Холи Блек
В най-потайните дебри (19)

Деветнайсета глава

Хейзъл изпусна сабята и тя издрънча на пода. Кокалчетата на пръстите й бяха изранени. Струваше й се, че цялата е изранена, но поне костите й не бяха счупени. В дневната на Гордънови цареше невъобразим хаос — счупени столове, мебели е разкъсани тапицерии, листа и пръст по издрания паркет.

В ъгъла плачеше някаква жена, друга ридаеше, но воплите, изтръгващи се от гърлото й, вече не бяха предизвикани от магията на Сороу.

— Трябва да източим кръвта на чудовището — обади се Джак. Още седеше на пода и държеше в прегръдките си припадналия Картър. Хейзъл стреснато го се обърна към него — обикновено не беше толкова жесток. Щом видя изражението й, той поясни: — Нали каза, че само с кръвта на Сороу ще свестим хората. Ще свестим Картър.

Хейзъл кимна. Разбира се. Елшовият крал й го беше казал.

Беше загадка като математическите задачи в училище: За да вземеш кръвта на чудовището, ти трябва вълшебен меч; за да се сдобиеш с вълшебен меч, трябва да знаеш чий съюзник е нощната ти същност; за да знаеш кои са съюзниците ти, трябва да знаеш кой би искал да освободи Северин; за да научиш кой би искал да го освободи, трябва…

— Да тръгваме — обади се Бен. Гласът му беше прегракнал, сякаш гърлото го болеше от пеенето. Той посегна към Джак и го хвана за рамото. — Хайде. Сега всички търсим едно и също и нямаме много време, за да го открием.

— Да, търсим Верния — потвърди Северин. Кимна към Хейзъл одобрително и добави: — Сражава се добре.

Истината беше, че тя бе водена от интуицията си — дори не си представяше, че е способна на такива подвизи. Страхът й беше помогнал, отвличайки вниманието й от случващото се, но сега не се боеше и надали би могла да принуди тялото си да реагира по същия начин.

Джак се изправи неохотно. Навсякъде около тях съгражданите им също започваха да се изправят, слизаха от горния етаж или изпълзяваха от прикритията си; някои вече тичаха през моравата към колите си, към домовете си, далеч, далеч, далеч.

— Бен е прав. Да тръгваме.

Хейзъл стигна до външната врата, но преди да излезе, погледна назад. Зърна майка си, която се държеше за един аплик на стената, за да не падне. Беше се втренчила в децата си, сякаш ги виждаше за първи път. Хейзъл се обърна към Джак. Той гледаше своите родители, коленичили над Картър, майка му се опитваше да го вдигне. Лицето на Джак беше изкривено от мъка. Баща му беше казал, че не му пука, ако ще градът да изгори до основи, но едва ли бе имал предвид Картър да бъде споходен от такава участ.

— Не си виновен — прошепна му Хейзъл.

Той кимна. Излязоха навън, минаха край дълбоките, кални следи, оставени от Сороу върху тревата — бяха грамадни и не приличаха на следи от човешки стъпки.

Хейзъл огледа къщата, разбитата веранда и се зачуди как местните ще обяснят това. Дали няма да преосмислят „договора“ си с елфите, с който вече бяха свикнали? Ще осъзнаят ли, че не всички елфи се задоволяват да посръбват млечице от очукани купички и че някои жадуват за кръв?

— Имаш ли нещо против пътуването с кола? — попита Бен рогатото момче, когато приближиха фолксвагена.

— С твоята ли? — на свой ред попита Северин, проследявайки погледа му. Недоверчивото изражение на Северин едва не накара Хейзъл да прихне… въпреки обстоятелствата. На края принцът кимна: — Ако съдбата ми е такава, готов съм да я приема. — Настани се на седалката до шофьора, а Хейзъл и Джак седнаха отзад. Тя хвана ръката му и я стисна. Той подържа дланта й, после неохотно я пусна. По обратния път не продумаха. Главоболието на Хейзъл се усилваше, усилваха се и болките в ръцете й, наранени от сблъсъка с канапето. Единият й глезен беше подут и тя накуцваше, всъщност болката се разпростираше по цялото й тяло. Знаеше, че ако заспи тази вечер, ще се превърне в друг човек, в друга личност с различни спомени, а може би и други съюзници. Непрестанно мислеше за съня си, в който принадлежеше към воините на Елшовия крал и бе жестока като тях. Не вярваше, че ще хареса онази Хейзъл, в която се превръщаше нощем.

