Кристина Кампос
Лимонов сладкиш с маково семе (6)

5.
Миналото, или черен хляб от шейша

Необходими продукти:

400 г брашно от шейша от Балеарските острови

200 мл хладка вода

150 г квас

Хлябът се пече в пещ с дърва от бор, бадем и дъб.

Начин на приготвяне:

Брашното се мели в традиционна мелница. По време на меленето камъните се загряват леко, за да се запазят всички хранителни качества на житото и истинския вкус на зърното. Мек вкус, който няма нищо общо с получения при меленето на жито в индустриалните мелници.

Смесете брашното, водата и кваса и месете на ръка или в стара машина за месене на бавни обороти. Тайната на този вкусен хляб е в дългия процес на втасване, който може да продължи от един до три дни, и най-вече в печенето на хляба в традиционна пещ, в която се използва местна дървесина от острова. Ароматът на брашното от шейша и на горящата дървесина от бадем и дъб придават на този хляб уникален вкус.

* * *

Марина облече старата тениска на Матиас с емблемата на Свободния университет в Берлин. Анна — зелената нощница от много фина коприна с презрамки. От години не я бе обличала. Беше твърде хубава, за да спи с нея в самотните нощи в леглото до мъжа си.

Всяка беше потънала в мислите си.

„Защо никога не ми писа, Антонио? Разбирам, че не си искал, но чаках търпеливо всеки ден и всяка нощ в продължение на години, докато накрая споменът за теб избледня. Аз щях да ти пиша, да ти обясня защо не се качих на кораба с теб. Да ти обясня страха си, да оправдая малодушието си. Но къде щях да ти пращам писмата? Никога ли не се върна на острова? На някоя Коледа? На някой Великден? Ти знаеше къде живея. Защо не ме потърси отново? Може би, когато Нестор излезе да ти каже, че няма да дойда с теб на яхтата, те е помолил да ме забравиш. Казал ти е, че любовта ни е обречена. Може би някой ден ще имам възможност да те попитам. Какъв щеше да бъде животът ми с теб? Какъв щеше да бъде животът ми, ако се бях качила на «Лорд Блек»? Какъв щеше да бъде животът на беден моряк с момиче от висшата класа в Майорка?“

Животът на Анна щеше да е много различен. Може би по-добър. Може би по-лош. Но във всички случаи различен. Представи си се на онази яхта — седемнайсетгодишна, щастлива, с него… докато натрапчивото хъркане на Армандо не я върна към действителността.

Марина си легна, мислейки за Етиопия, за последните дни там. И си спомни за слабичкото момиченце, което бе оставила в сиропиталището. Надяваше се скоро някое семейство да осинови малката и да й даде обичта, която всяко дете заслужава още от раждането си. В противен случай детството й щеше да е дълго и горчиво в онова тъжно сиропиталище. Помисли си как детството белязва живота в зряла възраст. Какъв беше животът на един сирак в зряла възраст? Дете без детство се превръща във възрастен без живот. Какво очакваше Наоми, ако не я осиновяха? Без обич, без ласки, без никой, който да я приспива вечер, винаги сама. Стана й мъчно, но се опита да пропъди тази мисъл от съзнанието си и да заспи в тази чужда и същевременно нейна къща.

Двете сестри заспаха почти едновременно. Преди това обаче, сякаш поради някаква тайнствена причина, мислите им се преплетоха и двете си спомниха една за друга, за следобедите в детството им в кухнята на баба им Нерея, където стържеха кората на лимони, вадеха семето от маковете и дланите им винаги бяха набрашнени…

* * *

В пет сутринта някой потропа с чукчето на вратата на пекарната. Ниебла застана нащрек. Предната нощ и малко преди Марина да заспи, кучката се върна и се качи по навик в спалнята. Марина я хвана за кожената каишка на врата й и се опита, както предната вечер, да я изкара на стълбите. Старата кучка беше инатлива и запъна крака в земята. Марина пробва отново номера с шоколада. Беше стара, но не и глупава и дори не го помириса. „Ниебла, Урсула те чака. Ниебла, не може да останеш тук. Ниебла, излез.“ Кучката вдигаше глава и я поглеждаше с тъжен човешки поглед, търсейки съчувствие от новата собственичка на къщата й. Защото в крайна сметка къщата беше повече нейна, отколкото на това човешко същество, което се опитваше да я изгони. В продължение на десет години спеше там. Или равносилно на седемдесет човешки години.

— Урсула, не иска да слезе! — каза Марина, като се изправи и се показа на прозореца.

— И какво ще правим? — отвърна Урсула, гледайки нагоре. — Ако искаш, ще се кача и ще се опитаме двете заедно да я свалим. Само че аз нямам много сили.

Марина погледна кучката, която вече се бе излегнала под прозореца. И отново погледна Урсула.

— Ами, не знам. Нека остане тук тази нощ — реши Марина с известно колебание.

— Много се радвам — каза Урсула, влизайки бързо в къщата си. — Марина! — извика, преди да затвори вратата.

Марина, която се готвеше да затвори капаците, се показа отново.

— Знам, че си добър човек и че вярваш в човешкия род, но за бога, заключвай вратата.

Ниебла затвори очи и заспа.

* * *

Още един рязък удар с чукчето. Ниебла излая. Марина отвори очи. Погледна ръчния си часовник. Усмихна се. Знаеше кой е. Навлече набързо дънките си и изтича надолу по стълбите.

— Добро утро, Каталина — каза Марина, като отвори вратата.

Каталина погали кучката, която започна да скача върху нея.

— Добро утро — жената леко се прокашля. — Виж, скъпа… дойдох, защото си е истинско нещастие… Трябва да купуваме хляб от супера, а той има вкус на трева.

— Радвам се, че дойдохте, Каталина. Заповядайте, чувствайте се като у дома си.

— Наричай ме Кати и ето че вече знаеш имената на половината Майорка. Тук половината жени се казват Каталина, а половината мъже — Томеу. Ние, майоркците, сме работливи, но не сме много оригинални — каза тя на майоркски, докато почистваше запотените си очила в широката черна пола, която покриваше коленете й. — Нали разбираш майоркски?

— Да, разбирам. Отдавна не съм била на острова. Ако не разбера някои думи, ще ви помоля да ми ги преведете. Не се тревожете. Говорете ми спокойно на майоркски.

— На мен ще ми дойде добре да поупражнявам испански… ще говорим и на двата.

Каталина влезе в работното помещение бавно и спокойно, както правеше всичко в живота. Носеше кошница, от която извади квас, приготвен от нея у дома й. Погледна чувалите с шейша, разпръснати по пода. Достатъчно, за да нахранят цялото село през зимата. Понечи да вземе престилката, която бе окачена до чувалите. Погледна новата собственичка на пекарната. Трябваше да поиска разрешение, това вече не беше на Мария Долорес.

— Моля ви, Кати, правете каквото трябва.

Каталина си изми ръцете. Заповяда на Ниебла да не влиза в помещението и си сложи престилката.

— Странно е, че съм тук без Лола — каза тя на себе си.

— Лола ли я наричахте?

— Мария Долорес не харесваше името си. Нито Долорес. Нито Доло… Казваше, че е като Мария Агония или Мария Страдание… Да, тук във Валдемоса всички я наричахме Лола още от малка.

Каталина взе престилката на приятелката си Лола. Погледна я за миг с носталгия.

— Вече казах, че търся помощник. Днес ще изпека само сто хляба.

— Мога ти помагам, докато намериш някого — подхвърли Марина.

Каталина я погледна изненадано.

— Да месиш хляб?

— Да. Баба ми ме научи да правя хляб като малка. По-скоро играехме, но може би помня нещичко.

Каталина замълча за момент, втренчила очи в новата собственичка.

— Dones bueno. — Погледна недоверчиво Марина. — Е, добре. Да — каза тя, взе престилката на Лола и й я подаде.

Марина облече престилката и я завърза на гърба си. Каталина си постави едно боне, което извади от кошницата си, а Марина сплете косата си на плитка.

— Значи, вече знаеш — брашно от шейша, вода, квас, нито сол, нито захар и го оставяме да втасва цяла нощ, докато удвои обема си. За хляба днес ще използваме суха мая и ще го оставим да втасва час и половина.

Каталина отвори пещта. Беше дълбока, сводеста, дълга три метра и широка около метър.

— Донеси ми фейшините, ако обичаш — помоли я Каталина.

Марина повдигна недоумяващо вежди. Огледа помещението, търсейки нещо, което да материализира тази непозната майоркска дума.

— Фейшини… нали така се казва и на испански? — каза Каталина, сочейки завързаните на снопове цепеници от дъб и клони от бор и бадемово дърво.

Марина взе връзките от земята, без да обясни на тази симпатична жена, че в испанския език тази дума не съществува, и й ги подаде.

Каталина пъхна в сводестата пещ първо клоните от бадемово дърво и бор, а после дъбовите цепеници. Извади от кошницата кибритена кутия. Запали една клечка и я хвърли вътре. Бадемовите клони пламнаха мигновено, дъбът — секунди след това. Пламъкът се издигна до свода. Марина погледна пекарката. Имаше нещо магическо там вътре, в тази старинна и дълбока пещ на дърва. Магическо за Марина, разбира се, която я виждаше за пръв път, но за тази, която работеше цял живот с тази вековна пещ, тя беше ежедневие.

Каталина затвори херметически вратичката.

Отвори един чувал с брашно и докато набрашняваше дървената маса, й обясни как са работили заедно с Мария Долорес в продължение на почти петдесет години. През лятото приготвяли триста бройки черен хляб, а през зимата — шестстотин. В края на седмицата — традиционната картофена сладка кока и солената със зеленчуци. Пекарката продължи да говори за доставчиците, които идвали два пъти в годината, и докато я слушаше, Марина си спомни, че Габриел й бе споменал за един лимонов сладкиш с маково семе. Спомняше си го заради хвалебствените думи, с които описа вкуса на този сладкиш… Каталина обаче не спомена нищо за него.

В една стара машина за месене на тесто на бавни обороти сипаха брашно, вода, предварително втасало тесто и мая.

— Във фурните в Палма продават машини за месене, които за пет минути приготвят тестото. Сега всичко се прави бързо, но не е същото. Няма вкуса, който трябва да има… когато се прави постепенно, всичко става по-добре.

— Каза ли в селото, че пекарната отново ще отвори? — попита Марина.

— Разбира се, иначе защо ще идвам тук със замъглени очила и премръзнала в пет сутринта, без да знам, че ще продам всичкия хляб. Вчера отидох в бара на Томеу… Знаеш ли бара на Томеу?

— Този на шосето?

— Да, този. Ако искаш да узнаеш нещо, отиваш там. Там всичко ще ти кажат — кой се е развел, кой се е разорил, кой е предал богу дух… Във Валдемоса не можеш да скриеш нищо — малко село, голям ад… Вчера отидох да изпия едно кафе и говорих с Жозефа, жена му, така че всички ще научат. Хората тук скучаят много и xerra massa. Клюки, както казват испанците. За теб какво ли не се говори.

— Така ли? И какво се говори?

— Уф! Говори се, че си дъщеря на германски мултимилионер, производител на колбаси, който ти е купил мелницата, за да си имаш занимание. Не могат да проумеят как така си научила толкова добре испански… Глупави хора — каза тя на себе си. — Казах, че не знам нищо. Цялото село ще дойде да си купи хляб, първо, защото белият хляб от супера не става за ядене, и второ, защото умират от любопитство и искат да разберат коя си.

Извадиха тестото. Каталина взе един нож и отряза малко парче. Научи я да меси с юмруци, като първо сгъне тестото, после го вдигне от масата на няколко сантиметра и го пусне да падне. Трябваше да повтори това движение няколко пъти. Следваше месенето на ръка в продължение на няколко минути, а после трябваше да го оформи в идеална топка. Каталина отряза сто парчета, докато Марина месеше с несръчните си ръце. Възпълните ръце на Каталина бяха сръчни и бързи.

Покриха тестото с памучни кърпи и го оставиха да почине.

Отвориха пещта, температурата беше между двеста и петдесет и двеста и седемдесет градуса. Борът, бадемът и дъбът се бяха превърнали в пепел и в жарава.

Каталина пъхна една метална лопата с дълга дръжка и извади пепелта и жаравата. Взе друга лопата, също толкова дълга, но дървена, и я набрашни. Марина постави хлябовете на лопатата, както й каза Каталина. Първата серия. Втората. Третата. Четвъртата. Петата…

Един час по-късно, когато отвориха пещта, от нея ги лъхна мирис на току-що изпечен хляб и този мирис бавно погали душата на нашата героиня. Затвори очи и вдъхна аромата, изпълващ я с носталгия. Ароматът от детството й. Ароматът на дома й.

Кметът, фризьорката, свещеникът, пощальонът, градският пазач, Томеу, Габриел, Урсула, продавачът от лавката, няколко безполезни чиновници от кметството и жителите на малкото село Валдемоса се изредиха през пекарната, за да купят черен хляб за ежедневната си диета. Гледаха с любопитство новата пекарка и й изразяваха благодарността си, като се оплакваха от заводския хляб, който ядяха, откакто Лола бе починала. Освен това всички поискаха всекидневната си доза сутрешна наслада — лимоновия сладкиш с маково семе.

— Това беше специалитет на Лола, не на мен — казваше Каталина на всички.

Тази подробност не убягна, разбира се, на Марина. Сега обаче не беше моментът да пита, имаше време за това.

Всеки един, след като купеше хляб, на тръгване казваше мили думи за покойната пекарка. Липсваше им. Била весела жена, винаги се усмихвала на клиентите си.

Работният ден свърши и Марина и Каталина седнаха на два плетени стола.

— Хлебарският занаят е труден — призна й Каталина, държейки металната кутия, в която бяха сложили парите. — Много ти благодаря.

— Аз ви благодаря — отвърна й Марина.

— Моля те, говори ми на ти.

Марина се усмихна, а през това време Каталина извади половината банкноти от кутията.

— Това е за теб — каза тя и й ги подаде.

— Не, Кати. Не искам нищо.

— Парите са твои и точка по въпроса. Тук, в Майорка, сме почтени хора. Ти свърши добра работа. Парите са твои.

Марина отказа да ги вземе, но Каталина ги остави в скута й.

— Добре, благодаря… Не знам колко време ще остана тук, Кати. Още няколко седмици. Един месец. Докато разбера защо Мария Долорес, Лола — поправи се тя — жена, която изобщо не познавам, ми е оставила това място, което е толкова… — тя се огледа, търсейки точните думи — толкова вълшебно, толкова хубаво. Щом не е имала роднини, на които да го остави, могла е да го завещае на теб. Била си й приятелка.

Кати сведе поглед за миг.

— Не знам нищо — побърза да отговори като миналия път, избягвайки погледа й.

— Трябва да видя как ще се споразумея със сестра ми, тя бърза да продадем всичко.

— Само това съм научила да правя в живота — хляб. Не умея да правя нищо друго — въздъхна Каталина с тъга. — Не се виждам да седя пред телевизора и да чакам братята ми да благоволят да ме посетят. Нито братята ми, нито снахите, нито децата им. Освен това те идват да видят майка ми. Само че аз я гледам от десет години. Можех да се омъжа, да напусна селото, но при осем братя кой щеше да се грижи за старата ми майка?

Каталина погледна любимата си пекарна и кучката на Лола, която се бе излегнала на уличката и сякаш ги слушаше.

— Имам спестявания, но не достатъчно, за да купя всичко това — продължи Каталина. — Мога да си потърся работа в друго село или в Палма. Но сега тестото се замразява, има модерни машини, вече не са необходими толкова работници, а и никой няма да наеме една дебела шейсетгодишна жена, при това късогледа. Никой.

— Не говори така, Кати.

— С Лола така и не се омъжихме. Дори ни се подиграваха. Ще останат стари моми, казваха всички в селото… Много важно. Беше ми достатъчно с осем братя вкъщи. Никога не съм искала да имам деца. И го казвам искрено, макар да знам, че никой няма да ми повярва. Горкичките стари моми… Когато родителите на Лола починаха, тя смяташе да затвори пекарната, но двете решихме да опитаме. Беше началото на осемдесетте, а по онова време жените си стояха вкъщи и се грижеха за децата. Хората гледаха с лошо око на жени, които работят.

Марина долавяше гордостта на Каталина във всяка нейна дума. Гордостта, че с приятелката й бяха създали този малък женски бизнес, като същевременно усещаше тъгата й, че ще трябва да се откаже от професията си.

— Прочухме се в целия свят с тази пекарна…

Марина се усмихна.

— Не се смей, не преувеличавам. Излязохме във всички пътеводители, освен това писаха за нас в едно японско списание… със снимки и всичко.

— Наистина?

— Да, наистина. Дойде една журналистка, която не говореше нито майоркски, нито испански, само японски… Цял ден правеше снимки и повтаряше аригато, аригато^[1], като се кланяше.

Каталина млъкна и погледна към работилницата. Марина долови носталгията й по годините, които бе прекарала заедно с приятелката си.

— Може би има начин да продължиш да работиш тук и след като къщата се продаде. Не ти обещавам, Кати, но ще се опитам.

Каталина въздъхна и стана от стола.

— Трябва да приготвя обяда на майка ми. Вече й казах, че днес ще закъснея, но много се ядосва, когато е гладна. Благодаря ти, момиче. И извинявай за вчера. Имам доста чепат характер. Ще се видим утре.

Каталина се запъти към вратата. Марина я проследи с поглед.

— Кати.

Каталина се обърна.

— Знам рецептата за лимонов сладкиш с маково семе от баба ми. Умея да го правя. Ако искаш, мога да опитам.

Каталина излезе от пекарната, без да отговори.

* * *

Махна внимателно кабарчетата от листа с рецептата на лимоновия сладкиш с маково семе, с които бе забоден на стената. Сгъна го и го пъхна в джоба на дънките си. Взе ключовете, които бе окачила на входа. Излезе от пекарната и влезе в мелницата. Там още не бе търсила. Прекара вътре цял час, местейки прашни мелничарски уреди. Празни чували. Счупени столове и сечива. Не намери нищо. Накрая, опряна на овалната стена на мелницата и съзерцавайки безредието и немарата, царящи на това място, реши, че или Лола е била много разпиляна жена, или някой се е ровил в нещата й.

* * *

Съгласно член 1.059 от Испанския граждански кодекс, съдебната делба на наследствено имущество разпорежда, че когато пълнолетните наследници не постигнат съгласие относно разпределението на имуществото, те имат право да процедират по начина, уреден в Закона за гражданското съдопроизводство, чл. 782.

