Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (53)

Петдесет и втора глава

Ида се носеше по течението на щастието. Беше всеотдайна съпруга и майка, щедра домакиня, усърдна представителка на баща си. С Франц често пътуваха до Париж. Марк ги посещаваше понякога, но Вава рядко го придружаваше. Предлагаше уклончиви извинения. Имала работа във Ванс. Брат й бил на гости. Ида надлежно изразяваше съжаление, признавайки мислено колко я облекчава отсъствието й.

Тя прекара юли на Ривиерата с цялото си семейство. Готвеха се да отпразнуват едновременно рождения ден на Пит и годишнината от сватбата на Вава и Марк. Както винаги отседнаха във вилата в Тулон, но тържеството щеше да се проведе в „Ле Колин“. Ида бе купила изящно избродиран дантелен шал за Вава и кожена папка за литографиите на Марк. Пристигнаха в къщата, натоварени с подаръци и деликатеси. Марк още работеше в ателието, Вава отпочиваше. Децата хукнаха в овощната градина. Обожаваха цитрусови плодове. Портокали и лимони не вирееха в по-студения швейцарски климат.

Ида и Франц влязоха в апартамента, който Ида все още смяташе за свой. Бе оставила вещите си там, за да си осигури място в дома на баща си.

Тя отвори вратата и ахна смаяна. Всяка следа от присъствието й бе изчезнала. Въздухът беше пропит с миризма на тютюн. Отвори гардероба, където прибираше дрехите си. Панталони, сака и мъжки ленен костюм бяха заменили роклите и полите. Дръпна чекмеджетата. Нощниците и бельото й, шаловете и пуловерите ги нямаше. Откри мъжки слипове, къси панталони, раирани пижами и купчина памучни носни кърпи с монограм.

Тя стисна ръката на Франц, по лицето й се стекоха сълзи. Двамата се върнаха в гостната, където Вава, в безупречна рокля от бледозелен лен, подреждаше цветята за масата.

— Идвам от апартамента ми — каза ядосана Ида.

— Твоят апартамент ли? — повдигна вежди Вава. — Вече не живееш в „Ле Колин“. Защо си мислиш, че имаш апартамент тук?

— Винаги съм имала своя стая в къщата на татко. Знаеш го. В гардероба и чекмеджетата ми има дрехи на непознат мъж.

— Съвсем не е непознат. Брат ми Михаил отсяда там. Прибира нещата си в гардероба и чекмеджетата, които вече не са твои. Имаш дом. Няколко всъщност. — Вава я погледна с котешка усмивка. — Не разбирам защо държиш да имаш място в моята къща.

— Къщата на баща ми — поправи я Ида.

— Аз съм съпруга на баща ти — тонът на Вава бе съвсем спокоен, намерението й — ясно. — Значи „Ле Колин“ е и моя къща. Колкото до вещите ти, опаковах ги грижливо. Вземи си ги на тръгване.

Тя загърби Ида и излезе от стаята. Франц сложи успокоително длан върху рамото на разярената си съпруга.

— Не казвай нищо — посъветва я тъжно. — Стореното — сторено.

Ида кимна. Нямаше да позволи сблъсъкът с Вава да помрачи деня на децата. Тя се усмихна на сина си и изтича след него на терасата.

Видя как Марк, с вид на чорлав, застарял елф, играе с внуците си. Бялата му коса стърчеше на една страна, сините му очи сияеха, зацапаната с боя престилка се вееше зад него, докато ги гонеше из овощната градина. Предизвика Пит на мним дуел с маслинови клонки вместо саби.

Денят мина приятно. Дойдоха гостите. Тортите предизвикаха бурни аплодисменти. Всички изпяха „Честит рожден ден“ на Пит.

— Четири години. Можеш ли да повярваш, че е на четири години? — Ида попита Франц.

Той кимна. Щастливите им години летяха с крилете на радостта.

Вдигнаха наздравица за Марк и Вава.

— Щастлив юбилей! — извикаха.

— Пет години. Дълго време — прошепна Франц.

— Изглежда ми по-дълго — отсече Ида и се озърна бързо, облекчена, че никой не е чул думите й.

Напомни си да внимава повече. Правилата бяха променени.

Връчи подаръците си и наметна белия дантелен шал върху раменете на Вава.

— Още щом го видях, си помислих за теб — рече тя с равен тон.

Вава го докосна леко и я погледна с котешката си усмивка.

— Красив е — кимна тя. — Не съвсем в мой стил, но е красив.

Смъкна шала и го остави да падне на земята. Обърна се към съпруга си и попита:

— Изморен ли си, Марк?

Гостите се изправиха бързо. Разбраха, че въпросът й и бавното му кимване са знак да се разотиват.

Ида целуна баща си. Децата го прегърнаха и се втурнаха към колата. Прислужницата ги догони.

— Мадам Ида, чакайте! Мадам Шагал ви изпраща куфара! — извика задъхана тя.

Градинарят мъкнеше тежкия черен куфар на Вава, пълен сега със спомените на Ида от живота в „Ле Колин“. Тя погледна към къщата. Терасата пустееше. Белият шал, избиран толкова грижливо, лежеше върху червения плочник.