Щом се върнаха вкъщи, отиде в кухнята и дълго пи вода направо от чешмата. После с усилие се покатери на високото столче до плота.

Бен сложи чайника на печката и извади от шкафа буркан с мед, след това отиде в банята за кислородна вода и бинтове.

— Онова, което направи — прошепна му Хейзъл, — беше удивително.

Той сви рамене.

— Изненадах се, че се получи.

— Тъкмо затова е още по-забележително. — Тя избърса ръце от джинсите си.

Северин се приближи до масата и възседна един стол, сякаш беше елфически кон. Челюстта му вече отичаше и посиняваше. Джак стърчеше сред кухнята и изглеждаше някак отнесен.

— Търсим Верния, така ли? — каза накрая Северин. — Само че май премълчаваш нещо, нали, Хейзъл? Похвалих те, че се сражава добре, и беше самата истина. Дадох ти другия меч, защото стойката ти ми подсказа, че си умел боец. По-добре щеше да е в ръцете на някой с известен опит, отколкото с никакъв. Но разпознах начина, по който се сражава — различен от този на смъртните.

Хейзъл се пресегна и извади от шкафа купичка. Наля кислородна вода и натопи в нея кухненска кърпа, за да промие раните си. Тъкмо от този момент се беше бояла — моментът, в който всичко щеше да се срине. Заговори, без да се осмели да погледне момчетата:

— На пиршеството научих, че през последните пет години съм служила на Елшовия крал. Вечер заспивам, а през нощта се събуждам като друга личност. Не знам какво прави тя, но са я обучили да се бие и предполагам, че тялото ми е запомнило уроците, макар да са се заличили от съзнанието ми.

Джак вече знаеше тайната й и за разлика от Бен не я зяпаше, сякаш гледаше непозната.

— Помъчете се да ме разберете — насили се да продължи тя. — Преди много време сключих сделка, но знам…

— Сключила си сделка с Елшовия крал? — провикна се Бен и тя се стресна така, че подскочи. — Израснала си в този град. Би трябвало да си наясно какъв риск поемаш!

Хейзъл се втренчи в хавлиената кърпа, порозовяваща от кръвта й, и промълви:

— Бях дете. Бях глупава. Нямам друго оправдание.

— За какво беше сделката?

Чайникът засвири. След няколко безкрайни мига Хейзъл стана изключи котлона, после се обърна към брат си:

— Когато ловувахме и се впускахме в приключения, не исках това да свърши. — Очакваше да е разгневен от глупавата й постъпка, но не и да е изплашен.

— Хейзъл, какво си направила?

— Сключих сделка, та приключенията ни никога да не свършват. Ти каза, че ако се научиш да свириш по-добре, ще продължим да ловуваме. — Гласът й прозвуча детински умоляващо.

— Направила си го заради мен, така ли? — попита Бен; лицето му беше изкривено от ужас.

Тя ядосано тръсна глава — нищичко не беше разбрал.

— Не, направих го за себе си. Не исках да престанем. Беше егоистично.

— Получил съм стипендията благодарение на теб. Ти си била причината… — добави шепнешком, сякаш говореше на себе си.

— Бен…

— Каква точно беше сделката? — намеси се Северин. Хладното безразличие в гласа му беше истинско облекчение.

— Обещах му седем години от живота си. Мислех, че просто ще умра по-скоро.

Северин мрачно кимна. Бен май не смяташе, че да умре седем години по-рано ще е по-изгодна сделка. Изглеждаше, сякаш иска да я хване и да я разтърси. На Хейзъл й се искаше да млъкне. И да направи така, че всичките й грешки да бъдат заличени.

— Затова не искаше да ми разкажеш всичко това — каза той.

— Затова си мълчах. Няма значение защо го направих. Така или иначе провалих всичко, което трябваше да ти се случи във Филаделфия. Съсипах всичко и няма значение какви са били намеренията ми.

— За какво говориш? — недоумяващо я изгледа той.

