Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (39)

Тридесет и осма глава

— Венеция! Венеция! — Ида повтаряше благоговейно името, сякаш да се убеди, че приказната земя е действителна, а не съновидение.

Геа се усмихна, развеселен от детския й възторг от зашеметяващата красота около тях.

— Казах ти, че е най-прелестният град на света — рече той. — И дойдохме в най-красивия му сезон.

Марк и Вирджиния кимнаха. Венеция омайваше и тях. Четиримата се разхождаха заедно по тесните алеи. Ида и Геа избързваха пред тях, после спираха да ги изчакат. Бяха странен, ала дружелюбен квартет — еврейският баща и дъщеря му и техните любовници от друга вяра; въоръжени с отворени скицници, си подаваха меки моливи и графити от ръка на ръка.

Яркото есенно слънце шареше с танцуващи ивици светлина тъмните води на каналите и обагряше кулите и покривите в цвят на разтопен мед. Когато се стъмваше, младата луна посребряваше лицата им и четиримата кръстосваха спокойните лагуни в гондоли и параходчета.

Минаваха по древни мостове, влизаха в магазините по „Риалто“ и часове наред се застояваха в музеите, които единодушно намираха за по-интересни от пищните павилиони на биеналето.

Марк бе почетен гост на приеми и тържествени вечери. Ида, както винаги горда и жизнена, стоеше до него, докато го интервюираха. От време на време той се обръщаше към нея, за да му помогне с точна дума или правилна фраза. Когато получаваше голямата награда, Ида — елегантна в рокля от ръждивокафява тафта — се надигна от стола. За миг изглеждаше готова да се качи на подиума с баща си, защото триумфът му бе и неин. Геа и Вирджиния стояха настрани.

— Все едно Марк е актьор, а Ида му е и суфльор, и режисьор — отбеляза Вирджиния и Геа не възрази.

Късно една сутрин седяха на терасата в кафене на площад „Сан Марко“. Отпиваха мълчаливо горчивото кафе, сякаш се страхуваха да не накърнят с думи обаятелната красота край тях.

Ида подхвърляше трохи на гълъбите. Отведнъж цялото ято литна към центъра на площада и тя се засмя. Геа я погали разсеяно по лицето, взрян на изток към катедралата „Сан Марко“.

— Бих искал да я видя отвътре — рече тихо той. — Ще дойдете ли с мен?

— Катедралите не ме интересуват — отсече Марк.

— И мен — добави Ида.

Шагалови рядко посещаваха синагога, но не влизаха и в църкви.

— Аз ще те придружа. — Вирджиния се изправи.

— Няма да се бавим — увери ги Геа и двамата с Вирджиния изкачиха бързо широките мраморни стъпала точно когато камбаните отмериха пладне.

— Да се молят ли отидоха двамата ни чуждоверци? — попита сардонично Марк.

— Има ли значение? — отвърна раздразнена Ида. — Те са християни, ние — евреи. Добре е, че не нахлуваме в световете си.

— Би ли се омъжила за християнския си любовник Геа? — попита Марк.

— Би ли се оженил на християнската си любовница Вирджиния? — погледна го остро Ида.

— Минаха години, а още не съм го направил, нали? — отговори той.

В същия момент Геа и Вирджиния излязоха от катедралата.

— Много е красива. Особено нефът — отбеляза Геа.

— Така ли? — повдигна безразлично вежди Марк и се взря в Големия канал, облян в светлина.

Проследиха погледа му и видяха самотна гондола да се плъзга по спокойната вода. Пътниците — млади влюбени — се бяха прегърнали и се поклащаха в ритъма на веслата.

— Венецианските гондоли са за влюбени — прошепна Ида.

— Би ли отплавала с мен към Лидо? — попита я Геа. — Ние също сме влюбени.

— Приемам — кимна Ида. — Нали не възразявате? — обърна се тя към Марк и Вирджиния.

— Не, разбира се — отговориха едновременно те.

Ръка за ръка, Геа и Ида тръгнаха към канала. Поспряха в кръг от светлина. Геа намести шала на Ида и я целуна, първо по бузите, после по устните. Вирджиния и Марк ги наблюдаваха мълком и отпиваха от кафето, вече изстинало и блудкаво.

Последните дни във Венеция отминаха в шемет от приятно вълнение.

Преди да отпътуват, Марк неохотно се съгласи да придружи Вирджиния, за да купят подаръци на децата. Геа и Ида се насладиха на дългите часове насаме, скитайки безцелно из града.

Хванати за ръка, обикаляха из непознати квартали и прекосяваха мостове към пъстри площадчета, пълни с отрупани сергии. Геа се спазари умело с една жена със златен зъб и купи наситеносин шал от лъскава коприна. Метна го върху раменете на Ида.

— Някога имах пелерина в същия цвят — спомни си замечтано тя, опипвайки фината материя.

— Сигурно ти е стояла прекрасно — каза Геа.

— Да. Но това бе в друга страна, а момичето с пелерината вече не съществува.

Разгледаха сергиите с кожени и сламени изделия. Геа купи букет есенни цветя от едно улично хлапе, което побягна с кикот, доволно от сполуката си.