РАЗДЕЛ I

Процедура за делба на наследствено имущество

Иск за съдебна делба на наследствено имущество

Чл. 782. (1) Всеки наследник или сънаследник на идеална част може да поиска съдебна делба на наследството, стига тя да не трябва да се извърши от упълномощено лице или изпълнител на завещанието, посочен от наследодателя, по споразумение между сънаследниците или чрез съдебно решение.

(2) Към исковата молба трябва да се приложат смъртният акт на наследодателя и удостоверение за наследници.

(3) Кредиторите не могат да имат претенции към делбата, но могат да предприемат действия за защита на правата си, било срещу наследството, било срещу имуществената общност или срещу сънаследниците, които действия ще се упражнят в декларативно решение, без да прекратят, нито да затруднят процедурите по делбата на наследството.

(4) Въпреки това кредиторите, признати като такива в завещанието или от сънаследниците, както и онези, които имат такова право, документирано в декларативно решение, могат да се противопоставят на извършването на делбата на наследството, докато не им се плати или обезпечи размерът на кредитите. Тази молба може да произтече във всеки момент, преди да се извърши предаването на имотите, полагащи се на всеки наследник.

(5) Кредиторите на един или повече сънаследници могат да се намесят за своя сметка в разпределението, за да предотвратят извършването на измама или накърняването на правата им.

* * *

— Предупредих те, че панамката има готини цици, но че не й е чиста работата — каза Куро на Армандо пред входа на ресторанта, където бяха отишли с жените си, за да хапнат паеля с омари.

Армандо смукна жадно от червеното марлборо и вдигна яката на палтото си. Зимата сякаш нямаше намерение да свършва. Изпусна кълбо дим, спомняйки си с омраза за латино любовницата си, която го подмами и измъкна от него каквото можа.

— Вървя против собствения си интерес. Джей & Си Бейкър печелят милиони благодарение на случаи като този, който ми предлагаш — продължи нотариусът. — Но ще загубим делото. По-добре е да се споразумееш, да сключиш неизгоден договор с балдъзата си, отколкото да започнем битка с адвокати и наследството накрая да се изнесе на публична продажба. Ще бъде продадено на безценица и всички ще загубите. Предложи й целия милион. Два милиона за нея и един за вас. Едва ли ще откаже.

— Не я познаваш. Инат е като магаре — каза Армандо и всмукна от цигарата.

Куро забеляза през прозореца на ресторанта Кука, която извънредно кокетно подаваше кредитната карта на един млад и хубав сервитьор. Предугаждаше флиртовете на жена си и й хвърли убийствен поглед. Кука, която усети, че мъжът й я гледа, и знаейки колко е ревнив, му намигна с око. Беше сигурна, че тази нощ ще правят бурен секс в спалнята им в къщата, в която живееха от двайсет години.

— Паелята е от мен — настоя Куро и се приготви да влезе в ресторанта.

— Дума да не става — отсече той гордо. — Не съм толкова изпаднал — излъга.

В ресторанта Анна и Кука разговаряха за друго.

— Сестра ти забърка голяма каша. Спомням си, че беше особнячката на класа. Замина в осми, нали?

Анна кимна утвърдително.

— Винаги мълчеше — продължи Кука. — Не се набиваше на очи… но всички я уважаваха. Беше страхотна по математика и ни даваше да преписваме на изпитванията.

— Надявам се да се вразуми. Щом мога, ще ти платя това, което ти дължа.

— Забрави.

— Не, Кука, ще ти платя, когато мога.

— Изглеждаш много добре — каза Кука, поглеждайки малкия си ръчен ролекс. — Ще закъснея за йога — извини се тя и се изправи.

— Да. И аз ще закъснея за механика.

* * *

Автосервизът отваряше в четири и половина. Анна пристигна петнайсет минути по-рано. Влезе в един долнопробен бар и като внимаваше сервитьорът да не я види, се промъкна в тоалетната. Застана пред огледалото и извади несесера от чантата. Погледна отражението си. „Какво правиш, Анна? На какво си играеш?“ Анна въздъхна и си отговори не особено убедително: „Не правя нищо, гримирам се, за да видя един приятел“.

Извади мострата на един японски инстантен серум, който, както каза продавачката в парфюмерийния магазин, съдържал революционно активно вещество, стимулиращо естествените лифтанти на кожата. Отвори пликчето със серума и капна няколко капки на дланта си. Нанесе ги по скулите си и прибра пакетчето в чантата. Извади черен молив за очи, който бе купила същата сутрин, и внимателно гримира очите си. С четчица разнесе сенките на клепачите. Малко спирала и блясък на устните.

Излезе от бара, след като чу: „Тоалетната, госпожо, е само за клиенти“. Нямаше много хора, така че не се изложи прекалено. Само че мразеше да я наричат „госпожо“ или още по-лошо — да й говорят на вие. Анна беше на четирийсет и седем, но не се чувстваше на толкова. Понякога се замисляше: „Четирийсет и седем? Остават ми три до петдесет“. Струваше й се невъзможно. Невъзможно. Само че нямаше ден, в който някой двайсетгодишен да не й напомни с едно „извинете“ този почти половин век, който носеше на гърба си.

Извади косата си изпод палтото. И тогава, само на няколко метра от входа на автосервиза, се случи. Случи се нещо, което Анна не очакваше. За пръв път от много време усети заспалата й душа отново да пробягва по тялото й и да я поздравява за частици от секундата. Уплаши се. Спря се, вдиша дълбоко въздух и го издиша бавно. Продължи да върви и като театрална актриса, която всеки миг ще се появи на сцената, влезе в автосервиза. Антонио се приближи до нея. Беше се обръснал и носеше безупречно бяла тениска с къси ръкави (минути преди това се бе преоблякъл в тоалетната).

— Като нова е — каза той, като й подаде ключовете на беемвето.

— Колко ти дължа?

— Дай ми сто за акумулатора. Маслото, водата и работата е подарък от фирмата.

Намалението беше добре дошло за Анна, защото, ако платеше истинската сума, щеше да остане без пари до края на месеца, но тя не смяташе да го приеме.

— Не, Антонио. В никакъв случай. Кажи ми колко е.

— Сто и нито евро повече. Наистина.

Анна настоя, но Антонио не отстъпи.

— Е, в такъв случай… Благодаря. Длъжница съм ти — каза Анна.

Даде му сто евро, тръгна към беемвето и отвори вратата. Антонио я наблюдаваше. Тя отново му благодари и се качи в колата. Пъхна ключовете в контакта и запали мотора. Това, което най-малко желаеше в момента, бе да натисне газта и да си тръгне от миришещия на грес и бензин автосервиз. „Анна, излез от колата и направи поне веднъж това, което ти диктува сърцето, без да се страхуваш“ — каза си тя. Пое си въздух. Надигна се и излезе от колата. Погледна Антонио, който стоеше неподвижно.

— Ако имаш време и… — тя се поколеба за момент и вдигна рамене — … и искаш, мога да те поканя на вечеря.

* * *

От: [email protected]

Дата: 5 февр. 2010

До: [email protected]

 

Извинявай. Вината е моя. Не ти се обадих в Барселона. Казаха ми, че целият екип ще пътува заедно и че цял ден сте чакали обаждането ми в централата. Радвам се, че сте пристигнали в Хаити. Целуни Зигфрид от мен.

Може да не повярваш, но самата аз не знам какво правя тук. Следвам интуицията си. Тази сутрин месих хляб с пекарката, която е работила с Мария Долорес (Лола). Знае повече, отколкото ми казва. Но не знам поради каква причина мълчи. Трябва да разбера коя е тази жена и защо ми е оставила цялото си имущество на мен.

Между другото, Мария Долорес е имала куче, което ме следва навсякъде. Спа при мен тази нощ. Когато погледна това куче с посивяла козина, става ми весело. Казва се Ниебла. Сега ме чака пред хотела, откъдето ти пиша.

Знаеш ли, Матиас? За пръв път от много време се чувствам добре в Майорка. Оказа се, че не я познавам, колкото си мислех. Знам, изглежда невъзможно, че съм живяла четиринайсет години на този остров и още има кътчета, които не съм виждала… но ги има. Това толкова спокойно и кротко селце, скътано сред планините, ми беше напълно непознато. Къщата е разнебитена и не е особено хубава, но спя добре… няма никакъв шум. Чува се само вятърът, северният вятър, който духа тук. Отпускам се, като го слушам… Бих се радвала да си тук и да видиш всичко. Искам да дойдем заедно на острова някой ден.

Трябва да се обадя отново в централата, за да им кажа, че няма да се върна в Етиопия. Това ме натъжава много, Матиас. Снощи си спомних за Наоми и за двете безсънни нощи, които прекарахме при нея. Надявам се това момиченце, което двамата с теб доведохме на този свят, скоро да намери свой дом.

Обичам те. I love you. Ich liebe dich. Tʼestim (означава „обичам те“ на майоркски диалект. Смятам да добавя нова колона в бележника).

Твоя Марина

Испански	Немски	Майоркски
Médico (лекар)	Artz	Metge
Agua (Вода)	Wasser	Aigua
Те quiero (обичам те)	Ich liebe dich	Tʼestim
Hermana (сестра)	Schwester	Jermana
Madre (майка)	Mutter	Mare
Padre (баща)	Vater	Pare
Amiga (приятелка)	Freundin	Amiga
Molino (мелница)	Mühle	Moli
Pan (хляб)	Brot	Pa
Isla (остров)	Insel	Illa
Mi vida (скъпи/а мой/я)	Mein leben	Ma vida
Panaderia (пекарна)	Bäckerei	Forn de pa
Те echo de menos (липсваш ми)	Ich vermisse dich	Tʼanyor
Dolores (мъки, страдания)	Schmerzen	Dolors

* * *

Имотният регистър на Майорка се намираше в старата част на Палма. Урсула отиваше веднъж седмично в града, където се срещаше с група германски пенсионери в една кафе-книжарница на площад „Санта Магдалена“. Държеше я един германец от Мюнхен, също пенсионер. Марина и Урсула взеха заедно автобуса до площад „Еспаня“, оттам тръгнаха по тесните улички на стария град и стигнаха до кафе-книжарницата. За изненада на Марина, на витрината имаше двуметров постер със снимката на Урсула, много по-млада и опряла ръце върху една книга със заглавие: „Letzen Tagen mit dir“^[2], а отдолу — „1 000 000 продадени екземпляра“.

— Казах на този глупак да махне снимката от витрината, но не ме слуша. Мисли, че ми харесва, но по дяволите, книгата е издадена преди петнайсет години.

— Значи, си писателка — изненада се Марина.

— Бях писателка, скъпа… В минало време. Вече не съм. От петнайсет години не съм написала нито ред. Времето ми на писателка отмина. Но те постоянно ми го напомнят — добави тя с горчива усмивка. — Хайде, върви, защото чиновниците от общината си тръгват в пет. Първата пресечка вдясно и после направо надолу. Ще се видим после — каза тя и влезе, като се скара на един свой сънародник, който тръгна да я посрещне с отворени обятия.

Марина се отдалечи, мислейки за тази сопната, но и сърдечна стара жена, която й беше съседка. Какъв ли е бил животът й? Бе й разказала в автобуса, че е била университетски преподавател много години, но не спомена нито дума за писателското си поприще. Помисли си за заглавието на романа, Letzen Tagen mit dir… Не беше много сигурна… трябваше да погледне в речника. Mit dir, „с теб“? Tag, „ден“?

Влезе в сградата на Имотния регистър. Едър охранител с глуповато лице, с кафява униформа и смешен оранжев елек й поиска личната карта и я попита за повода за посещението. След като установи, че жената на снимката е същото лице, което стои пред него, той я накара да мине през един детектор за метал и й каза да се качи на втория етаж. Качи се.

Там една невзрачна чиновничка работеше на компютър. Залата беше празна. Приближи се до чиновничката.

— Вземете си номер, ако обичате — каза й тя, без да я погледне и без да престава да пише на клавиатурата.

Марина огледа пустото помещение. Стори й се безсмислено, но не каза нищо. Обърна се и отиде при машината, поставена до вратата на залата. Натисна бутона и машината изхвърли листче с номер 1. Седна близо до чиновничката, която беше все така потопена в дълбините на компютъра си (сменяше профила си в www.необвързаничетирийсетгодишни.com за трети път). Чиновничката натисна един бутон и в залата се разнесе остър звук, а над главата й светна червен надпис с цифрата 1. Марина се приближи.

— Кажете с какво мога да ви помогна.

Марина й обясни случая си и й подаде документите, които удостоверяваха, че е собственичка на имота, за който искаше информация. Без да й дава много обяснения, чиновничката й каза да попълни формуляр, който съдържаше писмена молба за търсената информация. Марина го попълни и й я даде.

— След месец ще получите с обикновена поща пълното досие на имота.

— След месец?

— Месец, месец и половина. Всичко хубаво — каза чиновничката и отново се втренчи в компютъра.

Марина се сбогува любезно и излезе. Глуповатият охранител седеше на един стол и сърбаше кафе. Вдигна поглед в знак на довиждане. Това беше, без съмнение, сиво място със служители в същия цвят.

Урсула щеше да я чака в осем на спирката на площад „Еспаня“. Оставаха й няколко часа и тя тръгна бавно из старата част на Палма по посока на катедралата „Ла Сеу“. Стигна до нея и погледна към небето, както правеше на всяка Коледа, когато ходеше там да пее коледни песни със съучениците си от „Сан Кайетано“. От шестгодишна до четиринайсетгодишна на всеки 20 декември бе участвала в коледното празненство на училището. Влезе в катедралата. Винаги й се бе струвала внушително място… Пристъпи бавно по червения килим към олтара, припомняйки си мълчаливата редица на ученичките от „Сан Кайетано“. Видя себе си, шестгодишна, как поздравява възбудено баща си на първото си участие с хора на училището. Където и да отидеше на острова, винаги се появяваха тези горчиво-сладки спомени от миналото.

Стигна до олтара и видя нещо, което не очакваше и което още в първата секунда й се стори изключително красиво. Това кътче не беше част от катедралата през детството й. Очите й не си спомняха за него. За секунда помисли, че това творение на изкуството е плод на въображението й, но не беше… Имаше чувството, че огромни глинени вълни покриват стените. Вълни от пръст, в които откри дълбините на Средиземно море от детството си, безплодната африканска пустиня от зрелостта си, житото, превърнато в брашно през последните дни. Море, пустиня и хляб. Усещането, което предизвика у нея тази скулптура само за секунди, беше странно. Седна, за да й се наслади спокойно. Творбата изглеждаше невероятно красива и Марина си помисли, че животът й сякаш се е материализирал в това замечтано кътче на катедралата в Палма. Не разбираше нищо от изкуство, нито от скулптура, нито от живопис. Навярно критиците биха възхвалили тази творба с помпозни и изящни думи, но Марина успя само да си каже: „Какво хубаво място“, и веднага след това се запита кои ли ръце са го изваяли.

Не вярваше в Бог, нито в Църквата. Майоркският скулптор Микел Барсело обаче я обгърна нежно с тази мантия от глина, която бе сътворил в храма. Полюшвана от ръцете му, тя проследи пукнатините в глината, които се издигаха до купола на катедралата. Пукнатини, които й напомниха за земята на Афар, където тя залюля за пръв път Наоми в ръцете си.

* * *

В единия ъгъл на хола, върху дъбова маса имаше стара пишеща машина „Ъндъруд“ и грамофон. Стените бяха закрити от стелажи от кедрово дърво, на чиито рафтове бяха нахвърляни безразборно стотици книги и стари винилови плочи. Върху паркета с цвят на мед имаше огромен персийски килим в сини тонове. Урсула бе поставила капандура и бе разширила прозорците. Имаше бохемска, разхвърляна и прекрасна къща, която нямаше нищо общо с мрачното жилище на покойната й съседка Мария Долорес Моли. Марина взе от секцията едно издание на Letzen Tagen mit dir.

— Последни дни с теб — преведе Марина.

— Приятелят ти е добър учител — отвърна Урсула.

— Преведена ли е на испански?

— Не.

— Едва ли ще мога да я прочета.

— Няма да е голяма загуба. Това е писмо до покойния ми съпруг. Разказва за мъж и жена, които петдесет години живеят заедно и постоянно се карат. Честно казано, не знам защо предизвика такова въодушевление в Германия.

— Сега пишеш ли нещо?

— Не. Стара съм. А писането е уморително. Освен това нямам нито желание, нито нерви. И нищо не ме вдъхновява. Невроните ми са мъртви, момиче — каза тя, сякаш бе подготвила отговора предварително. Уверена в себе си. Без капка колебание.

— Трудно ми е да ти повярвам, Урсула — каза Марина с усмивка.

— Повярвай ми. Освен това старата пишеща машина, тази, която гледаш, е развалена от… — тя мислено пресметна времето — … от три години и не възнамерявам да я поправя. Хайде, ела да приготвим вечерята.

Марина веднага разбра, че Урсула не иска да говори за литературното си творчество, и остави книгата сред стотиците в секцията. Докато слагаше на един дървен поднос сирената, които бе купила от един сиренар в Палма, й разказа за двете си най-големи любови — внука и внучката й, които живеели в Германия и прекарвали всяко лято при нея във Валдемоса. Особено голямата, която вече била навършила петнайсет години. Казвала се Пипа, умалително от Филипа, прекрасна червенокоса амазонка, както тя я описа, която била толкова буйна, че родителите й с радост я оставяли за цели три месеца на острова. В края на юни щяла да пристигне. Внукът й бил по-кротък и бил наследил страстта й към литературата, поради което тя почти не усещала присъствието му. (Каза го с обич и гордост, и най-вече за да подчертае разликата с червенокосата лудетина, за която също говореше с обожание.)

Отвори бутилка бяло вино, което бе сложила в хладилника да се изстуди, и извади две чаши от шкафа. Марина отряза няколко филии от черния хляб, който бяха изпекли сутринта.

— Каква беше Лола?

— Ако трябва да я определя с една дума, бих казала, че беше весела жена. Незлоблива. Много работлива.

— А физически?

— Беше силна… ниска, но набита. С черна коса, винаги прибрана в кок. Имаше много черни очи… Колко е несправедливо да умреш на шейсет и три години, нали? — каза тя на себе си. — Не бяхме приятелки, но си правехме компания сутрин.

— Странно е, че не намерих нито една нейна снимка в къщата. Нито документ с името й. Нищо. Сякаш в тази къща не е живял никой.

— Живееше сама с това старо псе, което пълни с косми къщата ми — каза тя, сочейки Ниебла, която спеше излегната на пода. — Знаеш ли какво си мисля? — продължи Урсула. — Утре ще прескоча до пекарната. Двете заедно може да измъкнем нещо от Кати.

