Кристина Кампос
Лимонов сладкиш с маково семе (4)

3.
Семейството, или лимонов сладкиш с маково семе

Необходими продукти:

настърганата кора на 2 лимона от дръвчето на баба Нерея

30 г маково семе

350 г пълнозърнесто брашно

200 г кафява захар

250 мл пълномаслено прясно мляко

200 г масло

3 яйца

1 пакетче мая на прах

1 ч. л. сол

Начин на приготвяне:

Смесете брашното, маята и солта. В отделен съд разбийте яйцата, кафявата захар и настърганата лимонена кора. Налейте млякото. Разтопете на бавен огън маслото и го изсипете в течната смес постепенно, като непрекъснато бъркате. След като сместа стане гладка, добавете сухата смес. Накрая добавете маковото семе.

Поставете сладкиша в предварително загрята на 180 градуса фурна и печете в продължение на един час.

* * *

Имелда съзнаваше колко е важно посещението на сестрата на госпожата и изчисти всички помещения с изключително старание. В къщата почти не се говореше за нея. Знаеше само, че се казва Марина, че живее в Африка и е лекар. На една Коледа чу госпожата да казва, че би се радвала Марина да е с тях, но никой от семейството не й бе обърнал особено внимание.

Плъзна ръка по бялото вълнено одеяло, с което бе застлано леглото в стаята за гости. Опъна ленените чаршафи под него и както й бе казала госпожата, сгъна чаршафа върху одеялото така, че да се виждат избродираните светлосини букви: Н & А.

Преди една седмица госпожата я бе помолила да свали от тавана една пластмасова кутия, в която бяха прибрани тези стари чаршафи. Бяха пожълтели, но госпожата не поиска да ги изпере в пералнята. Нареди й да ги извари и да ги остави на слънце два дни. „Никакви перилни препарати и белина — каза й тя — от тях синята бродерия ще избелее.“ Филипинката ги погледна доволно. Бяха станали снежнобели. И буквите не бяха избледнели, което най-много тревожеше госпожата. Прокара ръце по буквата „Н“, инициала на Нестор, и по „А“, инициала на жена му Ана де Вилальонга — родителите на Анна и Марина. Инициали, които бе избродирала баба Нерея за сина си и снаха си. И тези старинни чаршафи, също като къщата, бяха част от чеиза, който тя бе подарила на сина си Нестор в деня на сватбата му и който той щеше да остави в наследство на двете си дъщери.

Тази малка стая, която Имелда чистеше, й се струваше най-хубавата, въпреки че през четиринайсетте години, откакто работеше тук, не бе използвана нито веднъж. Беше малък оазис в претрупаната и задушаваща къща. Останалите помещения бяха пълни с вещи, които трябваше да чисти старателно. Тази стая обаче, с бели стени, без украшения и практически празна, излъчваше покой и уют. До леглото — дървено нощно шкафче с лампа в моряшки стил. В подножието на леглото имаше огромен внушителен сандък, също от дърво, който й се струваше много старинен и й напомняше за сандъците на филипинските моряци.

Първия ден, когато дойде да работи тук, госпожата й заповяда да качи сандъка от мазето и да го постави в тази стая. Имелда се опита да го качи сама, но беше прекалено тежък. Така че двете, с помощта на една ръждясала количка, го завлякоха в стаята. Госпожа Анна я научи да го почиства със сух парцал и с препарат против дървояди, който двете отидоха да купят от един железарски магазин в Палма.

На Имелда й се стори странно, че госпожата й нареди да чисти ежедневно цялата къща — спалнята, тази на дъщеря й, кухнята и баните — докато стаята за гости — само веднъж в месеца, защото никой не я използваше. Този стар сандък обаче трябваше да го почиства всеки ден. И така и правеше през четиринайсетте години, в които живееше и работеше в тази къща. И доколкото знаеше, този сандък не бе отварян през цялото това време. Беше й любопитно да узнае какво има вътре, но я възпря онази дискретност, толкова присъща на филипинската култура.

Пръсна почистващ спрей върху стъклото на прозореца. Докато го бършеше, отправи поглед към морето, безбрежното море — може би тези води се бяха плискали в бреговете на родната й река Пасиг. Река, която се вливаше в залива на Манила, където преди четиринайсет години бе оставила дъщеря си на грижите на майка си. Имелда емигрира в Испания с единствената цел да осигури на четиригодишната си дъщеричка по-добър живот. Имелда извади късмет, голям късмет, както й казаха други филипинки, които работеха на острова, защото още с пристигането си намери работа в дома на семейство Гарсия Вега. Госпожа Анна току-що бе родила и имаше нужда от помощ в чистенето на къщата, но най-вече в гледането на новородената й дъщеричка. И така и стана. Още със стъпването си в тази къща Имелда започна да се грижи за това чуждо дете, сякаш беше нейно собствено. Сякаш бе излязло от нейната утроба. И след четиринайсет години Имелда все така работеше в тази къща, оправяше легла, бършеше прах, чистеше умивалници, готвеше и спеше при семейство, което не беше нейното. От понеделник до събота, със свободни следобеди в четвъртък и неделя. Семейство, което не знаеше името на дъщерята, която все така я чакаше търпеливо, след четиринайсет години, седнала на брега на река Пасиг.

Прозвуча два пъти клаксон на кола — госпожата се бе върнала.

* * *

Анна отвори багажника на беемвето кабрио в металическо синьо, с което се придвижваше из острова. Къщата, в която живееше, се намираше на няколко километра от центъра на Палма, в уединения квартал Сон Вида, и поради редкия обществен транспорт пътуваше с колата по този маршрут ежедневно, изпълнявайки задълженията си на майка и съпруга.

— Днес много малко сте напазарували, госпожо Анна — каза й Имелда, вадейки единствената торба с миризма на риба от багажника на беемвето.

— Имах много неща за вършене и времето не ми стигна — излъга Анна.

След случката с кредитната карта и на излизане от клиниката за естетична хирургия тя извади протърканото портмоне „Луи Вюитон“ и установи, че са й останали две банкноти от по двайсет евро и малко дребни. Не бяха достатъчни, за да плати процедурата с ботокса, но стигаха, за да купи риба от площада.

За да убие времето, се разходи из модните магазини на площад „Вайлер“ и булевард „Хайме III“, докато чакаше края на пазарния ден, когато продавачките на риба на площада предпочитаха да намалят цените, вместо да изхвърлят прясната стока. Често правеше това — да отива на пазара в последния момент, когато вече не й оставаха почти никакви пари в сметката. Това положение обаче най-после щеше да приключи. Мъжът й, който беше добър спекулант, щеше да намери добър купувач за това благословено наследство, което им беше паднало от небето…

— Сестра ми ще пристигне към осем. Не се ли обади? — попита тя Имелда, като затвори багажника на колата и изкачи стъпалата на гаража, които водеха към вътрешността на къщата.

— Не, госпожо, никой не се е обаждал.

— Останаха картофи, нали?

— Да, госпожо.

Влязоха директно в хола. Беше във френски стил с нюанси на рококо. Анна и майка й го декорираха преди сватбата, вдъхновявайки се от снимките на къщи на испански богаташи в списание „Ола!“. Избраха сив тон за стените и седефени цветове за мебелите. Кожен диван заемаше видно място в хола. Срещу дивана — скрин от миналия век, подарък от свекърва й. Следваше махагонова библиотека, декорирана с непрочетени старинни книги, с порцеланови фигурки „Лядро“^[1] и сувенири, донесени от екскурзиите, организирани от туристическа агенция „Алкон“ — китайска ваза, тибетски буда, японски барабан и ацтекска маска. И последната, най-използвана старотия в претрупания хол — шезлонг, тапициран с леопардова кожа и поставен пред огромен плазмен телевизор, където тя си позволяваше кратки почивки, преди да отиде да вземе дъщеря си Анита от „Сан Кайетано“.

Анна свали палтото си и го остави на дивана. Взе дистанционното и се излегна на шезлонга. Новините вече бяха започнали. Нищо ново. Войни, смърт и глад.

Имелда се приближи до нея и постави в скута й чиния със зелен фасул и картофи. Имелда отиде в кухнята. Сипа си от същото ядене като на госпожата и седна на кухненската маса така, че да вижда телевизора в хола.

— Имелда, картофите са твърди. Обясних ви да ги готвите в отделни съдове — каза й Анна, повишавайки леко глас, без да се обръща към нея. Изрече това с фамилиарен тон, без упрек, като един от безбройните разговори, които водеше с прислужницата си от четиринайсет години.

— Направих го, госпожо, както ми казахте — отвърна й тя като припев, като заучена фраза.

— Тогава ги варете по-дълго, ако обичате, и ми донесете сол.

Имелда се изправи. Влезе отново в хола и й подаде солта. Върна се в кухнята. Седна на масата и продължи да се храни, гледайки новините на плазмения телевизор в хола.

Започнаха местните новини. Инфлация, безработица, социално недоволство и една новина, която я накара да престане да мачка твърдите картофи — случай на корупция в Майорка, наречен от полицията операция „Грим“. Въпреки че журналистката не обясни защо бяха кръстили операцията с това странно име, Анна знаеше, че предполагаемата обвиняема за данъчни престъпления, за злоупотреба с публични средства, за длъжностно престъпление и измама към администрацията, освен че беше редовна клиентка на приятелката й Кука, беше луда по козметиката и от несесера си „Лоуи“ вадеше само кремове на „Шисейдо“, спирали на „Ив Сен Лоран“, червила на „Диор“ и серум с екстракт от хайвер. Беше близка приятелка на мъжа й и понякога двете се освежаваха заедно в тоалетните на Кралския яхтен клуб в Палма. Майорка беше много малък остров.

Продължи да се храни бавно, слушайки станалите вече досадни случаи на политическа корупция в Испания, докато накрая започна международната хроника. Анна чакаше с нетърпение новините от Африка. Нямаше значение каква война или каква суша имаше на този огромен континент в близост до тях. Следеше ги внимателно, с чувство на гордост, защото знаеше, че там беше малката й сестра, работеща всеотдайно за другите.

Шестстотинте милиграма ибупрофен, които бе взела няколко часа по-рано, свършиха работа и Анна заспа, преди метеорологът да съобщи за бурята, която щеше да връхлети острова.

Имелда се нахрани. Влезе в хола и угаси телевизора. Покри Анна с едно одеяло. Взе подноса й и се върна в кухнята. Изми съдовете. Подсуши ги и ги прибра в шкафа.

Госпожата я бе помолила да приготви масата в хола за вечерята със сестра й. Беше нещо необичайно, защото само в неделите сядаха на тази маса. През останалите дни на седмицата се хранеха на подноси пред телевизора.

Имелда извади бялата ленена покривка, порцелановите чинии и сребърните прибори. Тихичко, за да не събуди госпожата, сложи покривката, подреди чиниите и приборите. След като приключи, се прибра в стаята си. Трябваше да се издокара, за да слезе в центъра. Имелда имаше важна среща.

Час и половина по-късно двете седнаха в беемвето. Имелда бе разпуснала косата си, бе си сложила лек грим и носеше палто от черен вълнен плат. С това черно палто, без традиционната униформа на домашна прислужница, която носеше всеки ден, изглеждаше различна жена.

— Много сте хубава днес, Имелда. Това палто ви отива — каза й искрено Анна.

— Благодаря, госпожо. Днес е рожденият ден на дъщеря ми. Навършва седемнайсет години.

— Така ли? И сте се напръскали с нов парфюм — добави Анна.

Филипинката кимна с усмивка.

Четвърт час по-късно Анна остави Имелда в разнебитен телефонен център в сърцето на Палма — „Саи Баба Телеком“, управляван от един странен пакистанец. На витрината бяха окачени постери на безброй телефонни компании, чрез които човек можеше да се обади до всяко място в света на ниска цена. В помещението имаше дълга редица от компютри, а срещу тях — десет мънички кабини с телефон и табуретка, откъдето Имелда, облечена за случая и ухаеща на сладникав парфюм, се обади на дъщеря си, за да й честити рождения ден.

* * *

Анна паркира беемвето успоредно на тротоара на няколко метра от главния вход на училище „Сан Кайетано“. Остави отоплението включено. Кука имаше право — беше една от най-студените зими през последните десет години.

Видя група майки да разговарят оживено пред входа. Въпреки че убожданията с ботокс почти не се забелязваха, предпочете да не излиза от колата и за да избегне визуален контакт с някоя от майките, извади мобилния си телефон от чантата и го погледна.

Знаеше, че в телефона няма никакво съобщение, но си помисли, че Марина би трябвало вече да й се е обадила, за да й каже, че е пристигнала в Барселона, че ще вземе ферибота… В имейла, който й бе изпратила преди седмица, й написа:

„Пристигам на 1 февруари с ферибота в 8 вечерта. Ще ти се обадя, щом сляза.“

Един свещеник отвори вратите на „Сан Кайетано“. Първи излязоха най-малките. Момичетата — с морскосини поли в тон с чорапогащниците и със светлосини блейзъри, момчетата — и те с блейзъри и с фланелени панталони с права кройка, също в морскосиньо. Беше същата униформа, която тя и сестра й носеха преди трийсет години. Забеляза петнайсетгодишните съученички на дъщеря й да излизат. Повечето бяха с твърде къси поли на униформата, без палта и зъзнещи от студ, с накриво поставени раници на гърба, скрити зад дългите им коси. Най-дръзките си палеха цигара, без да ги е страх, че ще ги видят. Други флиртуваха с момчетата от по-горен клас.

Беше училището на отрочетата на висшата класа в Майорка и това си личеше. Всички имаха вид на деца с щастлив живот, с весел живот, с охолен живот. Анна често разговаряше с майките за изпитите на децата им, за извънучилищните дейности, за триезичието в учебните стаи, за битките, които водеше родителската асоциация. Това бяха темите на разговорите всеки следобед, откакто тригодишната Анита постъпи в училището „Сан Кайетано“. И никакви други. Би се радвала да се сближи с някоя от тях, но в действителност не се сприятели с никоя. Изпитваше недоверие. Защото тя, без да е от активните майки в училището, научаваше всички клюки незабавно. А не желаеше животът й да бъде в устата на другите. „Трябва да спазваме благоприличие, дъще. Слушай, гледай и мълчи.“ Една от прословутите фрази на майка й, Ана де Вилальонга, която се бе запечатала в паметта й.

Най-после дъщеря й излезе — сама, както винаги, без компанията на тъй необходимата за тийнейджърите група. Вървеше с наведена глава, загърната в огромно палто, с което се надяваше да скрие тялото си. Защото дъщеря й Ана не бе наследила нищо от външността на майка си. Генетиката се бе постарала да възпроизведе в нея чертите на Армандо, баща й. Беше пълна и едра като него. С широк ханш и рамене, с яко телосложение. Освен това изглеждаше двойно по-пълна, отколкото беше в действителност, заради количеството дрехи, които навличаше една върху друга. А от плуването, което практикуваше от осемгодишна възраст, плещите й се бяха разширили.

— Вместо Анита би трябвало да наричаме дъщеря ни Анище — пошегува се Армандо на една обща вечеря в Кралския яхтен клуб в Палма.

После, за да развесели сътрапезниците, Армандо си припомни как на една Коледа петгодишната Анита намерила под коледната елха балетно трико и пачка, калцуни и малко елече, всичко в розово. Момичето взело балетния екип, сложило го в скута на майка си и й казало (за да стане по-смешно, Армано имитираше детския глас на момиченцето):

— Това е гадост.

И сътрапезниците се запревиваха от смях, както правеха винаги в компанията на толкова симпатичния и словоохотлив Армандо. Всички се скъсаха да се кискат, с изключение, разбира се, на жена му, която сви устни… защото грубата и лишена от женственост външност на дъщеря й никак не й се нравеше.