— Знаеш какво направих. — Не й се искаше да обяснява. И без това Джак я гледаше с очевидна тревога. Какво ли щеше да се случи, когато разбереше какви ги е надробила? Веднъж беше казал, че всеки, който си поднася сърцето на тепсия, си получава заслуженото, но грешеше.

— Хейзъл, какво си направила? Говориш за когато Керем те целуна, така ли?

— Точно така! — сопна тя.

Бен гневно разпери ръце.

— Вината не е твоя, а негова — беше на тринайсет и прекалено се вживяваше във всичко. Направо откачаше. От време на време си чатя с него във фейсбук и знам, че е добре. Има си приятел, не се крие, родителите му са го приели. Но тогава се изплаши, родителите му също се шашнаха; искаше да докаже, че не ме харесва и те използва. Това е.

— Знам какво се случи заради целувката — промълви Хейзъл, продължавайки да се занимава с чайника и с чашите.

Брат й продължи да говори, този път почти шепнешком:

— Не беше заради… не бива да виниш себе си, че аз загубих контрол. Непрестанно губех контрол. Исках да постъпя в музикално училище, защото вече се боях колко често губя контрол. Когато видях Керем с теб, първото, което си помислих беше, че сигурно съм му направил магия, за да ме харесва. Защото си падах толкова много по него. А след случилото се нарочно си счупих ръката. Така трябваше. За станалото във Филаделфия вината беше само моя.

Хейзъл се канеше да възрази, че всичко е било по нейна вина, но осъзна колко нелепо ще прозвучи. Бяха крили тайни един от друг, бяха се презирали и всичко това — напразно. Бен никога не я беше обвинявал, но тя беше подчинила живота си на решението да крие истината от него. Сега този товар беше паднал от плещите й, чувстваше се лека като перце.

— Постъпи глупаво, като си премаза пръстите, Бен. Ти си невероятен музикант.

— Заменила си седем години от шибания си живот за стипендията ми и дори не ми каза! — Брат й явно още беше разгневен, но вече не на нея. — Трябваше да ми кажеш. Може би щяхме да измислим нещо.

— Е, сега се налага да измислим нещо — намеси се Джак. — Разкажи им останалото.

Хейзъл се подчини. Разказа им за бележките, за това как се будеше с кални крака, уплашена, че е време да си плати дълга; за пиршеството и за думите на Елшовия крал.

След това Северин им разказа своята история, а Бен кимаше, само накрая попита:

— Защо сега? Това е въпросът, нали? Какво се е променило? Какво е намислил Елшовият крал?

— Открил е някакъв начин да контролира Сороу — промълви Хейзъл. — Така ли?

Джак поклати глава.

— Нека помислим какво се е променило напоследък. Да погледнем назад. Нещо го е извадило от релси и е загубил влиянието си върху дивите елфи, както отбелязаха на събранието хората от града. Преди осем години Източният престол беше завзет. Възможно ли е това да го е вбесило?

— Прекалено скоро е — възрази Бен.

— Кой е на власт там сега? — попита Северин.

Джак безпомощно разпери ръце.

— Не помня имена, съжалявам.

— Всичко това не ми говори нищо — каза замислено Северин.

— Още имам връзки в двора на баща ми. Не сред тези, които имат сериозна власт, но някои от дивите създания, които познаваха майка ми, все още говорят с мен. Казаха ми, че преди десетилетие и половина Елшовия крал си взел за любовница необуздана жена елф. Тя обаче избягала от него, събрала се със смъртен и му родила дете. Оттогава започнали да загиват хора, и то много. Ето защо кралят намери начин да контролира сестра ми, като превърна костите на мъртвия й съпруг в омагьосан пръстен.

— Кога се е случило? — попита Хейзъл и потръпна от ужас. Беше видяла кокаления пръстен на ръката на краля, но не беше предполагала, че е направен от костите на мъртвец.

— Преди петнайсет години — намеси се Джак. — А жената, за която говориш, е майка ми.

Бен повдигна вежди. Дори Северин изглеждаше изненадан.

— Майка ти? — възкликна Хейзъл.