Седнаха на огромния диван в тъмнобежово пред прозореца и нощта, която вече бе настъпила от часове. Вечеряха спокойно и разговаряха за живота си. Урсула си припомни първата вечер, когато се разходила из Валдемоса с мъжа си. Било през пролетта на 1976-а. Тръгнали по една тъмна уличка зад картезианския манастир. Докато се целували, се разнесла прекрасна музика, която мъжът й разпознал веднага — пиеса на полския композитор Фредерик Шопен, и тази изпълнена с магия секунда, в която музиката съпровождала целувката им, ги накарала да повярват, че това е знак на съдбата. Валдемоса беше мястото, където Урсула и мъжът й смятали да остареят заедно. С тъжна усмивка Урсула спомена за разочарованията, които поднася съдбата, защото когато двамата най-после се пенсионирали и решили да се установят във Валдемоса завинаги, Гюнтер — така се казваше мъжът й — починал. Така че Урсула се озовала сама в очакване на смъртта на мястото, където двамата били решили да се оттеглят.

Урсула прекъсваше разговорите по доста любопитен начин. Този път се изправи и се отправи към секцията. Изглеждаше невероятно да се намери нещо в тази хаотична и препълнена библиотека.

— Трябва да подредя тези рафтове. Има стотици партитури на мъжа ми.

Намери я. Извади книгата, която търсеше. На корицата пишеше: „Зима в Майорка“. Подаде я на Марина.

— Книгата не е нищо особено. Но ти я давам като нещо любопитно. Написала я е любовницата на Шопен, когато са били тук през 1838-а. Тази жена със сигурност е била смахната. Казвала се Амандин Дюпен, но се подписвала като Жорж Санд. Книгата обижда майоркците. Обижда ги… Прочети я. Няма да повярваш.

Марина се вгледа в корицата със строгия портрет на писателката.

— И знаеш ли кое е най-интересното? — продължи Урсула. — Издава се само тук, в Майорка. Единствено те още я издават всяка година. На английски, испански и немски, въпреки че им се подиграва…

Тя отпи от виното.

— Разкажи ми за живота си, Марина. Иначе тази изкуфяла старица няма да си затвори устата…

Тази стара интелектуалка, чиито бръчки й изглеждаха все по-хубави, а очите — по-светли, се нравеше все повече на Марина. Урсула имаше доволната усмивка на жена, която е преминала добре през живота, вършейки правилно нещата, вярна на себе си и на другите.

Марина нахвърли някои неща, без да се впуска в много обяснения, както правеше винаги. Урсула беше стара и мъдра. Усети известна тъга в думите й и разбра, че не трябва да пита повече. Стана, приближи се до библиотеката и извади една грамофонна плоча.

През това време Марина си помисли, че животът й щеше да е съвсем различен, ако тази жена й беше майка. Много различен. Дъщеря й би трябвало да е щастлива, че е излязла от утробата й.

Урсула постави плочата на грамофона. После иглата върху нея. Седнаха пред прозореца, до камината, и вкусвайки последните глътки бяло вино, се заслушаха в Ноктюрно в си бемол от Фредерик Шопен.

* * *

Марина махна кафеварката от котлона. На плота бяха продуктите, които бе купила от един малък магазин в селото предния ден, като плати всичко с първата си заплата на пекарка — кафе, чай, портокали, домати, ябълки, кафява захар… Погледна часовника и слезе в пекарната.

Каталина разравяше с металните лопати пламтящите в пещта цепеници.

— Да имате чаша кафе за една стара аржентинка? — каза Урсула, надниквайки през вратата.

— Добро утро — поздравиха я едновременно Марина и Каталина.

— Току-що направих — усмихна се Марина съучастнически.

Урсула седна на един от плетените столове вдясно от тезгяха, за да изпие кафето си. Ниебла се приближи до краката й и се излегна. Подхвана разговора, който вече бе планирала, припомняйки сладкиша, който Лола приготвяла всяка сутрин и който хората от селото топели в млякото и кафето си.

— Вчера предложих…

— Нямаме достатъчно сили, ако искаме да печем триста хляба на ден за хората от селото. А и лимоните, маковото семе… През лятото Лола го събираше от поляните отсреща. Но сега трябва да се пътува до Палма… Кой ще ходи за семето?

— Аз мога да го правя.

Каталина повдигна вежди. Очевидно тази жена не желаеше да правят този сладкиш, който Лола бе приготвяла всяка сутрин.

— Няма никакъв смисъл, по дяволите… Лола го подаряваше на клиентите. Никога не поиска да й го плащат. Колко пъти сме се карали заради този проклет сладкиш.

— Това говори много за нея — отвърна Марина.

— Марина, благодаря ти, че отново отвори пекарната, но съжалявам… ще бъда откровена, много си бавна, но какво да се прави. Лола приготвяше лимоновия сладкиш, но също ми помагаше с печенето на хляба… защото триста хляба са много… така че или ще ми помагаш, или ще трябва да наемем човек, само че от печенето на хляб не се печели много, за да живееш охолно. На нас с Лола ни беше достатъчно, но за повече… да наемем човек, не е…

— Знаете ли? — прекъсна я Урсула, която не пропускаше нито дума от разговора между двете жени. — Лекарят ми предписа упражнения за артрита на пръстите, а аз никога не ги правя. Мисля, че месенето на хляб ще ми дойде добре.

Каталина погледна учудено старата аржентинка.

— Какво искаш да кажеш, Урсула? — попита Каталина.

— Имате нужда от помощ, нали? Аз вече съм стара и трябва да почивам, но ако искате, мога да ви помагам сутрин. Ще ми плащате с по един черен хляб, това ми е достатъчно.

— Аз съм съгласна — каза Марина и погледна Каталина, която сбърчи чело.

— Но какво бръщолевиш, Урсула? Не те разбирам.

— Хайде, Кати, предлагам ти ръцете си, които за нищо не ги бива. Но по-добре това, отколкото нищо.

— Не разбирам. No ho entenc — повтори Каталина, гледайки Марина.

— Мисля, че е от северния вятър, който им пълни главите — каза Урсула, отново обръщайки поглед към Марина. — Няма да ви взимам нищо… и ще печелите повече — настоя Урсула, този път поглеждайки пекарката.

— Големи нахалници са тези германци — каза Каталина и отвори вратичката на пещта.

— Аржентинка, Кати, аржентинка…

Урсула и Марина се спогледаха за миг. Планът, който бяха замислили предния ден, се развиваше, както очакваха. Урсула й бе обяснила с присъщия си хумор, че прекарва времето си, като препрочита любимите си романи, и когато Марина си тръгваше, й каза: „Знаеш ли? Утре няма само да прескоча до пекарната, а ще ти помогна наистина. Стана ми любопитно, а и какво да ти кажа, светът нищо няма да загуби, ако една умираща старица отложи с шест часа ежедневното си четене“.

Точно това мислеше тази осемдесетгодишна германо-аржентинка. Животът обаче понякога поднася изненади. И часовете, прекарани в месене на хляб с тези две жени, щяха да променят посоката на живота й, посоката на годините, които й оставаха да изживее.

* * *

Анна затвори телефона и опря лакът върху скрина, докато се опитваше да се успокои. Току-що бе казала на мъжа си първата лъжа в съвместния им живот. (Не директно на мъжа си, а на гласовата му поща.) Каза му, че ще вечеря с Марина в една пицария в Палма, за да я накара да размисли относно продажбата на мелницата. Качи се по стълбите, вземайки стъпалата две по две, и влезе в спалнята. Събу чорапите си, дънките, съблече блузата, корсажа, сутиена и влезе в банята по бикини. Седна върху мрамора до умивалника и сгъна краката си. От един овехтял несесер извади епилатор и се залови за работа. Преди време всичко това щеше да го направи козметичка, но откакто Армандо й бе намалил месечната сума, която й отпускаше, се отказа от посещенията в козметичния салон и правеше всичко сама.

Докато прокарваше епилатора по вътрешната страна на единия си крак, въпросите изплуваха в съзнанието й от само себе си. „Какво правиш, Анна? Какво си намислила? Ще си показваш краката на Антонио?“ „Не, разбира се, че няма да му показвам краката си — отговори тя на себе си — що за глупост. Нормално е да се епилирам. От почти пет месеца не съм го правила. Време беше.“ Когато видя гладките си крака, я изпълни безпокойство. „Това е просто среща с бивше гадже. Не вършиш нищо нередно.“ Всъщност беше среща с единственото бивше гадже, което бе имала. Защото в живота на Анна не бе имало други мъже, освен Антонио и Армандо.

Мразеше да епилира подмишниците си. Пое си въздух и започна, като се гледаше в огледалото. След като свали всичките косми от тялото си, пусна топлата вода на душа и застана под струята. Насапуниса се със сапун с лайка. Харесваше аромата на шампоана от детството си, който все още използваше. „Може би Антонио ще разпознае мириса.“ „Няма ли да престанеш, Анна? Какви са тези глупости, които минават през ума ти?“ Балсам по краищата на косата. Излезе изпод душа и се избърса.

Доближи се до огледалото и се усмихна нарочно, за да види бръчиците в крайчеца на очите. Да, ботоксът действително беше подействал. Огледа се в огледалото напълно гола. Изглеждаше хубава, въпреки че вече наближаваше петдесетте. За пръв път обаче гърдите й й се сториха прекалено големи. Силиконовите импланти от четиристотин и четирийсет кубически сантиметра, които си бе сложила преди пет години, й стояха някак нелепо. Знаеше, че това няма нищо общо с рибаря от младостта й. Антонио сигурно нямаше да ги хареса… „Стига, стига, стига, Анна. Престани да мислиш за това“ — каза си тя на глас.

Най-лошото беше, че си бе сложила тези импланти не заради себе си, а за да накара самовлюбения си съпруг да я поглежда от време на време. Докосна гърдите си и помисли за Армандо. Анна не го желаеше сексуално. От години не се бяха докосвали, но това не я интересуваше. Нещо повече, радваше се, че той не настоява. Сексуалният й живот практически бе сведен до нула. Анна единствено изпитваше нужда да се сгуши в обятията на Армандо, да се почувства закриляна, ценена и обичана. Да й каже: „Обичам те“. Вече дори не си спомняше кога за последен път я бе прегърнал. Никога нямаше да признае на никого, но повече от четири години не бе спала с Армандо.

В интерес на истината приятелките й от Яхтения клуб, с изключение на Кука, почти не правеха секс с мъжете си. Шеска, най-отворената от групата, след малко вино на една вечеря — тези жени от майоркския елит нямаха нужда да са много пияни, за да си разказват интимни неща — им довери:

— Да ви призная, за да му доставя удоволствие на горкичкия, му позволявам да ми го вкарва за пет минути веднъж в месеца.

Избухнаха в смях. Кука беше изключението, потвърждаващо правилото. Сексуалните отношения на останалите бяха доста незадоволителни.

Анна, сравнявайки се с тях, реши, че нежеланието й да прави секс е напълно нормално. „Случва се с всички омъжени жени — казваше си тя — спокойно.“ Имаше обаче една малка разлика между нея и приятелките й от Яхтения клуб. В края на всяка седмица приятелките й се разхождаха с мъжете си и децата си, както правеха нормалните семейства. Анна обаче прекарваше края на седмицата сама с възпълната си дъщеря, оправдавайки самотата си с панамските инвестиции на Армандо. Разбира се, мъжете на приятелките й хвалеха майоркския предприемач, който трупаше пари в чужбина. Докато приятелките й я съжаляваха. „За какво им са толкова милиони, като е сама като кукувица“ — шушукаха си те в нейно отсъствие.

Летата обаче бяха свещени за семейство Гарсия Вега. Армандо винаги прекарваше юли и август в Испания с жена си и дъщеря си и с всички онези членове на елита, които искаха да се разходят с трийсетметровата му яхта. Анна се качваше на яхтата загоряла, със скъпи пареа, красива, слаба и горда със своя Флавио Бриаторе^[3] и едричката си дъщеря. Харесваше тази картинка, която тримата показваха на света през летните месеци… Но в началото на лятото на 2005-а Армандо й каза, че се налага следващите месеци да работи в Панама. Щеше да замине през юни и да се върне през септември. Анна му предложи да заминат тримата в Панама, защото Анита щеше да е във ваканция, но той веднага отказа под предлог, че Латинска Америка не е сигурно място за десетгодишно момиче.

Анна и Анита прекараха тези четири месеца сами. Армандо звънеше рядко, а когато го правеше, не пропускаше да й напомни, че в негово отсъствие го замества свекърва й. Винаги питаше за поправителните изпити на дъщеря им, която бе скъсана по математика, религия и естествени науки и трябваше да се яви през септември. „Всичко останало наред ли е, Анна?“ „Да“ — отговаряше тя. Но кое беше това „всичко останало“? Когато Анна се осмели да каже за пръв път, че се чувства самотна, той я прекъсна: „Нищо не ти липсва. Имаш кредитна карта, с която можеш да си купиш каквото искаш. А ако се чувстваш самотна, обади се на майка ми. Не се оплаквай, Анна, самотният съм аз“.

Беше циник. Бе се родил такъв, или по-скоро свраката го бе моделирала такъв.

През тези четири месеца Анна потърси утеха в приятелките си от клуба и я получи. Собствениците на яхти обичат да имат гости. Нима е приятно да плаваш сам с кораб за три милиона евро? През тези месеци се сближи с Кука. Кука беше цапната в устата, много различна от нея и истински я разсмиваше. Кука я посъветва да се откаже от вечната си поза на божа кравичка. В противен случай мъжът й щял да си потърси друга, ако вече не го е направил, и накрая щял да я напусне. (Кука се досещаше, без никой да й го бе казал, че мъж като Армандо, който излъчваше самоувереност през всяка своя пора на тялото, навярно има няколко любовници в Панама. Само че и през ум не й мина мисълта, че глупакът се е влюбил до уши в една от тях.) Кука обясни много ясно на Анна — първо секс, а после щели да дойдат целувките и прегръдките и онези приятни неща, които вие жените толкова обичате (тя не смяташе себе си за обикновена жена).

— Мъжете имат нужда да се чукат, Анна. Не забравяй това. Ако не чука теб, ще чука друга.

Може би Кука беше права. Наистина трябваше да положи усилие и да спи от време на време с Армандо, дори да не се възбужда. Не разбираше защо Кука винаги използваше думата „чукам“. Беше неприлична, вулгарна дума, присъща на хора без финес, докато изразът „правя любов“ звучеше толкова хубаво.

Анна съзнаваше, че тя също има вина за липсата на секс в брака й. Тя започна да го отблъсква. Десет години спяха с единствената цел да заченат Анита. По време на кърменето либидото й беше под нулата. После се оправдаваше с недолекувана епизиотомия, умора и главоболие, а отсрещната страна не настояваше особено. Армандо също не беше много романтичен (макар че в началото беше), нито се опитваше да я ухажва. Освен това веднъж в месеца прекосяваше океана, за да се срещне с амбициозната си любовница и да се чука с нея до малките часове на нощта, след като е смръкнал грам кокаин.

— Мисли за друг, когато правите любов — каза й Кука със съучастническа усмивка. — Затвори очи. Той изобщо няма да разбере. Аз си мисля за един адвокат, приятел на мъжа ми, който много ме възбужда — завърши тя, намигайки й.

(Кука беше късметлийка — можеше да я възбуди както тантричен измамник, така и безскрупулен адвокат, облечен с дрехи на Армани и ухаещ на парфюм на Исей Мияке.)

Анна погледна събеседницата си, сякаш беше от Марс. Кука докосна двете й гърди, които приличаха на празни торбички.

— Колко остава до завръщането на Армандо? — попита Кука.

— Два месеца — отвърна Анна.

— Тогава му поднеси изненада, когато пристигне.

Остави се да бъде убедена и си имплантира изненадата. Четиристотин и четирийсет грама силикон във всяка гърда. Пластичният хирург направи разрез в ареолите на всяко зърно и вкара това прозрачно вещество, което щеше да й помогне да си върне мъжа. Бе по-трудно, отколкото бе предполагала. Никой не я предупреди за следоперативния период. За гърдите, които бяха толкова издути, че й стигаха до брадичката. За болката от раната в ареолите. Прекара цял месец, виейки от болка, в компанията на Имелда, която й правеше всекидневните промивки с йод на зърната и й даваше два ибупрофена на ден.

Но след два месеца празните торбички се бяха превърнали в две твърди топки, които стърчаха от малкото й тяло.

Армандо се върна в края на септември. Отиде да го вземе от летището. Същата сутрин си беше направила процедура с кератин и си бе купила нов грим за случая. Носеше дълбоко изрязано деколте. Погледна се доволно в огледалото, преди да тръгне за летището. Анита я придружаваше, облечена, разбира се, с анцуг. Армандо излезе и я целуна бегло по устата. „Как си, Анна?“ Не забеляза нищо.

Тримата вечеряха и сложиха Анита да спи. Армандо слезе на долния етаж и се излегна в шезлонга с леопардова кожа. Взе дистанционното и започна да прехвърля каналите. През това време в спалнята на горния етаж Анна се приготвяше да прави любов с мъжа си. Облече зелена копринена нощница с тънки презрамки, която бе купила от един бутик в центъра на Палма. Огледа се отново в огледалото и се усмихна доволно. Отвори вратата на спалнята и го извика. Армандо й отговори вяло.

— Качи се, моля те — настоя тя.

Армандо се качи неохотно и влезе в спалнята. Едната презрамка се свлече по рамото й. Усмихна се почти засрамена. Имаше чувството, че се разголва за пръв път пред него.

Армандо остана на прага. Изненадан. Анна стана и се приближи до него. Свали другата презрамка и му показа гърдите.

— Харесват ли ти? — попита го срамежливо.

Армандо погледна тези сладострастни гърди.

— Анна, какво си направила? — каза той, хващайки с ръцете си тези гърди, които сякаш не принадлежаха на свенливата му жена.

Свали нощницата й и Анна остана напълно гола. Отново погледна оперираните гърди на жена си.

— Да, харесват ми, Анна — каза той, милвайки ги.

Да. Харесваха му, и то много. Армандо доближи устни до тях, засмука зърното на едната гърда и го захапа. Противно на това, което Анна си бе представяла, когато Армандо направи това, тя изпита страх и си спомни за скалпела, срязващ зърното й. Армандо все още беше облечен с дрехите, с които бе пътувал от Панама. Целуна бързо жена си по устата.

— Изчакай ме за секунда.

Влезе в банята. Кредитна карта и пътечка кокаин. Свали ципа на панталона си.

Върна се при жена си, която го чакаше излегната на леглото, без да успее да скрие срамежливото момиче, каквото винаги е била и щеше да бъде.

— Все още си те бива, Анна — каза й Армандо.