Това, което Армандо не знаеше и следователно не можеше да разкаже на приятелите си от Кралския яхтен клуб, бе, че Анна не обърна внимание на съпротивата на дъщеря си и подкупвайки я с два бонбона „Сугус“, я облече от главата до петите за първия й урок по балет. Тъй като момичето не знаеше къде отива, влезе спокойно в залата, където двайсет момичета, също облечени с розови пачки, правеха relevé^[2], следвайки движенията на една слаба трийсетгодишна жена.

В деня на втория урок, след като излапа пет „Сугус“-а и само на няколко метра от входа на училището по танци, тя прегърна един уличен стълб и каза, че няма да влезе отново в това ужасно място. Майка й я помоли да не върши глупости и да пусне стълба. Анита се вкопчи още по-здраво в металната тръба и помоли майка си да си отидат вкъщи, защото вече била уморена след толкова часове в училище и балетът не й харесвал. Анна обаче си бе наумила, че дъщеря й трябва да учи балет. Щеше да я направи по-женствена. Да я научи да се движи по-грациозно. Освен това бе платила таксата за записване за цялото тримесечие.

Предложи й целия пакет със „Сугус“, обеща да й купи ягодова близалка с дъвка в нея и сладкиши, богато поръсени с бяла захар. Анита обаче отказа. „Не искам, не и не.“ Анна се опита да й откопчи ръцете от тръбата, но Анита се противопостави и отново я сграбчи. Ужасно ядосана, Анна успя да хване едната й ръка. Анита, която стоеше все така вкопчена с другата ръка в тръбата, започна да плаче, да се моли и да се поти; потекоха й сополи от носа и приличаше по-скоро на някое дете диваче, хванало се за дърво в Амазония, отколкото на пълничко момиченце от висшата класа, отиващо на урок в престижна школа за балет. Другите майки, които водеха дъщерите си — спокойни, с идеално забодени фуркети в коковете — ги гледаха изпод око на минаване, правейки се, че не виждат нищо, но изглеждаха ужасени…

— Момичето може да го удари ток — каза й една баба, която водеше внучката си за ръка.

— Как така да я удари ток? — попита разтревожено Анна.

— Вчера една улична лампа в „Солер“ гръмна… нали знаете… Заради влагата от дъждовете. Тези лампи са много стари — продължи бабата, без да съзнава добре какво приказва.

— Но какво говорите — каза Анна, която почти повярва на старицата и продължи да дърпа дъщеря си.

— Като гледам как се поти малката… — заключи бабата и изчезна зад вратата на школата.

И така, след този разговор за къси съединения на уличното осветление в Майорка връзката на Анита със света на танца приключи. Три години по-късно и по собствено решение помоли майка си да я запише на плуване. И оттогава тренираше всеки ден от седмицата.

Все пак Анита бе наследила една черта от семейство Вега. Роди се с красиви очи с лешников цвят, като очите на дядо й Нестор, като очите на майка й. Същите очи бе наследила и Марина. Вместо да ги показва обаче, Анита ги криеше зад неравно подрязания от нея самата бретон.

Анита се приближи неохотно до колата. Отвори вратата и без да погледне майка си, я поздрави лаконично.

— Как мина денят, скъпа?

Затръшване на вратата.

— Както винаги.

Анита протегна ръка към таблото и без да попита, изключи отоплението. Свали с нежелание палтото си.

Анна потегли, махайки с ръка за сбогом на две майки, които разговаряха весело с дъщерите си.

— Как мина изпитът по математика? — попита Анна със спокоен глас.

— Не знам. Няма как да разбера оценката. Нали беше днес.

— Да, но ти как смяташ?

Анита сви рамене и повдигна вежди.

— Сложих ти сандвича в чантата за плуване.

— Не съм гладна.

Изминаха в мълчание пътя до басейна.

— Ако ми беше купила мотора, за който те моля от една година, нямаше да ти се налага да ме возиш всеки ден.

Анна нямаше намерение да влиза в този спор. Бяха го водили много пъти. След пет минути стигнаха до спортния комплекс. Анна паркира и Анита взе чантата за плуване от задната седалка.

— Моля те, излез навреме, тази вечер пристига леля ти Марина.

— Да, мамо, каза ми го сутринта — отвърна й тя, като отвори вратата на беемвето.

— Да, вярно… бях заб…

Затръшване на вратата.

Анна проследи с поглед дъщеря си. Вървеше прегърбена, вперила поглед в земята. Бе се опитала да я заведе на пазар, както правеха приятелките й с подрастващите си дъщери. Дъщерята на Кука умираше да ходи на „шопинг“. Два пъти в годината — в началото на зимния сезон и в началото на пролетния — купуваха билети за авиокомпания „Вуелинг“ до Мадрид и обикаляха магазините с маркови дрехи в квартал Саламанка и винтидж магазините в квартал Маласаня.

Анита обаче се задоволяваше с анцузите в тъмни цветове и бяла ивица и със суитшъртите с качулка, които купуваше от втория етаж на „Алкампо“^[3].

Бе се опитала да я заведе във фризьорския салон, в който ходеше самата тя, но Анита упорито държеше на прическата си на паж, която я загрозяваше.

Бе се опитала да я заведе на козметик, за да й махне черните точки, толкова присъщи на пубертета. Тя обаче отказа да й пипат лицето.

Бе се опитала да я научи да върви елегантно, а не с тази нейна походка на слон. Анита й обърна гръб, когато майка й започна да й обяснява как трябва да изпъва върха на крака си, преди да опре стъпалото на земята.

Бе се опитала да я научи да позира за снимка, като едновременно вдига очи нагоре и навежда брадичката, както правеха Пресли и дъщерите й. Само че Анита, загледана в снимката на списанието „Ола!“, което майка й бе оставила на коленете й, за да й покаже позата, я попита ни в клин, ни в ръкав дали пуши трева.

Бе се опитала да я научи да се усмихва, да не жестикулира, когато говори, да не произнася думата „бива“, да благодари. С една дума — да има класа.

— Важна е класата, която притежава човек. Човек се ражда с класа, но класа се и придобива. — Друга от сентенциите на майка й.

Анита обаче отказваше да прави каквото и да е, което идваше от майка й. Не желаеше да прилича на нея, нито на която и да е друга от приятелките й от Кралския яхтен клуб в Палма.

Слончето вървеше към общинския басейн. Анна видя, че дъщеря й пъха ръка в чантата за плуване. Знаеше какво търси — сандвича. Така и беше. Анита извади сандвича, който Имелда бе увила в станиол. Отви го. Смачка станиола на топка. Вдигна ръка и запрати топката към едно кошче, намиращо се на повече от три метра разстояние. Уцели го. Погледна сандвича със собрасада^[4], която толкова обичаше. Отвори устата си и с едно захапване погълна половината.

— Анище — въздъхна Анна, завъртайки ключа в контакта.

* * *

Банският, хавлиената кърпа, блузата, полата от униформата и чорапогащникът се въртяха в барабана на пералнята.

Анита взе собрасадата, която бе окачена на един метален лост в кухнята. В този момент влезе Имелда.

— Здравей, Имелда — каза Анита мило.

— Да ти помогна ли с нещо? Искаш ли да ти отрежа хляб? — попита филипинката.

В гласа й имаше известна тъга, която Анита, разбира се, не долови.

— Не, благодаря. Ще вечерям с леля ми. Но трябва да хапна нещо, умирам от глад. Днес направих почти сто дължини — каза тя на себе си. — Какво има за вечеря?

— Лаврак със запечени на фурна картофи.

Анита направи гримаса, която разсмя Имелда — знаеше, че от малка мрази риба. Когато беше бебе, колко пъти се бе опитвала да й даде каша от риба, но беше истинско мъчение да й пъхне дори една лъжица в устата. Кашата се озоваваше на земята, в боклука или върху униформата й на бледорозови райета. На три години Анита откри пачата, собрасадата, кървавицата и хубавото сирене и се хранеше с тях.

— Е, добре, ще хапна малко хляб с колбаса.

Имелда отвори кутията за хляб. Бе останала една франзела от сутринта.

— Не се безпокой, Имелда, остави на мен.

Анита не създаваше много работа на Имелда. Переше дрехите си. Оправяше леглото си. Подреждаше банята и просваше кърпите. Имелда минаваше стаята й с прахосмукачка всеки ден по заповед на госпожата, но всъщност не се налагаше.

Анита разряза франзелата надве.

Имелда взе един домат от клонката^[5], която висеше до колбасите. Извади зехтина и морската сол от шкафа.

— Да ти направя ли един? — попита Анита.

Имелда се поколеба. Вече бе вечеряла, но след толкова години в Майорка се бе пристрастила към хляба със зехтин и с домат от клонка.

Седнаха да се хранят и докато двете похапваха, Анна оглеждаше стаята за гости, където щеше да спи Марина. Прокара ръка по бялото одеяло от кашмир и памук, въпреки че по него нямаше нито една гънка. Опъна чаршафите и постави по-високо възглавниците, за да могат да се виждат по-добре инициалите Н & А. Усмихна се — това беше леглото, под което се бяха скрили с Марина, за да не ги ваксинират срещу едра шарка. Взе лилавото букетче от суха лавандула и го остави внимателно върху старинния моряшки сандък.

Ръчният й часовник показваше седем и петдесет и пет Марина щеше да слезе от ферибота всеки момент.

Извади мобилния телефон от задния джоб на дънките си. Провери дали е в ред. Имаше го от четири години и досега не й бе създавал проблеми.

Огледа стаята за последен път. Затвори вратата и тръгна по коридора към спалнята си. Прекоси я и влезе в банята. Погледна се в огледалото. Приближи се, за да провери дали ботоксът е дал някакъв резултат. Никакъв. „Три дни“ — бе й казала Кука. Все още не можеше да гримира лицето си, но очите — да. Извади от несесера спирала. Разтърси я, защото беше на края и вътре не бе останало почти нищо. Пъхна четчицата до дъното и с въртеливи движения извади оскъдното съдържание. Внимателно я прокара по миглите си. Помисли си, че първото, което ще направи с парите от наследството, е да си купи спирала „Ив Сен Лоран“, същата, която й бе заела корумпираната политичка в тоалетната на Кралския яхтен клуб в Палма. Намаза устните си с балсам с аромат на какао с гланциращ ефект. От една малка кутия извади класически перлени обици. Сложи си ги. Среса с четка косата си и отново се огледа. Беше готова. Чувстваше се щастлива, че ще види отново сестра си. Наистина беше щастлива. Притесняваше я първата среща между Армандо и Марина. Мъжът й беше сладкодумен и чаровен извън дома им, но щом прекрачеше прага вкъщи, показваше властния си и избухлив характер. Марина знаеше това много добре. Нямаше да понесе да се повтори отново онази ужасна кавга между сестра й и мъжа й. Макар че, слава богу, времето лекува всичко и сега жадуваше единствено да изживеят спокойно малкото дни, които Марина щеше да прекара при тях.

Отново извади телефона от джоба на дънките. Осем и десет. Фериботът често закъсняваше. Но Армандо? Къде беше Армандо?

Помоли изрично мъжа си да бъде в осем вкъщи. Сложи отново мобилния телефон в джоба и излезе от банята. Отвори гардероба и извади елегантно бежово палто от кожа, което знаеше, че й отива. Излезе от спалнята. Слезе по стълбата в хола. Вдигна слушалката на стационарния телефон, поставен върху скрина, и набра номера на телефона в офиса на мъжа си. Помисли си, че секретарката вече си е отишла. Никой не отговори. Армандо не обичаше да му се обаждат по мобилния. Днес за втори път му звънеше… Въпреки че не й бе вдигнал.

Прозвуча телефонният секретар. Тя затвори.

Отправи се към кухнята. Имелда и Анита ядяха пача.

— Имелда, рибата готова ли е за печене?

— Да, госпожо, в хладилника е.

Анна отбори хладилника и видя, че картофите са нарязани на тънки кръгчета, лукът — на полукръгове, чесновите скилидки — на фини резени, а отгоре бе поставена рибата. Перфектно.

— Когато сестра ми се обади, загрейте предварително фурната. Залейте лаврака със струйка бяло вино и след двайсет минути го сложете да се пече.

Имелда кимна с глава. Анита избърса ръцете си в една кърпа и излезе от кухнята.

— Нали ще вечеряш с нас, Анита? — попита я, като видя, че изкачва две по две стъпалата към горния етаж.

— Да — отвърна дъщеря й лаконично.

Макар че връзката с майка й бе практически нулева, знаеше колко е важно пристигането на Марина за нея. Освен това изпитваше огромно любопитство да се запознае с тази тайнствена леля, която пътуваше из целия свят. Анна й бе показала техни снимки като малки. Направи й впечатление колко различни бяха. Майка й — толкова руса. Леля й — толкова мургава. Майка й — със слабо нежно лице; Марина — с кръгло лице и бузи с очарователни трапчинки. Знаеше, че леля й Марина е била с майка й по време на раждането й, но никога не се запита защо леля й, след като е била в този толкова важен момент в живота на майка й и на нея самата, никога повече не се обади и никога повече не ги посети. Просто бе изчезнала.

Мобилният телефон иззвъня. Извади го от задния джоб на дънките си. На екрана — Армандо. Прие веднага обаждането. Някакви панамски съдружници пристигнали на острова и го поканили на вечеря. Не можел да отклони поканата. Тези вечери били част от работата му. Било важно да присъства. Извини й се. Сбогува се набързо, като преди това не пропусна да й напомни, че продажбата на мелницата във Валдемоса ще се състои в понеделник в пет часа следобед и че трябва да предупреди сестра си. Армандо затвори телефона.

Анна прие равнодушно съобщението на мъжа си. Всъщност дори беше по-добре, че няма да присъства на първата среща между нея и сестра й. Само че той самият настоя за тази вечеря. От години вече не изпитваше чувство на разочарование. Бе превъзмогнала тази фаза отдавна. Толкова пъти й бе връзвал тенекия през двайсет и петте години брак, че тази вечеря беше поредният удар, който минаваше през живота й, както отминаваха дните от седмицата. Понякога се обръщаше назад и се питаше в кой момент бяха престанали да са щастливи. „Влюбена ли се омъжих?“ — запита се тя на десетата годишнина от сватбата след друга лъжа на мъжа си. Погледна снимката над мраморната полица на камината в хола — снимка, направена почти двайсет и пет години по-рано, и не се разпозна. Гледаше русата, крехка и с нежен поглед жена, която се усмихваше свенливо пред камерата, с дълго бяло було и с разкошна булчинска рокля, вдъхновена от бялата атлазена рокля с волани и с ръкави тип фенер, която бе носила лейди Даяна на сватбата си. И това нежно момиче й се стори друга жена, а не тя самата. На снимката беше и Армандо — облечен с черен костюм, той я целуваше по бузата. В очите й Армандо също се бе превърнал в друг човек. Тази снимка потвърждаваше, че е била щастлива преди време. Беше сигурна в това.

Може би причината да се отчуждят беше мъчителната й борба да стане майка. Желанията й бяха същите, които имаха приятелките й от Кралския яхтен клуб в Палма, но Армандо така и не проумя това. Може би тези сто и двайсет месеца, тези три хиляди шестстотин и петдесет дни постепенно ги отдалечиха един от друг.

