Холи Блек
В най-потайните дебри (20)

Двайсета глава

Само след миг Хейзъл се събуди. Заедно с няколко рицари на Елшовия крал вървеше под куполообразен свод. През листата се процеждаше млечнобяла светлина, клоните на дърветата сякаш танцуваха, тласкани от поривите на вятъра. Денят беше настъпил.

После навлязоха в тъмата на кухия хълм. Над тях се виеха дебели корени, напомнящи белезникави махащи ръце, пълзящите растения по стените бяха обсипани с невиждани бели цветя. От двете страни на пътеката растяха гъби със сини пънчета.

Зад нея проскърцваше клетка от черен метал, изкован така, че да се създава впечатление за извити клони, монтирана върху големи, украсени с гравюри колела, и охранявана от двайсет рицари — по десетима от двете страни. В клетката бяха Северин и Бен, който седеше на пода. Изглеждаше изплашен, но не беше ранен. Северин сновеше напред-назад като животно в зоопарк, гневът сякаш се излъчваше от всяка пора на тялото му. Едната му буза беше разрязана, на корема му имаше тъмно петно — дори отдалеч личеше, че е от кръв.

Хейзъл забави крачка. Защо беше свободна, а те — в плен, кога са се сражавали? Какво е направила? Защо не се е била редом с тях? Защо не е в клетката? Чу непознат глас:

— Сър Хейзъл?

Тя осъзна, че е сред рицарите на Елшовия крал, облечена като тях. Огледа онзи, който беше проговорил, и забеляза, че носи същите доспехи като него, само че на ръцете, лактите и долната му челюст проблясваше по една масивна златна плочка. Беше странен, заплашителен и красив. Джак го беше нарекъл Маркан. Беше го видяла на пиршеството на елфите по време на последното пълнолуние. Не, тя не само стоеше сред рицарите на Елшовия крал, не само беше облечена като тях — беше една от тях. Затова Маркан се беше обърнал така към нея. Познаваше я — познаваше нощната Хейзъл, която открай време служеше на краля, тази, която допреди миг трябва да е стояла на мястото й. Спомни си какво каза Маркан на пиршеството: „Освен това Хейзъл няма нищо против да дойде с мен. С нея вече сме кръстосвали мечовете си.“

— Всичко е наред — отвърна тя. Машинално посегна към колана си, но там нямаше меч. Разбира се — мечът й беше изчезнал. Беше го скрила.

— Много си загазила — каза тихо рицарят. — Бъди нащрек.

Процесията спря пред трона на Елшовия крал, където той ги очакваше, заобиколен от придворните си. Наблизо имаше ковчег от черен метал и кристал — още по-изкусно изработен от онзи в гората. До него, облягайки се собственически на стъкления капак, стоеше дребно съсухрено създание с пухкава сребриста коса, напомняща облак, и с ален жакет. Носеше изящно украсени предпазители на китките и златна игла във формата на пеперуда с очи от скъпоценни камъни, прикрепена за ризата — крилцата й потрепваха под вятъра, сякаш беше жива. Хейзъл си спомни, че това е Гримсън, за когото беше разказал Северин. Ковачът, който бил толкова умел, че Елшовият крал го отвлякъл от предишния си двор. Гримсън, който заедно с братята си бе изковал Могъщия и Верния. Той сигурно усети, че Хейзъл го наблюдава, защото се обърна към нея и лукаво се усмихна. Черните му очи проблеснаха.

Хейзъл се заоглежда, търсейки Джак сред тълпите придворни; успокои се, като го видя — яздеше пред майка си, яхнал петнист елфически кон. Лицето му бе напълно безизразно — странна, неузнаваема празнота. Продължи да го гледа, докато най-сетне той я забеляза. Ококори се, отвори дланите си и се престори, че се взира в тях.

Объркана, тя стори същото.

Сърцето й отново задумка в гърдите й.

На дясната й длан с черен маркер и с разкривен почерк беше написано „моркови“ и „железни пръти“. На лявата се виждаше надпис със собствения й почерк: „Не забравяй да коленичиш.“ Първите две подсказки бяха препратка към историята за селския стопанин и богарта — онази, която все й се струваше, че е безсмислена. Същите думи, които преди бяха оградени в кръгчета, очертани с мръсен пръст. И сега обаче подсказката представляваше загадка.