Ида се взря в букета, сякаш да запомни цвета и уханието на всяка нежна пъпка. Разбра колко безполезно е усилието. Цветята умират, вещите се губят или захвърлят; трайни са само запомнените лица, жестовете, мимолетните прояви на обич. Беше го научила от мемоарите на Белла, която описваше лицето на майка си, озарено от мъждукащите свещи на шабат, и сериозното изражение на баща си, свел глава над Талмуда. Тя помнеше меките очи на Белла, мечтателната й неуловима усмивка; щеше да си спомня и усмивката на Геа, когато си представя този златен ден във Венеция.

Купи детски чаен сервиз от златисто муранско стъкло.

— За Джийн — обясни тя.

Изпитваше топли чувства към дъщерята на Вирджиния, чието детство често й се струваше самотно като нейното.

Продължиха нататък, прекосиха улица „Сан Джироламо“ и свърнаха по „Дел Батело“, очаровани от трептящата жизненост на забързаните пешеходци. Майки подвикваха на подтичващи деца. Стиснали куфарчета, мъже в делови костюми преглеждаха книжа в движение. Подредените плътно една до друга сгради приличаха на непревземаема крепостна стена.

Геа и Ида тръгнаха бавно по една уличка под полюшващи се в нежния ветрец простори с пъстри дрехи. Тя спря пред порутена къща.

— Виж, Геа — посочи еврейска звезда, издялана върху каменната фасада.

Геа спря жена, понесла кошница със зеленчуци.

— Извинете. Как се казва този квартал? — попита на италиански със силен акцент.

— Това е „Гето Нуово“, синьор — отговори жената, без да забавя крачка. — Тук живеят евреи.

Ида погали цветята.

— Изглежда, без компас съм дошла у дома — рече тя.

Погледна към прозорците на сградите, после насочи очи към две момиченца, заиграли се на дама в тесен безистен.

— Къде е синагогата? — попита ги.

Децата се спогледаха, поколебаха се, после се усмихнаха и хукнаха напред. „Неотдавна — помисли си Ида — въпросът ми щеше да ги изплаши.“ Момиченцата ги поведоха по лъкатушни улички и най-сетне спряха пред стара каменна сграда със съвършени пропорции, наподобяваща древните венециански църкви.

— Скуола Спаньола. Синагогата — обявиха гордо те в един глас.

Отвориха тежката врата и Геа и Ида влязоха след тях в сумрачното преддверие. Посрещна ги приведен от старост белобрад мъж с черна шапчица и традиционна тъмна наметка с пискюли.

— Евреи? — попита той.

— Да — отвърна тихо Ида.

Той кимна и ги въведе в красиво светилище, където високи бели свещи в декоративни свещници бдяха като призрачни стражи, очакващи отдавна изгубени молители да се върнат и да седнат върху червените кадифени възглавнички по пейките. Следобедното слънце огряваше прозорците от рисувано стъкло. По парапетите висяха молитвени шалове, сякаш собствениците им са си тръгнали набързо посред службата. Над изящно резбованата тъмна арка с Тората мъждукаше висяща лампа.

— Вечната светлина — прошепна Ида на Геа.

— Разбирам — кимна той, макар да не разбираше.

Старецът ги поведе отново към преддверието и посочи месингова табела с надпис на английски и италиански.

Момиченцата прочетоха италианските думи. Звънливите им гласчета отекваха в празното пространство. Ида зачете на английски с глас, приглушен от тъга.

— „От 1939 до 1945 година двеста евреи от Венеция, осем хиляди евреи от Италия, шест милиона евреи от Европа бяха варварски избити и загинаха като мъченици.“ Двеста — повтори Ида. — Осем хиляди. Шест милиона. С Божията милост…

Гласът й секна, погълнат от спомена за марсилските улици, пълни с бегълци. Спомни си зловонието на страха и своята ожесточена и трескава борба да спаси и себе си, и родителите си.

Под погледа на Геа тя забули блестящата си коса със синия копринен шал. Закри очите си с длани и той видя между пръстите й да се процеждат прозирни сълзи.

Устните й мълвяха молитва:

— Итгада’л вейиткада’ш…

Възпоменателен кадиш, помисли си колебливо Геа.

Момиченцата и старецът пристъпиха напред и гласовете им се издигнаха в тих скръбен напев. Молитвата продължи, красива и трогателна в ритмичната си краткост. Свърши. Останаха един до друг, обвити в няма тъга. Ида целуна момиченцата. Отвори портфейла си и пъхна всички банкноти в ръката на стареца въпреки възраженията му. Наведе се и внимателно остави букета есенни цветя под табелата.

Напуснаха бързо гетото. Геа държеше Ида за ръка, ала не говореха. Той разбираше, че не може да й предложи никакви думи. Беше чужденец в пустошта на мъката й. Беше в нейния свят, но не от него. Не предполагаше, че юдаизмът, чиито традиции Марк и Ида не спазваха, би могъл да отвори такава бездна помежду им. Изпита необяснимо облекчение, че скоро ще се върнат във Франция.