В продължение на десет години се опитваха да заченат дете, но напразно. Десет години се любеха почти неохотно. Десет години Анна прекара седнала на тоалетната чиния, виждайки всеки месец бельото си изцапано с кръв. Десет години без да среща разбиране. Защото Армандо не изпитваше нужда да има дете и не проумяваше нуждата на жена си, нито депресията, в която изпадаше постепенно. Всяка година по малко. Чувстваше се празна отвътре. Куха. Стерилна. Гледаше как коремите на приятелките й от „Сан Кайетано“ растат и душата й се гърчеше. И я завладяваше тъга, че не може да роди, а към тази тъга се прибави срамът, че е ялова жена. Жена, неспособна да създаде потомство… Десет години.

И най-после един ден, когато вече не очакваше нищо, Анна забременя. И усмивката отново се появи на устните й. Анита се роди и тя помисли, че щастието отново ще се върне в дома им, но нищо не се случи както тя се надяваше. Измина един месец, през който почти не спаха. Защото Анита плачеше неуморно. Ден и нощ. Търсеше гърдата на майка си по всяко време. Безсънието, което дразнеше Армандо, и плачът на изтощената от майчинството Анна образуваха експлозивна смес в брака им. Наеха Имелда, която помогна, доколкото можа. Само че Анита продължаваше да плаче и това изкарваше извън кожата Армандо, който мислеше единствено за сделките си с недвижими имоти и за липсата на сън, която го мъчеше. Анна престана да кърми бебето на втория месец и Анита отиде да спи в стаята на филипинската прислужница. Най-после отново сами, Армандо и Анна… Но Армандо вече се бе наситил на жена си и започна да пътува редовно до Панама под предлог, че работи по нещо, което по думите му щяло да им донесе истинско състояние. И докато дъщеря му плачеше все по-малко, той изоставяше все повече семейството си. Разбира се, като запази всичко — същата къща, същата кола, същата филипинка, същата жена и същите мебели. И Анна постепенно възприе самотата си като още една част от брака. Като още една част от живота си. Превръщайки се постепенно в поредната мебел, която домашната й прислужница почистваше. И мебелта не се оплакваше, просто живееше живота, който й бе отреден да изживее.

Девет и четирийсет.

Излезе от кухнята. Отвори скрина и извади телефонния указател. Потърси номера на корабната компания. Набра 902. Един запис й предлагаше две опции. Да натисне „едно“ за резервации и „две“ за агенции. Натисна едно. Друг запис й поиска пристанището на заминаване.

— Палма.

Даде си сметка за грешката и се поправи:

— Барселона!

— Кажете „да“, ако сте казали Палма — каза записът.

— Не — отвърна тя.

— Не ви разбрахме. Моля да повторите ясно пристанището на заминаване.

Анна изсумтя.

Повтори процедурата, докато гледаше ръчния си часовник и екрана на мобилния си телефон. След няколко минути най-после успя да се свърже с операторка от плът и кръв, която й потвърди, че корабът е пристигнал преди четирийсет минути в пристанището. Помоли я да провери, ако е възможно, в списъка на пътниците дали сестра й Марина Вега де Вилальонга се е качила на кораба. Операторката любезно й отговори, че няма разрешение да дава такава информация за пътниците. Анна затвори телефона ядосано и набра телефона на пристанището.

Никой не вдигна.

— Госпожо, отивам в стаята си. Извикайте ме, когато сестра ви пристигне.

— Разбира се, Имелда. Включете, ако обичате, фурната да се загрее.

Анна огледа масата, която Имелда бе подредила. Махна чинията и приборите на мъжа си и ги постави в шкафа в кухнята. Върна се при масата и подреди чиниите отново, така че Марина да заеме централното място.

Не искаше да стои и да чака. Наметна бежовото палто на раменете си и излезе от хола. Влезе решително в гаража и се качи в беемвето. Пъхна ключа в контакта. „Ами ако Марина е решила да вземе такси?“ Тогава съществуваше вероятност да се разминат. Веднага след това си помисли, че през зимните месеци рядко можеха да се видят таксита в квартала, тъй като малобройните туристи, които идваха на острова, отсядаха в хотели в центъра на Палма. Ако видеше някое такси да се изкачва към квартала, с него сигурно щеше да пътува Марина. Щеше да натисне клаксона и сестра й щеше да я разпознае.

Потегли. Ускори по шосето, което слизаше към центъра, като се вглеждаше във всяка кола, с която се разминаваше — ягуар, ауди, друго ауди. Мина пред къщата на Кука. Желязната врата беше отворена и джипа на приятелката й го нямаше. „Сигурно е на курс по йога — помисли си. — Кука направо се пристрасти към йогата — каза си тя. — Може би трябва и аз да опитам.“

След десет минути пристигна на пристанището. Паркира на пустия паркинг близо до морето. Слезе от колата и без да затвори вратата, огледа мястото. Имаше три паркирани коли. И нито един човек. Закопча копчетата на палтото си. Въздухът беше студен и пропит с влага. Осветлението беше слабо. Един ферибот на „Трансмедитеранеа“ бе пристанал до кея, но компанията правеше курсове и до Валенсия, Менорка и Ибиса. Трябваше да се увери, че това е фериботът от Барселона. Беше страхлива и не й се нравеше мисълта да се отдалечи от колата. Въпреки това тръгна към една слабо осветена сграда, в която се намираше офисът на корабната компания. Един електронен часовник, окачен до входа на сградата, отбелязваше с червени цифри девет и една минута. Влезе. Сградата беше пуста. Само един млад мъж дремеше зад плота.

— Да. Това е фериботът от Барселона — потвърди той на майоркски диалект. — Пристигна преди час.

— Моля ви — каза умолително Анна на лош майоркски и предугаждайки отговора на младежа — бихте ли проверили дали на този ферибот е имало пътничка на име Марина Вега де Вилальонга?

Качи се отново на беемвето и си помисли, че може да й се е случило нещо. Разтревожи се. Възможно е да е останала в Етиопия. Злополука. Отвличане. Заразила се е с нещо. Мина през центъра на Палма и се отправи отново към квартала си. Кой може да й даде информация? В „Лекари без граници“ нямаха телефонния й номер. Бе се запознала с една приятелка на Марина на име Лаура. Помисли си, че ако се е случило нещо, тя щеше да й се обади, но се сети, че Лаура също нямаше нейния телефон. Трябваше да се свърже с централата на „Лекари без граници“ в Барселона. Те може би знаеха къде е Марина. Беше късно, централата сигурно беше затворена.

Най-после стигна до дома си. Влезе. Без да запали лампата, остави палтото си на дивана. Отправи се към кухнята, осветена единствено от вътрешната лампа на включената фурна. Отвори вратичката и от нея я лъхна топлината, натрупана през този един час, през който бе работила безполезно. Почувства глад. Отвори хладилника. Видя изпружения лаврак и широко отворените му очи, също като тези на седемдесетгодишната жена в кабинета на Кука.

И тази гледка на мъртвия лаврак я накара да се почувства истински самотна.

* * *

Хвърлиха въжетата на „Соренто“ на кея Перайрес. Черни вълни се удряха в дигата на пристанището, където двама моряци, облечени с дебели якета и с тъмносини вълнени шапки, хващаха въжетата и ги завързваха за вградените в земята кнехти.

На капитанския мостик възрастният капитан гасеше двигателите. Благодарение на вятъра, който съпътстваше „Соренто“ през целия път, бе пристигнал на пристанището четвърт час по-рано, а това винаги го караше да се чувства добър моряк.

Марина ги наблюдаваше от носа. Мислеше за тях, за тези моряци, чийто живот беше толкова различен от нейния. Често се отдаваше на това занимание — да наблюдава живота на другите, чуждия живот. В Етиопия наблюдаваше хората по време на самотните разходки из пазара. На „Рамбла“ в Барселона — хилядите туристи, щъкащи нагоре-надолу. На стотиците летища, през които бе минала. Какъв ли беше животът им? Кого ли обичаха? Какво ги караше да страдат? Какво отнемаше съня им? Какво е било детството им? Всеки с различен, единствен и неповторим живот.

Стана й студено. Вдигна ципа на анорака си.

Пет таксита чакаха на кея. Няколко пътници, които явно знаеха колко малко таксита се движат по това време през зимата, се хвърлиха към тях.

Електронен часовник, окачен до входа на сградата на „Трансмедитеранеа“, отбелязваше с червени цифри седем и четирийсет и пет.

Марина се отправи към сградата на корабната компания и влезе. Отиде при рецепцията, където един дремещ младеж се бе втренчил в мобилния си телефон.

— Добър вечер.

Младежът я поздрави с жест. Остави мобилния телефон на плота.

— Бихте ли ми казали как да стигна до Валдемоса?

Младежът леко се надигна.

— О, много е далече… Вземете такси. Не се тревожете, скоро ще дойдат още.

— Бих искала да взема автобуса.

Не бързаше. Освен това не обичаше да ползва такси. Не се смяташе за стисната или прекалено пестелива жена, но продължаваше да я възпира мисълта, че с шейсетте евро, които приблизително щеше да й струва пътят, едно африканско семейство щеше да се храни цял месец.

— Излезте от пристанището и отсреща ще видите спирката. Вземете номер едно до площад „Еспаня“ и чакайте там… На ваше място бих взел такси — настоя младежът.

Той отвори едно чекмедже под плота и извади ксерокопие с разписанието на автобусите на острова. Подаде го на Марина. Тръгваха на всеки кръгъл час и със сигурност нямаше да успее да вземе последния.

— Има ли телефонна кабина наблизо?

— Срещу паркинга. Макар че едни хулигани я разбиха миналата седмица. Не знам дали вече са я поправили… Нали сега всеки има мобилен телефон, телефонната компания не си дава много зор. Отидете да видите.

Марина му благодари и излезе от сградата. Младежът взе мобилния телефон и се върна към предишното си занимание.

Наистина, пластмасата на кабината беше обгоряла и слушалката — счупена.

Едно такси се появи на кея. Марина се приближи.

— Колко ще струва пътят до Валдемоса? — попита го тя на оскъдния си майоркски диалект.

Знаеше, че е по-добре да се споразумее с тях за определена цена, отколкото да остави таксиметровия апарат да работи. Таксиджиите нарочно разкарваха горките туристи из целия остров и им взимаха колкото си искат.

— Десет километра…

Таксиметровият шофьор се престори, че пресмята.

— Шейсет.

Можеше да се пазари, но нямаше желание, а и не й се удаваше особено. Маноло, приятелят й от Севиля, се пазареше най-безцеремонно по пазарите на Адис Абеба и често плащаше три пъти по-малко от Марина за продуктите, които купуваше.

Шейсет евро беше половината на това, което шофьорът взимаше на руснаците; с двайсет евро по-малко, отколкото на германците, норвежците, швейцарците и англичаните, в зависимост от това дали пътуват до Магалуф^[6], или до някой петзвезден хотел, и петнайсет евро по-малко, отколкото на италианците. Накрая, и след като се споразумяха за петдесет и пет евро, потеглиха по Ма-1110.

Докато сърфираше в компютъра на Лаура, а приятелката й спореше с дъщеря си, която настояваше да облече лятна пола без чорапогащник (не трябваше да се забравя, че беше полушведка), Марина намери едно хотелче с осем стаи във Валдемоса. Не се обади. Беше извън сезона и предположи, че ще има свободни стаи.

След двайсет минути Марина видя сред планините каменните къщички на Валдемоса. Усети как пулсът й леко се учестява. Не беше заради селото, а заради това шосе, по което в неделните дни баща й, сестра й и тя се отправяха към пристанището, за да излязат да плават с лодката.

Влязоха в селото. Вече се бе свечерило, пустата главна улица беше осветена от старинни железни фенери, чиято оранжева светлина потъваше в каменните фасади… Приличаше на селище, извадено от средновековна приказка. Таксиметровият шофьор я остави на площада в началото на селото.

— Agafi sa tarja que som pocs taxis fent feina a lʼhivern?^[7]

Марина плати и взе визитката. Таксито се отдалечи. Нямаше жива душа. Погледна планините, обграждащи самотното село, и незнайно защо душата й се изпълни с покой.

Зачете имената на уличките, които излизаха на площада, и веднага намери улица „Уетам“, където се намираше „Ес Петит Отел“. Тръгна по нея и на няколко метра видя каменната къща, в която се помещаваше хотелът. Вратата беше затворена, но вътре светеше. Натисна звънеца. Ръцете й се бяха вкочанили. Разтърка ги. Доближи ги до устата си и духна в тях няколко пъти. Никой не отвори. Изчака една минута и отново позвъни. Започна да ръми. Тръгна по уличката, търсейки друг вход към хотела. В уебстраницата пишеше: „Отворено триста шейсет и пет дни в годината“. Какво щеше да й коства да се обади от дома на Лаура? Напипа в джоба на дънките визитката на шофьора на таксито. Отново натисна звънеца на хотела и извади визитката от джоба… Сега трябваше да намери телефонна кабина. Въздъхна.

— Идвам! — каза един мъжки глас отвътре.

Вратата се отвори и на прага се появи около шейсетгодишен мъж с топла усмивка.

— Извинете ме. Живеем на горния етаж и не очаквахме никого…

— Трябваше да се обадя — побърза да каже Марина, влизайки в хотела.

— Присъщо е на хората, които пътуват много. Обичат да импровизират — отвърна той с усмивка и Марина на свой ред се усмихна.

— Аз съм Габриел — каза той, като протегна ръка. — Добре дошли.

Марина стисна ръката му. Харесваше гостоприемните хора, с които след първото ръкостискане човек вече се чувства приятно. А малкият хотел, в който току-що бе влязла, излъчваше същата топлота като собственика си Габриел. Беше елегантен мъж с бяла, нескопосано подстригана брада. Марина забеляза дебелия му вълнен пуловер в морскосиньо, който много приличаше на пуловера, обличан от баща й в неделните зимни дни.

— Колко дни ще останете?

— Още не знам. Два-три дни… може би повече.

— Дойдох преди двайсет години за два-три дни и още съм тук — каза той, без да я погледне, извади ключ от джоба на панталона си от рипсено кадифе и го остави на масата. — Може да останете колкото искате. Вие сте единственият гост в хотела.

Марина му подаде паспорта си и Габриел попълни формуляра за настаняване.

— Имате ли телефон?

Извади изпод плота бледозелен старинен телефон с шайба.

Даваше заето. Беше девет и четирийсет — същият час, в който сестра й говореше с операторката от „Трансмедитеранеа“.

— Желаете ли да вечеряте нещо?

— Не, благодаря.

Габриел й върна паспорта. Марина затвори телефона.

— Тогава ви оставям да си починете. Стаята ви е на втория етаж. Ние живеем на третия. Ако има нещо, извикайте ме, без да се притеснявате.

— Лека нощ. Приятен сън.

Опита се отново да набере телефона на сестра си, но Анна продължаваше да говори. Опря лакът на плота. Можеше да изчака или да се качи в стаята, да се изкъпе, да се стопли и по-късно да опита отново.

Стаята беше малка и уютна. Дебела бяла завивка покриваше леглото. Пипна радиатора, който започваше да се стопля. Свали раницата от раменете си и седна на леглото. Преди повече от четирийсет и осем часа беше напуснала пустинята на афарите. Бе успяла да поспи само два часа по време на полета от Адис Абеба до Франкфурт и пет часа в дома на Лаура. Чувстваше се на края на силите си.

Отвори раницата и извади несесера. Влезе в банята, отвъртя крана на душа, разплете плитката си и се съблече. Топлата вода обля щедро тялото й и тя изпита същото чувство на наслада, което й доставяше онази тънка струйка студена вода в горещата пустиня. Колко разнолик беше светът. Насапуниса косата си с натуралния сапун с мед, който купуваше от пазара в Адис Абеба, и я изми грижливо. Когато свърши, уви тялото си с голяма мека хавлиена кърпа и облече една стара тениска на Матиас с емблемата на Свободния университет в Берлин. После, вече под завивката, реши, че ще се обади на сестра си на следващия ден.