А третата — да не забравя етикецията? Отново се огледа за Джак. Зърна прегърбена старица с чвореста тояжка, дългонос зелен мъж с чорлава черна коса, златисто създание с дълги като на скакалец крака. Никой не отвърна на погледа й. Джак го нямаше.

— Сър Хейзъл — каза Елшовият крал. — Слънцето изгря, вече не си малката ми марионетка. — Няколко придворни дами (някои с рокли от най-фина коприна, други — без дрехи), се закискаха. Една пука се разсмя толкова високо, че все едно зацвили пони. Хейзъл стисна юмруци, опитвайки се да овладее паниката си.

— Изражението! — изкрещя пуката и престорено забели златистите си кози очи. — Да можеше да си видиш изражението!

Хейзъл се обърна към клетката. Бен се беше изправил и се беше вкопчил в решетките. Когато я видя да поглежда към него, се усмихна престорено, сякаш се опитваше да изглежда храбър — усмивка, която не беше заслужила.

— Само че все още си моя — продължи кралят. — Не го забравяй, Хейзъл. Приближи се и коленичи пред мен.

Тя се подчини и усети студа на камъните да се просмуква през странния, сякаш метален плат, от който беше ушит панталонът й.

„Не забравяй да коленичиш.“

— Погледни ме — нареди кралят.

Хейзъл впери поглед в отровно зелените му очи и пищната му мантия от гарванови пера — синьо-черни и блестящи. Беше гибелно красив, както могат да са красиви ножовете и скалпелите. Не, не биваше да го гледа по този начин — все пак той беше баща на Северин и не беше редно да е равен по красота на сина си, но докато се взираше в него, не можеше да прогони тази мисъл. Беше истински приказен крал, бляскав и ужасен. Нещо я подтикваше да му служи и докато той я гледаше, желанието й нарастваше. Насили се да отвърне очи от неговите, да впери поглед в устните му.

— Може би си представяш изненадата ми, когато открих, че Северин се укрива в дома ти — продължи той. — Накратко, ти не само не изпълни заръката ми, ами излъга доверието ми.

Хейзъл не продума. Стоеше с наведена глава и хапеше долната си устна. Явно кралят очакваше тъкмо такава реакция.

— Ще го отречеш ли, подло момиченце? Ще се престориш ли, че си възнамерявало да ми доведеш Северин? Ще твърдиш ли, че все още ми служиш вярно?

— Не — отвърна тя, опитвайки се да прикрие паниката си. — Няма.

За първи път, откакто я доведоха пред него, изражението му стана враждебно.

— Ела тук, Йоланта. Кажи на всички какво знаеш.

Родната майка на Джак пристъпи напред, държеше листо. Наведе глава и прочете написаното с кръвта на сина й; щом назова Верния, разговорите стихнаха, сякаш самото название на меча беше заклинание.

Тя се разтрепери — сигурно заради начина, по който краля я гледаше: гневно и същевременно похотливо, сякаш си беше спомнил, че й е сърдит, и споменът го възбуждаше. Хейзъл вече разбираше защо Йоланта не иска той да забележи Джак. Миг по-късно пронизващите му очи отново се обърнаха към Хейзъл.

— Защо смяташе, че Верния е у някой от придворните ми?

Хейзъл преглътна и промърмори:

— Би трябвало да е у някого. Само с него можеше да се разбие ковчега и да бъде освободен Северин.

Той се приведе към нея.

— Кой сподели с теб тайната на проклятието?

Този въпрос беше лесен и Хейзъл отговори без нито миг колебание:

— Северин.

Кралят даде знак да докарат клетката по-близо до него. Огледа сина си както колекционер оглежда много ценна картина, прибрана в хранилището, защото е била повредена: не иска да я държи на видно място, нито пък да се раздели с нея.

Северин не сведе очи — напротив, погледът му беше също така гневен. Бен бе отстъпил назад, сред сенките, и беше трудно да се прецени какво е изражението му. Хейзъл се запита какво ли се върти в главата му.

