Кристина Кампос
Лимонов сладкиш с маково семе (3)

2.
Приятелството, или чапати^[1]

 

Необходими продукти:

200 г брашно

1 с. л. сол

1 с. л. зехтин

1 ч. мляко или вода

Начин на приготвяне:

Смесете брашното и солта. Добавете зехтина и разбъркайте. Сипете постепенно водата, докато се получи хомогенно тесто, което да не лепне по ръцете. Оставете го за половин час да почине. Оформете малки топки и ги разточете на тънки питки. Нагрейте тиган без мазнина и опечете питките. Когато се появят малки мехурчета в тестото, обърнете ги от другата страна. Питките постепенно ще се надуят. Когато чапатито започне да придобива златист цвят, извадете го от тигана.

* * *

Марина закопча колана. Беше уморена. Последните дни бяха твърде напрегнати. Отпусна глава на облегалката и погледна през прозорчето на самолета. Матиас сигурно вече се бе върнал в града. Тази нощ щеше да спи в апартамента, който неправителствената организация бе наела за чуждестранните доброволци, работещи в Адис Абеба. Представи си го как е седнал да изпуши една „Мориц“ със Зигфрид, фен на „Байер Леверкузен“ и на Михаел Шумахер, който се бе превърнал в техен близък приятел. И на когото бяха обещали една вечер, след като бяха изпили повечко бири, да го направят кум, ако някой ден се оженят.

В апартамента щяха да са и Ариц Гойкоечеа, баски инженер и сърфист, тъгуващ за вълните в Мундака, и Она, каталонската счетоводителка, която вечер смекчаваше носталгията на инженера с песните на Серат.

И разбира се, Маноло, един симпатичен севилец (от квартал Триана, както той винаги подчертаваше), логистик и бивш легионер, татуиран от главата до петите. Сигурно севилецът щеше да приготви омлет с картофи и много лук, за да го сподели с всички и най-вече за да впечатли новата сътрудничка, една предвзета французойка, която се бе включила в проекта.

Марина си помисли, че щеше да се радва да ги види. Винаги изпитваше удоволствие да се срещне с тях и с много други доброволци, които се редуваха в оказването на спешна медицинска помощ по света. Бяха едно голямо семейство; едно голямо семейство от хора, които бяха сами. Нейното семейство.

Разнесе се бръмченето на моторите. Марина затвори очи и самолетът излетя.

Цветовете. Това беше първото нещо, което поразяваше Марина, когато се връщаше в Европа. От една година не беше напускала Африка, където въпреки крайната бедност всичко беше оцветено във весели тонове — оранжеви, зелени, жълти… Когато стъпеше на летището във Франкфурт, светът сякаш угасваше. Изглеждаше тъжен. Небето, почти винаги облачно, захлупваше града, който служеше за връзка на стотиците забързани европейци, които се разминаваха, без да се погледнат, носейки черните си куфари.

Марина прекоси бавно салона сред този мравуняк от анонимни човешки същества и се отправи към изход 45А, за да вземе полета за Барселона.

Видя дъха си да излиза от устата, когато излезе от терминал 2 на летище „Прат“. Беше тъмно. Потърка ръцете си. Духна в тях и оправи ципа на анорака си. Резките промени в температурата веднага й се отразяваха зле. Беше научила урока си от предната Коледа, когато замина с Матиас за Берлин, за да прекарат празниците със семейството му. За няколко часа се озоваха от четирийсет градуса в Етиопия на минус десет в Берлин. Резултатът беше най-опустошителният грип в живота й.

Марина се огледа и веднага разпозна раздрънкания бял мерцедес и приятелката си Лаура, която спореше с един полицай. Независимо колко рядко се връщаше, дори да минеха години, Лаура винаги щеше да е там, чакайки я в тази бяла таратайка.

Марина ускори ход и изтича към Лаура, която вече услужливо отваряше багажника и казваше на полицая: „Виждате ли? Нали ви казах, че приятелката ми всеки момент ще дойде…“

Двете жени се прегърнаха, докато полицаят, клатейки глава и цъкайки с език, се отдалечи.

Влязоха бързо в колата и когато Лаура пъхна ключа в контакта, зазвуча една стара касета на Ленард Коен. Марина се усмихна, когато чу гласа на канадския певец, и Лаура пое бързо по магистрала А-7.

Лаура вече бе навършила петдесет и беше част от екипа за психосоциална подкрепа на „Лекари без граници“. Работеше в централния офис в Испания, в една старинна сграда в квартал Равал в Барселона.

Когато през 1971-ва неправителствената организация бе основана в Париж, започна да се обмисля идеята за оказване на емоционална подкрепа на сътрудниците, които се връщат от терен. Не беше лесно да продължиш живота си, след като си станал свидетел на ужаса, на глада, на осакатяванията и на всички зверства в един свят, който те се опитваха да лекуват. Така че скоро бе взето решение да се създаде психологически отдел, който да помогне на сътрудниците да продължат да упражняват професията си спокойно, без страхове и без травми.

