Глория Голдрайх
Дъщерята на художника (2)

Първа глава

Сграбчва я ужас. Не може да го назове, но е сигурна, че е в опасност, гибелна опасност. Дъхът й се изтръгва мъчително от гърдите. Тича с все сила. Токовете на лачените й обувки тракат по паважа, сърцето й бие лудешки, сякаш в ритъм с трескавия бяг. Родителите й я държат за ръцете — в дясната длан се впиват острите нокти на майка й, баща й стиска болезнено лявата.

— По-бързо, Идочка. По-бързо.

Говорят едновременно. Тя се разтреперва от страха в гласовете им.

Преследвачите им приближават; тежки ботуши барабанят с омраза, конски копита трополят злокобно.

Тя не може да тича по-бързо. Усеща как силите й свършват, краката омекват. По бузите й се стичат сълзи. Колко ли ще й се ядосат, ако падне. Не иска да ядосва майка си, баща си.

После изведнъж тримата се издигат в небето. Реят се, преплели ръце, с олекнали сърца, все по-нагоре и по-нагоре. Ръцете на родителите й са станали криле, порещи небосклона, който вече не е забулен в кадифен мрак, а е изпъстрен с чудни цветя в багрите на дъгата. Волен вятър си играе с медените й къдрици, гъстите кичури я гъделичкат по лицето и тя се смее. Сукманчето й се разтваря като пухкав бял облак и я издига полека.

Тя поглежда към майка си, носеща се плавно във въздуха — жена като кос, с лъскава абаносова коса и кадифена рокля, обвила крехкото й тяло в цвета на нощта. Обръща глава наляво и вижда, че баретата на баща й е паднала и коприненомеката му коса обрамчва дребното му лице; разпилени кичури се полюшват пред яркосините му очи. Той се усмихва; ръката на дъщеря му е толкова нежна и доверчива в дланта му. Осеяното с цветя небе е негов дом. Ще нарисува това небе, тя знае, когато избягат далеч от опасността. Сега обаче бягството продължава.

Тримата летят като лек зефир сред булото на меки облаци, високо над горящите села и тъмните колони войници, тъпчещи земята, която някога са наричали своя. Майка Русия ги е отхвърлила. Те са сираци, бегълци без корен, но се носят към безопасен пристан. Не говорят, защото са изгубили думите. Тишината ги покрива с ласкава завивка, изтъкана от надежда и обещания. Безмълвна, беззвучна.

В просъница, сгушена в леглото, Ида се усмихна, преди с неохота да изплува от съня. Протегна се блажено и отвори очи. Златната светлина на ранното утро струеше през широкия прозорец на спалнята. Птица запя с жаловито сладостен глас. Ида изприпка до прозореца. Самотно коприварче се полюшна върху тънката клонка на лимоновото дърво и отлетя в безоблачното лятно небе.

— Au revoir — подвикна му Ида и погледна към градината, където родителите й седяха един срещу друг в плетени столове и разговаряха тихо, отпивайки от чашите с кафе.

Лъжичките звънтяха мелодично по порцелана, гласовете им се носеха по въздуха към отворения й прозорец. Ида се обърна, съблече бялата нощница и застана гола пред високото огледало. Огледа извивките на тялото си, проследи изящния контур на лицето си. Вдигна гъстите дипли искряща коса и ги пусна да паднат върху раменете.

Отражението й вдъхна увереност. Прокара длани по нежния овал на гърдите си и усети силата на разцъфващата женственост. Вече не беше уплашеното момиченце от кошмара. Сънят бе прогонен. Болезненото минало — загърбено. Нямаше нужда от небесно укритие. Наложи си да надмогне тъгата, толкова често сподиряща трескавите й сънища.

Обърна глава, погледна се в профил, усмихна се, намръщи се.

„Красива ли съм? — запита се. — Променена ли ще се сторя на Мишел?“

Някой почука нетърпеливо на вратата. Извика името й веднъж, после пак.

— Мадмоазел Ида! Мадмоазел Ида!

Грубоватият глас на Катя, полската прислужница, раздразнен и обвинителен, я изтръгна от унеса.

— Късно е. Родителите ви чакат.

— Слизам веднага!