— Кой те освободи? — обърна се към сина си кралят. — Кажи ми къде е Верния и ще ти простя. Мини на моя страна и отново ще си мой наследник. Съгласен ли си? Имам начин да си върна Източния престол. Щом сестра ти е под мой контрол и притежавам двата меча, нищо не може да ме спре. Да разрушим Феърфолд, да съсипем всички, които те зяпаха през дългогодишния ти сън. Ще ти покажа какво може сестра ти. Ще видиш колко лесно ще си върнем Източния престол и ще детронираме самозванеца, превзел властта.

Хейзъл ахна. Говореше за унищожаването на Феърфолд, сякаш градът беше като петънце, което можеш да избършеш от масата. Бен прошепна нещо на Северин, но принцът поклати глава. Впери в баща си искрящите си очи и каза:

— Освободи смъртните и ще бъда твой съюзник, татко. Пусни ме от клетката и ще заема мястото си до теб.

Устните на Елшовия крал се разтегнаха в иронична усмивка.

— Къде е Верния?

Северин поклати глава.

— Първо изпълни моето условие.

За миг Хейзъл се запита дали кралят няма да освободи Северин и дали принцът не смята да ги предаде. Ала кралят само се засмя и повика същество с червени доспехи, с лисичи уши и с опашка, която плющеше като камшик, когато я размахаше.

— Изведи смъртния и доведи Костната девица с нейните ножове.

Дузина рицари се скупчиха около клетката и пъхнаха мечовете си между решетките, за да накарат Северин да отстъпи назад, докато измъкват насила Бен.

Бен закрещя, принцът сграбчи един рицар, изви му ръката и за малко не го вкара в клетката.

Онзи изпищя, костите на китката му изпукаха. Хейзъл се втурна към тях.

— Спри, сър Хейзъл! — нареди кралят. — Не мърдай или ще прережа гърлото на младия Бенджамин!

Хейзъл се вкамени. Трима рицари бяха допрели върховете на мечовете си в гърдите на Северин. Той се задъхваше и вече не се съпротивляваше. Двама сграбчиха Бен, повлякоха го по каменния под и го хвърлиха пред вещица с лице синьо като сърпица и с черна одежда. Тя притисна до челото на Бен дългите си пръсти, напомнящи бели кости, и огледа внимателно родилното му петно.

— Сега или ти, или синът ми ще ми кажете какво е станало с Верния. Ако ли не, момчето ще умре в страшни мъки — добави Елшовият крал и устните му се разтегнаха в зловеща усмивка.

— Благословен и прокълнат, прокълнат и благословен — промълви синята жена, хвана палеца на Бен и безмилостно го изви.

Той отчаяно закрещя.

— Престанете! — извика Хейзъл. Ако знаеше къде е мечът, може би щеше да издаде тайната, но докато слушаше писъците на брат си, й беше невъзможно да мисли, да намери отговор на загадката. Благодари се, че Джак е направил възел на кичур от косата й — ако не беше я предпазил от магията, щеше да се разридае. — Спрете или аз ще ви спра!

Елшовият крал се разсмя.

— О, да, истинската ти същност започва да излиза наяве. Преструваш се на покорна, но покорство не означава да изпълняваш само заповедите, които ти допадат. Както прави синът ми.

Бен изпищя отново. Вторият пръст!

Кралят носеше Могъщия в ножница, изработена от кожа на някакво същество. Хейзъл се питаше дали ще успее да сграбчи някакво оръжие и да пререже гърлото му, преди той да извади меча си. Надали. Огледа придворните, забеляза момиче с кози крака и с нож, закачен на колана, и се поколеба. Представи си как грабва оръжието. Изчисли разстоянието до трона и за колко време ще го измине, ако тича. Машинално сви пръсти. Трябваше да предприеме нещо.

— Пръстите на музиканта не могат да заздравеят, ако преди това да се счупят — прекъсна мислите й Елшовият крал. — Брат ти страда, но мъките може да се окажат дар за него. Ако не престанете да упорствате, ще прибягна до по-сериозни мерки. Има мъчения, толкова ужасни, че променят човека завинаги. Има мъчения, така страховити, че съзнанието отказва да ги понесе. Съветвам ви да кажете каквото знаете, и то веднага.