Сътрудниците не бяха принуждавани да сядат на кушетката на Лаура, но по-голямата част от тях накрая минаваха през нея. За да излеят душата си, да плачат, да се опитат да разберат. Да търсят отговори.

Петдесет и пет процента от сътрудниците, които се връщаха от първата си мисия, решаваха да не продължат работата си с организацията. Сядаха в уютния кабинет на Лаура напълно съкрушени и засрамени и признаваха, че не са били подготвени психологически, за да продължат да работят в територии, засегнати от конфликти. Реалността беше твърде жестока за тях. И беше вярно. Не е лесно да гледаш как деца умират от глад или жажда, да слушаш сърцераздирателния плач на майките им, да се грижиш за окървавени млади войници…

Марина седна на кушетката на Лаура преди десет години, след като се върна от първата си мисия. Беше участвала шест месеца в програма за майчинско и детско здраве в индийския щат Чхатисгарх. Минута след като седна срещу нея, Лаура разбра, че Марина е от онези четирийсет и пет процента, които остават. Сега Лаура продължаваше да е неин психолог, но с течение на времето в отношенията им на пациент и терапевт понякога бе трудно да се различи коя коя е и бяха изградили, почти без да си дадат сметка, дълбоко приятелство.

Белият мерцедес се спусна по Булеварда на цветята. Беше почти десет вечерта. Събота. Въпреки студа булевардът беше пълен с хора; магазините за хранителни продукти бяха отворени; през вратите на хотелите влизаха и излизаха туристи; ресторантите се пръскаха по шевовете от хора, млади наконтени момичета гледаха усмихнати мобилните си телефони. Групи африканци вървяха с огромните си бели торби, пълни с дрехи, имитация на модни марки; индийки, облечени в сарита, вървяха, хванали за ръка децата си; сериозни магребчани… Барселона.

Поеха по улица „Оспитал“, стигнаха до булевард „Равал“ и паркираха.

— Как е Матиас?

— Добре е. Продължаваме да сме добър екип — отвърна Марина с усмивка.

Най-после се качиха в сградата, където живееше Лаура. Влязоха в апартамента, в който вече бе останало твърде малко от фъншуй, според който се бе опитала да го подреди преди години. Очарователното момиче с руси къдрици, което се спусна да прегърне майка си, бе виновницата за уютния хаос, който цареше в жилището.

— Скъпа, защо още си будна?

— Искаше да ви изчака, госпожо. Опитах се, но нямаше начин. Извинете ме — каза млада свенлива тибетка на развален испански.

Помещението от осемдесет квадратни метра беше пълно с книги по психология, с надраскани листове и детски рисунки, окачени по стените, с кукли барби, играчки и флумастери. Отоплението беше включено на максимум.

— Прелестна е — каза Марина, загледана в кръщелницата си, която не бе виждала от година и половина.

— Сигурно е заради закона за компенсацията — отвърна й Лаура с присъщия си хаплив хумор.

Дъщерята на Лаура беше руса, с бяла кожа и много светли очи. Притежаваше почти необичайна славянска красота, която нямаше нищо общо с биологичната й майка. Лаура не беше особено привлекателна. Имаше тясно и високо чело, малки очи, голям нос и леко прошарена тънка коса. „Умна е, но, горката, е грозна като смъртта“ — бе чула баща си да казва на една Бъдни вечер, когато се пие повечко от обичайното. Една унищожителна фраза, която се заби като стрела в сърцето на дъщеря му Лаура. И която, разбира се, всичката психология, която бе учила през живота си, не бе успяла да заличи.

Лаура плати трийсет евро на тибетката, която взе чантата си и излезе с азиатска дискретност.

— Хайде, в леглото. Знаеш ли колко е часът?

Момичето изтича при татамито^[2], на което спеше с майка си. Марина и Лаура я последваха и се излегнаха до нея. Въпреки че беше на шест години, продължаваше да си смуче пръста. Удоволствие, за което майка й никога не я смъмри. Пъхна палеца в устата си, обърна се към Марина с широко отворени очи и я помоли да й разкаже приказка.

— Да видим — каза Марина, която никога през живота си не бе разказала дори една приказка. — Имало едно време…

Нищо не й хрумваше.

— Ами да видим… Не съм свикнала да разказвам приказки, скъпа. По-добре мама.

Лаура се засмя.

— Не, почакай. Сетих се — продължи Марина. — Имало едно време една принцеса, която живеела в далечна страна на име Етиопия. Казвала се Наоми и имала черна кожа. Живеела сред житни ниви… в къща, боядисана… в розово.

— Розово? — попита момичето, като си извади палеца от устата.

— Затвори очи — заповяда Лаура на дъщеря си.

Марина продължи да разказва бавно, като снижаваше постепенно гласа си, докато накрая момичето заспа. Оставиха я на татамито и разгънаха един параван.