Анна се усмихна стеснително. Бе постигнала целта си. Затвори очи и нежно целуна мъжа си по устата, като същевременно галеше гърба му. Армандо рязко я обърна с гръб към него.

— Застани като куче — прошепна на ухото й.

Анна не реагира, защото не разбра думите му.

— На колене, скъпа.

Анна се подчини. Коленичи в леглото и Армандо я накара да наведе тялото си напред. Тази поза, която бе научил в панамските си нощи, го караше да се чувства всемогъщ. Веднага последва ерекция. Свали панталона си, който падна на земята до обувките. Извади члена си от слиповете „Келвин Клайн“ и коленичи зад нея. Преди да проникне, постави ръце на задните части на Анна и ги стисна. Раздели ги, докато си гледаше члена, готов за атака. Харесваше му да го вижда как се уголемява… Проникна в жена си безцеремонно. Анна почувства как я прорязва като с нож. Изпищя от болка и този стон, който Армандо помисли, че е от удоволствие, го възбуди още повече. Погледна твърдия си член.

Ускори темпото. Гледаше члена си, който влизаше и излизаше от тялото на жена му, застанала на четири крака. Безмълвна. Власт. Господство. Прехапа устните си. Една минута. Две. Три, влизайки и излизайки. „Малко по-бързо, Армандо“ — каза си той. Кокаинът му позволяваше да издържа дълго. Харесваше това чакане, което дрогата му предоставяше. Ускори ритъма, докато започна да чува собствените си задъхани звуци от удоволствие. Набираше скорост. Анна изглеждаше толкова крехка, покорна, гола, с гръб към него. Без да го гледа. Анна сграбчи силно одеялото, което покриваше леглото. Ръцете й се свиха в юмруци. Изпитваше единствено болка.

Армандо винаги бе харесвал слабото и крехко тяло на жена си, както всички момчета от Яхтения клуб, но той отмъкна срамежливото русо момиче, което всички желаеха. „Виж го сега това крехко и срамежливо момиче от клуба. Кой би предположил, прилича на курва, готова на всичко.“ И да, имаше нещо, с което Армандо винаги се бе гордял — че в това крехко женско тяло бе влизал единствено неговият пенис.

Самият той се учуди на скоростта, с която се движеше в тялото на Анна, в което бе прониквал толкова пъти в мисионерска поза. Жена му го възбуждаше както никога досега. Престана да стиска задните й части. С дланта на ръката я шибна леко, както се харесваше на панамката. Анна издаде странен звук. „Харесва й“ — изтълкува го Армандо, затваряйки очи, за да си спомни фразата на панамската си любовница, която тя бе изрекла не много отдавна в същата поза. „Адски обичам да ме чукаш отзад, но не се изпразвай сега, татенце.“ Тази фраза го възбуждаше дори само като си я спомнеше. Оставаше му малко, за да стигне до кулминацията. Армандо не беше от онези, които стигаха до оргазъм преждевременно, първо дамите, разбира се. Истинският мъж трябваше да задоволи първо жената.

— Погали се — заповяда той.

Тя се подчини, скри ръка между слабите си крака и симулира съответните звуци. Армандо въздъхна от удоволствие, когато чу жена му да стене, и продължи да я чука, както никога не го бе правил през всичките години на брака им. Затвори очи. Още едно леко плясване. Членът му беше като бухалка за бейзбол. Погледна го гордо частици от секундата преди оргазма. Постави ръце върху задните части на жена си. Раздели ги. Вдигна дясната си длан. Последно плясване и проникна в нея яростно, и докато една сълза се стичаше по бузата на жена му, той се изпразни, грухтейки като шопар.

* * *

Не спря мотора, нито си махна каската. Вдигна козирката и й се усмихна.

— Ще попътуваме малко повече — каза й Антонио, като й подаде каската, която висеше на ръката му.

Анна прибра косата си на ниска опашка, както винаги правеше, когато той я взимаше от училище. Той й сложи каската и тя несъзнателно повдигна брадичка, знаейки, че той ще я изпревари. Антонио закопча каишките, както правеше преди трийсет години.

— Анна, изобщо не си се променила — каза той с лека усмивка, загледан в тънкото бежово палто, което тя носеше.

Свали си коженото яке и понечи да й го даде.

— Добре съм, Антонио. Не се тревожи.

Той наметна раменете й с якето, без да й обръща внимание, а тя, както беше правила толкова пъти, го облече. Усети топлината му и това й хареса, макар че не поиска да си го признае.

Анна се качи на мотора и се хвана за задната седалка. Антонио потегли бавно. Трябваше да излязат от центъра на Палма.

Черният „Кавазаки“ се отдалечи дискретно между колите и стигна до Ма-11. Натисна газта. Обичаше да кара бързо. Анна знаеше добре това. Спомни си дребните препирни, които бяха имали в младостта си и които бяха все заради прословутия мотор.

— Не карай бързо, когато си с мен, Антонио, страх ме е — казваше му тя ядосано, след като слезеше от мотора.

— Толкова си лекичка, че забравям, че си отзад. Долепвай се до гърба ми, за да не забравям — отговаряше той закачливо, като я целуваше и продължаваше да кара рисковано.

Беше пристрастен към скоростта. И разбира се, този „Кавазаки“, с който пътуваха сега, беше много по-бърз от онзи „Риежу“, с който излизаха на седемнайсет. „Той също не се е променил“ — помисли си Анна. Продължаваше да се държи за задната седалка и той, знаейки това, даде газ. Тя усети увеличаването на скоростта и се усмихна — беше сигурна, че той си спомня за онези препирни отпреди трийсет години. Анна знаеше чудесно какво трябва да направи, за да го накара да намали скоростта. И го направи. Наведе се, както тогава, към гърба му, обърна настрани глава и го прегърна през кръста. Той се усмихна и намали скоростта.

* * *

От: [email protected]

Дата: 8 февр. 2010 (преди три часа)

До: [email protected]

 

Марина, имам нужда да спра. Да си почина. Нямаш представа колко опустошително е да си тук. По оценка на Червения кръст загиналите вече са четирийсет и пет хиляди души. Петнайсет служители на ООН все още се водят изчезнали. Търсят ги под развалините. Труповете лежат по улиците. Няма достатъчно хора. Може би приемам нещата по-тежко, защото ти не си тук. Не знам. Вчера вечерта със Зигфрид се връщахме в лагера. Срещнахме един мъж на наша възраст, седнал на тротоара. Плачеше. Беше сам. Хората тук плачат много. Стана ми толкова мъчно за това момче… Говореше креолски и малко испански, така че успях да се разбера с него на моя оскъден испански. Развалините зад нас бяха на къщата му и жена му и бебето му сигурно лежаха под тях. Момчето не спираше да плаче. Прегърна ни и го отведохме в един център на Червения кръст.

После изпих две „Будвайзер“ в повече и се озовах да плача на рамото на Зигфрид. (Нарече ме педал и ми направи неприлично предложение. Успя да изтръгне първата ми усмивка за деня. Между другото отново е влюбен, този път в един местен мъж медицинска сестра.) Почти не мигнах онази нощ. И мислих много. Много. Пиша ти набързо, имаме по десет минути максимум, без връзката да прекъсва. Марина, знам, че сме говорили за това. Но този път е сериозно. Искам да имаме дом с теб. Нуждая се от това. Нуждая се от място, където да отсядам. Където да почивам. Където да мога да забравя този странен свят, в който живеем. От пет години обикаляме света. Разбира се, искам да продължа да работя за „Лекари без граници“. Не се виждам на друга работа. Но искам да се завръщам у дома си. Не искам да се завръщам в дома на родителите ми, колкото и прекрасни хора да са те. Искам да имаме свой дом. Не знам защо те послушах… изпуснахме апартамента в „Пренцлауер Берг“. Марина, знам, че не искаш да дойдеш в Хаити и ако дойдеш, ще го направиш заради мен. Но защо не ме изчакаш? През юни ще бъда при теб и можем да прекараме два месеца заедно в къщата, която си наследила, и да изберем най-после едно място. Но искам да имам дом. Дом с теб. Искам дом с теб завинаги.

Tʼestim,

Матиас

 

 

От: [email protected]

Дата: 8 февр. 2010

До: [email protected]

 

Матиас, обади ми се по сателитния телефон. Не знам кога си в базовия лагер. Съседката ми във Валдемоса е германка, казва се Урсула, звънни ми в нейната къща. Сутрин съм там от пет сутринта до три следобед и вечер след осем. Телефонът й е +34971229503.

Натисна „изпрати“ без да се сбогува.

Погледна към малкия уютен салон на хотела във Валдемоса. Габриел беше коленичил пред камината. Взимаше цепеници от бор и бадем от един плетен кош и ги подреждаше внимателно вътре, където вече бе поставил за основа клонки от маслиново дърво. Напъха хартия от стар вестник под тях. Извади кибритена кутия от джоба на панталона си от рипсено кадифе. Взе една клечка, драсна я, запали я и я хвърли към маслиновите клонки. Те пламнаха, след тях борът и бадемът. Раздуха огъня с един занаятчийски мех. Както всеки следобед, седна до огъня пред прозореца на къщата си, за да изпълни ежедневния си ритуал и да се наслади секунда по секунда на залязващото слънце, докато то се скриеше зад Сера де Трамунтана.

* * *

— Щастлива ли си?

— Не знам какво да ти отговоря на това — каза му Анна и отпи от чашата с бяло вино.

Морските вълни се плискаха на няколко метра от малкия скромен ресторант в Солер, който Антонио бе избрал. Стари покривки на червени и бели квадрати. Прясна риба и студено бяло вино от острова. Място за вечеря на рибари, ценящи добрата храна.

— А ти? Щастлив ли си?

— Прехвърляш топката на мен — отвърна Антонио с усмивка. — Като погледна назад, мога да кажа, че съм постигнал това, което съм искал. Обиколих света. Имам дъщеря и сега се връщам към корените си. Да. — Направи пауза. — Щастлив съм, или поне съм спокоен. А когато си на петдесет, това означава много.

Антонио взе чашата с вино и отпи една глътка. Остави я отново на масата.

— Защо не отговори на писмата ми? — попита Антонио, гледайки я в очите.

Анна почервеня и остави приборите върху чинията.

— Какви писма, Антонио? — попита тя тихо.

— Пращах ти по едно писмо всяка седмица. Всяка седмица, Анна. В продължение на три месеца. Не ми казвай, че не си ги получила. Първо пощенски картички, които ти купувах във всяко пристанище, където спирахме, преди да прекосим Атлантическия океан, после дълги писма, на които ти така и не отговори.

— Не съм получила нищо, Антонио. Уверявам те — каза тя искрено.

— Улица „Албения“ трийсет и три, „Сон Вида“. Дори след толкова години още си спомням.

Анна кимна утвърдително с глава. Беше адресът на дома й. На къщата на баба й Нерея, после на родителите й, сега на нея. Къщата, в която продължаваше да живее с мъжа си и дъщеря си. Никога не се бе местила оттам.

— Не съм получила никакви писма. Кълна ти се. Чувствах се толкова безпомощна. Не знаех къде да ти пиша. Моля те, повярвай ми.

Анна сведе за миг поглед, спомняйки си непоносимата болка, която раздираше душата й през тази година без Антонио. Без да знае нищо за него.

— Къде щях да ти пиша? Минах с баща ми край Естака, но не посмях да го помоля да спрем. Можех да попитам родителите ти, но си помислих, че сигурно са разочаровани от мен. Не знам…

Антонио седеше мълчаливо. Изглеждаше донякъде недоверчив. В крайна сметка това беше история за една невъзможна любов между беден моряк и момиче от богато семейство. И когато тя не отговори на писмата му, той убеди себе си, че това е причината за раздялата.

— Сигурно е била майка ми — каза Анна с известно озлобление, загледана в тъмното море пред нея. — Не вярвам баща ми да направи подобно нещо.

Беше безсмислено да се опитва да открие кой е скрил тези писма преди трийсет години. Интуицията й обаче беше вярна. Майка й бе скрила писмата. Ана де Вилальонга знаеше много добре какво трябва да е бъдещето на дъщеря й. А един дрипав рибар беше на светлинни години разстояние от това, което тя бе планирала.

— Бях страхлива — каза искрено Анна, освобождавайки майка си от тази вина. Беше честна със себе си и с него. Защото само тя беше виновна за това, че не се качи на кораба и така сложи край на връзката им завинаги.

— А аз бях егоист — отвърна й, за нейна изненада, Антонио. Сякаш бе стигнал до това заключение, след като бе размишлявал дълго.

— Защо го казваш?

— Беше моята мечта, Анна. Исках да опозная света, но дълбоко в себе си се страхувах да го направя сам. Знаех, че беше влюбена в мен, и те убедих… съзнавайки, че няма да бъдеш щастлива. Е, на двайсет години нямаше как да зная, че няма да си щастлива, и ти се разсърдих, но с времето човек разбира по-добре нещата.

Антонио взе бутилката, напълни чашата на Анна и своята и продължи:

— Когато се качих на яхтата без теб, бях съкрушен и те намразих. — Антонио се почувства неловко, когато произнесе тази дума, и веднага промени посоката на разговора. — При паяка не ти разказах всичко. На яхтата беше много страшно. Много, Анна. Имахме лош късмет. При Кабо Верде чакахме, докато метеорологичните условия се подобрят. Чакахме петнайсет дни, преди да отплаваме. — Въздъхна, припомняйки си пътуването. — Мислех, че ще умра, и там си дадох сметка, че съм бил егоист и че ти щеше да ме намразиш, ако беше дошла с мен. Две седмици сред нищото. Сред гладък като тепсия океан без ни най-малък полъх на вятър. Хората си мислят, че най-опасното в Атлантическия океан са бурите. А не е така, истинската опасност са спокойствието и безветрието. Помислих, че ще умрем там, защото храната и водата бяха на привършване. Отгоре на всичко жената на англичанина започна да се изнервя… изпадна в истерия. Беше там заради него. Бе убедил и нея. А аз бях свидетел на кавгите им на яхта, дълга шест метра. Е, имаше и двама моряци от Кабо Верде. Чувствах се доста самотен, защото те си говореха на португалски помежду си, а и не ми обръщаха много внимание.

Отпи от виното.

— Това не беше всичко. Внезапно се развихри буря, ураган. — Антонио млъкна, спомняйки си това плаване като някакъв кошмар. — Петнайсетметрови вълни, каквито никога не бях виждал. Бях на края на силите си. После вече, когато пристигнахме в Доминиканската република, всичко беше по-лесно. На пристанището имаше табели с обяви, написани на ръка, в които търсеха съквартиранти, и така се устроих. Там животът е относително евтин. Работих година и половина на туристически кораби, но с база в Доминиканската република. И продължих да ти пращам писма.

— Антонио, наистина не съм получила нито едно писмо.

— Дори събрах пари, за да си купиш самолетен билет и да дойдеш да ме видиш. И чаках търпеливо писмата ти в продължение на година. Един ден откриха фризьорски салон под жилището ми. Отидох да се подстрижа и попаднах в обятията на фризьорката… Накрая се ожених за нея. — Усмихна се с известна тъга. — Колко странен е животът, нали?

Погледнаха се за миг с нежност, с тъга, с носталгия, със съмнения; всеки от тях откри дълбоко в душата на другия знак за може би спотаена любов.

— Трябваха ми два дни, за да ти напиша пет реда, и когато накрая смятах, че съм го завършил, го препрочитах и звучаха толкова… — той се засмя и сви рамене — толкова детински, че скъсвах листа и започвах наново. Толкова ми бе трудно да напиша пет реда. Един ден си помислих, че е по-лесно да прекося Атлантика, отколкото да пиша…

Спогледаха се. Мълчаливо. Опитвайки се да си представят живота, който не бяха имали.

* * *

— Марина! — извика Урсула от улицата. Марина се показа на прозореца на спалнята.

— Матиас е на телефона.

Тя се втурна бързо по стълбата, прекоси пекарната и излезе. Урсула чакаше на прага на къщата си. Отдръпна се, за да мине. Марина влезе в хола и вдигна слушалката на стационарния телефон, поставен на една масичка до развалената пишеща машина. Урсула се усмихна от прага, после излезе на разходка с Ниебла. Затвори вратата и остави новата си съседка в дома си.

Винаги когато чуеше гласа на Матиас, в душата й се разливаше спокойствие. Беше взаимно.

— Как си, любов моя?

Това бяха първите му думи. Каза ги на испански. Винаги беше толкова мил и толкова щедър с любовните думи, които казваше на Марина! Помисли си, че сигурно е онази традиция на немския романтизъм, наследен от Гьоте. Или пък, когато се изричат думи като „любов моя“ на друг език, губят от емоционалния заряд, вложен в тях. Марина обаче грешеше. Матиас й казваше „обичам те“ на испански, защото му се струваше по-хубаво, смяташе, че звучи по-добре от „ich liebe dich“. Той ги казваше с цялата искреност и емоционален заряд, който носеха в себе си. Марина обичаше да ги чува и ги възприемаше с лекота, защото тя никога не произнасяше тези думи.

— Добре съм — отговори му. — А ти как си?

Както вече казахме, тя обичаше като всяка друга жена, но рядко изразяваше чувствата си с думи и й беше много по-лесно да се сбогува с едно „I love you“, изречено без пауза, отколкото да каже „обичам те“. Думи, които не си спомняше да е произнасяла през четирийсет и петте години на своя живот.

Матиас й разказа за ужаса, на който ставаше свидетел ежедневно. Над един милион души без покрив. Телефонните линии бяха прекъснати. Разполагаха с ограничени минути, за да говорят по сателитния телефон.

— Марина, не мога да говоря дълго. Кажи ми какво мислиш. Чакай ме. Бих се радвал сега да съм до теб и да си поговорим спокойно… Идвам, две минути! — каза Матиас на Зигфрид, който му правеше знаци от един джип. — Дойдоха да ме вземат, Марина. Както решиш. Марина, познавам те, знам, че не искаш да дойдеш в Хаити. Чакай ме. Аз ще дойда в Испания.

— Матиас, добре. Ще те чакам тук — каза тя, без да мисли.

— Не те чувам, Марина.

— Ще те чакам тук, тъкмо ще имам повече време, за да проверя нещо повече за…

Връзката се прекъсна. Марина остана със слушалката до ухото си, от която се разнасяше непрекъснат сигнал.

Върна се уплашена в къщата на покойната пекарка. Влезе вътре и се качи на втория етаж. Огледа стаята, която служеше едновременно за всекидневна и кухня. Стори й се по-неуютна и студена от предишните дни. Диванът — по-износен. Старият бюфет — по-мръсен. Погледна каменния под, толкова различен от дървения паркет с жилки и цвят на мед, който скърцаше при всяка стъпка в уютната къща на съседката й.