— Остави Бенджамин на мира! — възкликна Северин. — Вината е моя, той няма нищо общо. Остави го!

Хейзъл трябваше да направи нещо, да им попречи да изтезават Бен.

— Аз! — извика. — Аз освободих Северин. Аз. Не причинявай това на брат ми! Аз го направих, при това сама.

— Ти? — Кралят стана, очите му хвърляха мълнии. — Ти, която ме помоли за помощ при свещеното ни глогово дръвче? Нали се съгласи да ми дадеш седем години от живота си, дори се зарадва? Можех да си ги взема, но не проявих жестокост. Напротив — дадох ти не само това, което поиска, а и неща, за които не би се и осмелила да молиш. Когато дойде при мен, беше дете — единайсетгодишна, а ние те измъквахме от леглото ти, за да летиш в небето на клонки от кръстец и водолюб. Научихме те да се биеш с меч, да яздиш бързоногите ни коне, сякаш си самият Там Лин. Дълбоко в съзнанието ти живее споменът за вятъра, развяващ косата ти, за нощното небе над теб. За уроците по дворцови обноски, за това как се засмя, когато повали момиче от Феърфолд недалеч от магистралата, като остави другите рицари да ти дишат праха…

— Не. Грешиш. Не съм го направила — възрази Хейзъл, опитвайки се да овладее гласа си, за да не трепери.

Само че елфите не лъжеха, беше невъзможно, следователно поне донякъде твърденията им отговаряха на истината. Спомни си за един свой сън, в който измъчваше членовете на някакво семейство и прихна, когато ги прокълна да се превърнат в камъни. Доколко се беше променила, служейки на безмилостния владетел? Доколко можеше да се довери на другата Хейзъл?

— Сбъднах мечтите ти. — Елшовият крал разпери ръце и се усмихна. — И ако даровете ни идват с допълнения, би трябвало да ни познаваш достатъчно, за да го очакваш. И така, чакам да науча кой ти каза как да освободиш сина ми. Искам истината, и то веднага. Кой ти даде Верния? И къде е сега?

— Не знам — призна Хейзъл и изтръпна; наистина не знаеше къде е мечът, но кралят нямаше да й повярва. Той даде знак на Костната девица и тя се приближи към трона — държеше тънко, назъбено острие. Изглеждаше, сякаш металът е покрит със засъхнала кръв или прояден от ръжда.

— Вие, смъртните, сте лъжци по рождение — продължи кралят. — Това е единственото, което умеете, единственият ви талант.

Хейзъл преглътна и психически се подготви за онова, което предстоеше. За миг си позволи да изпита страх, да се изгуби в безвремието, да не мисли, да се довери на интуицията си. Надяваше се да изглежда толкова изплашена, че Костната девица да очаква от нея да е пасивна, да позволи да бъде изтезавана, да пищи и ридае, без да се съпротивлява. Щом съществото се приближи и тя долови мириса на стъпкани борови иглички и зърна странния блясък в рубинените му очи, се хвърли към ръждивия нож. Нарани дланта си, когато го хвана за острието, но го изтръгна от ръката на вещицата и го заби в гърлото й. Рукна черна кръв. Противното същество понечи да впие дългите си костеливи пръсти в шията на Хейзъл, но очите му вече помръкваха. Един рицар сграбчи Бен и изви ръцете му зад гърба, без да го е грижа за счупените му пръсти. Момчето изкрещя от болка. Още трима заобиколиха Хейзъл, но внимаваха да не се приближават твърде много — току-виж й беше хрумнало да нападне и тях с ножа.

Тя се приведе, готова за скок, без да ги изпуска от поглед.

— Не! — извика им Елшовият крал. — Оставате я! Разбираш ли, сър Хейзъл, докато брат ти е в плен, моята ръка държи ножа.

— Явно ръката ти не е стабилна — иронично подхвърли Хейзъл, когато вещицата на пода се сгърчи за последен път и се вцепени. Ах, колко сладко бе усещането за победа! Сякаш отново беше смелата и опасна Хейзъл, която бродеше из горите около Феърфолд и се смяташе за техен закрилник. Придворните бяха притихнали. Беше довела смъртта тук, при тези безсмъртни древни създания, и те бяха вперили в нея погледите си, сякаш не вярваха на очите си.