Ида сви рамене. Знаеше, че Катя не я харесва, не харесва да е прислужница в еврейски дом. Все едно. Както майка й често посочваше, на Катя й бе провървяло да работи за семейство Шагал. Държаха се мило с нея, плащаха й навреме, хранеха я със своята храна, в неделя и по празници й осигуряваха превоз до църквата.

Ида пропъди Катя от мислите си, наплиска лице със студена вода и се облече бързо. Избра ефирна бледосиня рокля с перлени копчета, която се изхлузва лесно. Баща й искаше да му позира, преди да замине за алпийския лагер. От месеци рисуваше цикъл голи тела, ту с акварели и гваш, ту с въглен и маслени бои.

С четката баща й създаваше нагледен дневник на живота й, летопис на игривото й детство, на мрачното юношество, а сега — на зараждащата се женственост. Всяко заглавие бе изписано с окръгления му почерк върху гърба на платното — знак за собственост и авторство. „Ида на люлка“ — портрет в движение, нарисуван бързо, докато тя се изстрелва към небето, пухкавите й крака тласкат енергично, вятърът обжарва бузите й. По-дълго бе рисувал „Ида до прозореца“, за да улови как се взира замечтано през стъклото, озарено от залязващото слънце, чиито лъчи къпеха дома им в Моншове и възпламеняваха водите на Сена.

— За какво мислиш, Идочка? — беше я попитал тогава, без да спира летежа на четката по платното и без да откъсва от него присвитите си, съсредоточени очи.

Ида се подвоуми дали да му разкаже упорития сън с трескавото бягство, за да превърне нощната й фантазия в осезаема цветна реалност. Замълча. Сънят беше само неин, не искаше да го споделя с четката и палитрата му. Изпитваше чудато удоволствие от тайната си. Все пак пазеше толкова малко тайни от родителите си. Те бяха обсебили всяка част от живота й; държаха я до себе си, откакто се бе родила. Понякога й се струваше, че следят всяко нейно дихание и долавят настроенията й — тъгата й ги натъжава, радостта й ги разведрява. Бдителността им я задушаваше; ненавиждаше ги, задето упорстват да притежават цялото й същество, ала се срамуваше от предателското чувство. Беше щастлива да е тяхна дъщеря, обичан наследник на славата, благоденствието и безусловната им любов. В замяна тя също ги обичаше дълбоко.

Разбираше, че загрижеността им за нея е породена от несигурността и страданията, които бяха преживели. Страхуваха се, разбира се. Тя приемаше страха им, покоряваше му се. Позволяваше им да вярват, че са пазители на живота й. Сънищата обаче, красивите и ужасяващи нощни одисеи, бяха само нейни, както и съкровената тайна, премълчавана цяла година. Тържествуваше, задето е успяла да надвие желанието да разкаже на родителите си за Мишел.

Мишел. Нейният Мишел. Обичаше името му — звук по звук. Докато дългите месеци на раздялата се нижеха бавно, тя си представяше финото лице, мекия му гальовен глас. Напоследък, през знойните летни дни, докато позираше на баща си, час след час, без да помръдва, когато той се отдалечава от триножника, за да огледа отблизо тъмните кръгове на зърната й, плетеницата от ръждивокафяви къдрички между бедрата, тя предвкусваше по-остро следващата им среща. Съсредоточеният му поглед никога не я смущаваше. Той бе Марк Шагал и не я наблюдаваше като мъж и баща, а като творец в треската на съзиданието.

Мишел я гледаше с очите на любовник, Мишел, когото щеше да види скоро след дългата година на раздяла.

Ида се усмихна при тази мисъл, върза косата си със синя панделка и се плъзна с боси крака през озарената от слънцето къща към градината, опасана с висока ограда. Френските прозорци се отвориха и родителите й се обърнаха веднага към нея с радостни лица.

— А! Нашата Ида.

Баща й стана и я целуна по бузите. Тя коленичи до майка си и усети меките ръце на Белла да докосват нежно косата й. Това бе обичайният им сутрешен поздрав, среща след нощта, равняваща се сякаш на дълга раздяла. Усещаха всеки ден заедно като дар, присъствието й в живота им, а навярно и своя живот, като чудо. Ида се почуди дали понякога сънуват отчаяното бягство от опасността и полета към свободата. Навярно сънищата им, както нейните, бяха извезани с тъмните нишки на спомените за изгубената родна земя, за селцето от тяхната младост. Дали лицата на сродници и приятели, отдавна липсващи в живота им, се мержелееха над тях в нощния мрак както небесните цветя — в нейния сън?