Спомни си жената елф в двора на краля, сграбчила ръкава на Джак. Изглеждаше изплашена, дори ужасена. Джак кимна:

— Затова ме е скрила. Била любовница на краля, но той се оказал голям гадняр, ето защо избягала със смъртен и ме родила. Затова е искала да ме остави при човеци, които да ме държат настрана от него. Поне докато той не забрави нанесената му обида.

Хейзъл се чудеше дали досега е разказвал това на някого. Като го гледаше как се взира в чашата си, без да среща погледите им, подозираше, че не е. По лицето на Северин беше изписано съжаление.

— Ако майка ти го е отритнала заради смъртен, гневът му е бил безграничен. Щял е да отмъсти не само на града, не само на смъртния, но и на майка ти. Да я нарани.

— Не — възрази Джак. — Тя щеше да ми каже.

— Имала е повод да иска смъртта му — отбеляза Бен. — Може би тя е взела меча…

— Каза ми нещо странно — неохотно призна Хейзъл. — Когато й обясних, че търся Самаз, като че ли знаеше защо, но непрестанно намекваше, че трябва да млъкна.

Джак прокара длан по устните си.

— А на мен каза, че съм там, за да те спася. Възможно ли е хората на събранието да са били прави? Дали всичко е по моя вина?

— Не — отсече Хейзъл. — Абсурд!

— Как се казва майка ти, Джак? — намеси се Северин.

— Йоланта.

— Познавам я бегло. — Погледна Джак и този поглед подсказа на Хейзъл, че всъщност той я познава много добре. — Тя е красива, много умна, но не умее да се бие с меч. Ако е успяла да вземе Верния от Хейзъл било чрез измама или заради щедростта на нощното й сърце, все пак е трябвало да намери кой да го овладее.

— Нека да го обмислим — предложи Бен. — Джак споменава на елфийската си майка, че познава едно момиче, което може би е намерило меч. Така че Йоланта решава да… какво? Да убеди Хейзъл да развали магията, тегнеща над Северин? Да освободи спящия принц от Вълшебното кралство, но да не му даде единственото, което ще му помогне да се изправи срещу баща си и да победи Могъщия.

Джак кимна. Крачеше насам-натам, без да ги гледа, потънал в собствените си мисли.

— Може като малък да съм споменал нещо за Хейзъл и за меча й. А едва ли е било нужно да убеждават дълго Хейзъл да освободи Северин.

— Бен щяха да го убеждават още по-малко — засмя се Хейзъл. Брат й направи кисела гримаса, а тя добави: — Майка ти не прилича на човек, който би се съюзил с когото и да било. Най-малкото с мен. Не ме хареса.

— Ами ако просто е взела меча? — предположи Бен. — Може да го е откраднала и да ни е оставила няколко неясни съобщения, за да ни обърка. Да ни накара да гоним вятъра, докато задейства плана си.

— Ами проклятието над Северин? — възрази Хейзъл. — Защо да си прави труда да го събуди?

— Може би за да отвлече вниманието на Елшовия крал — допусна Джак и погледна намръщено Бен, сякаш разработваха сложен план, вместо да опитат нещо по-просто, но по-ефикасно. — Освен това е доказателство, че мечът е бил у Хейзъл. Само с него може да се счупи ковчега и да се развали проклятието. Няма смисъл да го откраднеш, ако не си сигурен как действа.

Северин повдигна тънките си вежди.

— Значи се връщаме на това, че й е бил необходим опитен фехтувач.

Бен сви рамене.

— Каза, че била хубава и умна. Може да е намерила някой, който се справя с оръжията и иска да спре краля. В двора му сигурно има някой и друг наемен убиец, нали така?

— Е, със сигурност има поне един — засмя се невесело Хейзъл. — Искам да го спра.

— Има начин да пратим съобщение на майка ми — обади се Джак, отиде до чекмеджето с приборите и извади тънък нож. — Кръвта зове. — Отиде до вратата към задния двор и добави: — Ако мечът е у нея, ще й обещая каквото поиска, за да го върне. Ако поиска мен, ще бъда неин…

— Джак — прекъсна го Хейзъл, — не е нужно да го правиш.

— Може да не е тя — добави Бен. — Може да е някой, когото изобщо не познаваме, може да е някой, когото сме забравили.

— А може да е жената, скрила сина си от Елшовия крал, която има основателни причини да мрази владетеля. Кое е по-вероятно? — Джак изглеждаше притеснен. — Ако не вземем меча, Картър е обречен.