Каменните фасади и на двете къщи бяха еднакви. Разположението на стаите също. Капандурите и разширените прозорци на съседката пропускаха обилна светлина, докато къщата на Мария Долорес беше тъмна и мрачна.

Влезе в спалнята. Африканската покривка й придаваше известна индивидуалност. Повдигна желязното легло и го премести срещу прозореца, така че веднага щом отвори очи, да вижда планината и морето в далечината. Погледна скосените чамови греди, спускащи се над главата й. Събу обувките си и седна на леглото. Притисна колене към гърдите си и ги обгърна с ръце.

По някаква причина, която не успяваше да разбере, и докато вятърът разтърсваше капаците на прозорците, тя отново почувства как тази стая я приспива. Полюшваше я между олющените си стени.

* * *

Чу гласа на дъщеря си Анита, която я викаше. Отвори очи и веднага усети леко главоболие. Беше от бялото вино предната вечер. Погледна будилника на нощното шкафче. Осем и половина сутринта! Опита се да не вдига шум, за да не събуди Армандо, макар че едва ли щеше да я чуе, защото от една седмица взимаше „Транксилиум“.

Анна излезе от спалнята по нощница и се подаде на стълбата.

— Успах се, скъпа. Дай ми няколко минути.

— По дяволите, мамо! Чакам те в колата.

Анна влезе отново в спалнята и се загледа в Армандо, който издаваше пресекливи звуци през отворената си уста. Помисли си колко трудно понася мъжът й загубата на власт. Анна не го приемаше по толкова травмиращ начин. И двамата обичаха парите. А и кой не ги обича. Разбира се, липсваха й модните бутици, където преди години влизаше, без да гледа цените. Както и прекрасните рокли на Кортана, една млада майоркска дизайнерка, която я бе обличала лично, така че винаги успяваше да бъде най-красивата на всички празненства на Яхтения клуб. Бе престанала също да купува японската пудра на Шисейдо и италиански обувки и разбира се, щяха да й липсват августовските дни, в които се печеше на слънце на трийсетметровата яхта. Анна обаче си даваше сметка, че все още живеят в къща в квартал „Сон Вида“ с прекрасен изглед към залива на Палма. Къща, която за щастие все още беше на името на Анна и Марина. Анна умееше да се наслаждава на слънцето и на водите на Средиземно море, които бяха част от живота й. Това никога нямаше да се промени, каквото и да се случеше.

Мъжът й обаче се превръщаше в друг човек. Имаше дни, в които излизаше от дома им раздразнителен и наперен, готов да уреди финансовата ситуация, в която се намираха. В други дни се мотаеше вкъщи по халат, пушеше червено марлборо и сърфираше в интернет. Една сутрин Анна го видя как разтваря халата и се почесва между краката. Предния ден бе подстригал рошавата си коса. Затътри крака към банята. Анна си спомни една библейска история, която им прочете учителката по литература в „Сан Кайетано“. Историята за Самсон и Далила. Самсон притежавал необикновена сила, вдъхваща страх на филистимците и страст на най-красивите жени. Силата на Самсон се криела в дългите му коси и това била тайна, която той ревностно пазел, до момента, в който в живота му се появила една красива филистимка, Далила. Той се влюбил страстно в нея и й разкрил тайната си. Същата нощ, когато Самсон заспал, Далила му отрязала косите и го предала на филистимците. Армандо, също като Самсон, бе престанал да е всемогъщият мъж, на когото всички се възхищаваха. Сега приличаше на победен Самсон, молещ за милост. Анна изпита жал към мъжа си. Мъчно й стана за него, въпреки всичко. Това, което Анна изобщо не предполагаше, бе, че женската част в тази библейска история също съществуваше в живота на Армандо.

* * *

— Ако ми купите мотора, няма да се налага да те будя — каза й Ана, търсейки музика по радиото в беемвето.

— Оценките ти какви са?

— Имам достатъчно пари, за да си купя един на старо. Парите са мои. Тези, които сте ми давали на Коледа. И парите от баба.

Първото, което успя да намери по радиото, беше „Party in the USA“ на Майли Сайръс.

— Не я понасям тази — каза Анита по адрес на американската певица, без да обръща внимание на въпроса на майка си.

Потърси друга радиостанция. Новини на майоркски, реге, класическа музика… Анита изпъхтя недоволно и угаси радиото.

— Как са ти оценките, дъще?

— Не знам каква е тази параноя с мотора. Ако карам внимателно, не е опасно. Ще стигам за петнайсет минути до училище.

— Взе ли изпита по математика?

— За петнайсет минути, мамо, и няма да се налага да шофираш през целия ден.

— Правя го с удоволствие — каза Анна и изсвири с клаксона на една кола, която я изпревари доста рисковано.

— Вече съм голяма, за да ме водиш на училище.

— Моторът е опасен, дъще.

— Опасен е, ако караш бързо и неразумно.

Анна въздъхна. Нямаше желание да спори повече… „Каква уста, за бога, има дъщеря ми… по-добре да мълча, иначе ще се скараме отново“ — помисли си Анна и не каза нищо.

— Изкарах достатъчно по испански, естествени науки, религия, латински и изкуство. — И сякаш между другото и гледайки през прозореца, добави: — Скъсаха ме по физика, химия и математика.

— Не може да бъде — каза Анна, без да се ядоса, с известно отчаяние от провала на дъщеря си.

Анна обърна глава към Анита, която продължаваше да гледа с блуждаещ поглед през прозореца. Беше странна тийнейджърка, но се интересуваше от оценките си. Не от самите оценки, задоволяваше се с тройка, но й се струваше адски досадно да учи същите неща, а повторението на годината не фигурираше в плановете й.

— Вече не можем да плащаме за частен учител. Не знам какво да правим. Ще говоря с наставничката ти.

— Не! Не говори с никого.

Анита свали стъклото на беемвето.

— За какво ми е, мамка му, да знам какво е уравнение от втора степен или корен квадратен? Защото, кажи ми, мамо, вие, възрастните, използвате ли за нещо корен квадратен в живота?

Анна погледна дъщеря си, която чакаше отговор. В ругатните беше по-добра от нея… По една във всяка фраза. Самата тя използваше неприлични думи много рядко. Или, разбира се, в екстремни случаи като този, който наскоро преживя на магистралата, когато закъса с беемвето.

— Доколкото знам, не. Хората, които познавам, не ги използват в ежедневието си. Но предполагам, че някои да. Все за нещо служат и моля те, говори по-прилично.

— И за какво трябва да уча наизуст шибаната Менделеева таблица?

— Онези от НАСА — каза Анна.

Ана погледна майка си.

— Какво? — попита неразбиращо.

— Онези от НАСА сигурно използват корен квадратен — каза Анна със сериозно изражение.

— Онези от НАСА — повтори дъщеря й, без да повярва на наивността на майка си.

— Може би астронавтите… Нали имат чертежи на космоса…

— Да ти призная, мамо, подозирам, че пушиш марихуана скришом.

— Какви глупости говориш, скъпа… Ако аз отговорех на майка си така, не знам на какво щеше да ме направи.

Анна никога не повишаваше глас и това объркваше дъщеря й. Защото колкото и самотно да беше това момиче, седнало до майка си в беемвето, не беше глухо. Беше чувала съученичките й да говорят за шумните караници с майките им. Нейната обаче почти никога не повишаваше тон и това объркваше Анита.

— Мога да се опитам да ти помогна за математиката — каза Анна не много сигурна в думите си, защото не се бе изявявала като добра ученичка и никога не бе разбрала за какво служат всички тези уравнения, написани на черната дъска в „Сан Кайетано“.

— Ти? — попита я дъщеря й. — Та ти и сметката в супера бъркаш.

Стигнаха до улицата, на която се намираше училището. Анита видя няколко свои съученички да вървят, смеейки се, към училището. Вгледа се в твърде късите им поли и несъзнателно покри едрите си колене с полата на униформата. Мразеше тези претенциозни дрехи, които носеше от три години.

— Ако те интересува, получих петица по немски и отличен по английски — каза тя, докато отваряше вратата на колата.

Анна се усмихна, докато паркираше колата на няколко метра от училището.

— Радвам се, скъпа. Честито — каза й тя с искрена усмивка. — Който иска, може.

— Знаеш ли защо, мамо?

В този момент група съученички минаха на няколко метра от беемвето. Никоя не спря, за да я изчака. Тя ги проследи за миг с поглед и отново се обърна към майка си.

— Единственото, което ме интересува, е да знам езици, за да се махна от този остров, на който съм се родила.

Анна погледна дъщеря си. За пръв път в живота си осъзна, че я гледа по различен начин. За втори път през последните дни й казваше, че иска да се махне от острова, да замине завинаги. Може би повторната среща с Антонио я накара да се вслуша в думите на дъщеря си по различен начин. Не беше каприз на момиченце. Беше на жена, изразяваща желание. Независима жена, а не продължение на живота на своята майка. Помисли си, че ако Анита би имала възможност да се качи на „Лорд Блек“, за да прекоси Атлантика, щеше да го направи със затворени очи. Без да се поколебае нито за миг. Нямаше да постъпи страхливо като нея. Осъзна, че дъщеря й е много различна от нея не само физически, но и психически. Познаваше ли истински Анита? Познаваше я като дъщеря, но познаваше ли я като жена?

Когато видя съученичките й да минават край нея, без да й обърнат внимание, си даде сметка колко е смела. Може би беше време да я възприема като петнайсетгодишна жена със собствени желания, със собствени копнежи. Жена, която тя трябваше да уважава, а не само да я обича и да я закриля, както бе правила досега. Жена, която наистина желаеше да напусне острова.

— Ако ми обещаеш да караш внимателно — каза й тя — можем да купим мотора със спестяванията ти, защото аз нямам пари…

— Наистина? — попита тя невярващо.

— Много внимателно.

— Мамо, ще се опитам да взема изпитите… когато учителят ми го обяснява вкъщи, разбирам всичко, но не знам защо после на изпита изкарвам двойка. — Повдигна рамене недоумяващо.

— Знам, миличка. Знам, че учиш. Хайде, върви. Скоро ще бие звънецът.

Анита излезе и затвори внимателно вратата на колата. Отправи се към входа на училището. Анна винаги я чакаше да прекоси прага, но не от страх, че няма да влезе, а от съображения за сигурност. Анита стигна до входната врата и за пръв път през целия си пубертет се обърна към майка си, вдигна ръка за довиждане и леко се усмихна.

* * *

Анна извади „Нокиа“-та от чантата си и седна на шезлонга. Чу как мъжът й пусна водата на казанчето в банята. Натисна нерешително бутона „Меню“. После „Контакти“. Потърси номера на Антонио. Натисна бутона за съобщения и написа:

Здравей, Антонио! Снощи прекарах чудесно. Но смятам, че трябваше да платя аз. Пиша ти, защото дъщеря ми иска мотор. Не много скъп, на старо. В случай че имате някой клиент в сервиза, който иска да продаде своя. Благодаря… Целувка.

Върна се в началото на съобщението и изтри удивителната. Беше твърде инфантилно. Препрочете съобщението. Стигна до края и изтри многоточието. Намекваше за нещо, което не биваше да намеква. Препрочете съобщението. Думата „целувка“ също беше излишна. Само „благодаря“. Понечи да го изпрати. Отново написа „целувка“. Беше нелюбезно да свърши с едно обикновено „благодаря“. „Целувка“ звучеше добре. Замисли се за секунда и накрая написа „Доскоро“. Въздъхна и го изтри. Написа „Прегръдка“. Твърде силно. Изтри. Помисли, че е по-добре да напише „Целувки“. Написа го. Изтри „и“-то и върна „а“-то. По-добре само „целувка“.

Чу, че мъжът й излиза от спалнята. Натисна бутона за изпращане. Какво бе написала? Целувки, целувка или прегръдка? Препрочете съобщението. Целувки.

Скри мобилния телефон в джоба на панталона си и хвърли кос поглед към стълбата. Телефонът иззвъня. Беше почти невъзможно Антонио вече да е прочел съобщението. Анна извади телефона от джоба. На дисплея прочете името на Антонио. Отново погледна към стълбите. Нямаше опасност мъжът й да я чуе. „Стига, Анна, успокой се, обажда се автомонтьорът. Няма значение дали ще те чуе някой“ — каза си тя, опитвайки се да се убеди, че всичко е наред, макар да усещаше как сърцето й запрепуска бясно.

— Здравей, Антонио — каза Анна с добре пресметнат равнодушен тон.

Влезе в кухнята и затвори вратата.

— Здравей, Анна. Прочетох съобщението ти. Имам двама клиенти, които продават моторите си. Едната машина е на десет години, „Ямаха“, и й искат петстотин евро, а другият мотор е „Веспино“, на около двайсет години. Продават го за триста.

— Чудесно. Познаваш ли ги лично? Може ли да им се има доверие?

— Да, клиенти са на сервиза. Не се притеснявай за това. Ако не бяха клиенти, нямаше да ти се обадя.

— Чудесно, ще кажа на дъщеря ми и ще се уговорим.

— Добре. Ти ли ще ми се обадиш? — попита Антонио.

— Да. Излиза от училище в пет, ще я попитам и ще ти звънна.

— Добре.

Замълчаха за няколко секунди. Никой от двамата нямаше желание да затвори. Никакво желание.

— Е, добре. Пожелавам ти приятен ден — каза Анна.

— И аз на теб, Анна. Вчера и аз прекарах добре.

И двамата копнееха да се срещнат отново. Никой не се осмели. Изчакаха мълчаливо.

— Тогава дочуване — каза Анна. — Ще ти се обадя по-късно, за да се уговорим.

* * *

— Марина!

— Здравей, Лаура. Как си?

— Добре, а ти? Днес от „Човешки ресурси“ ме попитаха дали знам нещо за теб.

— Точно за това ти се обаждам. Ще остана тук до септември. Кажи им, че се отказвам от поста в Етиопия… за момента — поясни тя, без да е напълно убедена.

Марина й обясни за случилото се през тези седмици. Как всичко се бе развило в неочаквана посока. Лаура, както винаги, слушаше внимателно и усети известно въодушевление в начина, по който Марина говореше за тази каменна къща сред планината Трамунтана. Може би приятелката й най-после се връщаше към корените си, както тя самата я бе посъветвала.

— Щях да ходя с дъщеря си в Алдеуела дел Ринкон, в Сория, в селото на родителите ми — каза Лаура — но само за да сменя обстановката.

— Ела, Лаура. Моля те. В къщата има място.

— Ще дойда за рождения ти ден. Става ли? Ще останем две седмици с малката. Толкова се радвам! Марина, един нов логистик ми прави знак да вляза на една среща. Много е плешив и много дебел, но ме възбужда. Оставям те.

— Не затваряй — примоли се Марина — разкажи ми…

— Ще ти разкажа на спокойствие… Обичам те, приятелко.

— Ще те чакам през август. Целувам те — отговори нейната скъпа и интровертна най-добра приятелка.

* * *

Още същия ден и преди слънцето да се скрие в морето, Анита вече бе купила мотора. Веднага щом я взе от училище, Анна каза на дъщеря си за двете предложения, които бе открила чрез един автомонтьор в Палма, и я накара да обещае, че заедно ще се опитат да преговорят материала по математика, физика и химия. Анита каза „да“ на всичко заради мотора „Веспино“ за триста евро. Заради малко повече свобода.

Прибраха се вкъщи. Анита се качи в стаята си и взе половината от спестяванията си. Анна се обади на Антонио, който се забави да вдигне, но съвсем малко, и й даде номера и адреса на човека, който продаваше „Веспино“-то.

Разговорът им беше кратък. Анна стоеше срещу дъщеря си. Антонио — срещу шефа си.

След петнайсет минути бяха в дома на човека и двайсет минути по-късно Анита следваше с мотора колата на майка си по улиците на Палма. Къде се бе научила дъщеря й да кара мотор? Въздъхна… Явно дъщеря й криеше някои неща от нея. Но нима тя самата не бе крила от майка си абсолютно всичко цял живот?

„Успокой се, Анна. Дъщеря ти вече става жена.“

Същата вечер двете вечеряха спокойно в кухнята, както не го бяха правили бог знае откога. Имелда я нямаше. Беше свободният й ден и тя понякога преспиваше при своя братовчедка. Анита прояви съпричастност, каквато майка й никога не бе проявявала през цялото време, в което тази азиатка бе живяла при тях и която сигурно щеше да се наложи да уволни.

— Представяш ли си, мамо, да ме оставиш тук с баба и да заминеш за… Русия, за да гледаш чуждо дете?

Анна се изненада от този въпрос и се замисли. Опита да си представи как би се чувствала, ако е принудена да остави четиригодишната си дъщеря на свекърва си… Кожата й настръхна.

— На тези азиатски жени би трябвало да постелят червен килим, когато слязат от самолета — добави тя, загледана в списанието „Ола!“ от предния месец, където обявяваха най-красивите тоалети при връчването на наградите „Оскар“ за 2010 година.

От Имелда минаха на плачевното им финансово положение.

— Баща ти изобщо не предполагаше, че Марина няма да иска да продава мелницата. Нито пък аз. Парите щяха да ни спасят от разорението. Но мелницата, както и тази къща, са на двете.

— Тази къща и на нея ли е?

— Да, дъще. Баща ни я остави на двете. Затова не можем да продадем мелницата. Всичко е на двете.

— Тогава ти вземи тази къща, а тя имота във Валдемоса. И продай къщата. Твърде голяма е за тримата.

— Какво говориш? Това е къщата на баба ми, на майка ми, на баща ми. След време ще бъде твоя.

— Мамо, знам, че не ме приемаш сериозно, но аз няма да живея в Майорка. Решила съм го. Вие правете каквото искате.

Дъщеря й имаше толкова ясни планове за бъдещето си! Погледна я почти с възхищение. Когато тя самата беше на четиринайсет години, се държеше за полата на майка си. Обличаше се с роклите, които тя й купуваше. Ядеше това, което майка й готвеше. Миришеше на парфюма на майка си и дори майка й я решеше всяка вечер. Наистина времената бяха други, но колко различни бяха отношенията й с нейната дъщеря.

— Не ти ли е мъчно да оставиш тази къща?

— На мен? Никак — каза тя и постави чинията в съдомиялната.

Анна се чувстваше сигурна сред тези четири стени, макар да съзнаваше, че не е щастлива, но на тази възраст вече й беше все едно. Не. Анна не искаше да се раздели със семейната къща. Не виждаше никъде другаде своето място. Това беше домът й. Нейният стъклен аквариум.

В този момент чуха, че входната врата се отвори. Спогледаха се. Откакто продажбата на мелницата, с която щеше да погаси част от дълговете си, се провали, Армандо стана напълно непредвидим. Понякога влизаше и поздравяваше спокойно. Понякога в лошо настроение. Тази вечер не влезе. Качи се на горния етаж и се затвори в спалнята.