— Не знам още колко години ще спим на едно легло. Така ме рита…

Лаура изживяваше майчинството си пълноценно. Преди да забременее, работи в продължение на петнайсет години и не си позволяваше скъпи удоволствия, така че спести достатъчно пари, за да поиска две години неплатен отпуск, освен четирите месеца, които й се полагаха по закон, за да се отдаде единствено и изцяло на отглеждането на дъщеря си. Кърми я в продължение на тези две години. Носеше я винаги в мботоу, традиционно африканско кенгуру за носене на бебе, което Марина й купи от малък магазин в едно конгоанско село на брега на река Ебола, и много рядко използваше детската количка „Макларън“, която й подариха колегите от неправителствената организация. И общото легло, разбира се — от деня на раждането майка и дъщеря спяха заедно.

Освен това още от деня, в който дъщеря й се роди, Лаура й говореше така, сякаш беше възрастен човек. Не се обръщаше към момичето в трето лице, не й говореше разни бубу, тата, бебешки думи. Твърдо вярваше във връзката между майчиния език и развитието на интелекта. И наистина, момичето имаше много богат речник за шестте си годинки.

— Какво искаш да вечеряш?

— Нещо леко, стомахът ми е разбъркан от самолета.

— Да направим чапати? С малко салата.

Лаура извади брашно от шкафа. Марина взе една точилка от второто чекмедже. Много пъти бяха приготвяли заедно този прост индийски хляб. Лаура не виждаше смисъл в това да купува ежедневно хляб, когато с малко брашно, вода, сол и десет минути от времето си можеше да си го направи сама.

— Коя е тази етиопска принцеса? — попита психоложката, изливайки чаша вода в брашното.

Марина я погледна съучастнически. Малко неща се изплъзваха от вниманието на приятелката й.

— Асистирах раждането, майката умря — отвърна бързо и пъхна ръце в тестото.

Лаура не каза нищо, чакайки я да продължи.

— Понякога ми се струва — Марина се замисли, без да спира да меси — че може би беше по-добре момиченцето да не оцелее.

— Марина, не говори така.

— Оставих я в едно скапано сиропиталище.

Лаура погледна Марина, която взе точилката и започна да точи тестото.

— Добре ли си?

Марина отклони поглед.

— Деца, които не трябва да се раждат, се раждат, и деца, които може би е трябвало да се родят, не се раждат, защото майките им не го допускат — заключи Марина, поставяйки чапатито в тигана.

И двете съзнаваха какво се крие зад неясните думи, които току-що бе произнесла. Лаура знаеше, че този епизод от живота на Марина ще се върне при нея. Твърде дълго бе психоанализирала фотографки, лекарки, медицински сестри, логистици, силни и интелигентни жени, които бяха стигнали до върха на кариерата си, жертвайки майчинството. В някой момент от живота си, ровейки се в душата си, те се разкайваха за отказа си от нещо толкова вкоренено в женската същност. При Марина обаче човек трябваше да се порови по-надълбоко, за да си даде сметка, че не само служебните й амбиции я бяха накарали да абортира плода, който бе носила в утробата си.

— Ти си способна да обичаш едно дете, Марина. Никога не се съмнявай в това. Не си като майка си — каза й преди девет години Лаура, поставяйки ръка върху корема на Марина.

Няколко часа по-късно я придружи до клиниката за аборти в Барселона, макар Марина да знаеше, че бащата на детето, което носеше в утробата си — Джереми, с трийсет години по-възрастен от нея, професор в Медицинския университет „Пърлман“ и познат сред студентите си като доктор Шърман — щеше да й помогне.

— Кръстих я Наоми. — Погледна отново приятелката си и се усмихна тъжно.

— Много хубаво име.

— Калеб намекна, че може би е плод на изнасилване.

— Е, това никога няма да разберем. Какво значение има сега кой е бащата? Направила си каквото е трябвало. Някое семейство ще я осинови и ще е щастлива.

— Дано.

— Уверявам те.

Лаура извади маруля, царевица, лук и домати от хладилника, докато Марина поставяше поредната порция тесто в тигана.

— Като говорим за родители… Трябва да ти споделя нещо — каза Лаура, като отвори крана на чешмата и започна да мие марулята.

Марина я погледна очаквателно.

— Швед е.

— Кой е швед?

— Донорът, Марина. Кой друг?

— Но как разбра? — попита Марина изненадано.

— Лекарката, която ми направи инсеминацията. При един от последните прегледи ми се стори уморена, отслабнала и въпреки че не се бях сближила с нея, попитах дали всичко е наред. Тя се разплака.

— Наистина?

— Знаеше, че съм психолог, и предполагам, че това я предразположи да си излее душата. Типичната история на мъж, който си оставя мобилния телефон вкъщи, и жена, която научава, че от бог знае колко време той е с друга и че тази друга е минавала за най-добрата й приятелка.

Отнесоха чапатито и салатата в хола и седнаха на дивана.

— И тази година, може би от благодарност за тези безплатни терапии, а и като видя русото съкровище, което родих, ми намекна, че когато нямат достатъчно сперма, купуват от една шведска спермална банка.