Извади от раницата черния бележник, погали го и го отвори на последната страница.

Липсваш ми	Ich vermisse dich
Пекарна	Bäckerei

Затвори очи, мислейки за Матиас, но не можеше да заспи спокойно, без да прехвърли през ума си събитията в живота си. И неволно в съзнанието й изникна споменът за последния месец, който прекара с Анна. Припомни си ден по ден онзи неочакван и злощастен обрат, който прекъсна връзката й с нея преди четиринайсет години. Марина навършваше трийсет и две години, Анна беше на трийсет и четири.

— Имаш спешно обаждане от Испания! — каза на Марина една медицинска сестра афроамериканка, влизайки през вратата.

Марина, която току-що бе асистирала на сложно раждане с близнаци в болницата в Пенсилвания, се уплаши. Погледна доктор Шърман, който й направи знак, че може да излезе. Тя бавно свали окървавените латексови ръкавици. Спешно? Испания? Анна? Беше четири часът сутринта. Хвърли ръкавиците в едно кошче за рециклиране, бутна рязко вратата и се затича по коридора, заобикаляйки санитари и пациенти на носилки. Стигна до регистратурата и грабна телефона.

— Ало?

— Марина, обажда се Анна. Знаеш ли новината? Бременна съм!!!

Идеше й да я убие. В този момент би убила сестра си. Анна беше такава — наивна, простодушна, егоистична и Марина, прикривайки раздразнението си, я поздрави за новината, която сестра й чакаше от десет години и която очевидно я изпълваше с неимоверно щастие. Сестра й имаше едно-единствено призвание в живота — да е съпруга; и една мечта, която да осъществи — да стане майка, и Марина й прости за уплахата, която й бе причинила, разбирайки огромното й желание да сподели новината с нея.

— Ще родя в началото на юни. Много искам да прекараш последния месец от бременността ми тук, с мен. Моля те. Кажи ми да.

Марина не отговори. Повече от година и половина пишеше докторската си дисертация за рака на маточната шийка при жените в САЩ. Една тежка година и половина, в която, лишавайки се от сън, съчетаваше професията си на гинеколог в болницата в Пенсилвания със задълбочена изследователска работа, свързана с написването на дисертацията й. На 15 юни Марина трябваше да защити докторантурата си пред научния съвет на университета „Пърлман“. Една окончателна и определена отпреди година дата.

— Марина? Какво ти е? Ако мама или татко бяха живи, нямаше да те моля за това.

Тази фраза на сестра й направо я съкруши. Въпреки океана, който ги разделяше, Марина си представи сестричката си — боязлива, винаги свръх закриляна от родителите им…

— Анна, нали ти казах, че правя докторантура, за да мога да работя като преподавател в университета? Устният изпит е на 15 юни и ако го отложа, ще трябва да чакам цяла година, за да се представя отново. На 15-и вечерта ще взема самолета за Испания и ще бъда при теб.

— Но сигурно вече ще съм родила, Марина. Искам да бъдеш тук по време на раждането. Да си до мен.

— Армандо ще бъде до теб.

— Но аз искам ти да си до мен.

Обеща да й се обади на следващия ден и да й отговори. Същата вечер в апартамента си в центъра на Филаделфия Марина, облегната на гърдите на своя научен ръководител, на своя приятел, на своя любовник, на доктор Шърман, на Джереми, поиска съвет от него. Толкова усилия, за да подготви докторантурата си, петстотин петдесет и три дни, през които бе провела изследванията си в потънали в тишина библиотеки и бе написала двестата петдесет и седем хиляди думи, съдържащи се в дисертацията, петстотин петдесет и три дни, през които се подготвяше за устната защита пред научния съвет на университета „Пърлман“! Твърде много време и твърде много усилия, за да отложи постигането на целта с цяла една година.

— Какво значение има една година по-рано или по-късно, за да завършиш докторантурата? — каза Джереми, галейки я по косата. — Вече не си спомням тези огромни усилия, които положих през безкрайните години учение. Спомням си обаче кратки и изпълнени с щастие моменти, прекарани с близките ми. И мисля, че раждането на племенницата ти е един от тези важни моменти в живота ти. — Джереми млъкна за няколко секунди, после продължи: — Нестор би искал да бъдеш до нея.

В средата на май Марина излетя от Ню Йорк за Мадрид и от Мадрид за Майорка. Анна я чакаше с огромния си осеммесечен корем на летището в Палма. Хвърли се към сестра си, разцелува я, гальовна, емоционална както винаги. Марина, с милата си усмивка и хубавите си трапчинки, я прегърна стеснително, по-сдържано, но не с по-малко обич.

Щяха да са сами три седмици. Армандо беше по работа в Панама. Така че можеха да се разполагат в къщата от детството им, без никой да ги смущава. Учуди се, че зет й е ускорил пътуването си, като същевременно това я зарадва.

Качиха се в новото беемве на Анна и се отправиха към огромната каменна къща, в която бяха живели през целия си живот. Къщата, която баба Нерея остави на сина си Нестор, Нестор — на дъщерите си, и която Марина великодушно и без колебание отстъпи на Анна, за да живее щастливо с Армандо в нея, тъй като тя бе устроила живота си в Съединените щати. Вече не чувстваше тази къща като своя, но всяко завръщане там винаги я изпълваше с носталгия. Да отвори портата на градината, да види каменната фасада, лимоновото дръвче на баба Нерея. Истината обаче беше, че само тази външна фасада я връщаше към миналото. Отвътре къщата беше много различна от онази, в която бяха живели двете сестри. Беше напълно обновена — каменните стени бяха измазани с бетон и боядисани в модни тонове, подът беше от мрамор, декорацията — в стил рококо. Марина никога не каза нищо, но една промяна я раздразни, или по-скоро натъжи. Кухнята, в която месеха хляб с баба Нерея, бе превърната в склад и сега беше пълна с инструменти, химически препарати за почистване на яхтата, маркучи, градинарски ножици, гуми, пластмасови столове; там беше, забравен и прашасал, и старият сандък на баща й.

Само стаята на баба Нерея бе запазила нещо от къщата на детството й и там решиха да спят двете през трите седмици, които оставаха до раждането на бебето, в същото легло, под което се скриха от баща си, за да не ги ваксинира срещу едра шарка.

Бяха три прекрасни седмици. Сутрин сваляха гюрука на беемвето и се отправяха към северните плажове на острова. Къпеха се в спокойните води на плажа Асусенес, на Кан Пикафорт, на Сон Бауло и на Касетес дес Капелянс. Една сутрин промениха маршрута, потеглиха на изток и се къпаха голи в прозрачните и спокойни води на Перенгонс Петитс. Ядяха, когато им скимнеше, слушаха музика, танцуваха и говореха за това, което си обещаваха всяка година — да се виждат много по-често, въпреки че Атлантическият океан ги разделяше.

Загледана през прозореца на хотела във Валдемоса, Марина си спомни нощта, в която Анна роди. Събуди се към пет сутринта. Беше първи юни. Отвори очи и погледна сестра си, която спеше спокойно с ръце, опрени върху корема. Спомни си, че тогава й се стори крехка и много уязвима. Анна беше нейното семейство. Имаше си само нея. Само тя й бе останала. Осъзна, че е взела правилното решение — докторантурата й можеше да почака. Преди да си легне, я бе опипала — вече имаше разширение и бебето се бе нагодило, за да се придвижи навън. Неволно я обзе гняв към зет й, който очевидно не се интересуваше от бащинството си и смяташе, че е достатъчно да звъни на жена си веднъж седмично.

— Слушай майка ми и й се обаждай всеки ден — повтаряше Армандо в редките случаи, когато й звънеше.

Само че откакто Марина пристигна, Анна не бе позвънила нито веднъж на свекърва си. Свекървата обаче й се обаждаше всеки ден точно в девет сутринта. От понеделник до неделя. Свекърва й нямаше друго занимание, освен да се грижи за снаха си.

Свекърва й я бе придружила на всички гинекологични прегледи. Свекърва й я бе придружила също да купят бебешко кошче и легло. Свекърва й бе избрала бледорозовия цвят на стаята на момиченцето. Свекърва й бе посочила църквата, където щеше да бъде кръстено, и рокличката, с която щеше да получи кръщението. Свекърва й решаваше всичко и Армандо не възразяваше, тъкмо обратното, насърчаваше я да го прави. Свекърва й не я оставяше да диша, задушаваше я и Анна, която беше кротка и неконфликтна по характер, мълчеше и се подчиняваше.

Спомни си, че я остави да спи, и реши да слезе да закуси. Знаеше, че няма да може да заспи отново. Направи си чай и отиде в старата кухня на баба Нерея, превърната в склад. Там беше старият и внушителен моряшки сандък, покрит с прах, където баща й пазеше дребните съкровища, които намираше в морето. Някой ден, ако Марина си намереше своя къща, може би щеше да поиска от сестра си този сандък, който несъмнено заслужаваше по-добро отношение. Остави чашата с чая на земята и седна с кръстосани крака пред сандъка. Отвори го внимателно и надникна вътре. Видя това, което и очакваше — цветните камъчета, гривните от мидени черупки, които двете майсторяха на плажа, докато баща им чистеше солта от лодката, преди да я качи на кея, раковини, кукички за въдици, парчета от рибарска мрежа, морската звезда от залива Раджада, ръждясалата и боядисана в червено метална кутия със стари снимки, които явно не бяха достойни да са част от лъскавите албуми на семейство Вега де Вилальонга. Нестор обаче не бе изхвърлил снимките на боклука, както предлагаше жена му, а ги пазеше в тази ръждясала кутия в сандъка. Марина я извади и я отвори. Знаеше, че ще се натъжи, когато види тези снимки. И въпреки това и без да знае защо, всеки път, когато идваше в Майорка, се усамотяваше, за да ги разгледа отново и да изпита онази странна носталгия, която предизвикват безвъзвратно отминалите моменти. Появиха се снимките на двете сестри на лодката. После — поредицата от снимки в контражур, на които Марина, хванала за ръка Анна, тичаше сред поле с макове. Тези снимки й се струваха красиви, въпреки че светлината размазваше образите. Марина си спомняше с подробности деня, в който ги направиха. Връщаха се от разходка с лодката и минаха с колата край една нива с макове. Тя каза на баща си да спре, за да набере букет за баба им и маково семе за тортата за рождения й ден… Беше 15 август 1971-ва, денят, в който навършваше седем години. И докато ги гледаше, очите й се навлажниха. После се появи снимката, която винаги я разсмиваше — на нея тя, четиригодишна, плачеше безутешно, докато Анна се опитваше да й сплете косата. Снимки на баба Нерея до лимоновото й дръвче и сред тях снимка на млада жена, една от многото бавачки, които бяха наемали, за да се грижат за тях. Беше с бяла престилка и държеше двегодишната Анна в скута си. Докато съзерцаваше снимката, чу Анна да вика — бе получила първата контракция. Остави сандъка отворен и изтича по стълбите към първия етаж. Постави чашата с чая на плота в кухнята и отиде в спалнята. Сестра й я чакаше неподвижна, с уплашено лице. Марина леко се усмихна. Най-после…

Разговаряха за момента на раждането още щом пристигна в Майорка. Марина й бе обяснила, че ражданията протичат бавно, че могат да продължат два дни и че ако Анна иска, тя може да й помогне да роди вкъщи.

Марина седна на леглото до Анна.

— Разтвори краката.

Пъхна пръсти във вагината.

— Още е много рано. Три сантиметра. Трябва да чакаме.

Беше твърде рано да отидат в болницата. Използването на упойка при раждане не беше най-доброто нито за нея, нито за бебето й. През тези три седмици, които бяха заедно, Марина се бе опитала да накара Анна да преодолее ирационалния страх, който изпитваше от раждането. Знаеше, че тялото на сестра й е чудесно подготвено, за да роди без никакво усложнение. За да я успокои, взеха от градската библиотека на Палма книги, в които се описваха естествените раждания в страните от Северна Европа, как жените раждат в домовете си, без епизиотомия, без ремъци, без системи и монитори, като се научават да дишат, за да понесат болката, в присъствието на своите партньори и подпомагани от акушерки. Ако Анна искаше, можеха да се справят с раждането двете заедно вкъщи. Двете. Разчитаха, разбира се, и на Армандо…

Марина убеди сестра си да вземе душ. След един час получи втора контракция. Анна се изплаши, но понесе мълчаливо болката. Мина още един час, в който почти нямаше контракции. Марина запари чай и двете го изпиха спокойно.

Телефонът иззвъня, както винаги, в девет.

— Анна — каза й Марина, повишавайки леко глас — това е твоето раждане и е твоята дъщеря. Не е задължително да го споделяш с нея, ако не желаеш това.

Сега, след четиринайсет години, обръщайки поглед назад, Марина си помисли, че може би не е трябвало да изрича тези думи. Може би Анна трябваше да приеме обаждането на свекърва си. Ако го беше направила, вероятно щяха да си спестят това, което се случи след това… а може би не.

Анна се разхождаше неспокойно, с изпълнени със страх очи, в очакване на болката, която всеки път беше по-силна.

— Марина, предпочитам да отида в болницата.

— Щом предпочиташ, няма какво повече да говорим.

Сложиха в една чанта розови ританки, розови шапчици и розови терлички.

Час по-късно в луксозната частна клиника в Палма една пълна и тросната петдесетгодишна акушерка преглеждаше Анна.

— Скъпа, вече имаш пет сантиметра. Ще направим клизмата и слизаме в операционната.

— Мога да издържа още малко, сестра ми е гине…

— О, скъпа, умножи това, което те боли сега… по десет — отсече тя.

Марина с мъка се въздържа да не каже нещо.

Слязоха в операционната. Марина щеше да присъства на раждането. Застана до нея мълчаливо. Анна седна на гинекологичния стол. Извиха гърба й. Инжектираха й епидуралната упойка. Сложиха я да легне. Доближиха задните й части до ръба на стола. Разтвориха краката й. Качиха ги на стремената на гинекологичния стол. Завързаха краката й с велкро ленти. Влезе гинекологът. Поздрави. Пъхна ръце във вагината на пациентката. Спука околоплодния мехур. Извади ръцете си от вагината. Взе ножици. Вкара ги във вагината и направи разрез от два сантиметра по посока на ануса. Взе шпатулите. Вкара ги във вагината. Извади плода. Плодът изплака и той го връчи на акушерката. Акушерката взе плода и се отправи към една метална маса.

По време на цялата операция Марина гледаше нежно сестра си, държейки мълчаливо ръката й. Пое си дълбоко въздух, виждайки унижението, на което подлагаха тези две същества, които бяха част от живота й. Не каза обаче нищо и погали уплашената си сестра. Мълча по време на цялата операция, но в края не се сдържа и се намеси. Може би трябваше да замълчи. Може би, ако бе замълчала, нищо нямаше да се случи, нищо.

— Ще дадеш ли бебето на сестра ми, ако обичаш? — каза Марина на акушерката.

— Моля? — попита акушерката, обръщайки се към нея.

— Донеси бебето и го сложи върху гърдите й.

— Ще го почистя — отвърна тя сухо.

Може би Марина не трябваше да прави това, което направи, но го направи — без да произнесе нито дума и чувайки истеричния плач на племенницата си, се приближи до акушерката и взе бебето от ръцете й. Акушерката й отправи унищожителен поглед, но Марина вече гледаше племенницата си — много дебеличка, много грозна и много ревлива, и я занесе на сестра си, която протягаше ръце към нея. Анна взе дъщеря си, постави я да легне върху гърдите си и я прегърна. Най-после, след десет години чакане, бе осъществила силния си копнеж за майчинство.