— А сега слушай внимателно — каза кралят, сякаш говореше на много малко дете. — Искам да изрецитираш стихчето, с което ще призовеш от най-потайните дебри чудовището — милата ми дъщеря. Помниш стихчето, нали? Кажи го или ще изкормя брат ти.

Хейзъл се поколеба само за миг, после си даде сметка в каква безизходица са и тримата — Джак, Бен, самата тя.

— Добре. — Пое си дълбоко въздух и зарецитира. Напевното заклинание събуди спомените за скачане на въже през горещ летен ден, за шляпането на босите й ходила по горещия асфалт и за постоянното изкушение да изрече последната дума. — Броди чудовище в наш’та гора, ще те докопа, не си ли добра. Ще те замъкне под съчки, гнили листа, ще те накаже за всички номера. Купчина оглозгани кости, човешка коса. Никога вече не ще видиш… дома.

Почувства вибрацията на магията — полъх на ветрец в подземията на кухия хълм, — внезапно я побиха тръпки. Сороу идваше насам и ако наистина Елшовият крал я контролираше, бяха обречени. Той кимна.

— Много добре. Сега да видим какво друго умееш. Порежи си ръката или рицарят ми ще пореже лицето на брат ти. Видя ли как бързо се подчиняваш? Хайде, направи го.

С треперещи пръсти Хейзъл запретна ръкава на блузата си, взе закривеното ножче на Костната девица и притисна върха му до ръката си. Натисна силно — нетърпима болка прониза ръката й, бликна кръв и потече надолу по китката й.

Усмивката на Елшовия крал беше ужасяваща.

— Хейзъл, престани! — кресна Бен.

— Не се тревожи за мен…

— Стига, татко! — властно нареди Северин. — Мечът не е у нея.

— Тя е лъжкиня — възрази кралят. — Всички смъртни лъжат.

— Хейзъл защитава мен — намеси се Джак и пристъпи напред — беше вдигнал глава, сребристите му очи блестяха.

Йоланта понечи да го спре, но той не се подчини. Придворните притихнаха. Джак пристъпи към трона на Елшовия крал и изискано се поклони — Хейзъл не беше допускала, че е способен на толкова изтънчени обноски.

— Аз заговорничих да те предам. Пусни я. Пусни я и накажи мен.

Майка му също извика на краля:

— Не му причинявай зло! Ти се закле! Закле се да не го нараняваш!

— Джак? — намръщи се Хейзъл. Виеше й се свят — може би заради кръвоизлива от раната. За миг се запита дали Джак казва истината, дали това не е поредната тайна, която тепърва ще се разкрие. После разчете изражението му — беше изпаднал в паника — и чу как трепери гласът му. Опитваше се да й спечели време, та тя да разгадае подсказките, които си беше оставила.

Моркови. Железни пръти.

Не забравяй да коленичиш.

Какво означаваха тези думи? Смъртният селски стопанин, който надхитрил богарта като посадил моркови, които растат под земята. А после забил в земята железни пръти…

Да не би да е заровила меча?

— Ти? Момчето, което се преструва на смъртен? — Елшовият крал беше присвил очи и изпитателно гледаше Джак. След малко се върна до трона, свали наметалото си и седна. — Защо би искал да се опълчиш срещу мен? Раждането ти беше доказателство за измяната на майка ти, а ето че си тук — жив и здрав.

Не забравяй да коленичиш.

— Нима причината е от значение? — сопна се Джак и наперено изгледа властелина, сякаш го предизвикваше да го притисне още повече.

— Позволяваш си твърде много, подменено дете — повдигна вежди кралят. — Може да съм обещал на майка ти, че няма да ти посегна, но Сороу на драго сърце ще ти причини болка, дори ще отнеме живота ти, защото тя познава само мъката, болката и смъртта. Хвърлете го в клетката при сина ми.