Родителите й, разбира се, не биха споделили подобни мисли с нея. Тя бе тяхната галена, невинна дъщеря, зорко закриляна от житейските тегоби. Не бяха я изпратили дори на училище, защото се страхуваха от всякакви опасности. Другите деца бяха жестоки. Претъпканите класни стаи — развъдник на болести. По широките улици и в тесните алеи дебнеха непознати хора и профучаващи возила. Не биха изложили своята Ида на риск. Тя бе съкровищницата на миналото им, надеждата им за бъдещето, източникът на щастливото им настояще; ученичка на майка си, модел на баща си, очарователна, жизнена дъщеря. В замяна Ида се стремеше да ги очарова, да ги развеселява, да буди възхита у приятелите им. „Толкова будно дете!“ „Толкова находчиво момиче!“ „Толкова обаятелна!“

По лицата им неизменно грейваха усмивки и те приемаха овациите, сякаш по заслуга им се полагат. Жизнерадостта й ги омайваше; смехът й звънтеше в дома им. Възхитителната им Ида, щастлива, прелестна и, да, навярно дори талантлива! В юношеските й рисунки прозираше находчивост, картините й бяха обещаващи.

Позволиха й да се запише в художествена школа в квартала, но Белла стоеше на прозореца и я чакаше да се върне.

Ида винаги забелязваше как тревожните бръчки по лицата им се изглаждат, когато влезе вкъщи и с напевния си глас им заразказва весели истории: какъв абсурден скитник е видяла — с една червена и една синя обувка; за смешното момче от школата с барета, нахлупена над очите; за учителя, който снове из ателието и припява „На моста в Авиньон“. Ида има слух, има око, кимаха единодушно те.

Тя играеше ролята и същевременно бавно, но решително се освобождаваше от пашкула на безпокойствата им, извайваше си живот по своя мяра. Издейства си разрешение да се включи в програма за поотраснали деца на руски евреи. Измоли да й подарят престой в алпийския лагер за седемнайсетия й рожден ден.

— Ще бъда толкова щастлива, мамо, тате! Не искате ли вашата Ида да бъде щастлива?

Спусна се като танцьорка към тях, протегнала широко ръце, и те се усмихнаха, омаяни от чара й. Искаха да бъде щастлива, разбира се. Бяха дали обет да бъде щастлива. Осведомиха се. Лагерът разполагаше с добър персонал; младежите се потапяха в руския език и култура, облъхваха ги с топлота към живота и литературата на Майка Русия. Тяхната Ида щеше да се сближи с корените им, да разбере миналото им. И най-важното — ще бъде щастлива. Съгласиха се, платиха обучението и купиха билет за влака.

По време на първото си пътешествие сама тя надничаше развълнувана през прозореца на първокласния вагон, забързан из планината. Свенливо завърза първите си предпазливи приятелства с млади руски евреи. С усмивка срещна погледа на високия и строен Мишел Рапапорт, който говореше всички езици на сърцето й. Окрилена от новооткритата свобода, ходеше боса до Мишел по надиплената алпийска трева и седеше до него край лумналите лагерни огньове, докато пееха руски народни песни и благозвучни шансони.

По необходимост студент по право, той бе всеотдаен син — помагаше на родителите си в малкия им парижки магазин, решен да облекчи живота им, като стане преуспял адвокат. И двамата с Ида познаваха ограниченията на семейния дълг. Разбираха, че е невъзможно да се виждат през следващите месеци. Но не се обезсърчиха. Щяха да се срещнат идното лято. Бяха млади. Море от време се стелеше пред тях. Докато чакаха, той й изпращаше книги с поезия, а тя му отговаряше със свои картини. Съкровените им невинни послания на надеждата и любовта, увити в кафява хартия, пристигаха по пощата и бяха лесно обясними.

— Подарък от приятел — казваше Ида на майка си.

Месеците отминаха и сега Ида броеше дните. Не след дълго щеше да отброява часове, после да се качи на влака и да поеме на югоизток към алпийското селце, където Мишел ще я чака с грейнало от любов лице.

Седнала с родителите си в градината през слънчевата сутрин, сред дървета, натежали от златни круши и карминови череши, Ида вдъхваше въздуха, пропит от уханието на розмарина край каменната ограда. Сърцето й преливаше от задоволство.