Прекараха две нощи в болницата почти без да мигнат. Анита търсеше непрекъснато гърдата на майка си и смучеше малкото зърно, от което излизаше само коластра. Само че за това бебе, тежащо четири килограма и сто седемдесет и пет грама, коластрата явно не беше достатъчна, а кърмата идваше от трийсет до седемдесет и два часа след раждането. Освен това беше невъзможно да се спи в клиниката. Будеше ги не само Анита, но и гинекологът, педиатърът или акушерката, още по-дръпната отпреди. И клатеха глави, гледайки зашеметени това здраво момиченце с нос на боксьор и свъсени вежди. На външност беше копие на баща си.

А баща й най-после пристигна. Пристигна какъвто беше — властен и гръмогласен.

— Анна! Защо не си се обадила на майка ми? Здравей, Марина.

Армандо седна на леглото до жена си и дъщеря си. Марина видя как сестра й се усмихва на мъжа си със смесица от любов и тъга. Усети копнежа на Анна да получи прегръдка от този едър и як мъж, седнал до нея. Анна доближи устните си до неговите и той я целуна… без въодушевление. Най-после Анна бе създала семейството, за което бе мечтала. Семейство Гарсия Вега в пълен състав. Без да знае защо, тази гледка на тримата, седнали на леглото, напомни на Марина един билборд, рекламиращ застраховки живот, по автомагистралите на Филаделфия — на него двама манекени държаха силиконово бебе сред декори, построени в студио. Този образ на семейство Гарсия Вега й се стори една голяма лъжа, също като рекламата по автомагистралите.

Скоро дойде и свекървата. Говореше прекалено високо и целуна първо сина си, после взе, без да пита, внучката си от ръцете на майка й.

— Тази нощ майка ми ще остане при теб — каза Армандо. — Летял съм четиринайсет часа, имам нужда да си почина.

Марина си спомни лицето на Анна, когато чу тези думи на мъжа си — беше готова да се разплаче, докато самата тя усети как я обхваща гняв заради безразличието на зет й и покорството на Анна. Марина погледна сестра си. Без да говори, впери очите си в нейните. Опълчи се. Това е твоят живот, Анна. Твоят живот. Говори. Без страх. Двете сестри се познаваха толкова добре, че Анна долови всичко това в погледа на Марина, но не каза нищо, само изохка, сведе очи и подаде бузата си, която мъжът й целуна леко, докато тя гледаше обутите с къси чорапи крака на свекърва си.

Спомни си повърхностния разговор със зет си, докато пътуваха с колата към къщата, който винаги започваше с думите: „С всяка година ставаш все по-хубава“ — фраза, която Марина ненавиждаше, но за която му благодареше възпитано, както я бяха учили, без изобщо да влиза в играта му, както той би искал. Армандо се смяташе за умел прелъстител и не пропускаше да прави комплименти на хубавите жени. В началото беше забавно, но сега започваше да й става неприятно. Армандо й каза, че може да остане, колкото иска, в дома им… „Къщата е и твоя…“ В действителност му изнасяше тя да е там, за да помага и да развлича жена му и дъщеря му, и най-вече да развлича майка му.

Струваше й се странно да спи тази нощ под един и същ покрив с Армандо в отсъствието на сестра си. Отказа да вечеря с него и се качи в стаята на баба Нерея. Заспа мигновено. На следващия ден я събуди плачът на племенницата й. Отвори очи и се надигна в леглото. Беше спала като хипнотизирана… Излезе в коридора и слезе в хола. Армандо ги беше взел от болницата и свекървата, зет й и сестра й се опитваха да успокоят бебето.

— Гладна е. Много е гладна. Зърната й са много малки — изграчи свекървата — трябва да й се даде изкуствено мляко. Така е най-добре. Напълняват бързо от него.

— Вече два часа я кърмя. Смених й памперсите. Не спира да плаче — каза Анна с отчаяние, обръщайки се към сестра си.

Марина се приближи до тях.

— Бебетата плачат, Анна, не се притеснявай. Да видим какво й става на тази бебешора — каза, като я взе на ръце.

Марина постави момиченцето надолу с главата така, че да легне върху дясната й ръка, докато с лявата започна да му масажира гръбчето.

— Мляко на прах — продължаваше да грачи свекървата.

Спомни си тези дразнещи думи, изречени от неприятната жена, която Анна имаше за свекърва. Анна не отиде в съпружеската спалня, а се запъти към стаичката на баба Нерея, където двете толкова пъти бяха намирали убежище. Влязоха трите. Анна затвори вратата и седна на леглото. Марина лекичко масажираше гърба на момиченцето и то, опряно върху ръката на леля си, най-после се успокои. Марина го постави да легне на леглото.

— Събужда се на всеки два часа и само търси гърдата ми. Мисля, че няма да се справя.

— Ще се справиш, Анна. Кърменето означава всеотдайност. Аз не съм майка, но винаги съм го възприемала като проява на обич към детето ти… Предполагам, че ще ти е по-лесно с млякото на прах, но опитай един месец и ако не успееш, винаги имаш друг избор. Добре дошла в майчинството.

Анна се приближи до прозореца, за да го отвори. Свекървата, облечена със сива блуза с къси ръкави и черна, дълга до под коленете пола, събираше листа в градината.

— Прилича на сврака.

Марина се приближи до прозореца.

— Да, прилича — каза тя и се засмя.

— Мама дали ни е кърмила?

Марина сви рамене. Никога не си бе задавала този въпрос. Анна се излегна на леглото, затвори очи и след минута вече спеше. Марина ги зави с чаршафите от лен с избродирани сини букви. Погледна с нежност майката и дъщеричката, които спяха спокойно пред нея.

В спалнята долетя гласът на Армандо. Говореше по телефона, шегуваше се. Марина седна в едно кресло до прозореца. Докато гледаше свраката и слушаше гласа на зет си, я връхлетя усещането, че нещо неприятно ще се случи. Анна я бе помолила да остане до четирийсетия ден и Марина, пренебрегвайки интуицията си, отстъпи.

Вечерта Анна, легнала в съпружеското легло до мъжа си, откри малка цепнатина в раздразненото зърно на гърдата си. Уплаши се, като го видя. Пареше я много. Секунда по-късно бликна белезникава течност и потече по бузката на дъщеря й. Най-после. Усмихна се и я изпълни блажено спокойствие. Беше първата им нощ, в която бяха и тримата заедно. Анна беше щастлива. Семейство Гарсия Вега в пълен състав. Армандо, Анна и Анита най-после бяха истинско семейство.

Анита спа два часа. Разплака се. Сука от едната гърда, после от другата. Заспа. Анита спа още два часа. Разплака се. Сука от едната гърда. Изака се. Анна й смени памперса и заспа. Анита спа един час. Разплака се. Сука от другата гърда. После от другата. Повърна. Анна я преоблече. Отново се разплака. Заспа. Анита спа още един час. Разплака се. Сука от едната гърда. После от другата. Заспа. Разплака се.

— Отиди в хола да я кърмиш! Утре имам важна среща! Трябва да спя! — изкрещя Армандо.

Виковете на Армандо събудиха Марина. Тя отвори вратата и видя Анна да излиза с Анита на ръце и със съкрушено сърце. Преместиха кошчето в стаята на бабата и оттогава сестрите сформираха ефикасен екип. Постигнаха ритъм, благодарение на който и трите успяваха да се наспят. Когато Анна нахранеше Анита, Марина взимаше племенницата си и слизаше с нея да я разходи. През това време Анна отново заспиваше или се къпеше, или закусваше на спокойствие. И така се редуваха в продължение на двайсет и един дни и двайсет и една нощ. Само че въпреки помощта, която й оказваше Марина, Анна съвсем логично се нуждаеше от присъствието на мъжа си, който не само спеше сам всяка нощ, но и беше все така погълнат от работата си и пренебрегваше молбите на жена си. Дори да имаха нужда от трети човек, който да им помага, гледаха да не се оплакват, защото свраката само това чакаше.

Марина усещаше емоционалното безредие в това семейство, което не беше нейно. Властта, която Армандо имаше върху сестра й, й се струваше тиранична. Да, той носеше пари вкъщи, но те вече имаха достатъчно. Толкова ли беше належащо да печели още повече? А и тези толкова важни сделки, с които се хвалеше, не можеха ли да почакат един месец? Наистина ли му беше невъзможно да прекрати работата си за трийсет дни? Какво означаваше един месец в биографията на който и да е бизнесмен, колкото и успешен предприемач да беше той? Колко милиона пропускаше да спечели в този толкова важен за съпругата му и за дъщеря му месец? И в деня, в който тя разсъждаваше върху причината за егоизма на зет си, точно на разсъмване избухна конфликтът, който бе предизвикал раздялата на двете сестри, които толкова се нуждаеха една от друга.

Същата нощ Анита плака повече от всякога, защото имаше колики. Спомни си как двете със сестра й се редуваха да я успокояват, докато тя плачеше неистово, както могат да плачат само бебетата. Смениха й памперса. Анна й даде да суче, но не поиска. Масажираха й коремчето. Дадоха й да пие вода с кафена лъжичка. Накрая бяха толкова отчаяни и капнали от умора, че ги напуши истеричен смях. Вече не знаеха какво да правят. Дали да се смеят, или да плачат. Анна излезе от стаята, за да донесе вода за тях двете, като забрави да затвори вратата. Марина се приближи до прозореца, държейки племенницата си в ръце. Погледна през прозореца. Слънцето бавно изплуваше над Средиземно море, а момиченцето започваше постепенно да се успокоява.

— Няма ли да я накарате да млъкне най-после!

Марина се обърна към зет си. Анита отново се разплака истерично.

— Какво каза? — попита Марина.

— Заведете я на лекар, по дяволите, сигурно й има нещо.

Марина не можеше да повярва на ушите си.

— Но… как може да си толкова…

— Толкова какъв? — попита заплашително Армандо.

През ума й минаха хиляди обидни думи, които обобщи в една.

— Тъп.

Тази дума, която в главата на Армандо се отнасяше до триъгълник, изучаван в прогимназията, го обърка. Очакваше някоя захаросана обида. Не и тази дума.

— Тъп. Но коя си ти, за да ме наричаш в собствената ми къща… тъп? Почти два месеца живееш царски в дома ми, драга.

— Пренебрегваш жена си — прошепна тя, без да се защитава и с единственото намерение да помогне на Анна.

— Какво става? — извика Анна, изкачвайки бързо стъпалата с две чаши вода.

— Достатъчно време прекара в тази къща, така че си прибирай партакешите и се връщай в любимата си Америка.

Заби поглед в балдъзата си и повиши глас.

— И ми дай дъщеря ми — заповяда той и изтръгна бебето от ръцете й. — Майка ми ще те придружи днес при лекаря. Купете мляко на прах и повече да не се говори по въпроса — каза той на жена си. — А сестра ти да се връща при дъртия американец, с когото живее, и да ни остави на мира.

— Армандо, моля те, престани — помоли го Анна.

— Да заминава и да ни остави да живеем спокойно, тук нямаме нужда от нея. Така че сега си събери багажа и се махай — добави той, вперил поглед в Марина.

— Армандо, моля те, успокой се.

— Как искаш да се успокоя? За какво се мисли тя? Многознайка. Аз се претрепвам от работа, за да… не знам защо изобщо се оправдавам — разкрещя се той.

— Армандо, моля те — настоя жена му с уплашено изражение.

Армандо даде бебето на Анна и тръгна към спалнята. Обърна се към балдъзата си, преди да излезе.

— Между другото, голям номер си спретнала на акушерката. Ти за каква се мислиш, по дяволите? — изцъка с език и излезе от стаята.

Марина си спомни, че бе погледнала сестра си, очаквайки да се опълчи на егоистичния мъж, когото бе избрала за свой съпруг. Да каже нещо. Каквото и да е. Дори да беше някоя наивна фраза, но да застане на нейна страна. Изчака секунда. Две. Три. Плачът на момиченцето отекваше по-пронизителен от всякога. Четири секунди. Пет. Шест. Марина тръгна към стаята си. Анна я последва.

— Ще говоря с него. Сега се връщам.

Марина отвори куфара си. Спомни си как кръвта пулсираше в слепоочията й, докато обличаше дрехите, които бе носила предния ден. Нахвърли бързо нещата си в него и излезе от стаята.

Спомни си, че докато слизаше по стълбата, чуваше единствено истеричния плач на племенницата си и тихите хлипания на сестра си. „Защо, Анна? Защо си още с този мъж? Нямаш нужда от него. Живеете в къщата, която нашият баща ни остави. Твоя е. Наша е. Изхвърли го оттук. По-добре сама, отколкото с такъв човек.“ Само че тези думи бяха напълно противоположни на онези, които сестра й бе чувала от майка си. Основополагащи фрази, които се бяха запечатали завинаги в подсъзнанието на дъщеря й. „Какво ще прави една жена сама в живота? Всички ще я одумват, ще я съжаляват, че е сама. Жената винаги трябва да е с мъж. Понякога бракът не е това, което очакваме. Но трябва да търпиш, дъще. Да гледаш, да слушаш и да мълчиш.“

Шестнайсет часа по-късно влезе в апартамента си в центъра на Филаделфия. От този ден, вече четиринайсет години оттогава, не се бяха виждали.

Когато най-после мислите й се откъснаха от този злощастен епизод в живота й, тя заспа в малкия, закътан в планините хотел.

* * *

Още след първото иззвъняване Анна вдигна слушалката на телефона.

— Марина, добре ли си?

— Да, Анна, добре съм.

— Чаках те вчера. Не можах да мигна цяла нощ… Помислих, че ти се е случило нещо.

— Извинявай. Опитах да се обадя от пристанището, но телефонът беше развален.

— Къде си сега?

— Във Валдемоса.

— Във Валдемоса? Но какво правиш там? Идвам да те взема. Ще обядваме у нас.

— Не се притеснявай, ще дойда с автобуса. Вече видях разписанието.

Автобусът тръгваше за Палма в един на обяд. Имаше време да разгледа това мистериозно наследство. Следвайки указанията на Габриел, тя прекоси площад „Рамон Люл“, продължи до площад „Санта Каталина Томас“ и тръгна по улица „Роса“, настлана с калдъръм и обградена от двете страни с каменни къщи. В горната й част се намираше мелницата. Внушителна, стара и каменна, с огромни перки. Тръгна към нея бавно, изпитвайки странно усещане. Този каменен гигант беше неин, принадлежеше й. До мелницата се намираше каменната къща, в която беше пекарната. Стигна до вратата. На нея една табела гласеше:

ХЛЯБ, ПЕЧЕН В ПЕЩ НА ДЪРВА

Кан Моли

Brotbaken im holzofen

Wood-fired Bread

Основана през 1920 г.

Понечи да отвори вратата, но не успя. Пред къщата имаше дървена пейка. Качи се на нея и се опита да надзърне през един малък прозорец, но капаците бяха затворени и не успя да види нищо. Капка вода падна на анорака й. Слезе от пейката и въпреки дъжда, който заваля, седна на нея. Загледа се в съседните къщички, струпани до мелницата. Комините на много от тях пушеха. Обходи с поглед красивата зима в Майорка, столетните маслинови дървета, сега без листа, полетата с рожков и прелестната гледка на обсипаните с бели и розови цветове бадеми, които всяка зима се възраждаха отново.