— Джак — обади се Хейзъл отново, но той не се обърна, дори не трепна. Заби върха на ножа в показалеца си, взе едно листо и започна да пише с кръвта си върху него, както хората биха писали с химикалка върху лист. Накрая прошепна нещо и го хвърли така, че да полети като птица.

Ала миг преди това Хейзъл видя написаното: „Майко, ако Верния е у теб, донеси го в къщата в края на Роуд и ще ти дам всичко, което поискаш.“

* * *

Съобщението беше изпратено. Не им оставаше друго, освен да чакат. Бен си каза, че името Самаз му е познато отнякъде; взе чашата с чай с мед и отиде да прегледа книгите в библиотеката, надявайки се да намери думата в някоя енциклопедия. Северин отиде в бараката да вземе брадвата на Бен и да види дали има други инструменти, които да се наострят така, че да се използват като оръжие.

След като разкри тайните си, Хейзъл се чувстваше уязвима и неспокойна. Сенките дебнеха да връхлетят върху нея. За да се намира на работа, отиде да събере всички железни предмети и всички ножици в къщата, цялата сол и чакъл, всички овесени ядки, горски плодове и амулети. След като Северин внесе оръжията, тя наръси по малко от сместа по первазите и праговете. После седна на един стол и задряма. Каквато и магия да я беше държала будна нощем, за да служи на Елшовия крал, вече губеше силата си. Умората я надви. Когато се събуди, слънцето залязваше в море от разтопено злато. Чу гласа на Северин от втория етаж — тих, топъл неясен говор, последван от лаещия смях на Бен.

— Ехо — прошепна Джак и се приближи до нея. Джинсите му бяха с ниска талия и разкриваха ивица смугла кожа между колана и тениската му Хейзъл си представи как слага ръка там и сви пръсти, за да спре порива да го докосне. — Дойдох да те събудя, преди… да се промениш.

Тя потръпна. Почти беше забравила.

— Не си виновна за нищо — увери я той.

— Никак даже. Само дето загубих меча, освободих Северин, сключих глупава сделка. А ти ме изкарваш напълно невинна… — Среса коса с пръсти и се зае да я сплита, за да не й пречи. — Да знаеш, че няма да те дам на майка ти, ако не искаш да отидеш с нея.

Той се насили да се усмихне.

— Е, надали ще е толкова зле. Няма да се наложи да уча за матурите, нито да си търся работа за лятото или да мисля какво да следвам. По цял ден ще пия елфическо вино от бъз, ще танцувам по цяла нощ, ще спя на легло от рози.

Хейзъл се намръщи:

— Сигурна съм, че в немалко колежи можеш да правиш същото. Обзалагам се, че има все някой, в който можеш да се специализираш в тази… дейност.

— Може би. — Той поклати глава. — Животът ми във Феърфолд винаги е бил сложна игра. Въобразявах си, че съм смъртен. Че никой не смята за странно, когато мама се обажда на всички роднини и се опитва да обясни как всъщност е родила близнаци, но единият бил много болен и затова не казала на никого за него. Преструвам се, че татко не вижда нищо странно в мен. Че никой в града не ме зяпа. Че през всичките тези години понякога тайно не бягам в гората. Че нямам магически сили. Животът ми винаги е бил като буре с барут, което ще се взриви от най-малката искрица.

— Ами, здравей, искрице — отвърна Хейзъл и посочи с палци себе си; усмихваше се, сякаш така щеше да намали болката от думите.

— Здравей, искрице — повтори той. Странно, но гласът му — едновременно дрезгав и нежен, придаде на думите съвсем различно значение.

Хейзъл си спомни събуждането в гората, мириса на борови иглички и устните му, впити в нейните, и леко се изчерви. Но сега бяха далеч от опияняващите борови гори. А и тя още не му беше казала всичко.

— Харесвам те — изтърси. Прозвуча не както трябва, почти като обвинение. Джак повдигна вежди.

— Сериозно?

— Иначе защо ще го казвам?

Така. Джак вече знаеше истината — можеха да се върнат на разговора за колежи, убийства и за каквото и да било… друго. Можеха отново да се тревожат да не би елфите да го върнат в кралството си.

