещо проблясваше под лъчите на слънцето, приличаше на дръжка на… Нож? Нима Адам е носил нож? Тя бавно запълзя обратно към вещицата.

Бен извърна поглед към нея (беше се ококорил от страх) и поклати глава, за да я предупреди да не се приближава.

Хейзъл се престори, че не забелязва жеста му, и продължи напред. Беше като зашеметена, същевременно изпитваше гняв. Стигна до ножа, хвана го за дръжката и го издърпа, при което калта издаде противен жвакащ звук. Златното острие беше опушено, сякаш го бяха държали в огън. Беше много по-дълго, отколкото тя очакваше (по-дълго дори от най-големия кухненски нож на майка й), и вдлъбнато по средата. Меч! Истински меч като на рицар!

В главата й беше пълен хаос, но тя продължаваше да върви, повтаряйки си наум „Аз съм рицар, аз съм рицар, аз съм рицар.“ Достойният рицар би спасил Уиски, но тя можеше поне да отмъсти на убийцата му. Нагази в мътното езеро, замахна с тежкия меч като с бейзболна бухалка и го стовари върху главата на жената чудовище. Черепът й се разпука като презрял пъпеш и тя се строполи във водата.

— Леле! — Бен пристъпи към нея, пусна пан-флейтата, която отново увисна на шията му, наклони глава, наведе се да разгледа червеникавата каша от плът и кости, от която стърчаха зъби, покрити с мъх, накрая извърна очи към кичурите коса, плаващи във водата. Изправи се, побутна с крак мъртвата вещица и промърмори: — Не вярвах, че ще я убиеш.

Хейзъл не продума. Не знаеше дали я укорява, или е изненадан, че е успяла.

— Откъде го взе? — Бен посочи меча.

— Намерих го — подсмръкна тя. Примигваше, неуспешно опитвайки се да си сдържи сълзите.

Брат й протегна ръка, сякаш се канеше да й вземе оръжието. Може би се беше сетил за прекършения си пластмасов меч и смяташе да го замени с този. Тя направи крачка назад.

Бен се подсмихна, опитвайки се да покаже, че и без това не е искал оръжието.

— Ето какво ще ти кажа — подхвана, — можем да направим чудеса — ти с твоя меч, аз — с моята музика. Ще унищожим злото. Също като в приказките.

Въпреки че й беше мъчно за кучето, Хейзъл се усмихна през сълзи и с ръкава на блузата си избърса от лицето си кървавите капки:

— Мислиш ли?

Понякога децата имат странна представа за справедливото възмездие. Могат да са жестоки, да убиват чудовища и да се гордеят със стореното. Дори момиченцето, което изнася паяците на двора, за да не ги настъпи, и което през два часа хранеше с пипета мъничко лисиче, докато го вземат природозащитниците, е способно да убие, и то неведнъж. Може да занесе у дома умрялото куче и да си поплаче, докато му копае гроб в задния двор. Да повярва, че с Бен ще са рицар и бард, които се борят със злото и някой ден може би ще намерят и ще сразят дори чудовището в най-потайните горски дебри. Това момиченце може да намери мъртво момче, да преживее смъртта на любимото си куче и да е убедено, че е по силите му да предотврати смъртта на други хора и животни.

Хейзъл беше убедена, че намирането на меча е поличба.

Докато стана на десет, с Бен откриха още две чудовища, погубили туристи, още две елфи, жадуващи да впримчат брата и сестрата. Бен ги омая с музиката си, а тя незабелязано се промъкна до тях и ги срази с меча си — вече наточен и излъскан, намазан със смазка и боядисан в черно, за да се скрие блясъкът на златото.

Понякога на връщане от училище чуваха шумолене в дърветата и храстите, намиращи се край пътя, и се досещаха, че Неземните ги следят. Хейзъл беше нащрек, готова да окаже съпротива, но онези не ги нападаха. Моралът на елфите не е като на човеците. Те наказват грубияните, безразсъдните, фукльовците и лъжците, а не смелчаците, тарикатите и героите. Смятат ги за „свои“. Дори ако Елшовият крал държеше под око хлапетата, вероятно реши временно да не ги закача, за да види докъде ще стигнат.

Ето защо братът и сестрата продължиха да търсят чудовища и да мечтаят как ще спасят спящия принц, докато един ден Бен се издъни. Бродеха из гората, внезапно от сенките изскочи баргест с черна козина и с пламтящи очи и се втурна към тях. Хейзъл не се стресна, не отстъпи нито крачка назад, само стисна зъби и извади меча от саморъчно направената ножница. Бен засвири на пан-флейтата, но за първи път изпълнението му беше неуверено, дори фалшиво. Тя сепнато се обърна към него. Отклони вниманието си само за миг, обаче баргестът използва разсейването й и се нахвърли върху нея. Заби дългите си зъби в рамото й, после се стрелна край нея толкова бързо, че мечът й само одраска хълбока му. Раната й кървеше, тя се задъхваше от болка, но се опита да запази равновесие и да вдигне меча, за да нанесе още един удар.

Гоблинът се извърна към нея. Тя очакваше Бен да засвири, обаче той сякаш се беше вкаменил. Нещо се случваше с него, нещо лошо. Горещият дъх на баргеста, вонящ на съсирена кръв, я лъхна в лицето.

— Бен! — извика Хейзъл с треперещ глас.

— Не мога… — прошепна той, задавен от паниката. — Бягай! Бягай! Не мога да…

Двамата си плюха на петите, баргестът хукна след тях, промъквайки се между дърветата като леопард. Тичаха, докато стигнаха голям дъб и се скриха в хралупата; бяха затаили дъх, сърцата им биеха до пръсване, докато се ослушваха за свистенето на дълга рунтава опашка или за тежки стъпки. Останаха в скривалището си почти до залез-слънце. Едва тогава се осмелиха да излязат и да тръгнат обратно към дома си, като се озъртаха непрекъснато. Рискуваха, защото ужасното същество може би ги дебнеше в засада, но още по-страшно щеше да е то да се нахвърли върху тях в гората, след като паднеше мрак.

По-късно същата вечер, докато седяха на стълбището към задната врата и гледаха как майка им (по къс панталон и с опърпана тениска с логото на прочут нюйоркски рокклуб) пече бургери, Бен заяви:

— Налага се да преустановим ловуването. Най-малкото докато не пораснем. По-трудно е, отколкото предполагах. Ами ако още нещо се обърка? Ако пострадаш? Ще е по моя вина.

Хейзъл се изкушаваше да възкликне: „Ти започна! Ти ме убеди, че ще се справим. Не можеш да си вземеш думите обратно!“ Вместо това промърмори:

— Не аз, а ти се издъни.

Бен поклати глава:

— Тъкмо заради това положението е още по-лошо. Може да ми се случи отново и да обрека на смърт и двама ни. Друго щеше да е, ако ме бяха приели в музикалното училище. Щях да свиря по-добре, да владея музиката, и тогава може би…

— Не бери грижа за мен — прекъсна го Хейзъл — ровеше с краката си в пясъка и разсеяно дъвчеше кичур от косата си. — Аз съм рицар, длъжна съм да се пазя. Чуй, не искам да преставам!

Той тежко въздъхна и нервно забарабани с пръсти по бедрото си.

— Тогава ще прекъснем за малко, докато не стана по-умел музикант. Наложително е!

Хейзъл кимна. Щом това беше условието тя да си остане рицар, за да продължат преследването на лошите и да спасят всички, щеше да намери начин брат й да постъпи в музикалното училище. Каквото и да й струваше.

И го намери.