„Защо си ни оставила това, Мария Долорес Моли? Нямаше ли друг, на когото да завещаеш това прекрасно място?“

Лаят на стар голдън ритрийвър с клепнали уши, който бавно слизаше по улица „Роса“, я изтръгна от мислите й. Кучето се приближи до Марина и я подуши. Една старица с прибрана на кок бяла коса вървеше след него бавно, опирайки се на бастун. Беше много висока, носеше кафяво вълнено палто, дълго до коленете, и син кашмирен шал на врата.

— Ниебла, ела, остави госпожицата — каза старицата на кучето, после я поздрави: — Добър ден.

Марина отвърна на поздрава. Старицата имаше сбръчкано лице и огромни сини очи в тон с шала й. Стори й се много красива въпреки осемдесетте години, които сигурно бе навършила.

Кучето не обърна внимание на господарката си и седна до Марина.

— Да знаеш, че ще затворя вратата.

Жената изчака, опряна на бастуна.

— Хайде, Ниебла, да вървим… Стига си се инатила, много е студено — настоя тя, пъхайки ключа в ключалката на съседната къща.

Старицата отново погледна кучето, което в този момент се приближи до краката на Марина и легна.

— Глупаво куче…

Кучето постави муцуна върху лапите си.

— Ще има да драскаш по вратата, когато те изпъдя от вкъщи — заключи старицата и влезе в дома си.

Марина впери поглед в животното, което явно нямаше никакво намерение да мръдне оттам. Кучето я погледна и отново зае позата си на заклано агне в краката й.

И Марина и старото куче останаха там, под лекия дъжд, с поглед, зареян в бадемовите дръвчета по склоновете на Трамунтана.

* * *

Седна на първата седалка зад шофьора на автобуса. Имаше още трима пътници, на които Марина хвърли бегъл поглед. Бяха младо семейство с малко момиченце, седнало в скута на майка си. Ядеше филия много бял хляб, намазана с дебел пласт ягодово сладко, както Марина разбра секунди по-късно от Марта — така се казваше жената — която се караше на мъжа си, че е приготвил сандвич с мармалад на дъщеря си и тя си е изцапала новата рокля.

Чувстваше се неспокойна. Беше си представяла много пъти тази среща със сестра си. В деня след кавгата със зет й Анна се бе опитала да се свърже по телефона с Марина в апартамента й във Филаделфия. Марина разпозна международния разговор на дисплея на телефона и не вдигна. Всеки ден в продължение на три седмици Анна й звънеше, но Марина никога не вдигна слушалката. И не беше заради тази караница, нито заради отлагането с година на защитата на докторската й дисертация — това беше най-малкото. По време на полета от Мадрид до Ню Йорк бе размишлявала по въпроса и бе осъзнала това, което винаги бе подозирала — че Анна е изключителна егоистка. Винаги мислеше само за себе си. Когато Марина постъпи на четиринайсет години в пансиона „Сейнт Маргарет“, Анна й се обади само няколко пъти. Марина звънеше всяка последна неделя от месеца. Защото изпитваше нужда да чуе гласа на по-голямата си сестра, с която в продължение на четиринайсет години бе делила една стая. Единствено Анна знаеше каква е в действителност Марина. Когато се връщаше за коледните празници и през летните ваканции, двете не се отделяха една от друга, но всичко се въртеше около Анна. Около приятелките й. Около гаджето й моряк. Около изпитите, на които я бяха скъсали. Освен това през петнайсетте години, в които Марина живееше в Съединените щати, не я бе посетила нито веднъж. За малко да го направи, когато заедно с мъжа си бяха на организирана екскурзия по източното крайбрежие на Съединените щати. Посетиха Вашингтон, Бостън и Ню Йорк, но тъй като пътуваха с група, им бе невъзможно да минат през Филаделфия. Дори не дойде на дипломирането й, както я помоли няколко пъти по телефона. По онова време Нестор и Ана де Вилальонга вече бяха починали. Марина бе единствената от всички абсолвенти с черна тога, която хвърли шапката с пискюл, без нито един неин близък да се зарадва на това. Това я бе наранило дълбоко. Не й се разсърди обаче и продължи да ходи в Майорка всяка Коледа, за да празнува заедно с единственото си семейство — Анна. Вече бе изтърпяла достатъчно и позата на жертва, която сестра й бе възприела, когато избухна скандалът с мъжа й, бе капката, която преля чашата. Затова, когато самолетът кацаше на летище „Джон Фицджералд Кенеди“, Марина реши да преустанови всяка връзка с по-голямата си сестра. Можеше да живее без двайсетте телефонни разговора, които провеждаха годишно, и без кратките си посещения на острова по Коледа.

Анна никога не осъзна колко самотна се бе чувствала Марина в Съединените щати и как бе чакала с нетърпение да говори с нея всяка последна неделя от месеца. Всъщност дори й завидя, когато майка й й забрани да излиза в края на седмицата из града, и много пъти пожела да бъде на нейно място в този прекрасен елитен колеж, разположен на двеста и четирийсет хектара, заобиколен от дъбови гори и с момичета от целия свят. Вече беше омъжена, когато Марина се дипломира по медицина. Датата на дипломирането съвпадна с ремонта на къщата в „Сон Вида“. И не й се стори добра идея да остави Армандо сам в къща, пълна със строителни материали и инструменти.

След неуспешните опити да я намери по телефона Анна реши да й пише писма. Всяка седмица по едно. Без да пропусне нито една. В тях я молеше да й прости за всичко — че е толкова малодушна, че не се е опълчила на мъжа си, че е пасивна, че е нерешителна. „Имам нужда да си наблизо — пишеше й винаги тя. — Да знам, че си до мен, въпреки че се намираш на шест хиляди километра.“ И преди да завърши писмото, винаги я осведомяваше за всеки малък напредък на Анита. Също така, за да я развесели, й разказваше подробности за скапания си живот със свекървата сврака.

Марина продължи живота си заедно с Джереми, заета с дисертацията си и с професията си на гинеколог. Четеше писмата на Анна, но молбите на сестра й не промениха решението, което бе взела — да продължи живота си и да изключи сестра си от него.

През декември същата година Марина извади от пощенската кутия последното писмо от сестра си. Беше кратко и гласеше:

Скъпа Марина,

Пиша ти, за да ти пожелая щастливо начало на годината. Надявам се през тази нова година да осъществиш мечтите си и да успееш да ми простиш за всичко.

Сега наистина се сбогувам с теб, докато ти прецениш докога. Обичам те и винаги ще те обичам.

Твоя сестра и приятелка,

Анна

Това писмо бе единственото, което запази, когато година по-късно приключи връзката си с Джереми и започна кариерата си на сътрудник в „Лекари без граници“.

Отговори на това писмо след десет години. В студеното утро на 25 декември 2007-а Марина пъхна един плик в цепнатината на пощенската кутия на „Бергманщрасе“ в Берлин. Първите редове гласяха:

Скъпа сестричке и приятелко,

Времето минава твърде бързо и вече не виждам смисъл в отчуждаването ни. Предполагам, че е заради коледните празници, които ме изпълват с чувство на тъга, на носталгия… не знам…

Съзнавам напълно, че ми бяха нужни много години. Но съм готова, ако ти искаш, да подновим…

Това писмо възстанови епистоларната връзка помежду им. После дойдоха имейлите и няколко телефонни разговора. Но нищо повече. Всяка имаше свой живот, а и живееха далече една от друга. Единствено това неочаквано наследство им даде шанс да се срещнат отново.

Валеше като из ведро. Вратата на градината беше полуотворена. Влезе и й бе достатъчна една секунда, за да си даде сметка колко много бе западнала къщата от детството й. Каменната фасада й се стори по-стара от всякога. Лимоновото дърво в градината — мъртво. Басейнът — пълен със зеленикава вода. Не изпита онази носталгия, която обикновено я връхлиташе. Неочаквано мястото й се стори напълно чуждо.

Още преди да успее да позвъни, Анна отвори вратата. Погледнаха се в очите, преди да пристъпят една към друга. Четиринайсет години бяха твърде дълго време. Марина за части от секундата забеляза битката, която сестра й бе започнала да води срещу старостта. Видя бръчките, запълнени с ботокс, неподвижното чело, гладката коса, русите кичури, слабото й тяло, сега увенчано със силиконови гърди, издуващи стария светлокафяв кашмирен пуловер. Анна видя сестра си такава, каквато беше винаги — с права черна коса, сплетена на дълга плитка, с фини бръчици около очите, когато леко й се усмихна, и с миловидните трапчинки. Без да знае защо, Марина се почувства засрамена и почти виновна, когато съзря изпълнените с надежда очи на сестра си. Защото, когато се вгледа в очите на Анна и спомняйки си думите на баба си, че очите са огледало на душата, тя осъзна това, което вече дълбоко в себе си знаеше — че душата на Анна е добра, крехка, неспособна да нарани никого, неспособна да защити себе си и още по-малко да защити когото и да е другиго. Всичко това мина за частица от секундата през ума й. Анна пристъпи към нея и я прегърна. Прегърна я мълчаливо и Марина остана като закована намясто, но вдигна бавно ръце и ги обви около кръста на сестра си. Останаха няколко секунди прегърнати, без да си кажат нищо.

— Здравей, балдъзке! Как си?

Гласът на Армандо, все така силен, ги раздели и както се очакваше, ги притесни. Приближи се към тях с разперени ръце, прегърна Марина и я потупа по гърба, после я целуна звучно по бузата. Все едно че не се бе случило нищо. Марина се усмихна вежливо. Зет й беше по-пълен от всякога, а вечно рошавата му коса се бе прошарила. Носеше леко овехтяла безупречно бяла риза с избродирано конче, светлосини дънки и обувки „Мартинели“.

Приятелят й Зигфрид — фелдшерът германец и страстен почитател на Шумахер — щеше да й каже, че е същински двойник на спортния директор на формула 1 Флавио Бриаторе, само че доста позападнал, разбира се.

— Хубава, както винаги. Времето изобщо не ти се е отразило. Виж какъв свеж вид има — направи й комплимент той, поглеждайки жена си. — Минало забравено, нали? Заповядай, влез.

Анна не каза нищо и последва мъжа си, който ги въведе в хола. Този жест потвърди това, което Марина вече предполагаше — че нищо не се е променило в брака им.

— Ще кажа на дъщеря ни, че си тук. Ей сега се връщам — каза Армандо, качвайки се по стълбата към първия етаж.

Марина съблече анорака си и Анна го взе и го остави в коридора. Седнаха на дивана. Погледнаха се, без да знаят какво да си кажат. Филипинката се появи с поднос с миди, маслини и кана с вода.

— Това е Имелда.

— Здравей, Имелда. Как си? — поздрави я тя, като стана от дивана и я целуна по бузите. — Приятно ми е, аз съм Марина.

Анна отвори широко очи при жеста на сестра й към домашната прислужница. Никоя от приятелките й от Кралския яхтен клуб в Палма не се бе доближавала до Имелда, когато я бе представяла, нито я бе целувала.

— Здравейте, госпожо. Много исках да се запозная с вас — каза Имелда искрено. — Желаете ли нещо за пиене?

— Може вода. Благодаря.

Усмихна се и се оттегли дискретно, оставяйки сестрите сами.

— Как си?

— Добре. Много добре. А ти?

— И аз съм добре.

Отново усмивка и неловко мълчание. Марина извади от раницата си готварската книга, която бе купила от летището в Адис Абеба.

— Много ти благодаря. Чудесен подарък — каза Анна, прелиствайки книгата. — Да ти призная, занемарила съм готвенето. Може би това е начин да започна отново. — Тя погледна сестра си с усмивка. — Днес обаче съм приготвила нещо специално.

Погледнаха се отново. Ако зависеше от Анна, тя би прегърнала сестра си и би я отвела далече оттам, за да навакса всички тези изгубени години. Или пък би изгонила мъжа си от вкъщи за няколко часа и би изпратила с него и дъщеря си, която ставаше все по-непоносима, при свекърва си, за да остане с по-малката си сестра насаме и на спокойствие вкъщи. Защото Анна бе изгубила много повече от тази раздяла. Защото Анна нямаше за какво да се вкопчи в живота. Нямаше съпруг, въпреки че живееха под един и същ покрив. Нямаше работа, защото никога не й се бе налагало да работи. Нямаше истински приятелки, може би заради възпитанието, което й бяха дали — да не се доверява на никого, да гледа, да слуша и да мълчи. Да, имаше дъщеря, но тя беше непоносима.

— Колко странно — каза Анна, като се опитваше да овладее чувствата, които бушуваха в нея.

— Да, наистина. Научихте ли нещо повече за собственичката на пекарната? — попита Марина.

— Не — поклати отрицателно глава Анна — не ни е роднина. Как беше името й?

— Мария Долорес Моли — отвърна Марина.

— Мисля, че Армандо успя да я продаде много добре. Цената на квадратен метър е много висока — каза тя с полуусмивка.

Анна потърка бавно ръцете си, втренчила поглед в тях. Марина познаваше този нервен жест на сестра си и я изчака да говори.

— Нещата ни не вървят добре — каза Анна, като сниши глас и хвърли поглед към стълбата. — Спомняш ли си за инвестициите в недвижими имоти в Панама?

Марина кимна с глава.

— Не знам какво точно е станало, но се оказаха измама. — Тя млъкна и отново отправи поглед към горния етаж, за да се увери, че мъжът й не може да ги чуе, и прошепна: — Разорени сме.

Анита се появи на стълбата с черния си анцуг, със сериозно изражение, стъпвайки тежко по стъпалата, сякаш й беше трудно да върви.

— Здравей, Ана! — поздрави я Марина, като се изправи.

Стори й се невероятно, че онова плачещо бебе, което остави на двайсет дни, се е превърнало в едрото момиче, застанало сега пред нея.

— Здравей — отвърна Анита лаконично и стеснително, избягвайки погледа й.

Подложи бузите си, без да я целуне. Жест, който Марина забеляза. Тя обаче я целуна и я прегърна нежно през рамената.

Трите седнаха, пазейки неловко мълчание. Марина забеляза предизвикателната щампа на тениската, която носеше племенницата й — снимка на жена, облечена с черно яке и държаща вилица, с надпис Eat the rich^[8].

— Харесваш ли Пати Смит? — попита Марина, имайки предвид жената на тениската.

— Знаеш коя е? — отвърна изненадана племенницата й.

— Разбира се. Майка ти не ти ли е казала, че половината си живот съм прекарала в Щатите? Преди много години бях на неин концерт в един бар в Ню Йорк… Преди повече от двайсет години.

— Наистина? — попита възхитена Анита, сякаш това беше най-невероятната история, която бе чула в тази къща, където звучеше музика единствено по телевизията.

Анита знаеше всичките песни и стихове на старата американска рокерка, която сега наричаха „Кръстницата на пънка“. Това говореше много за племенницата й, помисли си Марина. Защото Анита не танцуваше в ритъма на екстравагантната Лейди Гага и не движеше бедра заедно с бившата Хана Монтана, пееща „Party in the USA“^[9], както правеха деветдесет и девет процента от приятелките й в „Сан Кайетано“. Вместо това слушаше сама в стаята си и със слушалки песента „People have the power“^[10] на старата американска активистка. Анна очевидно нямаше ни най-малка представа коя е жената от снимката на тениската, която носеше дъщеря й. Наистина, последния път, когато беше облечена с нея и трябваше да отидат на едно изискано празненство в Яхтения клуб, Анна помоли Анита да се преоблече. Не беше подходяща дреха за случая. Намусена, Анита се качи в стаята си и слезе след десет минути, облечена с друга черна тениска, без щампа отпред. Когато Анна влезе след Анита в клуба, видя, че на гърба на тениската скъпата й дъщеричка бе щамповала кръстницата на пънка, правеща неприличен жест, но вместо Eat the rich надписът гласеше: Fuck the rich^[11].