Джак въздъхна, поусмихна се и позволи да го поведат обратно към клетката. Отчаяние връхлетя Хейзъл. Бяха обречени. Искаше й се да се просне ничком на студения каменен под, да моли за пощада и да обещае в замяна всичко, каквото пожелаеше жестокият повелител. Само че нямаше какво да му предложи.

Моркови. Железни пръти.

Не забравяй да коленичиш.

Внезапно й просветна, досети се за отговора. Досети се къде е Верния — мечът, който можеше да разсече всичко и бе толкова остър, че да бъде носен в каменна ножница. Сети се къде го е скрила — на същото място, на което го беше намерила: заровен дълбоко в пръстта и пясъка край езерото Уайт. Елшовият крал не би го търсил пред трона си — беше равносилно да го търси сред облаците.

Не забравяй да коленичиш.

Сведе очи към пода, търсейки следа между масивните каменни плочи. Забеляза как нещо проблясва, но можеше да е само зрителна измама, игра на светлината. Имаше само една възможност да го открие. Трима рицари в бляскави златни доспехи поведоха Джак към клетката и предпазливо открехнаха вратата. Щом я отвориха докрай, Северин се наведе и се претърколи под мечовете, които воините промушиха през решетките, за да му попречат да излезе. Очевидно беше предвидил действията им. Реагира толкова бързо, че в мига, в който те извадиха оръжията си, вече беше от другата страна и се изправяше.

Явно бе ранен в битка, състояла се по-рано — около кръста му беше омотана разкъсана и окървавена тениска — фланелката на Джак. Рицарите, които стояха до Хейзъл, се спуснаха към него, изваждайки мечовете си в движение.

„Сега или никога!“ — помисли си тя. Втурна се към мястото, на което бе видяла проблясъка между плочите, но не можа да се сдържи и погледна назад към клетката. Рицарите бяха обкръжили Северин, но се страхуваха да се нахвърлят върху него, въпреки че не беше въоръжен.

— Дай ми меча си — обърна се той към Маркан. В този момент приличаше на принца от детството на Хейзъл — рогатото момче, което щеше да оправи всичко след събуждането си. — Дай ми меча си и ми позволи да умра с оръжие в ръка. Не желая да се бия с вас, а Могъщия е у баща ми. Не се страхувайте за него. Той ще се сражава с мен и ще ме победи. Невъзможно е да спечеля.

Придворните се спогледаха — явно се питаха какво да очакват.

Елшовият крал стана от трона и измъкна от ножницата Верния. Хората му го наблюдаваха притеснено, но в погледите им се четеше и още нещо — омраза. Поне така се стори на Хейзъл. Елшовият крал не можеше да претърпи поражение, докато притежаваше вълшебния меч, но никой нямаше да се зарадва на победата му.

— Вземи го! — Маркан подаде меча си на Северин.

— Не съм ти позволил да му даваш оръжие! — тросна се кралят.

— Нито един принц не бива да загине безславно, без да се сражава — заяви рицарят, но едно мускулче на бузата му заигра. Рискуваше живота си, отговаряйки по този начин на повелителя си.

Елшовият крал се усмихна.

— Само че се случва с мнозина.

Северин щеше да умре, дори да притежаваше меч, изкован от елфи. Дори да беше най-добрият воин в света, щеше да умре. Никакви умения нямаше да го предпазят от меч, който никога не пропуска целта. Беше обречен, ако Хейзъл не успееше да му даде Верния.

Най-сетне тя зърна онова, което й беше заприличало на блестяща ръкохватка на меч, и коленичи на студения каменен под. Опита се да хване дръжката и да издърпа оръжието, но металът се изплъзваше от потните й пръсти. Изглежда, още никой не беше забелязал странното й поведение, но много скоро и това щеше да се случи. Трябваше да действа бързо. В другия край на залата Северин и баща му се дебнеха и се въртяха в кръг. Внезапно кралят замахна с Могъщия към Северин. Принцът се опита да блокира удара, но противникът му беше по-бърз. Прониза с меча ръката му, Северин изпищя от болка и едва не изпусна своя меч.

Метал отекваше в метал във вихър от яростни удари. Северин не успяваше да блокира достатъчно ловко. Отново и отново Могъщия прорязваше плътта му, зейваха малки рани, които обаче кървяха обилно.