Марина онемя, когато Лаура й съобщи тази информация. Беше тема, която Лаура и Марина бяха обсъждали многократно в разговорите си — самоличността на донора. В Испания законът забраняваше да се дават сведения за донорите. Така че те двете, с помощта на Джереми, се свързаха с американската фирма Криобанк Асосиейшън. Частна фирма, която беше водеща в асистираната репродукция и която приемаше сперма само от студенти в Харвард, Йейл и Станфорд. Поради тази причина беше пет пъти по-скъпа от другите. Освен това Криобанк Асосиейшън позволяваше на получателките на студентска сперма да избират цвета на кожата на донора, цвета на косата, цвета на очите, ръста и да чуят гласа му.

Лаура хареса идеята да замине за Америка в търсене на най-добрия сперматозоид за бъдещото си дете, но беше по природа скептичка и най-вече скептичка по отношение на всичко, което идваше от САЩ.

Една вечер отидоха заедно в един бар в Готическия квартал и докато пиеха червено вино и похапваха сардели, Лаура си представи как бъдещият й донор — хилав студент по математика, седнал в мъничко звукоизолирано помещение, принадлежащо на спермалната банка и намиращо се в центъра на Филаделфия — сваля ципа на дънките си „Левис 501“, пъха ръката си в слиповете и мастурбира пред телевизор, на чийто екран бледолик мускулест тип с три пъти по-голям пенис от неговия чука русокоса жена с огромни цици, която пищи от удоволствие. Пристигнаха още порции сардели и още чаши вино и женското въображение се развихри още повече… Накрая заключиха, че процедурата по събиране на сперма сигурно е подобна на тази в испанските клиники за асистирана репродукция. С малък нюанс, поясни Лаура, че мъжът, който мастурбира, може да е някой наркоман, изключен от училище в осми клас.

След като разнищи обстойно темата и постави под съмнение факта, че американските университетски сперматозоиди са действително университетски, реши да се подложи на процедурата в родината си. Не само заради съмнението в произхода на спермата, но и защото трябваше да остане за период от три до девет месеца в САЩ, тъй като според статистиката вероятността да забременее при първия опит беше двайсет процента. Така че процесът можеше да се проточи с месеци, а тя не си се представяше да чака сама в Съединените щати, дори донорът да е доктор хонорис кауза в Станфордския университет.

Така че в един януарски понеделник на 2004 г. тя остави случайността да избере сперматозоида, който щеше да й бъде инжектиран през асептичен канюл в отделението за асистирана репродукция на клиника „Дексеус“ в Барселона. И девет месеца по-късно в жилището, в което сега се намираха, в компанията на гласа на Ленард Коен, Марина извади от утробата на приятелката си Лаура прелестното момиче, което бе заченала.

— Откакто знам това, този анонимен донор, биологичният баща на дъщеря ми, се промъква в сънищата ми… и ме измъчва, честно казано. Понякога бащата… Не знам защо го наричам баща — каза тя, мръщейки се на себе си. — Донорът се появява в съня ми като спокоен и добродушен човек, среден на ръст, рус, много красив, като дъщеря ми… и ги наблюдавам отдалече. Аз също съм в съня, прилича на филм… той върви из една пустиня и дъщеря ми тича радостно към него.

— Това е хубав сън.

— Да, знам. Друг път сънувам, че е алкохолизиран скитник, който влачи пълна с вехтории количка от супермаркет по ледените улици на бедните квартали в Стокхолм — завърши Лаура с известна тревога.

— Откакто имаш тибетска детегледачка, ходиш често на кино, нали? — каза Марина с усмивка, опитвайки се да омаловажи сложния проблем, който измъчваше приятелката й.

Двете се засмяха. В действителност Лаура не бе изпитала ни най-малко любопитство да узнае кой е биологичният баща на дъщеря й. Чии бяха сперматозоидите, които бяха въвели в яйчника й. Но след този разговор с лекарката, която бе извършила инсеминацията, пред нея се откри безкраен свят от сънища, който тя предпочиташе да избегне, но не можеше, защото тази друга половина на дъщеря й й се явяваше само докато спи.

— А най-лошото от всичко е — продължи Лаура — че Швеция прие закон за разкриване на самоличността и децата, родени чрез асистирана репродукция, имат право да знаят кой е донорът, когато навършат осемнайсет години. — Тя спря за миг, после добави: — Макар че не виждам защо да й го казвам.

— Сега ще ти отговоря с една твоя фраза… Лъжата никога не е добра — каза Марина с лека усмивка.

— Да зарежем тази тема, достатъчно си блъскам главата над нея нощем… Сега искам да знам, скъпа приятелко, как ти е хрумнало да дадеш пълномощия на зет си след всичко…

— Ти какво искаш да направя? Анна не е в състояние да се справи с документите за наследството. Явно има хиляди формалности — Марина повдигна вежди — а тя не прави нищо, без да се посъветва с него. Дадох му обаче ограничени пълномощия. Аз и сестра ми имаме последната дума.