Усмихваше се на родителите си и дори на Катя, която й сипа кафе с недоволно изражение. Баща й отчупи залък препечен хляб, сдъвка го с хрущене и се излегна под сянката на старо маслиново дърво.

— Добре ли спа? — попита майка й, докато й мажеше кроасан с малинов конфитюр, направен собственоръчно по рецептата на готвачката, властвала в кухнята на родителите й в далечния Витебск — градчето, където се бяха родили и Марк, и Белла.

— Много добре, мамо. А ти?

— Станахме рано. Баща ти не искаше да пропусне светлината на разсъмване. Още рисува сватбения цикъл.

— Скоро ли ще приключи? — попита Ида. — Изглеждаш изморена, но и толкова красива!

Белла носеше рокля от ослепително бял сатен с широки ръкави и надиплени поли; бели лилии увенчаваха тъмната й коса, бледосин антимон засенчваше очите. Ида беше виждала роклята. Белла я обличаше често, когато позираше като младоженка под сватбен балдахин или като покойница в подплатен с коприна ковчег. Марк никога не се отегчаваше да я рисува. И Белла, и Ида, твърдеше той, са идеални модели, родени за четката му. Думите му ги разсмиваха, но в мелодичния им смях имаше гордост. Те охотно се подчиняваха на себичната тирания на изкуството му.

Ида помнеше как веднъж се бе оплакала на баща си, че никога не му позира в сватбено облекло, нито върху разстлан покров — обичайните роли на майка й. Тогава Белла я погледна предупредително, а сините очи на Марк заискриха гневно.

— Глупаво момиче — рече той. — Глупава Идочка. Няма да те нарисувам така, защото не искам да те изгубя. Нито в смъртта. Нито в брака. Не още. А може би никога.

— Но защо рисуваш мама? — настоя тя.

— Ах, майка ти! Моята Белла! Нея не ще изгубя никога. Тя е моя завинаги, в живота и в смъртта.

При тези думи Белла пребледня, ужасена от ожесточението в гласа му.

Ида съзря и сега познатата бледност под грижливо начервените с руж скули на майка си. Знаеше, че това е белегът на изтощението, предшественик на непоносимите главоболия, връхлитащи я твърде често.

— Но нали татко смяташе да рисува мен тази сутрин? — попита тя. — Та да успееш да си починеш.

— Ще рисува и теб — увери я Белла. — Днес е пълен с идеи.

Усмихна се с прикрита гордост при мисълта за целеустремения творец с елфическо лице, в когото се бе влюбила през юношеските си години, не по-възрастна от Ида сега.

Ида си сипа втора чаша кафе. Марк скочи на крака, прекоси градината, откъсна два слънчогледа от дългите им стъбла и сложи платно върху триножника. Възродената му енергия не я изненада. След съвсем кратка дрямка баща й се събуждаше с нови сили, винаги тласкан от експлозия от фантастични видения. Нямаше време за губене, нямаше време за прахосване. Реалността и миражите се сблъскваха и брилянтното му въображение го подтикваше към действие.

— Готова ли си, Ида? — попита той.

— Разбира се.

С широка крачка тя приближи до лимоновото дърво в градината, съблече роклята и я захвърли върху тревата. Той й подаде слънчогледите.

— Легни на земята. Точно така. Цветята между гърдите. Comme çà. Единият крак върху другия. Да. Така. Точно така.

Намести сръчно краката й, махна панделката и разстла дългата й коса с цвят на мед върху раменете. Ида мълчеше, докато той изстискваше тубичките боя в палитрата, смесваше синьо и зелено, алено и яркожълто, и накрая вдигна четката от фин самурен косъм и започна да рисува.

Белла простря грижливо роклята на Ида върху един стол, Катя й махна и тя влезе бързо в къщата, но се обърна да погледне съпруга и дъщеря си, сякаш да запомни озарения от слънцето миг на близост помежду им.

Ида лежеше неподвижно, баща й работеше без прекъсване; острите му черти бяха умиротворени, по устните му играеше усмивка. Сега беше безопасно да го заговори, да го обсипе с въпроси, да го разсмее и да го придума да й разкаже за младостта си.

— Какво ще рисуваш, когато замина? — попита тя.

— Сцени от моето градче. Моят Витебск. Помниш ли Витебск, Ида?

Тя се засмя.