— Госпожи, ще обядваме — обяви Армандо, влизайки в хола.

Станаха от дивана. В продължение на цял месец Анна си представяше със страх тази ситуация. Преди Марина да пристигне, помоли Армандо да бъде любезен. Армандо не беше глупав. Продажбата на мелницата щеше да облекчи дълговете, които имаше в Панама. Щеше да се държи като най-очарователния мъж на света. Анита, която не беше в течение на случилото се, наблюдаваше с любопитство този нов член на семейството.

Имелда влезе с пълния супник и им сервира.

Армандо пръв взе думата и противно на очакванията на сестрите, по време на обяда разговорът, макар и повърхностен, беше много по-спокоен, отколкото си бяха представяли. Армандо я попита за работата й на сътрудник и докато семейство Гарсия Вега сърбаше супата, Марина разказа подробности за местата, където бе работила. Анна говори за големите промени, настъпили на острова през тези четиринайсет години. Армандо — за новопостроените жилищни комплекси, за туризма, който пълнеше джобовете на местните жители, за петдесетте хиляди германци, които официално вече имали имоти на острова и един от които щял да купи мелницата, която бяха наследили.

— Е, да отделим зърното от плявата… Подходяща поговорка за случая — каза Армандо, смеейки се на собствената си шега. — Успях да продам имота за два милиона евро — добави гордо той. — По един милион за всяка от вас.

Анна се усмихна и погледна сестра си, която не изглеждаше особено въодушевена. Армандо им обясни, че купувачът се казва Хелмут Кауфман. Бил производител на колбаси, с които снабдявал по-голямата част от бирариите в бившата ФРГ, и искал да запази пекарната „Кан Моли“, съчетавайки традиционния черен хляб от шейша с продажбата на вайсвурст от собствената му свинеферма в околностите на Франкфурт. Хелмут пристигаше в Палма в три следобед на следващия ден. Армандо щеше да го посрещне и в пет нотариусът щеше да ги чака в кантората си за подписването на договора.

Имелда донесе десерта, който Анна бе приготвила сутринта. Знаеше, че Марина обожава този сладкиш, който баба Нерея бе кръстила „лимонов сладкиш с маково семе“. Сигурно вкусът му щеше да я изпълни със спомени. Щастливите спомени от детството им. Баба им твърдеше, че този сладкиш притежава вълшебна съставка, която тя никога няма да им разкрие и която го прави толкова неустоимо вкусен. Двете я умоляваха да им каже коя е тази тайнствена съставка, но баба им винаги отказваше… Докато в деня, когато Марина навърши седем години, тя ги сложи да седнат на масата в кухнята и като ги накара да се закълнат, че ще пазят тайната, се приближи до тях и шепнейки, им разкри рецептата.

Марина погледна сестра си и й се усмихна с благодарност. Анна знаеше, че Армандо и дъщеря й щяха да отминат с безразличие този жест със сладкиша, но Марина щеше да го оцени, а от друга страна, беше начин отново да й поиска прошка.

Анна би предпочела да приготви сладкиша с лимони от дръвчето в градината, защото баба й твърдеше, че лимоните на това дърво имат неповторим, единствен по рода си вкус. За съжаление, лимоновото дръвче в градината бе изсъхнало преди няколко месеца. Анна се разплака пред градинаря, когато той й каза, правейки се на духовит: „Госпожо, това дърво е по-мъртво и от Майкъл Джексън“. Анна му забрани да го отсече и избухна в истеричен плач. Когато видя сълзите на госпожата, обърканият градинар се извини, мислейки си две неща — първо, че Анна е отявлена фенка на детето чудо на семейство Джексън, и второ, че богатите барбита от квартал „Сон Вида“ са напълно смахнати.

Така че същата сутрин Анна се качи в беемвето си и отиде в Алкампо, откъдето купи десет лимона. Знаеше, че няма да намери макове през зимата, така че след няколко обаждания на приятелките си от Яхтения клуб посети един наскоро открит биомагазин, където млада германка, пременена в оранжево сари, й продаде десетте пликчета с маково семе, които имаше в магазина. Когато се прибра вкъщи, включи фурната и смеси внимателно продуктите, като се опитваше да си припомни точните количества, които използваше баба й. Първият сладкиш стана твърде горчив заради прекаленото количество настъргана кора от лимон в тестото; вторият прегоря, а третият, слава богу, стана пухкав, както Марина го обичаше.

— Може да се каже, че с Анна сте милионерки — каза Армандо самодоволно.

— У вас ли са ключовете? — попита Марина, взимайки си още едно парче сладкиш.

— Ключовете — повтори Армандо.

— Да. От мелницата и от пекарната.

Мълчание.

— Да.

— Би ли ми ги дал? — каза Марина.

Армандо направи гримаса на досада. Анна престана да дъвче и погледна уплашено мъжа си.

— За какво? — поиска да знае Армандо с по-остър тон от този, с който бе поддържал кроткия разговор до този момент, и не толкова остър, колкото онзи, който бе използвал, когато изгони Марина от къщата.

Анита и Анна извиха вратове към Марина. Отекна гръмотевица, но никой не погледна навън — бурята вече се разразяваше вътре.

— Любопитно ми е да ги видя. За да разбера коя е тази толкова щедра жена, която ще ни направи милионерки. Вътре сигурно има нещо, което ще ни помогне да го разберем.

Анна и Анита извиха вратове към Армандо.

— Няма кой знае какво за гледане. Това е стара пекарна, в която има чували с брашно, работилница и пещ за дърва. Нищо повече. Мелницата не работи от години и е почти развалина. Не е ваша пряка роднина. Проверихме фамилията на родителите й, на дядовците, на прадядовците. А и какво значение има — каза той с пресилена усмивка, — двата милиона евро са ваши.

Армандо сгъна салфетката, смятайки разговора за приключен, и понечи да стане от масата.

— Би ли ми дал ключовете, Армандо? — каза с твърд глас Марина, гледайки го в очите.

* * *

„В това време те съгледаха тридесет или четиридесет вятърни мелници, които стърчаха насред полето, и дон Кихот, щом като ги видя, каза на своя оръженосец:

— Щастливата съдба нарежда нещата така, както не сме могли и да мечтаем, приятелю Санчо Панса, и ще видиш, че се показват тридесет, пък и повече грамадни великани, с които възнамерявам да вляза в бой, като отнема живота на всички до един. Плячката ще е наша и това ще бъде основата на нашето богатство, защото тази война е справедлива и съвсем богоугодно дело е да изкореним тази проклета пасмина от лицето на земята.

— Какви великани? — запита Санчо Панса.

— Тези, които виждам ей там — отговори господарят му. — Някои от тях имат ръце, не по-къси от две левги.

— Слушайте, ваша милост — забеляза Санчо — това, което стърчи там, не са великани, а вятърни мелници, а това, което на вас ви прилича на предълги ръце, са крилата им, които, движени от вятъра, въртят камъните на мелниците.“^[12]

Кука се прозя шумно.

— Кука, ако обичаш, малко повече уважение към съучениците ти — каза младата учителка по литература в „Сан Кайетано“.

— Госпожо, това не се издържа в девет сутринта — отвърна Кука.

Останалите двайсет и девет ученици се разсмяха, а учителката въздъхна. Кука, безцеремонна както винаги, беше донякъде права — нямаше тийнейджър, който да се развълнува от тази книга, пък била тя в адаптирана версия за юноши. В интерес на истината самата учителка я прочете като студентка във факултета по испанска филология преди няколко години и освен че бе научила стотици излезли от употреба думи, тя й се стори извънредно отегчително четиво — факт, който тя запази за себе си, за да не бъде обвинена в невежество, като се имаше предвид възхищението, което будеха у състудентите й невероятните приключения на знаменития идалго от Ла Манча. Сигурно беше твърде семпла жена.

— Затворете книгата — каза тя накрая. — Сложете я в раниците си и си облечете палтата. Ще излезем на разходка.

Разнесоха се радостни възгласи. Навлякоха бързо палтата си върху униформите и излязоха, блъскайки се, от стаята. Учителката прибра нещата си и ги сложи в чантата. Само една ученичка остана да седи на последния чин, зареяла поглед през прозореца.

— Марина?

Марина обърна поглед към учителката.

— Добре ли си?

Марина кимна утвърдително и стана от стола. Взе палтото си и тръгна към вратата. Не. Не беше добре. Положението в дома й беше непоносимо. Мразеше майка си и имаше чувството, че и майка й я мрази. Предната вечер, както всеки ден, бяха имали шумна разправия. Този път заради начина, по който държеше вилицата. Други вечери, други дни — заради твърде дългата й коса, небрежно сплетена на плитка, която тя отказваше да отреже, или заради телесната й миризма, която тя не прикриваше с парфюм, или заради разхвърляната й стая, пълна със стари книги по медицина, които тя бе донесла от къщата на баба си и които майка й смяташе, че са пълни с акари, или заради отказа й да ходи на църква в неделя след разходките с лодка. Но това, което майка й ненавиждаше най-много, беше близостта на Марина с по-голямата й сестра и с баба й, и най-вече с баща й. Освен това Марина никога не повишаваше глас и винаги отговаряше на майчините критики със солидни аргументи и нападки, които оборваха всичките й принципи.

Марина имаше чувството, че майка й се дразни от самото й присъствие. Не можеше да разбере тази жена, която й бе дала живот преди четиринайсет години. Докато Анна в очите на майка й беше идеалната дъщеря. Бе я оформила по свой образ и подобие. Беше хубава, крехка, наивна, подредена, парфюмирана. Марина обаче знаеше, също както и майка й, че Анна е обикновено момиче, без други интереси, освен новите рокли, без никакви амбиции в живота. Посредствена в учението, с оценки, които не надвишаваха четири и половина^[13], но които благодарение на доброволните вноски, които искаха свещениците в „Сан Кайетано“ и които майка й толкова щедро даваше, успяваха да стигнат до петица. Десетиците на Марина бяха повод за гордост за баща й, но изтръгваха само хладна усмивка от майка й.

В крайна сметка Марина свикна с виковете на майка си, които, кой знае защо, се чуваха винаги в отсъствието на Нестор и нито веднъж в негово присъствие. Престана да я оборва със солидни аргументи и се научи да се сдържа, да не отговаря. Когато майка й я укоряваше за нещо, тя ставаше и се затваряше в стаята си. Майка й тръгваше след нея, отваряше вратата и продължаваше да каканиже укорите си. Докато на една Коледа и благодарение на двестата песети, които баба Нерея й даде, си купи резе. Резето намали виковете, но засили отчаянието на майка й, която плачеше в прегръдките на мъжа си заради непокорната тийнейджърка, която бяха отгледали. Ана де Вилальонга, освен това беше хипохондричка, страдаше от нерви и притесненията й избиваха в обриви по тялото, ечемици на очите и афти в устата. Напрежението вкъщи се засилваше все повече… докато накрая, благодарение на един твърде силен обрив по лицето, скъпата й майка постигна това, което кроеше от месеци и което беше причината Марина да остане да седи, загледана през прозореца, докато съучениците й от „Сан Кайетано“ излизаха възбудено от стаята — да я изпрати в пансион на шест хиляди километра от Майорка.

Трийсетте ученици и учителката по литература стигнаха до бившия моряшки квартал „Ес Жонкет“, увенчан от няколко стари мелници.

— Виждате ли ги?

— Какво трябва да видим? — попита Кука.

Останалите ученици, както винаги, не казаха нищо. Някои не разбираха. Други — не слушаха.

„Пубертетът е етап от живота, който за известно време превръща човешкото същество в идиот“ — помисли си младата учителка.

— Мелниците, за бога, мелниците.

Стигнаха до подножието на една от тях и тя ги накара да отворят книгите. Направи добър кастинг — избра един върлинест и непохватен ученик с пъпчиво лице, който да е Дон Кихот, и шишкото на класа — да играе Санчо Панса. Кука стана досадна и поиска да прочете частта на Дулсинея, като накара горкия дългуч да се изчерви, защото и той като голяма част от питомците на „Сан Кайетано“ мечтаеше да докосне гърдите на най-готиното момиче в училището.

Урокът по литература премина сред смехове и възгласи и остана запечатан завинаги в спомените им от юношеството, включително в тези на нашата главна героиня.

Младата учителка по литература си помисли, че не е толкова трудно да събудиш интереса на тийнейджърите, стига наистина да си го поставиш за цел.

* * *

Автобусът криволичеше отново по пътя през Трамунтана към Валдемоса. Дъждът плющеше по предното стъкло и шофьорът караше предпазливо, с ниска скорост, а това позволяваше на единствената пътничка да се наслаждава на следобеда в смълчаната планина, сред която се намираше.

Подслони се под навеса на спирката. Дъждът се изливаше шумно върху паветата. Вдигна качулката на анорака си и измина тичешком тристата метра, които я отделяха от хотела. Щеше да изчака там дъждът да спре и после щеше да отиде до мелницата.

Габриел и Исабел седяха в хола пред камината и играеха на шах. Поздравиха я любезно. Ако й бяха казали, че този мъж и тази жена, които управляваха хотела, са брат и сестра, щеше да повярва. Сигурно бяха на една и съща възраст — на около шейсет, имаха известна физическа прилика и освен това и двамата излъчваха ведра енергия, която в този момент я изпълни с покой.

— Трябва да изпратя един имейл. Имате ли компютър с интернет? — попита Марина.

— Да. Само че опитахме да се свържем по скайпа със сина ни, но безуспешно. Често се случва, когато вали. Съжалявам. Когато се оправи, ще ти кажа.

Дъждът продължи да вали целия следобед и вечерта. Още нямаше интернет и Марина се унесе. В просъница видя сестра си и себе си да тичат из поле с макове и после, най-неочаквано — етиопското момиченце, което бе оставила в желязно креватче; и вече заспала, в най-дълбокия си сън — Матиас.

* * *

От: [email protected]

Дата: 2 февр. 2010 (преди един ден)

До: [email protected]

 

Марина,

Получихме спешно обаждане от централата. Нуждаят се от подкрепление в Хаити. След земетресението е избухнала епидемия от холера и не могат да смогнат. Искат ни за шест месеца. Не можах да откажа. Утре летя за Барселона. Ще те чакам там. Знам, че не искаш да напуснеш Етиопия, но наистина мисля, че в Хаити имат нужда от нас. Ще пренощувам при Она и ще отида в офиса на „Лекари без граници“ веднага щом пристигна. Обади ми се там, моля те.

Обичам те. Ich liebe dich.

Твой Матиас

Марина пребледня. Прокара ръце през лицето си, без да откъсне поглед от монитора. Отново прочете съобщението. Щеше й се тези десет изречения да не бяха написани. Пожела да не ги чете втори път. Да намери грешка, докато ги препрочита. Само че нямаше. Матиас напускаше Етиопия, за да се впусне в нова битка. Пое си въздух.

Пожела това земетресение на почти осем хиляди километра да не се бе случвало. Защото този земетръс разтърси душата й. Това ново бедствие не се вместваше в живота й. Не очакваше тази промяна на плановете и не я желаеше. Антилската страна щеше да се нуждае от помощта на чуждестранни лекари в продължение на години и периодите на пребиваване там можеха да се удължат до година, че и повече. Да сменя отново мястото? Да се приспособява към нова култура? Да свиква с нов екип от сътрудници? Да спи в палатка, в друг непознат хотел?