Поне вече му беше казала. Поне вече знаеше.

— Ако ме харесваш, защо изглеждаш толкова ядосана?

— Не съм ядосана — възрази тя и осъзна, че отново тонът й е гневен.

Джак въздъхна.

— Не е нужно да ми казваш, че ме харесваш. Само защото имам лош ден или защото аз ти го казах — не си длъжна.

— Знам. — Така беше. Знаеше. Обичаше Джак открай време, от толкова отдавна, че любовта й беше като болка, която никога не я напускаше. Джак, който я целуна, сякаш нищо друго няма значение. Джак, който я познаваше толкова добре. Обичаше го и вярваше, че никога не би я харесал; макар да помнеше, че й бе казал обратното, все й се струваше, че той ще си вземе думите назад, че ще й заяви, че се е объркал. Може би така и трябваше да направи. Страшно беше объркана. Дори не можеше да каже както трябва на момчето, че го харесва.

— Не ми го дължиш — повтори той. — И ако целиш да ме утешиш за сбогом, понеже скоро няма да съм тук и няма как да те хвана в лъжа… — Хейзъл изведнъж осъзна, че той наистина не й вярва. Признанието й се беше оказало още по-голям провал от очаквания.

— Не. Не лъжа!

— Хейзъл… — подхвана с равен глас Джак.

— Изслушай ме — прекъсна го тя, като се надяваше този път да се получи както трябва. — След като сключих сделката, смятах, че Неземните веднага ще ме отведат. И можеше да стане точно така! Не исках да се сближавам с никого, разбираш ли? Не ме бива да се сближавам с хората. Нямам гаджета. Не излизам по срещи. Не се натискам с момчета по купони и определено не им казвам, че ги харесвам. Не ме бива в това, разбираш ли? Което не значи, че не е вярно.

— Добре — отвърна Джак. — Но те познавам открай време, Хейзъл. Брат ти е най-добрият ми приятел. Чувам нещата, които си казвате, а и много от онези, които не си казвате. Знам, че не искаш да се сближаваш с никого, но не само заради Неземните.

— Какво намекваш?

Той завъртя глава.

— Не бива да говорим за това.

— Не — настоя Хейзъл и почувства как леден юмрук стисна сърцето й. — Кажи какво мислиш.

Джак въздъхна.

— Имам предвид, че ти ми показа как да си намирам храна в гората. Бяхме на около девет-десет, когато ми показа какво става за ядене. Помниш ли защо беше станала такава специалистка? Сещаш ли се как остана за вечеря у нас и си зави в салфетката храна за вкъщи, защото не беше сигурна, че вашите са купили някаква храна, а ние трябваше да се преструваме, че всичко е наред? Купоните, които спретваха вашите, бяха легендарни, но съм чувал, че с брат ти сте яли от купичката на кучето. Всъщност съм го чувал от теб — разказваше го със смях, все едно е голям майтап. Говориш за детството си като за необуздан бохемски купон, но аз си спомням колко често не ти беше забавно.

Хейзъл примигна срещу него. Умееше да потиска спомените, които не й харесват, толкова добре умееше да ги блокира! Не би трябвало думите му да я изненадват — в крайна сметка това бяха само факти от нейния живот. Но все пак беше изненадана. Беше се случило толкова отдавна, че сякаш вече нямаше значение.

— Родителите ми се промениха. Пораснаха. Станаха по-отговорни.

Джак кимна.

— Знам. Знам още, че се смяташ за длъжна да премахнеш несправедливостите в света, но не е нужно да бъде така. На някои хора може да се има доверие, можеш да приемеш помощта им.

— Исках да спася Феърфолд.

— Не можеш да спасиш град. Понякога не можеш да спасиш и човек.

— А можеш ли да спасиш себе си? — попита Хейзъл. — Струваше й се важно, сякаш отговорът му щеше да е решаващ. Той сви рамене.

— Нима не опитахме?

— Значи не вярваш… че те харесвам?

Преди да й отговори, Бен се втурна в кухнята и победоносно им показа книгата, която държеше:

— Открих го. Открих го! Гениален съм! Имам гениална памет. Аз съм като онези комарджии във Вегас, дето броят картите и винаги печелят!