— Страх ме е…

И така продължиха до четири сутринта, като бъбреха за какво ли не — за някои забавни случки в „Лекари без граници“, за живота им през месеците, в които не се бяха виждали, и подхранваха прекрасното приятелство, което бяха изградили с искреност и взаимно уважение в продължение на години. Сигурно двете приятелки нямаше да се видят отново с месеци, може би щеше да мине година или повече. Нямаше обаче значение, двете бяха от онези щастливки, които животът бе дарил с истинско съкровище. С едно здраво приятелство. Приятелство за цял живот, с което щяха да се гордеят до късна старост. Съветвайки се през деня и бъбрейки вечер сред чапати, червено вино и сардели.

* * *

През зимата корабната компания „Трансмедитеранеа“ правеше само един курс дневно от Барселона до остров Майорка. Фериботът побираше петстотин осемдесет и девет пътници, а в този ден не бяха повече от петдесетина. Малцина пътуваха до острова през зимата. Тези, които го правеха, предпочитаха двайсетте минути полет от барселонското летище до Палма де Майорка, а не осемте часа, които Марина щеше да прекара на ферибота до акостирането в пристанище Перайрес. Небето беше покрито с гъсти облаци и само един плах слънчев лъч успяваше да се промъкне през тях. Петдесетте пътници влязоха бързо във вътрешността на ферибота и се настаниха в креслата, без да си свалят палтата. Когато обаче Марина се качи на „Соренто“ — име, с което любимият внук на собственика на корабната компания бе кръстил ферибота — се отправи към носа.

Един възрастен капитан, застанал на мостика, палеше двигателите. Дълъг сто и осемдесет метра и широк двайсет и пет, без почти никакъв екипаж и с шепа пътници, „Соренто“ приличаше на кораб призрак. Чайките кръжаха над него, издавайки грачещи звуци, в очакване някой щедър рибар да си спомни за тях. Пляскаха с криле, като се издигаха и се спускаха вертикално. Загледана в птиците, тя се опря на ръждясалия парапет на носа.

Най-после Марина се намираше на мястото, на което искаше да бъде.

Щеше да е по-практично да се качи в самолета от летището на Барселона и още по-бързо — да вземе директния полет от Франкфурт до Палма, но Марина предпочете да си припомни този бавен маршрут, тези осем часа по водите на Средиземно море. Същото пътуване, което направи с баща си на 21 декември 1982 година. Когато беше на седемнайсет години. Изпитваше нужда да възкреси този съкровен спомен, въпреки че щеше да я изпълни с носталгия. Можеше и искаше да си припомни дума по дума последния разговор, който бе имала с човека, когото бе обичала най-много в живота си, с Нестор Вега, баща й, на палубата на един ферибот, много приличащ на този, на който се намираше в момента.

Отправи поглед към хоризонта. Тогава зимата също беше студена. Марина учеше последна година в престижния девически пансион „Сейнт Маргарет“ в град Филаделфия и се връщаше всяка година, за да прекара коледните празници с тях.

— Скъпа, вече си истинска жена. Харесва ми как си се променила — каза баща й. — Гледам те и те слушам, и се гордея с теб.

Това бяха първите думи, които баща й изрече, когато се качиха на ферибота преди повече от двайсет и пет години.

— Татко… какви неща говориш.

— Всяка година през кабинета ми минават стотици души и те уверявам, че се делят на много видове — чудесни хора, не толкова чудесни хора, просто хора, перверзни хора и противни хора.

Марина се усмихна. Баща й беше критичен към всичко, понякога прекалено.

— Мисля, че усилието си струва. Съзнавам, че не ти е било лесно да се откъснеш от нас, от мен, от Анна, от баба ти Нерея. — Направи пауза, но я спомена: — И от майка ти.

Марина престана да го гледа. Защо трябваше да я споменава? Знаеше, че не е тъгувала за майка си… Нестор хвана ръката на дъщеря си. Щеше да направи всичко, за да прекарат празниците спокойно. Без викове, без упреци. Знаеше, че майка и дъщеря не могат да прекарат повече от два дни заедно, без да се скарат, без едната накрая да се разплаче, а другата да се изживява като нещастна, бог знае защо. Дъщеря му Марина заслужаваше спокойни празници. Щяха да излязат да плават с корабчето, стига времето да им позволеше.

— И бъдещето ти, дъще… Какво искаш да правиш с живота си? — попита Нестор дъщеря си.

— Какво имаш предвид, татко?

— С живота си. Животът, който ти предстои, когато завършиш „Сейнт Маргарет“.

— Не знам.

— На острова няма медицински университет, можеш да учиш в Мадрид, където следвах аз, или тук, в Барселона. Или…

Марина го прекъсна. Знаеше третата възможност, която щеше да спомене, но отказа да я чуе:

— Не знам, татко. Сега не мога да ти отговоря. Знаеш ли? Струва ми се притеснително да те карат на седемнайсет години да решаваш какво да правиш. Какво да бъдеш до края на живота си.

— Да. Вярно е. Но така стоят нещата.

— Не си се представям в нов град. Да започвам отново. И отново сама. Понякога си мисля, че не трябва да продължа да уча.

Изражението на Нестор се втвърди.

— Какво говориш, дъще? — каза той разочаровано. — Би било жалко. От четири години учиш в един от най-добрите американски пансиони, подготвена си да влезеш в който и да е университет в света. Имаш отлични оценки. Не ме остави да довърша преди малко. Разбира се, би могла да учиш в университета в Мадрид или в Барселона, но директорът на „Сейнт Маргарет“ ми писа.