— Сериозно ли? Бях на четири, когато заминахме. Как да си го спомня, татенце?

В представите й Витебск бе приказният пейзаж от картините му. Там се бяха срещнали родителите й — бедно момче и богато момиче; бяха се разхождали по моста над река Двина и се бяха влюбили, взрени в отраженията си във водата. Витебск бе мистичното градче, където всички, дори животните, говореха на идиш, извезан със смях и сладост.

Русия. От нея имаше осезаеми спомени. Беше на шест, когато избягаха оттам, от страховито необятната страна. Мрачният, студен пейзаж се явяваше с упорито постоянство в неспокойните й сънища, когато усещаше как ръцете на родителите й стискат нейните.

Не би признала пред баща си, че има смътни и не толкова смътни спомени от мъчителното пътуване от Витебск до Москва, където спяха на твърдия, студен под в Московския еврейски театър. Там той подготвяше декорите за пиесите на Шолем Алейхем; майка й шиеше костюмите, а баща й рисуваше по тежката им тъкан, сякаш е платно. Не би разказала спомените си от престоя в еврейското сиропиталище в Малаховка, където Марк преподаваше рисуване, Белла плачеше, а тя се страхуваше да не сподели участта на бледите осиротели деца, с които си делеше играчки от клонки и камъни.

Колко гладна беше и измръзнала. Разтреперваше се при спомена, защото знаеше, че не си е измислила този студ, този глад, нито жарките сълзи на майка си, която опираше лице в нейното, докато се притискаха в тясното легло, отредено за трима им. Още усещаше вкуса на зелените круши, откъснати от дивото дърво; помнеше как временно я засищаха, после я караха да повръща.

Беше скътала страховитите образи надълбоко, но те се промъкваха в натрапчивия сън за победоносното бягство, за полета към златната топлина, къпеща голото й тяло сега, докато четката на баща й сновеше без усилие по платното.

— Скоро никой няма да помни Витебск — каза тъжно той. — Затова го рисувам. Моето градче. Моят дом.

Ида затвори очи и си представи картините му, изобразяващи изчезналия свят. Заслуша се в мечтателните му истории за детството, за семейството, за брат му Давид, убит в Крим, за красивите сестри, чиято съдба не знаеше, за сенчестото гробище, където бяха погребани родителите му.

— Витебск…

Той повтаряше напевно името на градчето, шепнеше го като молитва.

Струваше й се странно, че рисува малката синагога, където е отпразнувал бар мицва, и брадати равини с молитвени шалове и филактерии, но никога не посещава синагогата, дори за да отбележи годишнината от смъртта на родителите си. Еврейските празници дразнеха Марк, макар на Пасха да гостуваше неохотно с Белла и Ида в дома на Яков Розенфелд, брат на Белла и техен единствен сродник в Париж. Баща й винаги говореше ласкаво за сестрите си, но не ги търсеше. Противоречията я объркваха, ала не смееше да изрази гласно мислите си. Витебск и детството бяха свещената територия на миналото, пейзажите на въображението му.

Изобразен обаче, пейзажът не излъчваше никаква нежност. Ида виждаше насилие и хаос във фантасмагоричните му платна с оборски животни, прескачащи покриви, зелен пианист, кацнал нестабилно върху парапет, изящна църковна кула, извисена над скупчени еврейски къщурки. Картината с млекарката, дояща крава в невъзможна рамка — глава на коза с огромни очи — я плашеше. Изтънчените колекционери обаче, тълпящи се в парижките галерии, жадуваха за подобни платна, а критиците анализираха символиката им в бомбастични есета. Ида предпочиташе картините с Белла, особено онази, която бе нарисувал скоро след сватбата им: чудат автопортрет на влюбен, политнал към другия край на стаята да поднесе букет от пищни цветя на любимата жена. При мисълта за картината Ида се усмихна и си представи как Мишел лети към нея, понесъл китка еделвайси.

Тя въздъхна. Слънцето пареше по кожата й, прииска й се да се помести. Вече не й се слушаха истории за Витебск, за непознати баби и дядовци или за лели, чичовци и братовчеди, които никога няма да срещне. Помръдна леко и единият слънчоглед се изплъзна от долчинката между гърдите й. Падна върху тревата и Ида протегна ръка да го вземе. Марк поклати предупредително глава и размаха четката, сякаш е диригентска палка, отприщваща заключителното кресчендо на зрителната му симфония. Дотогава всякакво движение бе забранено.