— Не знам как го търпиш, мамо.

ИЗПИТ „САН КАЙЕТАНО“ 9-И КЛАС. ТРЕТО ТРИМЕСЕЧИЕ.

Формула:

 

ax²+bx+c=0

 

Задачи (две точки за всяка)

1. Едната страна на правоъгълник е два пъти по-голяма от другата. Ако по-голямата се увеличи с две единици, а малката се намали с две единици, полученият правоъгълник ще има повърхност, която ще е с 4 м² по-голяма от тази на първия правоъгълник.

2. Изчислете дължината на страните на равнобедрен триъгълник, като знаете, че периметърът му е 55 см и че основата е с 5 см по-малка от всяка от еднаквите му страни.

Реши:

 

2+(2x+3)(x-2)=(2x+1)(x-4)+18

 

Анна разгледа изпитните задачи, все едно че бяха арамейски йероглифи.

— Да видим — каза и взе лист хартия и молив — ако едната страна на правоъгълник е два пъти по-дълга от другата…

Анна начерта правоъгълник. Анита също в бележника си.

— … и по-дългата страна се увеличи с две единици…

Отново прочете изречението много бавно. Начерта правоъгълник с двойно по-дълга основа. Взе листа в ръце.

— Сигурна ли си, че трябва да следваме тази формула?

— Ами за сигурна, не съм съвсем сигурна — каза Анита и отхапа от препечената филия с шунка.

Препрочете задачата. Начерта правоъгълника. Отново я прочете. Така изминаха почти четирийсет минути, без да успеят да решат нито една задача.

— Драйфа ми се от уравнения от втора степен и квадратни корени.

— Говори по-прилично, моля те.

— Да опитаме пак.

Започнаха отново. След два неуспешни опита се разнесе звукът за получено съобщение от мобилния на Анна. Погледна екрана — Антонио. Прикри вълнението си и стана от стола. Докато сърцето й биеше с хиляди удари в секунда, прочете:

Мария дел Мар Бонет скоро ще има концерт. Ще се радвам, ако отидем заедно.

* * *

Куфарите на Имелда бяха до входната врата. Вече нямаха нужда от услугите й след четиринайсет години работа като домашна прислужница в дома на семейство Гарсия Вега. Бе се сбогувала с Анита, преди да отиде на училище. Чакаше, седнала в кухнята, с разплакани очи. Беше й мъчно, че напуска Испания, най-вече заради госпожата. Защото въпреки че все така спазваха йерархията между двете и продължаваха да си говорят на вие, те се бяха привързали една към друга. Прислужница и господарка си бяха правили компания в продължение на четиринайсет дълги години. Бяха отгледали заедно Анита, бяха споделяли отсъствията на Армандо, болестите на едната и на другата. Имелда си спомни, че когато се разболя от остър бронхит, който я държа на легло цели три седмици, госпожата се грижеше за нея, все едно че й беше сестра. Заведе я на лекар. Плати лекарствата от джоба си. Позволи й да се обади на дъщеря си в Манила по телефона от вкъщи, за да не ходи, както правеше всеки последен четвъртък от месеца, до телефонните кабини на пакистанеца.

Имелда можеше да си потърси работа като домашна прислужница в друга къща, но реши да се върне в Манила. Вече бе навършила петдесет и пет години и желаеше най-сетне да бъде до дъщеря си, която в действителност почти не познаваше, но на която бе дала най-доброто образование, което едно момиче от предградията на Манила би могло да получи. Освен това тя мечтаеше да я види как влиза в сградата на училището за медицински сестри в Манила, в престижния Сити Колидж, където самата Имелда би желала да учи. Щеше да е компенсация за жертвата, която бе направила, като я беше оставила едва четиригодишна на грижите на баба й.

Господарите й дължаха три месечни заплати и обещаха да й ги пратят по банков път веднага щом имат възможност. Имаше им доверие. Винаги й бяха плащали редовно.

Фериботът за Барселона тръгваше в един часа. Оттам щеше да отиде на летището „Ел Прат“, откъдето щеше да вземе, най-после и този път завинаги, самолета за дома.

* * *

Беемвето се отдалечаваше бързо от кея Перайрес. Четиринайсет години с една и съща домашна прислужница. Беше й мъчно, че ще се раздели с тази филипинка, с която бе споделила толкова време от живота си. Кука, Шеска и останалите обикновено сменяха прислужницата на всеки четири години. Казваха, че след като мине известно време, момичетата свиквали и ставали мързеливи и претенциозни. Освен това на острова пристигаха млади еквадорки, които работеха почти за половината от заплатата, която получаваха филипинките, и понеже нямаха документи, беше много по-евтино да ги наемат. Анна обаче никога не поиска да се раздели с Имелда. Предпочете да й уреди документите и да й плаща социална осигуровка, което, разбира се, означаваше повече разходи. Това обаче не я възпря, защото искаше Имелда да остане при нея и семейството й. Наистина, вече не бършеше праха така грижливо, както го правеше през първите години, и миеше прозорците от дъжд на вятър; също веднъж я хвана да краде дребни монети от Армандо, но всичко това й го прощаваше. За Анна тази азиатка вече беше част от семейството и беше свикнала с нея, с мълчаливото й присъствие. С компанията й. С искрената и простодушна усмивка. Замисли се колко време би й отнело да изчисти петстотинте квадратни метра, в които живееха. Тя и дъщеря й нямаха никакъв проблем. Анита беше самостоятелна, подреждаше всеки ден стаята си, переше дрехите си и се бе научила да готви. Дъщеря й се приспособяваше бързо. Проблемът беше Армандо, който не беше измил нито една чиния през живота си. От къщата на майка си бе отишъл да живее с Анна и филипинката. Помисли си за купчината дрехи, които Имелда грижливо гладеше. В тази къща се гладеха всички дрехи, включително бельото, чаршафите и хавлиените кърпи. Изпита ужасна досада при мисълта за това и за кутиите с храна, които свекърва й щеше отново да изпраща.

Отправи се към Валдемоса. Не беше предупредила Марина, че ще отиде. Имаше желание да я види. Кука, Шеска и другите от клуба се бяха уговорили да обядват заедно. Само че не й се ходеше, а и нямаше пари. Искаше да види по-малката си сестра. Може би щеше да й разкаже за Антонио… „Каква глупост“ — помисли си. Между тях не се бе случило нищо. Само искаше да я види. И евентуално да я помоли да помогне на дъщеря й по математика. Паркира в началото на селото и се отправи към пекарната. Тръгна към улица „Роса“. Видя старата мелница и три жени, седнали на дървена пейка под лъчите на зимното слънце. Едно старо куче се бе изтегнало до тях. Веднага разпозна една от жените — беше сестра й.

— Извинете, обядвате ли? Не исках да ви прекъсвам — каза Анна, приближавайки се до тях.

— Нищо не прекъсваш. Това е сестра ми — обясни Марина на Каталина и Урсула. — Случило ли се е нещо?

— Нищо важно. Анита и двойките й. Бих искала, ако имаш време, да й помогнеш… После ще ти разкажа.

— Seu amb noltros, que on mengen tres mengen quatre.^[4] Нали разбираш майоркски? — попита Каталина, като протегна към нея пълната си ръка с остатъци от собрасада и се представи.

— Приятно ми е — каза Урсула и също протегна ръка. — Прощавай, че не ставам, но виждаш колко съм стара.

Томеу, както всяка година по това време, им бе подарил няколко пикантни собрасади от коленето на прасета в стопанството на жена му. И сега ядяха тази вкусна смес от кръв и свинско месо с препечения черен хляб, който бяха приготвили сутринта.

Заприказваха се за лимоновия сладкиш с маково семе, опитвайки се да разберат къде бяха сбъркали в първия си опит, защото бе станал твърд и прекалено сладък, напълно негоден за ядене, така че го хвърлиха в боклука. Анна и Марина си спомниха, че баба им Нерея слагаше в него още някаква съставка, освен лимона и маковото семе — понякога бадеми, друг път ванилия или канела.

Каталина им каза, че Лола била методична и подредена жена в живота и разбира се, в работата си на пекарка, и че щом е написала сто грама, значи, са сто грама и нито грам повече или по-малко. Трябвало да изпълняват стриктно рецептата й. Марина застана нащрек.

— Лола е била подредена жена?

Каталина кимна утвърдително с глава.

— Прекалено подредена. Преди да омеси хляба или да разбърка сладкиша, поставяше всички продукти пред себе си на масата. Гледаше ги няколко секунди. Не можеше да се пипа нищо, дори не ми позволяваше да говоря. — Каталина направи шеговита гримаса. — Per coure pa se necessita temps, amor i silence.^[5] Беше любимата й фраза. Понякога й се подигравах. От пет до седем сутринта месеше тестото в абсолютно мълчание. За Лола месенето беше като… — Каталина се замисли за миг — … като религия.

Каталина скръсти ръце в скута си. Говореше твърде много, но приятелката й липсваше. Толкова години бяха прекарали заедно в горещата пекарна. Погледна към небето и поговори мислено с нея… „Дърдоря много, Лола. Но бъди спокойна, млъквам.“

Марина продължи да разпитва, защото безредието и немарата, които бе заварила първия ден, когато влезе в къщата на Лола, не съвпадаха с описанието, което Каталина й направи. Каталина обаче се измъкна ловко, като й разказа клюки за тайните на селото. Разказа й за платоничната любов на свещеника към една вдовица от Валдемоса. За непоносимата жена на Томеу, която стоеше зад барплота на бара и с която Каталина и Лола били винаги на нож заради една интрига, която тя така и не поискала да изясни. За ужасния псориазис на фризьорката, която подстригвала цялото село, за страшния грип, от който се разболели осемдесет процента от жителите на Валдемоса през 2008-а, и за проблемите, които имали заради липсата на лекари в селото. Единствено във вторник и четвъртък работел един медицински център, но за дребни оплаквания, разбира се. При сериозни проблеми трябвало да ходят в болниците в Палма.

— Ако имате нужда, аз съм лекар.

— Лекар ли си? — учуди се Каталина. — Само не казвай в селото, че си лекар, защото няма да те оставят на мира — предупреди я тя, докато духаше в стъклата на очилата си и ги бършеше с престилката.

Урсула направи кафе за четирите и продължиха да си приказват, докато слънцето се скри отново и студът сложи край на приятния обяд.

Най-после двете сестри останаха сами. Влязоха в пекарната и се качиха в спалнята. В момента тя беше най-уютното място в къщата.

— Как си? — попита Анна.

— Ако преди пет месеца ми бяха казали, че ще меся хляб, нямаше да повярвам.

Усмихнаха се.

— Анна, мислех да ти се обадя — продължи Марина. — Реших да остана до края на август. Ще дойде приятелят ми и…

Анна прехапа горната си устна несъзнателно, уплашена от последствията, които това решение водеше със себе си.

— Марина, ти ни каза в началото на март. Сега август. Имаме друг заинтересуван купувач, също германец. — Тя прокара ръце по лицето си. — Армандо ще побеснее.

Марина погледна укорително сестра си. Анна знаеше много добре какво мисли Марина. Никоя обаче не подхвана темата.

— Вчера дъщеря ми, която май е по-умна от мен, предложи ти да вземеш този имот, а ние къщата. Никак не сме добре, Марина. Трябват ни пари.

Марина преглътна мъчително. В това предложение имаше смазваща логика, но кой знае защо я подразни. Къщата в „Сон Вида“ все още беше нейна. Къщата от детството й. Къщата, в която като тийнейджърка копнееше да се върне. Тази къща, в която не живееше вече над трийсет години, беше част от миналото й.

Потънаха в мълчание. За никоя от тях това не беше убедителен избор.

— Може би да. Има логика — наруши мълчанието Марина. — Може да направим делба на имуществото… Но ти какво смяташ да правиш? Да продадеш къщата?

— Не знам. Но ако наистина парите ни трябват… Доплаква ми се само като си го помисля. Баба Нерея кога я е купила?

— През трийсетте години — отвърна Марина.

— Може би така ще избегнем разорението. Не знам.

— Анна, това е твоята къща. Твоите пари. Мъжът ти загуби всичко заради амбициите си. Той. Не ти.

— Наложиха запор върху имота в Магалуф. Продадохме яхтата. Не знам какво се е случило в Панама. Измамили са го.

— Това е негов проблем. Ще подпиша, ако ти наистина искаш това. Но продадеш ли я, ще останете без нищо. Ако подпиша, ще го направя заради теб. Защото ти ме молиш за това. Не заради мъжа ти. Нито заради финансовото ви състояние.

Разходиха се до края на селото с Ниебла, която вървеше зад тях. Анна хвана сестра си под ръка. Опря за момент глава върху рамото й. Марина погледна гальовната си по-голяма сестра и се усмихна. Кучето, което вървеше бавно на своите седемдесет кучешки години, се пъхна между тях и те за малко да паднат на земята. Беше глупава стара кучка, към която Марина започваше да се привързва. Стигнаха до колата.

— Анна, попитай Армандо дали е взел нещо оттук. Той е влизал в къщата. Странно е, че не намерих нищо, нито снимки, нито фактури, нито поне едно писмо. Когато влязох, всичко беше разхвърляно по земята…

— Ще го попитам — каза Анна не много уверено, защото знаеше, че мъжът й ще отговори както му изнася.

— Кажи му също, че искам писмото, което Мария Долорес е написала до нотариуса.

Армандо, лишен от всякакви скрупули, накара Куро да напише нотариален документ за делбата на наследството на двете сестри. Къщата, в която живееха, навярно беше двойно по-скъпа от имота във Валдемоса. С дълбока мъка в сърцето тя подписа отказа от къщата от детството й и стана единствена собственичка на имотите на Мария Долорес Моли.

* * *

С настоящото аз, Мария Долорес Моли Кармона, изразявам волята си да направя завещание, посочвайки като наследници на цялото ми имущество Марина Вега де Вилальонга и Анна Вега де Вилальонга.

Мария Долорес Кармона

Майорка, 10 януари 1984 г.

Марина остави листа върху леглото. Отвори чекмеджето на нощното шкафче, взе бележника и извади от него рецептата за лимоновия сладкиш с маково семе. Постави двата листа един до друг. Завещанието и рецептата бяха написани от един и същи човек. Тази информация потвърждаваше, че покойната пекарка е написала рецептата, която по принцип бе измислила баба й.

Прочете отново документа. Презимето Моли беше типично за Майорка. Второто, Кармона, обаче беше характерно за Южна Испания. Спомни си, че в Севиля има община със същото име. Може би майка й е била андалуска.^[6]

Продължи да чете внимателно това писмо от няколко реда.

Учуди се, че нейното име е написано преди това на сестра й. Тъй като беше по-малката, винаги я поставяха на второ място. Анна и Марина това, Анна и Марина онова, винаги Анна и Марина. В „Сан Кайетано“, в часовете по вероучение, в часовете по шев или когато им се обаждаха майка им, баща им или баба им. Може би беше незначителна дреболия, но й направи впечатление.

— 1984-та? — прочете тя на глас.

Мария Долорес бе починала през януари 2010-а на шейсет и три години. Бе направила завещанието си през 1984-та, на трийсет и седем години. През 1984-та Марина е била на деветнайсет, Анна — на двайсет и една.

— Защо двайсет и шест години преди да умреш, си ни оставила всичко това? Какво те свърза с нас, Лола? — каза Марина, гледайки през прозореца към морето.

* * *

Урсула и Марина четяха внимателно пожълтелия лист, съдържащ рецептата за лимоновия сладкиш с маково семе, който се бяха опитали да опекат предния ден.

— Продължавам да мисля, че е от маята. Трябва ни химична мая. Тази, която имаме, не набухва достатъчно.

— Мисля, че го държахме твърде дълго в пещта… и сложихме повече захар — отвърна Марина.

— Ще ви помогна. Никой не ви е виновен, че не знаете да броите — заяви Каталина.

Трите мълчаливо започнаха да приготвят този сложен лимонов сладкиш с маково семе. Урсула настърга кората на лимоните, докато Каталина разбиваше яйцата, а Марина пресяваше брашното и сухата мая. Смесиха продуктите постепенно, докато се получи гладко тесто. После всяка взе шепа маково семе и трите ги изсипаха едновременно, съзерцавайки как падат… както го бе правила Лола, сякаш това наистина беше ритуал…

Марина наруши мълчанието.

— Лола е написала завещанието, когато е била на трийсет и седем. Ти знаеше ли това, Кати?

Кати въздъхна и отново смръщи чело.

— Защо не оставиш Лола да почива в мир? — каза, без да се осмели да погледне Марина в очите.

Марина не очакваше този толкова суров и толкова директен отговор. Предния ден Каталина бе говорила съвсем непринудено за Лола.

— Ти щеше да направиш същото, ако беше на мястото ми — отвърна Марина с помирителен глас.

— Да, Кати. Помисли си как щеше да реагираш, ако ти се бе случило на теб. Не всеки ден човек получава ей така такъв имот — подкрепи я Урсула.

Каталина вдигна очи. Погледна втренчено Марина.

— Аз държа на думата си — отсече тя, взе една кърпа и излезе от работилницата.

Урсула погледна Марина и сви рамене. Очевидно тази жена нямаше да помогне много, а от последните думи, които бе изрекла, ставаше ясно, че знае, но мълчи. Пъхнаха тестото в пещта… и го извадиха петнайсет минути по-рано, отколкото предния ден. Сладкишът изглеждаше добре, опитаха го и им се стори превъзходен.

Откъм входната врата се разнесе гласът на свещеника.

— Bon dia, Pare Jesús^[7] — каза Каталина и му подаде един черен хляб и парче лимонов сладкиш.

В този момент влезе вдовицата и както всяка сутрин, двамата се изчервиха. Свещеникът се сбогува с едно „Довиждане, до утре“ и се измъкна като заек през вратата на пекарната. После дойде Томеу, който взе, както всяка сутрин, петдесет хляба за менюто и сандвичите в ресторанта си и разбира се, парченце лимонов сладкиш. Третата клиентка беше фризьорката с псориазис и петте й деца. За тях — един хляб и по парченце лимонов сладкиш, който изяждаха спокойно в реното на път за училището в Солер. Когато децата излязоха, влезе селският полицай, който се правеше, че не вижда прекомерния брой деца, които се качваха всяка сутрин в реното на фризьорката, поради което веднъж на три месеца се подстригваше гратис при нея.

Фризьорката не взимаше пари и от Каталина за подстригването й веднъж в годината, тъй като плащаше с двайсет сантима по-малко за черния хляб. (Лола и Каталина взеха това решение, тъй като тази клета жена и добродушният й мъж, който беше шофьор на камион и прекарваше повече време с тира си по европейските пътища, отколкото на дивана вкъщи при петте си деца, едва свързваха двата края.)