— Знам, татко — прекъсна го отново Марина. — Има възможност да получа стипендия в Медицинския университет във Филаделфия — продължи тя без нотка ентусиазъм. — Той вече говори с мен.

— И не се ли радваш? Знаеш ли какво означава това за бъдещето ти?

— Директорът смята, че мога да вляза. Но има още много време дотогава. Освен това трябва да се явя на изпит, който е подобен на приемния, а той не е лесен.

— Ще те приемат. Ще вземеш изпита. С отличие. Убеден съм. Стига да искаш, разбира се. Ако издържиш тестовете, ще ти предложат пълна стипендия и ще получиш най-доброто образование, за което един лекар може да мечтае. Заслужаваш това.

Марина не искаше да говори за успехите си в училище, нито за бъдещето си, нито за каквото и да е друго, имащо нещо общо с всичко онова, за което толкова я хвалеха. Достатъчно й беше да стои мълчаливо, прегърнала баща си, на този стар ферибот. Да навакса изгубеното време. Не беше достатъчно да го вижда два пъти в годината. Живееше в продължение на девет месеца на хиляди километри разстояние от него и сега, когато беше на няколко милиметра от него, имаше нужда от тишина, от обич, а не от разговори, които се въртяха около успехите й в училище. Нестор обаче, неспособен да усети това чувство, продължи да говори за бляскавото бъдеще, което й предричаше.

— Виж, ще ти разкажа една история. Спомняш ли си, когато те посетих миналата година? На връщане от Вашингтон, от един конгрес по медицина?

Марина кимна утвърдително, без да го погледне. Защо не престанеше най-после да говори?

— На конгреса се запознах с един американски гинеколог. Фармацевтичната компания ни беше настанила в същия хотел и първата вечер се оказахме един до друг на бара в заведението. Един много стар, кльощав и тъжен пианист пееше Fly me to the moon^[3] на Франк Синатра. — Нестор се усмихна при този забавен спомен.

— Татко, какво точно искаш да ми кажеш?

— Чакай малко, имай търпение. Пианистът беше ужасен и гинекологът ми каза: „Не знам дали да не му платя надницата за тази вечер и да му кажа да престане да ни измъчва“. Разсмяхме се. Подаде ми стеснително ръка и се представи. Казвам „стеснително“, защото всички на конгреса знаехме кой е, светило в гинекологията. Казва се Джереми Шърман. Любезен, малко по-възрастен от мен и за моя изненада, влюбен в Майорка. Посетил я с жена си, преди да се оженят, и най-важното, опитал арос брут^[4] в кръчмата на Валдемоса. Невероятно, нали?

Нестор погледна дъщеря си, която стоеше все така с наведена глава, слушайки го с неохота.

— Прекарахме останалата част от седмицата заедно. Сприятелихме се. Пишем си редовно, освен това той ми изпраща списания по гинекология, които е невъзможно да намериш на острова. Този човек, Марина, е декан на Университета по медицина „Пърлман“. И знам, че ще ни помогне, ако искаш да учиш там.

Марина го слушаше, загледана в морето, което въпреки зимния сезон беше спокойно.

— В последния ден на конгреса седнахме отново на бара до пианиста, който отново пееше Fly me to the moon… Жалка работа… Джереми е чудесен човек. Ще ни помогне.

Нестор млъкна, чакайки отговора на дъщеря си.

— Искам да се върна в Майорка, татко. Не искам да живея сама на седем хиляди километра от вас… Не разбираш ли?

Нестор втвърди погледа си, а Марина отправи своя към него, опитвайки се да се покаже уверена.

— Да, татко, да работя. Както много млади хора, които решават да не продължат учението си.

— Как така ще оставиш учението? Марина, моля те. И какво ще работиш? — Не повиши глас, но тонът беше твърд и дъщеря му го познаваше добре.

Марина го хвана за ръка. Знаеше, че баща й е разочарован от нея. Знаеше и я болеше. Беше обаче решил твърде много неща вместо нея и тя чувстваше, че макар да е на седемнайсет години, трябва да е господарка на собствената си съдба.

Нестор се опря на парапета на кораба. Не разбираше дъщеря си.

— Татко, не знам какво ще стане с живота ми. Знам обаче едно нещо. И то е, че искам да се върна. Искам да се върна, татко. Толкова тъгувах за вас. Толкова нощи сама в Съединените щати. Искам да съм близо до теб, до баба Нерея, колкото и изкуфяла да е и дори вече да не ме разпознава, до Анна. Единствено в това съм напълно сигурна. Че искам да се върна.

Чайките продължаваха полета си. Стори й се, че вече не летят в кръг, а са се строили в триъгълник. Готвачът на „Соренто“ се приближи до парапета с парче сух хляб.

— Чакат мен. Знаят, че няма да ги забравя — каза със сериозен глас готвачът.

