Холи Блек
В най-потайните дебри (2)

Втора глава

През онова лято, когато Бен бил съвсем малък, а Хейзъл — още неродена, майка им отишла на една горска полянка, за да порисува. Постлала одеяло на тревата, намазала Бен с лосион против слънчево изгаряне, пъхнала парче сухар в юмручето му, взела четката и започнала да нанася на платното оранжеви и пурпурни мазки. Изминал почти час, преди да забележи как някаква жена стои под сянката на дърветата и я наблюдавала.

След време, когато ни разказваше случката, мама обясни, че кестенявата коса на жената била прибрана под кърпа за глава и че тя носела кошница със зелени ябълки.

— Страхотна художничка си! — възхитено казала непознатата, поклонила се и се усмихнала. Едва тогава мама забелязала, че широката й рокля е ушита от много фин, ръчно тъкан плат. В първия момент си помислила, че жената е от стопанките, които изхранват семейството си с продукцията от собствената си градина, отглежда кокошки и сама си шие дрехите. После обаче забелязала ушите й — дълги и заострени — и разбрала, че е от Неземните, които са хитри и опасни.

Само че като при повечето хора на изкуството (тъкмо това им е слабото място) любопитството на мама било по-силно от страха.

Нашата майка, израснала във Феърфолд, беше чувала безброй истории за Неземните — за червеношапковците, които си потапяли главите в човешка кръв и които според слуховете живеели близо до пещера в покрайнините на града, за жената змия, която понякога привечер, по хладина, излизала от гората. Чувала беше за чудовища от изсъхнали клони, дървесна кора, кал и мъх, превръщащи в мъзга кръвта на онзи, който ги докосне.

Помнеше песничката, която си тананикала с другите момичета, докато скачали на въже:

Броди чудовище в наш’та гора,

ще те докопа, не си ли добра.

Ще те замъкне под съчки, гнили листа,

ще те накаже за всички номера.

Купчина оглозгани кости, човешка коса.

Никога вече не ще видиш… дома.

Пеели я колкото им глас държи, обаче никога не я довършвали, иначе имало опасност да повикат чудовището — тъкмо това била целта на заклинанието. То нямало да подейства, ако не произнесат последната дума.

Не всички истории за Неземните бяха страшни. Те бяха прочути не само е жестокостта си, но и с щедростта си. След като воден дух открадна куклата на момиченце от детската градина на Бен, след седмица то се събуди в леглото си с прекрасен перлен наниз на шията си. Феърфолд се славеше като особено място тъкмо заради близостта си е магията — опасна, но все пак магия.

Говореше се, че тук храната е по-вкусна, защото е подправена е вълшебство. Сънищата бяха по-ярки, художниците — по-вдъхновени, а творбите им — по-красиви. Тук хората се влюбваха по-силно, музиката галеше ухото, а идеите осеняваха местните по-често, отколкото хората в други населени места.

Но да се върнем към срещата на нашата майка със странната жена.

— Ще ми позволиш ли да ти направя портрет? — Мама извадила от голямата си чанта скицника и въглен за рисуване. Смятала, че рисува най-добре от всички във Феърфолд.

Жената се намръщила:

— По-добре нарисувай моите красиви ябълки. Вече загниват, а пък аз ще си остана същата до края на дългия си живот.

Мама усетила как я побиват тръпки.

Непознатата видяла изражението й и се засмяла:

— О, да, виждала съм жълъда преди дъба. Виждала съм яйцето преди кокошката. И ще ги видя отново.

Мама дълбоко си поела въздух и отново се опитала да я убеди:

— Ако ми позволиш да те нарисувам, ще ти подаря портрета.

Жената елф се позамислила, после попитала:

— Наистина ли?

След като се убедила, че няма да я излъжат, най-после се съгласила и мама се захванала за работа. Докато рисувала, двете разказвали за живота си. Онази споделила, че навремето живеела в кралство на изток, обаче последвала благородник, изпратен в изгнание. Не предполагала, че толкова ще обикне тъмната гора, само че понякога тъгувала за предишния си живот. Мама пък й доверила притеснението си за първородното си дете Бен (което вече хленчело, защото се било напишкало в пелената): дали като порасне, той за разлика от нея няма да се интересува от изкуство, а ще се превърне в скучен и обикновен човек? Самата тя била разочарование за родителите си, които все й натяквали, че не прилича на тях. Ами ако след време и тя се разочарова от Бен?

Най-сетне завършила рисунката и жената елф ахнала от възхищение, като я разгледала. Коленичила до бебето и притиснала палеца си до слепоочието му. То мигом заплакало.

Мама хванала ръката на жената:

— Какво му направи?

На челото на детенцето се появило червено петно, досущ отпечатък от палеца.

— Това е моят дар в замяна на рисунката. — Жената се изправила и изведнъж така се издължила, че се извисила над мама, която вече прегръщала пищящия Бен. — Не мога да променя характера му, но ще му даря способността да изпълнява нашата вълшебна музика. Ще свири толкова омайно, че всеки, който го чуе, няма да мисли за друго. Музиката ще го омагьоса, ще го промени и той ще стане артист, дори да е против волята му. Всяко дете трябва да преживее трагедия, за да предизвика интерес. Това е моят подарък за теб — синът ти е обречен да стане творец, независимо дали го желае или не.

Жената елф взела портрета си и си тръгнала, а мама, прегърнала Бен, останала на застланото на земята одеяло. Питала се дали синът й е бил благословен, или прокълнат. По-късно разбрала, че е и едното, и другото.

Обаче Хейзъл, която по онова време още се намирала в кроткото море на околоплодните води, не била нито прокълната, нито благословена. Нейната трагедия (ако това можеше да се нарече трагедия) беше, че тя стана най-обикновено момиче, по нищо не отличаващо се от другите деца.