Марк най-сетне приключи.

— Добре, Ида. Готов съм. Ела да видиш какво нарисувах.

Тя се изправи, протегна се и облече роклята. Докато закопчаваше дребните перлени копчета и си представяше как след няколко дни Мишел ще ги разкопчава бавно, приближи до триножника и се усмихна одобрително. Марк бе уловил меките златисти нюанси на обжарената й от слънцето кожа, прелели почти съвършено в цвета на падналото окръглено цвете. Лицето й излъчваше покой — със затворени очи и медни клепки, досягащи бузите.

— Аз не спях! — възрази тя.

— Да. Но мечтаеше.

Ида не попита как е разбрал. Проследи го с поглед как сваля платното от триножника, подхванал го внимателно, за да не зацапа лъсналата прясна маслена боя. Без да се обръща назад, вече вглъбен в следващия си проект, той го отнесе в бараката, която използваше като ателие и склад. Там, в мрачината, щеше да подготви ново платно, пуснал малкото радио. Напоследък го бяха обсебили новините от Германия, брътвежите на Адолф Хитлер.

— Опасен мъж — мърмореше той, макар приятелите му да бяха сигурни, че след броени седмици мустакатият маниак ще бъде свален от власт.

— Маниаците са издръжливи — настояваше Марк. — Особено убийците.

Ида знаеше, че баща й изразява гласно инстинктивния си песимизъм. Той винаги предусещаше надвисналия мрак. Застрашителни облаци се рееха дори над най-сияйните му пейзажи.

Тя въздъхна, доволна, че е свободна да се вглъби в „Евгений Онегин“ — книгата с кожена подвързия, подарък от Мишел. Беше я подканил да научи наизуст поне четири стиха на Пушкин. Засега бе успяла да запамети само един, но беше сигурна, че Мишел ще й прости. Усмихне ли му се, той й прощава всичко. Както и баща й. И майка й. Ида вярваше в силата на усмивката си.

Тя вдигна ръце към небето и усети как я облива вълна от щастие. Беше чудесно да е дъщеря на родителите си, чудесно да бъде в провинцията, когато лятото облъхва поля и морави, позлатява лавандулата и слънчогледите и посребрява листата на маслиновите дървета и на достолепните палми. Чудесна бе мисълта, че докато дните намаляват, двамата с Мишел отново ще се разхождат ръка за ръка из планинските долчинки, далеч от зорките очи на родителите.

Бяха разговаряли за обичните си и притеснителни майки и бащи, емигранти, преследвани от мрачни видения и от спомени за изоставената земя; как все полират самоварите си, говорят тихо на руски и разглеждат кафеникави снимки на роднини, които няма да видят никога. Родителите им бяха сираци на историята.

— Горката ми майка, горкият ми баща — бе прошепнал Мишел, целувайки дланта й, докато лежаха върху тревата.

— Горката ми майка. Горкият ми баща — бе повторила като скръбно ехо тя.

Представи си как просълзена, майка й запълва тетрадка след тетрадка с изящни думи на идиш, описващи изтлелите дни на безметежното й детство, тихите улички в любимото й градче. И баща й, разбира се, чието сърце е пропито с мъка, както четката му — с боя. Тича след миналото с шеметни щрихи и яркоцветни петна. Ида се разтрепери при мисълта за зловещата гравюра, изобразяваща гроба на баща му, гроб, който синът никога нямаше да види.

Сълзи се стекоха по бузите й и навлажниха ризата на Мишел. Той целуна пръстите й един по един. И двамата бяха деца в изгнаничество, предлагащи си утехата на взаимността.

Потопена в спомена, Ида погледна към градината и видя Белла, коленичила до кошница с череши край лавандулова леха. Носеше свободната памучна рокля, която Марк й бе купил от арабския пазар в Йерусалим. Беше я избрал заради нежните бледосини и зелени оттенъци, умело прелели при боядисването. Ида помнеше как бе помолил арабския търговец да му разкрие как смесва цветовете. Беззъбият старец поклати глава. Не би разбулил тайните на занаята си, както Марк не би споделил загадката на своята палитра.