Марина видя как двама моряци развързват въжетата от кея Ботафорт и „Соренто“ бавно се отдели от него и пое към Майорка.

* * *

Анна предположи, че фериботът вече е отплавал от пристанището на Барселона. Отново се запита защо Марина е решила да пътува осем часа в студа с този неудобен кораб, а не е предпочела полета на „Райънеър“ за шейсет евро, който тя й беше намерила. Когато видя тънката игла, пълна с ботулинов токсин, която всеки момент щеше да се забие в крайчеца на горната й устна, забрави за сестра си. Анна отвори широко очи, наблюдавайки как палецът на лекарката натиска бавно буталото на спринцовката, изтласквайки сместа от серум и ботокс на прах, съдържаща се в спринцовката. Беше първата от двайсетте инжекции, които й оставаха, за да се изличат бръчките като „баркод“ над горната й устна.

Кука — това беше името на пластичния хирург — извади иглата от лицето на Анна. Тя не изпита болка, но пребледня. Чувстваше се замаяна и за да не гледа спринцовката, се взря в стерилния кабинет, в който се намираше. Метални чекмеджета, течности, спринцовки, памук и големи бутилки със спирт. Иглата отново се заби в кожата й. Усети студена пот по дланите си. Хвана се за металната кушетка, на която лежеше. Докато държеше студения метал в потните си ръце, неволно си спомни за фобията, която имаше към иглите като малка. Спомни си вечерта, когато беше седемгодишна и се криеха с Марина под леглото на баба Нерея. Бяха видели баща си да отваря черната си чанта, пълна с опаковани игли. Двете избягаха в стаята на баба си. Нестор намери дъщерите си половин час по-късно и след като им се скара строго, ги ваксинира срещу едра шарка. Анна пищя, сякаш я колеха, като се чудеше на невъзмутимото държане на малката си сестра, която, вече ваксинирана, без да пролее нито една сълза, подреждаше спринцовките на баща си.

Почувства как иглата излиза от кожата й. Стисна зъби. Лекарката попи с памук капката кръв, бликнала от устната й. Анна впери очи в белите латексови ръкавици, които държаха памука. Вдиша леко, опитвайки се да не мърда нито един мускул. Сега студената пот стигаше до подмишниците й. Усети слабост в краката си. Лекарката вдигна памука, който беше леко обагрен в червено. Анна видя кръвта си и затвори очи.

Предната вечер й хрумна блестящата идея да влезе в компютъра на дъщеря си и да напише думата „ботокс“. Трийсет и осем милиона резултата. Кликна на първия и когато усети второто убождане, мониторът на компютъра сякаш оживя зад затворените й клепачи и тя си спомни страховитите неща, които бяха написани за Clostridium botulinum, бактерията, която й инжектираха в момента. Първото изречение, което прочете, гласеше: „Само един грам ботулинов токсин е достатъчен, за да убие един милион морски свинчета“. Текстът беше придружен от снимки на малтретирани морски свинчета в лаборатория някъде в Съединените щати.

Отвори едното си око. Само едното. Лявото. Втренчи го в Кука, която отново натискаше с палец буталото на спринцовката.

„Ако тази глупачка е сгрешила дозата, ще си остана завинаги на тази кушетка.“

Лекарката видя, че пациентката я наблюдава с лявото си око, и се отдръпна назад.

— Всичко наред ли е? — попита я, като отмести спринцовката от лицето й.

— Не е ли доста топло тук? — каза Анна, като се надигна.

— Е, чак пък доста топло… Не си спомням по-студена зима от тази. Отоплението е на двайсет и шест градуса. Мога да го намаля, ако искаш.

— Навярно е от менопаузата — отвърна Анна, изненадвайки се от импровизирания си отговор. Оставаха й още няколко години до петдесетте и цикълът й беше все така редовен. — Може ли чаша вода?

Кука беше нещо като приятелка. Беше й приятелка, докато това й изнасяше. Двете бяха учили в училище „Сан Кайетано“. Кука беше с две години по-малка от нея. Куро, мъжът на Кука, известен нотариус в Майорка и основател на J & C Baker — уважавана адвокатска кантора на острова, и Армандо, мъжът на Анна, също бяха приятели от детство и членове на Кралския яхтен клуб на Палма. През лятото двете семейства излизаха да плават заедно. Веднъж с лодката на единия, друг път с лодката на другия. Освен това двете се срещаха на вечерите, които клубът организираше за всички жени членки и на които си приказваха за децата си, за мъжете си и за бръчките си.

Кука й подаде чаша вода.

— Вчера прочетох за това, което ми инжектираш. — Тя посочи спринцовката. — Такива ужасии пишат! Прочетох, че е три милиона пъти по-смъртоносно от отровата на кобрата и че Ал Кайда го произвежда като оръжие за масово унищожение.

— Моля? — каза Кука, опирайки се на масата.

— Човек не трябва да влиза в интернет — каза Анна, след като отпи от водата. — Големи глупости пишат… Но човек, естествено, се плаши. Току-виж гушна букета заради две бръчки, които искам да изгладя.

Кука потвърди за себе си това, което вече мислеше — че приятелката й, освен че е наивна, е и глупава.