Хейзъл се изправи.

— Разгадал си името, така ли?

Той кимна.

— Точно така. Между другото, Хейзъл, книгата беше в стаята ти.

Вярно беше. Надписът на гръбчето гласеше „Английски фолклор“. Беше книгата, която бе открила в сандъка под леглото си. Възможно ли е да не е проумяла важността й?

Бен разгърна томчето.

— Става въпрос за нортъмбърлендска приказка за момченце, което не иска да си легне да спи. Майка му го предупреждава, че ако не го стори, елфите ще дойдат и ще го отвлекат. Малчуганът не й вярва и продължава да си играе, докато огънят в огнището почти догаря. Скоро наистина се появява елфическо дете, красиво създание, което иска да си играе с него. Момчето пита неземното момиченце как се казва и то отвръща „Самаз“. После пита малкия за името му и с лукава усмивка той също отвръща „Самаз“. Поиграват си още малко и момчето се опитва да разпали огъня. Подклажда го, но един от гаснещите въглени се изтъркулва и изгаря крачето на неземното момиченце. То закрещява като лудо и страшната му неземна майка се спуска през комина. Момчето бързо ляга в кревата си, но чува как майката пита дъщеря си кой я е изгорил.

— Самаз! Самаз! — отвръща през плач детето.

Очевидно думите звучат като „Самата аз“, произнесени на местния диалект, така че щом чува това, майката се начумерва. „Значи — казва, хваща дъщеря си за ухото и я повлича през комина — сама си си виновна.“ Това е цялата история. Самаз означава самата аз или самия аз — заключи Бен и театрално се поклони.

— Дайте ми нещо за писане! — възкликна Хейзъл. Гласът й трепереше. Отвори книгата на последната бяла страница, предназначена за бележки по текста. Бен извади флумастер от едно чекмедже и й го подаде.

— Какво те прихваща?

Хейзъл не отговори, а написа: „Със седем години ще платиш дълга.“ После написа същото, но с лявата ръка. Почеркът беше същият като на посланието в ореха, същият, написал Самаз на стената й. Тя дълго се взира в изречението. Думата на стената не е била име на враг или на съюзник, а подпис. Нейният подпис.

Беше самата тя. Нямаше тайнствена личност, която дърпа конците, оставя указания, направлява ръката й. Самата тя беше открила как да счупи стъкления ковчег, разбрала бе каква ценност представлява меча, който притежаваше. Самата тя бе разбрала, че Елшовият крал възнамерява да унищожи Феърфолд, и се опитваше да го спре.

Самаз. Самата аз.

Съобщението беше закодирано, защото Елшовият крал й беше забранил да разкрива естеството на сделката им пред дневната й личност, затова можеше само да си оставя завоалирани подсказки. Спомни си какво бе разказал Северин за събуждането си. Чул гласа й, но докато напълно се отърсил от съня, небето просветлявало, а нея вече я нямало. Разбира се — бързала е да се върне в леглото си, за да се превърне в дневната Хейзъл. Сигурно е стигнала у дома в последния момент — нямала е време дори да измие калта от краката си. Паникьосала се е, написала е думата на стената и е скрила книгата в празния сандък. Сигурно е разбила стъкления ковчег с някаква цел — да се споразумее със Северин или да му върне меча. Каквото й да е смятала да направи, когато не се е събудил, сигурно е осъзнала: ще се разбере, че мечът е у нея. Затова го е скрила някъде, където никой не би го потърсил и където Елшовият крал не би го намерил, дори да я залови. А след това… ами, последва безсънна нощ, когато беше навлязла в гората след Бен и Северин я беше заплашил. Беше задрямала за няколко минути преди зазоряване. Напълно достатъчни нощната Хейзъл да напише съобщението, което дневното й аз откри в чантата си: „Щом на небето грейне пълна луна, лягай в кревата на бърза ръка.“ Само че тя не се подчини. Будува още една нощ и така не даде възможност на нощната си личност да вземе меча, да измисли друг план или да направи каквото и да било.