И въпреки това Хейзъл усещаше гнева на краля. Явно принцът беше по-добрият фехтовач. Кралят постоянно грешеше и вълшебният меч поправяше грешките му; нанасяше неточни удари и магическият меч ги коригираше. А Северин продължаваше, неуморно парираше, удряше свирепо, дори да нямаше надежда да спечели, дори загубата му да беше предизвестена. Елшовият крал можеше да го убие, но не и да го пречупи.

— Колкото и да ми е забавно — изпъшка кралят, който едва си поемаше дъх, — време е да сложим край. Примири се. Сестра ти скоро ще е тук. Ще ти изтръгне крайниците един по един, а може би преди това ще ти прережа гърлото. Така или иначе щом отново легнеш в кристалния ковчег, наистина ще си мъртъв. Мъртъв и изложен на показ пред всички.

Северин се възползва от мигновеното му разсейване и се опита да го прободе в хълбока; не го рани сериозно, но дълбоката драскотина бързо се наля с кръв. Елшовият крал погледна сина си така, сякаш го виждаше за първи път.

— Могъщия се грижи ти никога да не пропуснеш целта, татко — процеди Северин, когато двамата отново започнаха да се въртят в кръг и да се дебнат. — Но това не означава, че никой не може да те улучи.

Кралят изръмжа, безразсъдно се хвърли напред, забравил правилата на сражението, и прониза Северин. Рогатото момче простена и падна на колене, притискайки с длан корема си. Беше намушкан на същото място, където вече беше ранен.

Ала щом Елшовият крал направи крачка назад, изведнъж се хвана за рамото, от което бликаше кръв и покриваше дланта му като ръкавица. Беше ранил сина си, но принцът му беше нанесъл още един удар.

— Достатъчно! — изпъшка повелителят и даде знак на рицарите си: — Довършете го!

Те не помръднаха, сякаш не бяха чули заповедта. Може да бяха жестоки и своенравни, да не даваха пет пари за живота за смъртните, но си оставаха рицари като онези в книгите, които Хейзъл беше чела като дете. Рицари като в историите на Бен. Заповедта на Елшовия крал не отговаряше на техния код на честта. Нямаше да нападнат ранен човек, а още по-малко човек, който очевидно е победен в неравна битка.

Миг по-късно Маркан пристъпи напред, друг рицар му подаде меч. Явно бяха взели решение, че макар да са принудени да се подчиняват на Елшовия крал, ще го сторят, като се сражават с принца един по един, както повелява честта.

Хейзъл най-сетне хвана дръжката. Пъхна ръка между плочите, докъдето можеше да стигне, и започна да изтласква нагоре с пръсти. Внимателно изтегли меча от камъка, в който го беше скрила. Нейният меч. Златното му острие блестеше, черната боя отдавна се беше олющила. Мечът, който беше носила на гърба си. Същият, който я беше превърнал в рицар. Верния. Неспособна да осмисли случилото се, направи няколко крачки към Северин и в този момент осъзна, че е закъсняла. Кръвта струеше от многобройните му рани, той залитна, докато Маркан кръжеше около него. Дори да му дадеше Верния, нямаше да е в състояние да се бие с него и да срази баща си и зловещата си сестра.

Беше се провалила. Беше закъсняла.

— Бен — провикна се той, просвайки се на земята. — Бенджамин Еванс, може да допускаш грешки, но не си глупак.

— Какво? — Бен стоеше в клетката, вкопчил в решетките осакатените си пръсти. Очите му шареха между Северин и Хейзъл, сякаш не знаеше за кого от двамата се бои повече.

— Обичам те — продължи принцът и вдигна очи — гледаше в далечината, отвъд тълпата рицари и придворни. Изглеждаше като човек, изпитващ неописуемо щастие. — Обичам те като в приказките. Обичам те като в баладите. Обичам те безумно. Обикнах те още на третия месец, откакто започна да ме посещаваш. Харесваше ми, че предизвикваш у мен желанието да се смея. Харесваше ми колко беше мил и как от време на време преставаше да говориш, сякаш очакваше да отговоря. Обичам те и не ти се подигравах, когато те целунах, честна дума!