Преди две години Кука, излегнала се чисто гола на яхтата на мъжа си, прелистваше списание „Природа и живот“ и в него прочете, че ботоксът се използва като оръжие за масово унищожение и е бил забранен от Женевския протокол^[5]. Тази лятна научнофантастична статия обаче само я развесели. Вторичните въздействия на ботулиновия токсин изобщо не я притесняваха. Беше наясно, че не иска да печели мизерна заплата като лекар в системата на здравното осигуряване. Твърде много дежурства в Университетската болница „Сон Дурета“, твърде много пациенти и твърде много години със заплата, която беше под две хиляди евро на месец. Така че благодарение на Clostridium botulinum създаде собствена частна клиника и най-важното, бе успяла да смени старата шестметрова лодка с трийсет и пет метрова яхта… Такива бяха приятелките, с които общуваше Анна.

— Искаш ли да продължим утре?

— Не, не — каза тя, лягайки отново на кушетката. — Просто съм много мнителна. Да имаш случайно ибупрофен?

Кука, леко раздразнена, се обърна и отвори шкаф, пълен с шишенца и лекарства. Извади хапче от шестстотин милиграма и й го подаде.

— Изпих водата — усмихна се стеснително Анна.

Кука напълни отново чашата и й я подаде, почти съжалявайки за отстъпката, която бе обещала да й направи като на приятелка.

Анна изпи водата и върна чашата на лекарката.

— Ще ти пусна музика. Ще те отпусне.

Очевидно лекарката мислеше за себе си, а не за своята пациентка. Имаше нужда да чуе музиката си за релаксиране, която слушаше в центъра Кундалини Йога Майорка всеки следобед заедно с други жени на средна възраст, докато следваха инструкциите на Карлос Шанкар Авхит, в действителност Карлос Фернандес Фернандес — нагъл тип, който обикаляше индуистките ашрами веднъж в годината и бе успял да създаде собствена школа и с когото Кука, между другото, се чукаше от време на време.

Звуците на ситар преминаха в релаксираща музика. Шестстотинте милиграма ибупрофен започнаха да оказват въздействие.

* * *

Анна плъзна кредитната си карта в ПОС терминала в кабинета на Кука. Помисли си, че има да свърши още куп неща преди пристигането на Марина. Да мине през супермаркета, за да купи прясна риба, през цветарския магазин за букетче суха лавандула, да прибере от химическото чистене костюмите на мъжа си, да вземе Анита от училище и най-важното, което най-много я тревожеше, да приготви стаята за Марина. Беше дала точни нареждания на филипинката как да я подреди, но Анна искаше да прегледа всичко преди пристигането й.

В кабинета влезе седемдесетгодишна жена. От прекомерното инжектиране на ботокс очите й бяха прекалено ококорени, устните — прекалено издути, и челото — прекалено гладко. Ако се съдеше обаче по държането й, жената се смяташе за хубава. Анна си пожела да не си загуби ума до такава степен, че да се превърне в подобно плашило с рибешки очи.

ПОС терминалът издаде продължително писукане.

— Не я приема — каза й една помощник медицинска сестра, дъвчеща дъвка.

— Как така не я приема?

Жената поклати глава.

— Сигурно има проблем с ПОС терминала — предположи Анна с известна тревога.

Беше първи февруари. Банката имаше нареждане да извършва на тази дата прехвърлянето от сметката на мъжа й в нейната. Сигурно беше грешка.

— Тази сутрин минаха няколко без никакъв проблем — заяви помощник медицинската сестра. — Нямате ли в брой?

— Не, госпожице. Нямам навика да нося толкова пари в брой — оправда се тя леко засрамена и забеляза, че седемдесетгодишната жена я гледа втренчено.

— Почакайте за секунда — помощник медицинската сестра заобиколи бюрото, направи балон с дъвката си и влезе в стаята, където Кука подмладяваше друга жена.

Анна извади мобилния си телефон от чантата „Луи Вюитон“ и позвъни на мъжа си. Може би ставаше дума за банкова грешка? Знаеше, че мъжът й няма да отговори, но изчака, държейки телефона до ухото си… за всеки случай. Погледна към кабинета на Кука. Отново погледна жената с рибешките очи. Затвори телефона. Отново се опита. Напразно.

Сложи мобилния телефон в чантата и си помисли за невероятното наследство, което направо й бе паднало от небето. Никога повече нямаше да допусне да преживее подобно унижение. Какъв срам!

Кука се приближи до нея.

— Съжалявам. Картата сигурно се е повредила.

— Ще ми платиш на следващата вечеря в клуба. — Кука се поколеба: — Или когато можеш… Не е спешно.

Това моментно колебание подсказа на Анна, че Кука знае нещо за финансовите затруднения, които имаха с мъжа й. Беше логично — Куро се занимаваше с делата на Армандо, но те двете никога не бяха разговаряли за това, и тя изпита още по-голям срам.

— Ще ти ги донеса още днес следобед.

— Спокойно, ще ми платиш, имам ти доверие, нали сме приятелки.