Първото послание — онова в ореха, което откри в „Находки“ — може да е било проба: нощната й личност е искала да разбере може ли да изпрати съобщение на дневната, без Елшовият крал да разбере. А следващото е било написано в паника, защото не е била сигурна дали няма да я разкрият и не е искала да оставя улики, ако случайно го види някой от Неземните. Не е искала да дава на другото си аз прекалено много подсказки, заради които безпричинно да се изложи на опасност.

Каква каша беше забъркала!

Северин изтича надолу по стълбището; носеше нещо като копие, измайсторено от диск за циркуляр и дървена дръжка от гребло.

— Навън има някой! — извика.

Хейзъл изтича до прозореца и ги видя да обграждат къщата: рицари на елфически жребци. Майката на Джак, облечена със зелено-златиста развяваща се рокля, яздеше зад един от тях. Тя скочи от коня и се втурна към къщата.

— Майка ми! — възкликна Джак, спусна се към външната врата и я отвори със замах.

— Чакайте! — провикна се Хейзъл. — Мечът не е у нея.

Но Бен вече беше изритал встрани солта и горските плодове, за да не й попречат да влезе. Очите й бяха сребристи, косата й — зелена като пролетна трева. Погледна Северин и усмивката й помръкна.

— Предположих, че ще си тук.

Той се поклони леко.

— Милейди Йоланта, на какво дължим тази чест? С вас е кралската стража, а с краля не сме в добри отношения.

Тя се обърна към Джак, който се беше вкопчил в дръжката на вратата и сякаш се беше вкаменил:

— Държа да ти обясня нещо. Когато издадох на краля къде е синът му, той обеща да пощади моя син. Гарантира ми, че си в безопасност. Нямаш представа какво означава това.

Хейзъл вече подозираше, че са направили грешка, допускайки, че мечът е у Йоланта. Сега осъзна, че са сгрешили и в преценката си на чия страна е тя. Фатална поредица от грешки…

— Как можеш? — изсъска Джак. Трепереше като лист и изглеждаше, сякаш ще се разпадне. — Как можеш да твърдиш, че си моя майка, и да жертваш живота на приятелите ми?

Йоланта направи крачка назад, стъписана от яростта му.

— Направих го заради теб! Разполагам с много малко време да те отведа оттук. Да тръгваме. Каквото и да мислиш за мен, ще направиш за приятелите си повече, ако не си окован във вериги заедно с тях.

— Не. Няма да дойда с теб. Няма!

— Послушай я — намеси се Северин. — Да оцелееш не е срамно. Не можеш да победим без Верния.

Ала Джак само поклати глава. Хейзъл трябваше да направи нещо, но се сещаше само за един възможен ход. Спомни си историята, която й беше разказала Леони — за Джак, който наредил на Мат да се удари сам в лицето и Мат го сторил. Помнеше как Джак я беше сграбчил за косата и й беше наредил да не плаче.

— Джак! — Хвана го за рамото, за да я погледне. — Можеш ли да ме приспиш?

Очите му бяха замъглени от гневни сълзи. Като че ли не разбра какво му казваше тя. Майка му се намръщи.

— Джак, тръгвай с мен!

— Можеш ли да ме приспиш? — почти изкрещя Хейзъл. — С магия, както ме накара да престана да плача. Все още е нощ, така че ако заспя и после се събудя, няма да съм аз, а другата Хейзъл. Тя ще ви разкаже всичко.

Всички недоумяващо се втренчиха в нея, но не можеше да каже повече, докато Йоланта стоеше пред нея, готова да доносничи на Елшовия крал.

— Ами ако нощната Хейзъл не е изцяло на наша страна? — попита Северин и повдигна вежда. — Ако не друго, нашата Хейзъл се бие за нас.

Тя неволно се усмихна — принцът я бе нарекъл „нашата Хейзъл“. Също като в някоя от историите им.

— Хейзъл винаги е на наша страна — намеси се Джак и леко докосна челото й.

Тя си помисли, че ще й заповяда да заспи, но той се наведе и леко я целуна по устните. След това се отдръпна и прошепна:

— Заспи. Заспи.

Хейзъл усети вълшебството да се разлива в нея, да я обхваща като огромна вълна и в последния миг — макар да бе помолила Джак да го направи, — се опита да надвие магията и да си държи очите отворени. После политна напред. Последното, което запомни, беше как Бен извика, а Джак протегна ръка и я хвана, преди да си удари главата в пода.