Бен се опита да пристъпи към него, сякаш забравил, че е в клетката, но един рицар го задържа.

— Ти си луд! — провикна се и Северин се разсмя.

Хейзъл се приближи до трона. Не знаеше дали рицарите са видели какво държи, или пък никой не й обръща внимание. Елшовият крал се обърна към нея и стреснато се облещи, после реши да го обърне на шега:

— Какво си намислила, малката? Помниш ли как се държи меч? Правиш се на много благородна, а? Само че принцът вече не може да те спаси.

— Знам. Мой ред е да го спася.

Той замахна към нея, но тя беше подготвена и не се опита да парира удара. Насочи меча си не в сърцето му, а в оръжието му. Верния прекърши Могъщия наполовина — трясъкът беше като от трошащо се стъкло. Кралят се втренчи в Хейзъл, сякаш не можеше да повярва какво е направила. После погледът му се спря на нещо, което тя не виждаше, и устните му се разтегнаха в зловеща усмивка. Хейзъл се вцепени от страх.

Сороу беше наблизо.

Придворните притискаха длани до устните си, опитвайки се да сподавят риданията си. Хейзъл чуваше зад себе си тежките стъпки и потракването на клоните на чудовищната жена. Потрепери, но се взе в ръце, дълбоко си пое дъх и притисна върха на меча в гърлото на Елшовия крал. От малката рана изтече капчица кръв, подобна на червена сълза.

— Близо е — промърмори кралят. Държеше счупения меч така, сякаш беше готов да го хвърли и да се признае за победен. Тя обаче беше сигурна, че това е само коварен трик. — Не забравяй, че костният пръстен е у мен и чрез него я контролирам.

Хейзъл преглътна — вече беше решила как да постъпи. Кралят продължи:

— Ако се обърнеш, имаш шанс. Трябва само да се обърнеш. Мечът е у теб. Но ако не действаш незабавно, тя ще победи. Ще те накара да повръщаш пръст и лозови вейки, да спиш в езеро от собствените си сълзи.

Въздухът се раздвижи, чу се свистене, сякаш нещо се движеше със светкавична бързина. Хейзъл познаваше вкуса на загубата — дотолкова силен и натрапчив, че изместваше вкуса на победата, преди напълно да му се е насладила.

Може би и този път щеше да загуби.

Представи си чудовищното същество, което бе видяла в училището и в дома на Джак. Да, беше чудовищно, но колкото и да беше парадоксално, притежаваше и странна, грубовата красота. Спомни си как беше пял Бен и за това как чудовището бе позволило Северин да докосне лицето й. Дали Сороу още се подчиняваше на Елшовия крал? Или вече се беше отърсила от влиянието му и нямаше да бъде заблудена от някакъв си костен пръстен?

— Хайде — подкани я кралят. — Решавай бързо: на мен ли вярваш, или на чудовището?

— Недей… — провикна се Джак, но Хейзъл не го изчака да довърши. Замахна и Верния разсече на две зловещия костен пръстен.

— Заклех се, че ще победя чудовището в горските дебри и ще го направя. Само че това чудовище не е Сороу, а ти, кралю!

В този миг Сороу сграбчи Елшовия крал със своите пръсти-вейки. Той изумено се ококори, закрещя на рицарите да му се притекат на помощ, заруга грозно. Обаче Сороу не разхлаби хватката си, докато тялото му не се отпусна и счупеният меч не се изплъзна от ръката му.

После го захвърли на каменния под.

Хейзъл се наведе да вземе останките от Могъщия. Щом докосна ръкохватката, кралят внезапно отвори очи и протегна ръка към нея. Прокара пръст по страната й и с дрезгав глас, задавян от кръвта, изпълнила устата му, прошепна:

— Помни, сър Хейзъл. Не забравяй неверните ми рицари. Проклинам те да помниш. Проклинам те да помниш всичко.

— Не! — изпищя Хейзъл, завъртя глава и отскочи назад. — Не искам. Няма!

Елшовият крал затвори очи, всяка бръчица по лицето му изчезна и… той заспа непробудно.

Хейзъл обаче продължаваше да пищи.