В осем и половина влезе кметът, сънен и мрачен, оплаквайки се, както винаги, от ужасните си проблеми с безсънието. После — безполезните общински чиновници, които се подмазваха на кмета и уговаряха помежду си почивката през Страстната седмица, няколко Каталини, няколко Томеусовци, и така жителите на Валдемоса се изредиха до един часа на обяд, когато притокът на клиенти намаля.

Любопитното беше, че макар да бяха благодарни, че вкусват отново лимоновия сладкиш, всеки му намери някакъв недостатък. Че този на Лола имал различен вкус, бил малко по-сладък или с по-малко лимон и с повече маково семе, с повече брашно или с едно яйце по-малко…

Трите жени се споразумяха за работния график. И трите щяха да започват работа в пет за първата фурна. Урсула щеше да им помага до единайсет Каталина щеше да приключва работния си ден в един. Извини се, беше се опитала да накара някой от осемте й братя да дава обяда на възрастната й майка през седмицата, когато Марина и Урсула се учеха на занаята, но никой нямаше време. Каталина реши никога повече да не ги моли, като преди това наруга майките на снахите си, отвратителните си племенници и страхливите си братя. При това положение Марина оставаше сама до два часа, за да обслужи клиентите.

Пекарната следваше същото работно време, което бе имала винаги. През зимата — от понеделник до неделя, от седем до два. През лятото — от вторник до неделя, от седем до девет.

Първия ден, когато Марина остана сама, след като камбаната на селската църква удари един часа и Каталина си тръгна, тя се усмихна.

* * *

Един невзрачен пощальон влезе в пекарната. Поздрави студено и излезе. Марина получи най-после писмото от Имотния регистър. Приготви се да го отвори, но в този момент влезе Габриел с две пластмасови чаши с димящо кафе.

— Добър ден, Марина… Казах ти, трудно е да влезеш в това село, но веднъж направиш ли го, не излизаш — поздрави я той с усмивка.

Габриел й подаде кафето, което бе купил за нея от заведението на Томеу. Бе срещнал по пътя Каталина и от нея бе научил, че Марина е останала за пръв път сама в пекарната.

— Хайде, ела. Ще го изпием на слънце, преди да е дошъл някой клиент — каза Габриел, отпивайки.

Излязоха и седнаха на пейката пред пекарната. Ниебла, както винаги, се бе излегнала на улицата до прага на входната врата.

— Не ти ли липсва напрежението?

Марина се замисли за няколко секунди.

— Да си призная, малко. Но знаеш ли? Мисля, че ми се отрази добре да забавя темпото.

— Да, в живота настъпва момент, когато осъзнаваш, че твърде дълго си бързал — отвърна Габриел.

— Не знам дали съм стигнала до този момент. Мисля, че не — каза му тя с усмивка. — Още имам желание да бързам… Тук съм, за да разбера защо получих този подарък.

— Подаръкът е хубав — отбеляза Габриел, поглеждайки внушителната мелница, извисяваща се над него. — Винаги ми се е струвало жалко, че тази мелница е изоставена.

Поговориха за живота си. Габриел й обясни, че двамата му синове учат в университета Комплутенсе в Мадрид и че не искат и да чуят за острова. „Когато престанат да бързат, ще се върнат“ — каза той убедено. Марина му разказа за Матиас, за професията си. За сестра си. И без да знае как, му разказа за раждането на Наоми.

* * *

ИМОТЕН РЕГИСТЪР НА ПАЛМА ДЕ МАЙОРКА

Дата на издаване: двайсет и четвърти февруари две хиляди и десета година.

Писмена справка 1345777822889

Уведомяваме потребителите, че в настоящата справка книгите в регистъра са оповестени за целите на чл. 332 от Правилника за ипотеките, тъй като единствено Удостоверението потвърждава, в ущърб на трети, липсата на тежести или наличието на такива върху недвижимия имот, съгласно чл. 225 на закона за ипотеките.

Описание на недвижимия имот

Вид на имота: селски

Мелница за брашно. Търговско помещение. Жилище.

Улица „Роса“ номер 4

Кадастрален номер: 3343409VK09845

Застроена площ: 90 кв.м жилище. 70 търговско помещение

Собственост

Имена на собственик ДИН Том Книга

Мария Долорес Моли Кармона (90%) 2345908-Р 12 1

Нерея Вега Аройо (10%) 56748932-L 4 59

Тежести

Няма

* * *

Марина хвърли остатъка от филията черен хляб със зехтин на Ниебла, която, стара, но бърза, го улови във въздуха. Объркана, отново прочете името на баба си в справката от Имотния регистър. Десет процента от тази къща бяха принадлежали на баба й? Стори й се извънредно странно. Но защо тогава никога не бяха чували за тази пекарна във Валдемоса? И защо тези десет процента не бяха наследени от сина й Нестор след нейната смърт?

Въздъхна и за миг се пренесе в кухнята в „Сон Вида“, където баба й месеше хляб с нея и сестра й всеки следобед. Но защо не е искала да им каже, че има пекарна? Защо никога не ги бе завела във Валдемоса?

Слезе по стълбите с документа в ръка. Ниебла я последва. Отправиха се към общината. Влезе. Ниебла остана да я чака при вратата. Попита един служител, който четеше вестник, и след петнайсет минути седеше в кабинета на кмета.

— Кажи, Марина? С какво мога да ти помогна?

Марина изреди бързо въпросите си, като в същото време му показваше документа.

— Търся отговори, господин кмете.

— Наричай ме Томеу, моля те.

— Жената, която е под името на Мария Долорес, ми е баба… Нямах представа. Може би имате досието на имота? Мога да се обърна отново към Имотния регистър. Но ще изгубя още време. Не знам дали вие можете да ми помогнете. С каквато и да е информация, която успеете да намерите, кои са били първоначалните купувачи… Каквото и да е.

— Разбира се, мога да ти помогна. Но ще ми трябват две седмици. Служителката, която води архива, е в отпуск по болест. Не знам какво им става на чиновниците във Валдемоса, та боледуват толкова често.

* * *

През тези седмици, докато чакаше, Марина продължи с ежедневната рутина в пекарната. Всеки ден научаваше малко повече за изкуството да се прави хубав хляб. Освен това откри удоволствието от самотните разходки със старата кучка, която можеше да се каже, че вече беше почти нейна. По време на една такава разходка Марина си спомни как свещеникът се бе спречкал с Каталина, недоволен от вкуса на лимоновия сладкиш. Всъщност цялото село се оплакваше. Защото нито Урсула, нито Каталина, нито тя самата бяха успели да постигнат през тези трийсет дни, в които работеха заедно, възхитителния и уникален вкус на прословутия сладкиш, на който Лола ги бе свикнала. Беше невъзможно да постигнат онзи сладък и деликатен вкус, онази приятна консистенция, колкото и да спазваха стриктно рецептата, написана на пожълтелия лист в кухнята. Освен това всеки жител на селото, само като отхапеше от него, даваше мнението си — извадили сте го твърде рано от фурната, твърде много маково семе, недостатъчно маково семе, твърде много брашно, твърде много лимон…

Как само се бе променила посоката на живота й за един месец. „Лола, няма да си тръгна оттук, докато не открия защо си ми подарила всичко това. Къщата си. И всички тези мили хора, които са били винаги до теб.“

* * *

През втората седмица на март заваля неочаквано сняг, покривайки пясъка с бяла мантия, която заедно със синевата на морето предостави на майоркците необичайна гледка и изкара всички на плажа по анорак и ботуши. Петте деца на фризьорката направиха снежен човек, без да пропуснат моркова, пред водите на Средиземно море.

Един следобед, докато продължаваше да вали сняг, голямата дъщеря на фризьорката влезе уплашена в пекарната.

— Малкият ми брат се е простудил вчера в снега и е много болен. Мама също е болна и пита дали може да дойдете за малко.

Марина изкачи две по две стъпалата към спалнята си. Отвори нощното шкафче и взе стария стетоскоп на баща си. Бързо слезе по стълбите и заедно излязоха от пекарната.

Къщата се намираше на една пресечка на улица „Роса“. Вратата на къщата беше полуотворена. Трите средни деца на фризьорката — на четири, шест и осем години — седнали по пижами на дивана, на един метър от телевизора, гледаха вглъбено японски анимационен филм, дублиран на каталонски. Качиха се на първия етаж и влязоха в спалнята на фризьорката, която бе завила малкия си син с куп одеяла и му бе дала биберон с топло мляко.

Марина седна до него и пипна челото му. Беше много топло.

— Имаш ли термометър?

— Има много сополи — обясни фризьорката — и казва, че му е студено, а целият гори. Вече му дадох парацетамол и сиропа, който ми предписа доктор Идалго, но не спада. Може би трябва да отида в Палма.

Голямата дъщеря извади термометъра от чекмеджето и го разтърси. Даде го на Марина, която го постави под мишницата на момченцето. Взе ръката на майката и я постави върху ръката на сина й.

Разкопча пижамата на момчето, което изобщо не реагира.

Постави слушалките на ушите си, а накрайника — върху гърдите на детето. Дробовете му бяха пълни с храчки. Махна термометъра. Четирийсет градуса и една десета.

— Помогни ми да го съблека — каза на фризьорката. — А ти напълни ваната със студена вода — обърна се към голямата дъщеря.

Марина и майката съблякоха момчето, което беше като отнесено и не издаваше нито звук.

— Не се запознахме. Аз съм Марина.

— Аз съм Каталина — отговори фризьорката.

„Разбира се, трябваше да предположа — помисли си Марина, като бързо взе детето в ръце. — В Майорка има само Каталини.“

— А този бебок как се казва?

— Томеу.

Марина влезе в банята с момчето и бързо, без да му даде време да се опомни, го потопи във ваната. Момчето се уплаши, когато усети ледената вода, зарита с крачета и заплака жално, викайки майка си.

Марина го взе в ръце, като също се измокри, зави го с хавлиена кърпа и го върна на майка му. Момчето вече не искаше и да погледне пекарката. Марина каза на голямата дъщеря да смени чаршафите и да го облече с чиста пижама.

Момчето продължаваше да плаче и майката отново му даде шишето с топло мляко.

— Не му давай повече биберона. Млякото увеличава храчките.

— Моля?

— Педиатърът не ти ли каза?

— Не. Тъкмо обратното. Пълномаслено мляко с мед. Давала съм на всичките си деца.

Всеки лекар си имаше своя теория и очевидно всеки смяташе, че неговите методи са правилните. Това за млякото с мед против простуда го бе чувала от малка. На нея сигурно също й бяха давали. Марина притежаваше нещо, което много от колегите й нямаха — опита, който бе натрупала от работата си на пет континента. Беше виждала китайски лекари да лекуват с отвари от лотосов цвят, латиноамерикански лечители да помагат на хората, които се обръщат към тях, с една лиана, която растеше в амазонската джунгла и която наричаха аяуаска. Познаваше много добре традиционната африканска медицина, която използваше капаров храст, рожков, корени на баобаб… и разбира се, знаеше за злоупотребата с медикаменти в Запада, насърчавана от северноамериканските фармацевтични производители.

— Чай. Имаш ли зелен чай? — попита я Марина.

— Да дам чай на детето? Нямам чай, но мога да му дам кафе.

— Не, кафе не. Казах ти чай — отвърна Марина.

— Нямам.

— Тогава топла вода. Сложи я да заври и когато сметнеш, че температурата е подходяща за пиене, му дай да пие. Със сламка. Водата извлича сополите през носа и през изпражненията.

Това го бе научила от тибетците, с които се запозна в Китай.

Голямата дъщеря (тя също се казваше Каталина, но не бих искала да обърквам читателите) донесе чисти чаршафи и изпрана пижама. Майка й, изпълнена с недоверие към лековете на докторката пекарка, отиде да кипне вода. Влезе в кухнята, като преди това не пропусна да извика на другите си три деца, които продължаваха да гледат захласнато — сега на деветдесет сантиметра от телевизора — едно японче с големи кръгли очи, което пронизваше с копие сърцето на огромно зеленикаво чудовище, бълващо през устата живи дечица, които бе погълнало в предишните кадри:

— Ще загасите ли най-сетне този телевизор! Зяпате го от два часа и половина. Очите ви ще станат на квадрати — каза тя, пълнейки една касерола с вода от чешмата.

Разбира се, не й обърнаха никакво внимание. Усъмни се, че са я чули.

На горния етаж деветгодишното момиче обличаше малкото си братче, което бе престанало да плаче и гледаше с недоверие Марина. Марина махна чаршафите и оправи леглото. Момченцето, явно страхувайки се да не го дадат отново на докторката, се хвана с ръчички за врата на сестра си. Момичето го сложи отново на леглото и го покри с купчината одеяла, оставени на един стол.

— Завий го само с чаршафа. Иначе температурата му отново ще се покачи.

Марина взе термометъра, повдигна ръчичката на момчето, което изплака, и отново го пъхна под мишницата му.

— Само искам да те излекувам — обясни му Марина с нежен глас.

— Не искам студена вода — отвърна уплашено детето.

— Повече няма да има студена вода. Но искам да ти сложа термометъра отново.

Температурата беше спаднала на трийсет и осем градуса. Майката донесе шишето с топла вода и седна до сина си.

— Трябва да го изпиеш цялото — каза докторката на момчето и после се обърна към майката: — Много вода. Ако температурата се повиши отново, извикай ме. Слагай кърпи със студена вода на челото и ще чакаме. Ако отново се повиши, ще дойда с теб в болницата. Ще карам аз. Никакво мляко, само вода.

Когато момчето лапна биберона и засмука водата, усети как му олеква и изпи всичко. Марина го погали по бузата.

— Утре ще дойда и ако майка ти ми каже, че си изпил шест шишета, ще ти дам лимонов сладкиш.

Момчето извади биберона от устата си и й отвърна:

— Добре. Но лимонов сладкиш като предишния. Като този на Лола.

* * *

Новината, че синът на фризьорката се е излекувал от острия бронхит само за два дни благодарение на съветите на пекарката, предизвика голямо оживление в селото.

Освен това Марина бе препоръчала на фризьорката алое вера за псориазиса й. И алоето, което расте в някои кътчета на острова, като по чудо също бе подействало. Така че фризьорката обясняваше на всеки клиент, който влизаше, за да се подстриже или да боядиса белите си коси, мъдрите съвети по природна медицина на пекарката докторка, издигайки я почти до категорията на магьосница.

Сега жителите на Валдемоса влизаха в „Кан Моли“, като искаха ежедневния си черен хляб, парчето лимонов сладкиш и съвет за болежките си.

Препоръча на кмета, който страдаше от безсъние, да вечеря салата, без черен хляб, нито колбаси, с много зехтин и да пие отвара от макови листенца.

На майката на Каталина (пекарката), чиито крака винаги бяха подути от лошото кръвообращение, постави две възглавници под дюшека на нивото на краката и й подари чехли „Биркенщок“, за да излиза и да се разхожда три пъти дневно, тъй като, както на повечето старци в Майорка, й бяха дали ортопедични кожени обувки с връзки, с които едва ходеше и от които й излизаха мазоли. А с новите си немски обувки най-после излезе от вкъщи. Когато старите жени от селото видяха майката на Каталина с нейните „Биркенщок“, поискаха близките им да им купят същите чехли… и след седмица вече излизаха на разходка заедно, хванати под ръка.

На Томеу предписа мащерка срещу подаграта, лимонов сок, подсладен със стевия, за да понижи нивото на пикочната киселина в кръвта, и разбира се, посъветва го да се откаже от пиршествата със свинска собрасада, които си устройваше ежедневно. На шофьора на автобуса — отвари от евкалиптови листа за диабета му.

Дребните промени в храненето, които препоръчваше на местните хора, вече действаха седмица след като започнеха да ги прилагат. Кметът подобри настроението си благодарение на осемте часа непрекъснат сън, постигнат с отварата от дивото растение, което растеше на острова. Томеу забеляза подобрение от чая от мащерка, но каза, че е пристрастен към собрасадата и че закуска без собрасада не е никаква закуска… така че продължи да куца. Освен това момчетата от селото, които играеха футбол на площада, откриха, че е много по-безболезнено да почистят окървавените си колене в пекарната с вода и сапун, отколкото със спирт или кислородна вода, които майките им използваха.

Марина се възползваше от всяка консултация, за да пита за Лола. Но като истински майоркци, те бяха пестеливи на думи. Не измъкна нищо, което вече да не знаеше. Непринудена. Много работлива. Винаги усмихната. Най-добрата пекарка в Трамунтана.

— Имаше такива черни очи… такива очи, които те подлудяваха — осмели се да признае Томеу.

Марина обаче не предполагаше, че с медицинските си съвети е обидила лекаря, който идваше във Валдемоса веднъж седмично. Когато фризьорката повтори фразата на Марина: „Температурата е добра за сина ми“, виждайки инжекцията с пет милилитра парацетамол, която докторът се готвеше да му бие при температура само от трийсет и седем градуса и две десети, той нарече пекарката „долнопробна знахарка“.

Когато доктор Идалго узна за билките и странните мехлеми, препоръчвани от пекарката, предупреди кмета, че излага на опасност здравето на жителите на Валдемоса и че ако нещата не се върнат към предишното си състояние, ще поиска да го преместят. Това беше сериозен проблем, защото доктор Идалго посещаваше Валдемоса от десет години и беше в течение на календара за ваксиниране на децата, познаваше историята на заболяванията на всички жители, подписваше рецептите и очевидно имаше болести, които Марина не можеше да диагностицира от пекарната си.

Кметът не посмя да му признае, че Марина му бе предписала отвара от листа от мак, която го потапяше в дълбок сън, и му обеща да реши въпроса възможно най-бързо.

Същата сутрин, навел глава и с черния хляб в ръка, помоли Марина да излезе от пекарната, за да поговорят за минутка. Марина излезе иззад щанда, като мислеше, че кметът ще й даде документа, който му бе поискала.

— Първо, исках да ти кажа, че служителката още е болна. Сега казва, че се е простудила. При този сняг…

— Още ли имаш проблеми със съня?

— Не, изобщо — отвърна кметът, без да смее да я погледне в очите. — Кой да предположи, че едно диво растение, което расте до къщата ми, ще ми промени живота.

Настъпи мълчание и кметът се прокашля.

— Как да ти кажа сега… — продължи той и прокара ръка по тила си. — Виж какво…

Марина повдигна вежди в очакване.

— Виж какво — повтори нервно той. — Доктор Идалго се е обидил.

Марина го погледна учудено.

— Защо?