Белла се изправи и махна на Ида. Роклята подхождаше на крехкото й тяло, дребните стегнати гърди, тесния ханш. Ефирната фигура на майка й винаги стъписваше Ида. Като по-малка често се чудеше как деликатната Белла е родила толкова крепка и закръглена дъщеря; сега някогашната й наивност я развеселяваше.

— Да ти помогна ли, мамо? — извика тя и остави „Евгений Онегин“.

Прекоси високата трева и застана до Белла, която редеше съзвездия от виолетови цветчета в кошницата с череши.

— Защо си набрала толкова лавандула? — попита неодобрително Ида.

— Не е много. Ще напълня торбички за куфара ти. Уханието ще ти напомня за нас.

Белла пъхна още една китка под плодовете като рубини с дълги дръжки.

— Толкова лесно ли мислиш, че ще ви забравя? — попита шеговито Ида, вдигна кошницата и вдъхна аромата на цветовете.

Лапна череша и изплю костилката в тревата.

— Когато си разопаковаш багажа, сложи торбичките в чекмеджетата. Ще овържа няколко с конец, за да ги окачиш в гардероба. Ще ти направя, разбира се, и соли за вана. Просто ги изсипваш в топлата вода — поясни Белла.

— Мамо, не съм дете — напомни Ида, борейки се с раздразнението. Искаше да угоди на майка си; скоро щеше да остане сама, далеч от задушаващата тревога на родителите си и от закрилническите им наставления. — На осемнайсет съм — продължи тя. — Знам как да си подредя дрехите и дори, представи си, как да си подготвя вана.

— Да. На осемнайсет си. Не си чак толкова възрастна, Идочка.

— На осемнайсет вече си била сгодена за татко — отвърна Ида.

Белла кимна.

— Да, но разбирах света. Бях учила драма в Москва. Знаех как да се грижа за себе си, как да живея сред непознати, как да готвя и да си разпределям парите. Твоят живот е различен.

— Заради вас — отбеляза Ида с ведър тон, прикриващ горчивината й.

Помнеше как от прозореца в парижкия им апартамент наблюдаваше връстниците си да се връщат от училище, облечени в униформи; гледаше ги как се държат за ръце и привели глава, си разменят тайни и шеги. Тя нямаше приятелки от класа. Седнала до масата в трапезарията, вземаше уроци от майка си или от преподаватели с тъжни очи.

— Винаги сме се старали да правим най-доброто — в гласа на Белла се долавяше известно разкаяние. — Ти си ни безценна. Ах, Ида, преживели сме толкова опасности и страдания! Закриляхме те.

— Разбирам. Но сега трябва да ми позволите да заживея посвоему.

Ида изрече думите ласкаво, ала страните й пламтяха.

— Знам — усмихна се тънко Белла. — Все пак си на осемнайсет.

Двете тръгнаха към верандата, където върху масата от ковано желязо Катя бе сложила високи чаши с прясна лимонада. Седнаха една срещу друга — Белла отпиваше глътчици, Ида пресуши чашата и я надигна, та и последните зрънца захар да се плъзнат върху езика й.

— Толкова приличаш на баща си! Дай му сладко! Когато дойде за пръв път в дома на родителите ми, изяде всичките парчета кекс от подноса и изсмука три бучки захар. — Споменът разсмя Белла, но почти веднага изражението й се промени. — У тях, разбира се, никога нямаше сладкиши. Едва се прехранваха. С херинга. Да, винаги ядяха херинга, защото дядо ти Шагал беше рибар. — Белла сбърчи нос, сякаш усещаше как миризмата на херинга вкисва въздуха в красивата й градина. Взе една череша и вдигна слънчогледа, който прислужницата бе оставила върху масата. — Знаеш ли какво забелязах днес, Идочка? — попита, късайки листенцата едно по едно. — Забелязах, че когато пораснат, слънчогледите отвръщат лице от слънцето. Не е ли интересно? Мислех, че извличат сила от слънцето и търсят топлината му.

Ида се усмихна.

— Не извръщам лице от теб, мамо — прошепна тя. — Искам просто да порасна, да открия себе си.

— Ще стане. Твърде скоро. Животът ще се погрижи — рече Белла. — Хайде. Да видим докъде е стигнала Катя с обяда.

Те загърбиха градината. Марк Шагал излезе от ателието и се взря в съпругата и дъщеря си, чиито цветни поли се полюшваха около краката им. Видя ги като ефирни нимфи, носещи се през слънчевите лъчи към къщата с широки прозорци.