— Не е съгласен с това, че ни предписваш билки. Смята, че противоречи на указанията, които той дава на пациентите…

— Ще говоря с него. Не се притеснявай.

— Познаваш ли го?

— Не. Но не се притеснявай. Ще му се представя.

— Избухлив е.

— Аз обаче не съм — отвърна Марина с усмивка.

Помоли Урсула да я замести и след десет минути вече беше в медицинския център на Валдемоса. Смяташе да се извини и ако наистина имаше проблем, щеше да престане да дава съвети на клиентите на пекарната. Почука с кокалчетата на пръстите на вратата.

— Влез! — каза докторът.

Марина влезе в кабинета на доктор Идалго.

Човек забравя състудентите си от факултета, колегите си от службата, онези, с които някога се е запознал на вечеря с приятели в зряла възраст, но никога, никога, никога онези, с които е прекарал детството си. Поради някаква незнайна причина невронните мрежи в детския и юношеския мозък са способни да запечатат лицето на онези, които са били около него в този начален етап от живота им. Затова Марина, въпреки че не бе виждала отново този кльощав и непохватен съученик с пъпчиво лице, който веднъж пред една мелница в Палма изпълни ролята на Дон Кихот, го позна секунда след като прекрачи прага на кабинета му.

— Мигел?

— Марина? Откога не сме се виждали? — каза той, изненадан от появата й, и се изправи.

— Трийсет и една години… приблизително — отговори тя, като се приближи до него.

Целунаха се по бузите. Докторът се зарадва да срещне тази своя приятелка от детството. Хвана я сърдечно за ръката.

— Все същата си — каза той с искрена усмивка.

— Как ще съм същата, Мигел?

— Аз вече останах без коса — каза той, сочейки плешивата си глава с насмешлива гримаса.

Втренчиха се един в друг. И двамата бяха развълнувани от срещата.

— Е, разказвай. Какво става с теб? Тук ли живееш? Последното, което научихме за теб, е, че постъпваш в някакъв страхотен американски пансион.

Марина кимна утвърдително.

— Всички в класа ти завиждахме. Момичетата биха платили, за да заминат с теб. Особено Кука, която се опита да убеди родителите си. Помниш ли Кука?

— Да. Още са приятелки със сестра ми.

— Виждах се със сестра ти няколко пъти. Каза, че си завършила „Пърлман“. — Погледна я с възхищение. Знаеше, че е един от най-престижните университети по медицина в света и че в него приемаха само най-добрите.

Всички в „Сан Кайетано“, ученици и преподаватели, знаеха, че Марина я очаква бляскаво бъдеще. Мълчалива, дискретна — въпреки отличните си оценки. Без да привлича вниманието, но винаги първа в класа.

— Толкова се радвам да те видя… Е, казвай, Марина. Защото предполагам, че не си дошла само за да ме поздравиш. Мога ли да ти помогна с нещо?

Марина сведе поглед за секунда. Би предпочела приходящият лекар да е непознат, а не съученик, с когото бе учила от три- до четиринайсетгодишна и с когото, въпреки че не бяха близки приятели, бяха прекарали много часове заедно в класните стаи. Марина го погледна в очите и повдигайки рамене, с усмивка му каза:

— Аз съм долнопробната знахарка.

* * *

Източен, сироко, обеден,

югоизточен, западен и мистрал,

северен и пустинен.

Това са осемте ветрове в света.

 

Жената на моряка

винаги гледа откъде вятърът вее,

ако е източен или западен,

значи, я очаква хубаво време.

Прозвучаха последните стихове на тази стара моряшка песен, която те толкова пъти бяха пели заедно, с по една слушалка на уокмена, излегнати на плажовете на Майорка. Както човек не забравя лицата на хората, които среща в младостта си, така не забравя и песните, които слуша през тези години. Антонио протегна ръка и неуверено докосна ръката на Анна. Анна докосна с пръст ръката на Антонио, подканяйки го да я хване, и двамата, загледани в сцената, запяха с Мария дел Мар Бонет, дума по дума, последните стихове на песента.

Неуморен е влюбеният,

който живее с надеждата,

че след бурните вълни

обикновено настъпва покой.

* * *

Кметът най-после й донесе документите с досието на имота. В него пишеше, че мелницата е построена през 1492-ра, а къщата с пекарната — четири години по-късно. От документите се виждаше, че пекарната и мелницата са се предавали от поколение на поколение в семейство Моли. Никога не бяха принадлежали на друго семейство. Изглеждаше необяснимо как тези десет процента бяха станали собственост на Нерея Вега.

— Единствено ми хрумва, че когато Лола го е наследила, не е могла да плати данъка за наследство, който е около десет процента в Майорка, и е поискала пари от баба ти.

Може би, може би, може би… Само Нерея и Лола знаеха истината, а очевидно и Каталина, която не възнамеряваше да каже нито дума.

Марина продължи да разпитва дискретно жителите на Валдемоса. Каталина й каза нещо любопитно, което изненада Марина. Лола била танцьорка на ball de bot^[8] и когато Каталина овдовяла, Лола поискала да я научи да танцува — казвала, че танцуването и пеенето облекчавали болката.

Казват, че приятелките си приличат, затова Марина винаги бе свързвала външния вид на късогледата и пълна Каталина с този на Лола. Не можеше да си представи Каталина да подскача с вдигнати нагоре ръце в кръг от мъже и жени. Останалите жители повториха информацията, която вече й беше известна — че Лола била усмихната, че била много работлива, че била най-добрата пекарка на Балеарите… Нищо конкретно, което да й помогне да разбере причината за всичко…

— No la deixaràs en pau, eh? — измърмори една сутрин Кати.

— Няма, Каталина. Няма да я оставя на мира — преведе Марина, която вече разбираше всичко на майоркски.

— Грижеше се за баба ти. За госпожа Нерея. Когато беше петнайсетгодишна, отиде да прислужва в дома на семейство Вега де Вилальонга. В твоята къща.

— Какво лошо има в това, че Лола е гледала баба ми? Защо ми го казваш чак сега, Каталина? Баба ми сигурно е обичала много Лола. Платила е данъка за наследство на това място. Това са много пари.

— Не знам дали са се обичали, или не. Вече ти казах всичко, което знам — отвърна Каталина, взе една тава с хлябове и я сложи върху тезгяха. — А сега, моля те, престани да ровиш.

И така минаваха дните — сутрин месеше, а следобед се разхождаше с кучето в Сера де Трамунтана.

Освен това Марина, която бе човек на науката и с изключение на задължителните четива в училище и медицинските книги не бе чела почти нищо друго, започна да вкусва удоволствието от четенето. Урсула постепенно я въведе, като й даваше книгите на писателките, от които се бе учила и продължаваше да се учи. Първо „Джейн Еър“ от Шарлот Бронте, „Любовникът“ от Маргьорит Дюрас, „Къщата на духовете“ от Исабел Алиенде, „Като вода за шоколад“ от Лаура Ескивел и една, която Урсула знаеше, че много ще й хареса: „Жена на война“ от Маруха Торес.

И месеците се нижеха спокойно, сред брашно и книги, а между тези три самотни жени, изгубени в Сера де Трамунтана, се изграждаше красиво приятелство.

Един следобед, скоро след като бе говорила с кмета, Марина се обади на Анна, за да й каже за това ново откритие. За тези десет процента, които принадлежаха на баба им. Анна обаче не им придаде особено значение. Преди да затвори, обеща да отиде същата седмица във Валдемоса с Анита, за да започнат евентуално уроците по математика и химия.

* * *

Анна и Антонио си размениха няколко съобщения по мобилния. Той намекваше за повторна среща. Тя, потискайки желанието си, отговаряше мило, може би малко по-дръзко от общоприетото. Но нищо повече, беше омъжена жена, а Майорка — много малък остров.

Анита прие много сериозно идеята за частните уроци. Последното тримесечие на учебната година бе започнало и ако успееше да изкара изпитите, щеше за пръв път от четири години да прекара цялото лято, без да пише домашни, без да отвори нито един учебник, нито да решава задачи. Тази идея, която й се струваше почти неосъществима, я изпълваше с облекчение и тя положи усилия, за да успее. Този нов член на семейството й хареса още от първия ден, в който я видя. Направи нещо, което я накара да я погледне с други очи. Единствено Марина я наричаше с истинското й име и не се обръщаше към нея с това нелепо умалително, което родителите й използваха, откакто се помнеше — Анита. Учителките, съученичките й, отборът по плуване, баба й по бащина линия, приятелките на майка й от Яхтения клуб. Мразеше това умалително, подхождащо за сладко и беззащитно момиче.

Една събота, когато, както всяка седмица, нямаше какво да прави, Анита се качи на мотора и отиде във Валдемоса. Марина се изненада да я види там в девет сутринта. Анита имаше нужда от място, където да учи на спокойствие, обеща да не пречи и се качи на горния етаж. Така че, докато Каталина, Урсула и Марина месеха хляб, тя се зарови в трудните комбинирани задачи с математически дроби, площи и геометрични обеми, които нямаше да й послужат за нищо в живота, но бяха толкова важни за един странен доклад, наречен ПИЗА^[9].

Така мина една събота, втора, трета… Следобед леля и племенница излизаха на разходка с кучето. Анита слушаше Марина, която й разказваше за вълнуващия живот, който бе имала като сътрудник на неправителствената организация, и започна да изпитва дълбоко възхищение към нея. В същото време леля й усещаше у племенницата си копнежа да полети, да се почувства свободна, да напусне това място, където се бе родила, да се махне от острова, да бъде тя самата. И така, неусетно и постепенно, наваксаха тези четиринайсет години, през които бяха живели далече една от друга.

Една събота в края на май Анна реши да придружи Анита до пекарната, за да благодари на сестра си за помощта, която оказваше на дъщеря й. Бе я придружила само първия път, останалите съботи Анита поиска да отиде сама. За дъщеря й тази пекарна се превръщаше в нейно собствено пространство и майка й разбра това и уважи желанието й. Анита бе настояла да отиде сама — с оправданието, че ще я разсейва и че имали много задачи за решаване.

Въпреки че отношенията с майка й се бяха подобрили, Анита беше все така непредсказуема. Понякога вечеряше с майка си, без да говори много, но изглеждаше спокойна. Друг път, ако получеше някой отказ, тръшваше вратата и се затваряше в стаята си или още по-лошо — качваше се на „Веспино“-то и се връщаше след часове. Неконтролируемите хормони на пубертета.

— Само за един час, Анита. Веднага ще си тръгна.

След едно „по дяволите, мамо“ Анита се качи на мотора, а майка й я последва с беемвето.

— Радвам се да те видя, Анна — каза й Марина, когато сестра й влезе в пекарната. — Къде изчезна?

Марина се приближи до нея и Анна я прегърна. Анита взе парче лимонов сладкиш от тезгяха и се качи намусена на горния етаж. По краткия поздрав на племенницата си Марина предположи, че са се скарали. Последваха я. Анита приготви кафе. Анна огледа помещението, което беше все така неуютно, протъркания диван, празния килер. Както първия път, когато го видя. Учуди се, че Марина не го е разкрасила поне малко или не е сложила нещо ново. Почти от четири месеца живееше в къщата.

Изчакаха кафето да стане и Анна предложи да го изпият на пейката пред пекарната, за да не пречат на Анита. Двете сестри слязоха и седнаха навън.

Анна се извини, че досега не бе дошла нито веднъж във Валдемоса. Не се бе връщала в пекарната от деня, в който бе довела Анита за първия й урок с Марина, защото знаеше, че дъщеря й предпочита да идва сама, за да се чувства независима. И бе уважила решението й.

Разказа й също, почти с гордост, за спречкването си с Армандо, когато му заяви, че отказва да продаде къщата в „Сон Вида“. Бе се въоръжила със смелост за пръв път в брака си. В интерес на истината Куро бе обяснил и на двамата, че не е изгодно да продадат къщата, в която живеят. Щяха да изчистят само част от дълга и накрая щяха да плащат наем. Имаха късмет, че къщата беше на името на Анна, а не на Армандо, така че нямаше опасност да наложат запор върху нея. Анна сподели с Марина, че Армандо има известна сума необявени пари в една швейцарска банка. И че носи от тях всеки месец за месечните разходи. За да не ги обявява на митницата, както изисква испанският закон, прекарвал само десет хиляди евро в брой. Разказа й, че Армандо станал толкова параноичен, че за да не буди подозрения на летищата, пътувал с различни авиокомпании до Женева. Освен това, пак, с цел да минат незабелязано, Армандо настоял тя също да пътува. Вече й бил купил билет за юни.

— Само това оставаше, да ви тикнат и двамата в затвора — каза Марина разтревожена.

Анна не се притесняваше особено. Голяма част от майоркския елит имаше сметки в женевската HSBC. Бяха пътували няколко пъти с Кука, Куро, Шеска и мъжа й и при всеки полет бяха срещали политици и предприемачи от цяла Испания. Всички отиваха в Швейцария за едно и също.

— Знаеш ли кое е най-странното, Марина? Мъжът ми се превръща от нафукан Нарцис в човешка отрепка. В началото се пристрасти към яденето и надебеля, а сега пуши страстно и е слаб и стар.

— Никога няма да разбера защо още си с него.

— Няма да го зарежа в такъв момент. Освен това аз от какво ще живея? — заключи тя примирено.

Марина въздъхна. Никога нямаше да успее да я разбере.

Качиха се отново на горния етаж, където Анита продължаваше да си блъска главата над Менделеевата таблица.

— Ще се представиш добре, Анита, ще видиш — каза Марина, като седна до момичето. Анна седна срещу дъщеря си.

— Да, Анита, ще издържиш всичките изпити. Сигурна съм. Никога не си учила толкова — насърчи я тя, като протегна ръка, за да погали дъщеря си по бузата.

Когато майка й докосна бузата й, Анита отдръпна рязко лицето си. Марина се направи, че не е видяла този враждебен жест, който, колкото и дребен да беше, й се стори жесток. Анна сведе поглед унижена. Беше свикнала на тези обиди, но не успяваше да разбере пубертета. Колкото и статии да беше прочела за хормоналния хаос в тази възраст, характерът на дъщеря й й се струваше неприятен и труден.

— Е, оставям ви. Приятно учене — каза Анна, като се изправи.

Когато тя излезе, леля и племенница се спогледаха. Не стана нужда да си казват каквото и да било. Анита забеляза разочарованието в погледа на леля си, която не очакваше това толкова оскърбително държане на Анита към майка й. Не знаеше каква щастливка беше, че има майка като Анна. Една отзивчива, загрижена майка, която я обичаше повече от всичко на света. Е, наистина малко глупава и наивна, но беше добра майка.

— Не позволявам да се държиш жестоко с майка си пред мен, Ана. Не и в дома ми.

* * *

В селото имаше една жена, с която Марина никога не бе говорила — Жозефа, жената на Томеу. Сервираше с мъжа си закуски и обедни менюта в заведението, а следобед — кафе с коняк на пенсионерите, които играеха домино. През четирите месеца, откакто Марина беше във Валдемоса, тази жена не беше стъпила в пекарната. Спомни си, че веднъж Каталина я бе споменала с известно презрение, но както винаги, отказа да се задълбочи в причината за думите си. Марина я бе срещнала веднъж в бакалията. Жозефа я гледаше с известно високомерие, без да се представи. По начина, по който се отнесе с продавачката, заключи, че е рязка и необщителна. Изглеждаше на годините на Каталина. Марина знаеше, че Томеу си подремва от четири без петнайсет до пет без петнайсет и че по това време Жозефа ще бъде сама. Приближи се до бара. Влезе. Нямаше нито един клиент. Само Жозефа, която чистеше масите. Марина седна на барплота.

— Може ли едно кафе? — каза Марина.

Жозефа отиде при кафемашината, без да произнесе нито дума. Приготви кафето и й го поднесе.

— Аз съм Марина.

— Жозефа — отвърна тя неохотно. — Захар?

— Да, ако обичате.

Жозефа й подаде пакетче захар. Марина го отвори и изсипа захарта. Взе лъжичката и разбърка кафето, докато мислеше как да заговори жената.

— Вие познавахте ли Лола?

Жозефа я погледна подозрително.

— Селото е малко — каза тя и взе един парцал. — Разбира се, че я познавах.

Продължи да чисти барплота. Марина отпи от кафето и изчака. Беше научила това от Лаура. Да изчака събеседникът да заговори пръв.

— На всяко прасе му идва Коледата.

Марина се задави с кафето.

— Жозефа, но как може да говорите така? Тази фраза, която казахте, е много жестока — упрекна я тя, взе една салфетка от поставката и избърса устните си.

— Опитваш се да узнаеш коя е била? — отвърна Жозефа остро. — Повлекана и лека жена.

Жозефа вдигна очи и ги втренчи в Марина.

— Знаете ли какво ще ви кажа? Че щяхме да сме по-спокойни, ако беше затворила пекарната. Поиска пари от Томеу. Не му позволих да й даде нито петак. Бог знае как успя да намери пари.

— Какво знаеш ти! Говориш твърде много, Жозефа. Млъкни, по дяволите. Не знаеш нищо — каза Томеу ядосано, влизайки през вратата зад барплота.

— Не ми крещи, Томеу. Просто отговарям на това, което ме питат — отвърна тя и изчезна през същата врата, през която се бе появил мъжът й.

Объркана, Марина плати и излезе от бара на Томеу. Тази информация изобщо не пасваше на образа, който си бе изградила за Лола.

Отправи се към пекарната. Урсула чакаше, седнала на пейката.

— Най-после почистих рафтовете. Имам нещо за теб — каза й Урсула и й направи знак да седне до нея. После й подаде списанието, което държеше в ръце.

Марина седна на пейката. Взе списанието. На предната корица имаше снимка на една азиатска манекенка, обградена от японски йероглифи. Отвори бързо списанието, за което преди месеци й бе споменала Каталина. Нетърпеливо го разлисти, търсейки лицето на Мария Долорес Моли. Намери страницата със снимката, на която Каталина месеше хляб заедно с една жизнерадостна, хубава жена със загоряла кожа и здраво телосложение — Лола. Разгледа я внимателно. Мълчаливо. Изглеждаше около петдесетгодишна. Косата й беше гарвановочерна, прибрана в нисък кок. Имаше пищни форми. Беше облечена с блуза с деколте, което разкриваше също така пищните й гърди. Много черните й очи бяха подчертани с черна линия и спирала. Притежаваше характерна красота. Леко циганска. Южняшка.

Разгледа внимателно лицето й… Беше си съставила толкова грешна представа за нея. Томеу вече го беше казал: „Имаше такива черни очи, които те подлудяваха“. Приближи снимката до очите си и се взря в усмивката й.

Тази жена беше, без съмнение, хубавата Лола, както я наричаха в селото.