Въздъхна, опитвайки се да потисне тревогата, която се надигаше в нея. „Матиас, в Етиопия ни е добре. Защо си си тръгнал?“

Работеха и живееха в Етиопия вече две години, откакто неправителствената организация предложи на Марина поста на ръководител на лекарските мисии в африканската страна. Колкото и странно да изглеждаше, къщата, служеща за основен лагер на сътрудниците, които се редуваха по проекти на организацията в Адис Абеба, се бе превърнала в нейно място. В място, където се чувстваше сигурна, спокойна. Беше далеч от представата за дом, но бяха четири познати стени, които й вдъхваха известна сигурност. Предложението беше за една година, но когато срокът изтече, помоли да го удължат с още една, като предварително убеди Матиас и той се съгласи да остане с нея в Етиопия. Само веднъж напусна страната, и то по искане на неправителствената организация, която го помоли да се включи в лекарския екип, който заминаваше за Мианмар, за да помогне на пострадалите от циклона Наргис. „Лекари без граници“ не разрешаваше един пост да се заема от един и същи човек повече от три години. Оставаше й една. Ако неправителствената организация не й позволеше да продължи на същия пост, щеше да се опита да работи в някоя от неправителствените организации за развитие, установени в Етиопия. Запозна се с няколко сътрудници на „Лекари на света“ и „Интермон Оксфам“ на едно празненство, организирано от ООН в седалището в Адис Абеба. Увериха я, че нито тя, нито Матиас ще останат без работа в тази винаги нуждаеща се от помощ страна в Африканския рог. Това беше планът й.

Само че този мейл, тези десет изречения от него променяха всичко. Етиопия включваше и Матиас. Тя нямаше да остане там през тези две години, ако Матиас не се бе съгласил. Представи си се там без него, в горещата пустиня Афар, и потръпна. Не можеше да го упреква, че е заминал. Той винаги й бе казвал, че не смята да остава до края на живота си в Етиопия. Марина обаче му отговаряше, че е все едно къде лекува болни — дали в Етиопия, или в друга страна.

Марина работеше над десет години за „Лекари без граници“. Докато навърши четирийсет, пътуваше от един континент за друг, в зависимост от хуманитарните кризи в момента. Сменяше с лекота страната, дори да беше на хиляди километри. Никога не отказваше да пътува на Коледа, когато повечето сътрудници предпочитаха да прекарат празниците със семействата си в родните си страни. През 2004-та, когато навърши четирийсет, в живота й се появи Матиас и през първите три години на връзката им пътуваха непрекъснато. Винаги заедно. Беше нещо, което неправителствената организация уважаваше и насърчаваше. Работата в екстремни условия се понасяше по-леко, както и всичко в живота, в компания на любим човек. Същата година Матиас и Марина отидоха в бежанския лагер в Южен Судан и останаха шест месеца там; после прекараха четири месеца в Централноафриканската република и в края на годината отлетяха за Чечения. През 2005-а бяха четири месеца в Боливия, за да се борят с болестта на Шагас. Останалата част от годината прекараха в Шри Ланка, запълвайки недостига от местни лекари, а през декември — в Зимбабве, по едно разширение на програмата за ХИВ. В края на 2006-а отпътуваха за Йемен, за да помогнат на африканските бежанци, които пристигаха в окаяно състояние с лодки от Сомалия. Това пътуване беше психологически опустошително за Марина и когато през 2007-а се освободи място за ръководител на мисия в Етиопия, тя веднага си подаде документите. Този пост предполагаше престой от една до три години на едно и също място. Десет години с раница на гърба й бяха предостатъчни, а и тя вече не притежаваше същата енергия, която имаше на трийсет. Личеше й — и физически, и психически. Знаеше, че за съжаление, Етиопия няма да се оправи без помощта на Запада и че винаги ще има нужда от нея. И бе мечтала да прекара остатъка от живота си с Матиас в това кътче на света.

Излезе от акаунта си в Гугъл, без да отговори на мейла. Стана с натежало сърце от стола. Взе анорака от облегалката и го облече. Тръгна към изхода на хотела. Погледна ръчния си часовник — оставаха пет часа до подписването на договора за продажба. Пъхна ръце в джобовете на анорака и опипа кръглия ключодържател и ключовете от мелницата. Запъти се към центъра на селото, следвайки същия маршрут като предния ден. Направи го по инерция, защото това бе планирала да направи тази сутрин, преди да отиде при нотариуса. В този момент любопитството й да види това наследство се бе изпарило напълно и в главата й пулсираше само един-единствен въпрос. Етиопия или Хаити?

На улица „Роса“ срещна отново старицата със светлите очи и голдън ритрийвъра с клепнали уши. Поздравиха се с лаконичен жест и всяка продължи по пътя си. Стигна до мелницата. Извади ключодържателя и пъхна ключа в ключалката. Отвори вратата. Мелницата беше празна, имаше само една стара машина. Качи се по извитата стълба до втория етаж, където се намираше устройството за мелене на житото. Погледна през едно от прозорчетата. Видя морето между крилата, които изглеждаха двойно по-дълги от тази перспектива, и въпросът отново я загложди. Етиопия или Хаити?

Отвори вратата на къщата. На долния етаж се намираха пекарната и работилницата. Дълга масивна маса от чамово дърво. Зад масата — празни тави. Вдясно от входа на пекарната бяха пещта на дърва, уредите за месене, стотици натрупани чували с брашно, купчина дърва, железни везни и калъпи. Мястото беше студено и неприветливо.

Качи се по стълбата, която водеше към горния етаж. Влезе в стая, която беше едновременно кухня и всекидневна. Широки дървени греди покриваха тавана от край до край. Съдове, окачени на стените, стари тигани на една печка и каменна мивка. От едната страна — стар диван с протрита тапицерия и кухненски бюфет с отворени вратички и издърпани чекмеджета. Учуди се и се приближи. Приборите бяха нахвърляни едни върху други в едно чекмедже. Чистите салфетки — в друго. Затвори вратичките и чекмеджетата и продължи да оглежда мястото. До дивана имаше врата, водеща в друго помещение, където цареше пълна бъркотия. Беше своеобразен килер, голям почти колкото кухнята, а по лавиците и пода бяха разпръснати метли, кофи и парцали за миене, консервени кутии, конци, напръстници, инструменти, копчета, ножици…

На втория етаж — скромно обзаведена спалня, легло без спално бельо, от едната страна — нощно шкафче, от другата — плетен стол. Отвори капаците на прозореца и в стаята нахлу утринният бриз. В далечината, зад планините, се виждаше морето. Остави капаците отворени, върна се при леглото на покойната пекарка и седна на него. Мислите й отново се върнаха към Етиопия и Хаити. Опитвайки се да успокои тревогата си, тя инстинктивно се излегна на леглото, без да отдели поглед от планината и късчето море, което се виждаше в далечината. Постави ръце под главата си. Внезапно един слънчев лъч се промъкна през облаците, нахлу през прозореца на спалнята и стигна до тялото й, което тя чувстваше по-слабо от всякога. И така слънцето, вятърът и уханието на цъфналите бадеми, примесено със соления мирис на Средиземно море, я приспаха.

* * *

Хелмут излезе от летището на Палма в три и половина следобед. Носеше куфар, пълен с банкноти. Армандо го чакаше навън с аудито, току-що излязло от автомивката. Прегърнаха се по мъжки, без да прокарват ръка през рамо, а само с две потупвания по гърба. След прегръдката последва усмивка и връчване на куфарчето.

Армандо, като обигран брокер на недвижими имоти, беше свикнал да плаща и да получава пари, използвайки втората буква на речника — буквата „Б“. Плащаше в „Б“ и получаваше пари в „Б“, което беше равнозначно на това да получаваш пари, без да ги обявиш, да мамиш данъчните или да си мафиот. В Испания обаче по онова време, както вече знаем, това беше нещо обичайно. И както беше логично, от зидаря, който слага тухлите, до строителя, който продава имоти — всички се опитваха да избягат от огромната паст на данъчните. Дотук всичко беше наред. Всъщност истински сериозното в този случай беше, че Армандо не само мамеше данъчните, но и че ограбваше жена си и балдъзата си, тъй като не смяташе да им каже нищо, а и те бяха в неведение за възможността за допускане на правописни грешки. Армандо беше затънал до гуша в дългове, дължеше над един милион евро на испанска банка и още един милион на панамска банка и положението му се утежняваше с всеки ден заради лихвите върху кредитите. Без много-много да му мисли и с помощта на приятеля му Куро, мелницата и къщата, в която се помещаваха пекарната и жилището на госпожа Мария Долорес Моли, щяха да бъдат продадени официално за два милиона евро и за още един милион, който щеше да бъде връчен на Армандо в банкноти от по петстотин евро в затворено куфарче.

Хелмут се качи в аудито и двамата се отправиха към кантората на нотариуса.

Марина взе автобуса за Палма. Шофьорът — същият като предишните дни — я позна и я поздрави любезно. Въпреки душевното състояние, в което се намираше, Марина му се отблагодари с кратък разговор за слънчевите лъчи, които постепенно се показваха между планинските върхове. Вече се бе сбогувала с Габриел и Исабел и на съседната седалка лежеше черната й раница с вещите й. Щеше да подпише договора за продажба и да отлети за Барселона с последния вечерен полет. След като разгледа мелницата, тя се върна в хотела и от същия компютър, на който бе прочела имейла, променящ посоката на живота й, купи билет в последната минута за Барселона, за да спи тази нощ до Матиас. Аудито се размина с местния автобус на площад „Еспаня“.

ДОГОВОР ЗА ПОКУПКО-ПРОДАЖБА НА ИМОТ

Майорка, 2 февруари 2010 г.

ПРИСЪСТВАЩИТЕ

Анна Вега де Вилальонга и Марина Вега де Вилальонга, от една страна,

и Хелмут Кауфман, от друга страна.

УЧАСТВАТ: Всички от свое име и право. Двете страни признават взаимно правоспособността на всяка от тях, необходима за съставянето и подписването на договора за покупко-продажба, за което

ЗАЯВЯВАТ

I. Че Анна Вега и Марина Вега са собственици на следния недвижим имот:

Триетажна къща с обща площ 110 кв.м.

Мелница за брашно.

ВПИСВАНЕ: Имотът е вписан в Имотния регистър на Майорка.

II. Че долуподписаните доня Анна Вега и доня Марина Вега са съгласни да продадат цитирания и описан в предходната точка имот на Хелмут Кауфман и че същият желае да го купи, поради което извършват по общо съгласие настоящата покупко-продажба при следните

УСЛОВИЯ:

ПЪРВО. Продавачът продава на Хелмут Кауфман, който купува, имота, описан в първа точка.

ВТОРО. Цената на имота е в размер на 2 000 000 евро, която се изплаща както следва:

20 000 евро като аванс, който ще се заплати при подписването на настоящия договор и за който продавачът ще декларира, че е получил и ще издаде квитанция на името на дон Хелмут Кауфман. Останалата част ще се заплати от страна на купувача с чек на приносителя в момента на представяне на нотариален акт за покупко-продажбата. Страните се споразумяват да извършат нотариалното прехвърляне в срок от три месеца, считано от датата на подписване на настоящия договор, пред нотариус, избран по взаимно съгласие.

ТРЕТО. Въвеждането на купувача във владение на имота ще се извърши в момента на нотариалната заверка на настоящия договор.

ЧЕТВЪРТО. Купувачът се задължава да поеме всички разноски, свързани с притежанието на недвижимия имот, по-конкретно разходите по поддръжка и стопанисване, след въвеждането на купувача във владение на имота.

ПЕТО. Останалите разноски и данъци, които възникнат или произтекат като следствие от настоящата покупко-продажба, ще бъдат заплатени от страните съгласно разпоредбите на закона.

ШЕСТО. Продавачът или продавачите ще отговарят пред купувача за евикция и обезпечение съгласно законовите предписания, регулиращи тази материя.

В знак на съгласие двете страни подписват настоящия договор, съставен в два еднакви екземпляра, като мястото и датата са указани в заглавната част.

Продавач:                                                Купувач:

Анна Вега де Вилальонга                        Хелмут Кауфман

Марина Вега де Вилальонга

Треперещата ръка на Марина държеше писалката над договора. Усети погледите на сестра си, на зет си, на Хелмут и Куро, втренчени в нея. Вдигна очи от договора и ги погледна.

Хайде, Марина, решавай. Марина си пое въздух, насочи поглед към договора, написа буквата М от името си. Затвори за миг очи.

— Не искам да подпиша все още — каза тя, като остави писалката „Монблан“ успоредно на листа.

— Моля? — попита Куро. — Не си съгласна с някоя от клаузите в договора ли?

Марина замълча за момент. Останалите стояха в очакване.

— Дайте ми няколко седмици, моля ви — отвърна тя тихо.

— Какво? — скочи Армандо с изражение, което Марина не успя да определи дали е на гняв, омраза, или страх.

Анна погледна сестра си уплашено, а после мъжа си, и по-конкретно синята вена, която винаги му се издуваше в моменти на раздразнение и която в този момент сякаш щеше да се пръсне.

— Този човек е дошъл от Германия, за да подпише днес договора — продължи Армандо, сега вече използвайки същия заплашителен тон, с който й бе говорил преди четиринайсет години, когато я бе изгонил от дома си.

— Helmut, es tut mir sehr leid^[14] — каза му Марина на немски. — Съжалявам. Наистина. Дължа ти извинение — завърши тя на английски.

Марина стана от стола с ключовете в ръка пред невярващите погледи на сестра си, зет си и Куро.

— Съжалявам — каза тя искрено.

— Как така съжаляваш? Подпиши и точка. Какво ти става, по дяволите? — каза Армандо, повишавайки глас.

— Дайте ми малко време — помоли Марина неуверено.

— Но ти за каква се мислиш? — каза Армандо, като се надигна.

Куро се изправи и сложи ръка на рамото на Армандо, опитвайки се да го успокои.

— Това няма да остане така, Марина — заплаши я той.

Вместо да реагира на този неочакван развой на събитията, Хелмут онемя и месеци по-късно обясни на приятеля си Рудолф, държейки стика пред бялата малка топка в голф клуба във Франкфурт:

— Тези неща се случват в Испания, част са от културата, от страната, като сиестата, паелята, сангрията, хубавите жени, липсата на контрол. — И докато извиваше таза си на четирийсет и пет градуса и вдигаше стика, добави: — Какво да ти кажа, на мен тези неща дори ми се струват забавни.

* * *

Марина седна под навеса на автобусната спирка на площад „Еспаня“. Трябваше да вземе автобус номер едно, който щеше да я закара до летището. Оставаха два часа до полета на самолета за Барселона. Усети как сърцето й бие учестено. Не разбираше защо бе взела това решение. Беше разумна жена, която от осемнайсетгодишна възраст бе взимала решенията сама. По логичен начин, преценявайки всички „за“ и „против“. Знаейки кое ще бъде по-добре за нея. Бе отказала един милион евро. Но защо го бе направила? Може би този път не искаше да решава, не искаше тя да взема решението и предпочиташе съдбата да я изненада. Може би олющените стени във Валдемоса й казваха: „Остани“.

Свечеряваше се и Марина продължаваше да седи под навеса с объркани мисли, пропускайки автобусите.

* * *

От: [email protected]

Дата: 5 февр. 2010 (преди един ден)

До: [email protected]

 

Матиас,

Не взех самолета. Централата беше затворена, затова ти изпращам мейл. Не продадох мелницата, нито къщата… Дори аз не знам защо взех това решение. Бих искала да си тук, защото съм много объркана. Утре ще ти се обадя в централата, но замини спокойно за Хаити. Още не знам кога, но ще дойда при теб веднага щом разбера коя е жената, която ми е подарила това място сред планините. Вече писах в централата в Барселона и поисках още две седмици отпуск.

Обичам те. Ich liebe dich.

Твоя Марина

* * *

— Трудно е да дойдеш във Валдемоса, но по-трудно е да я напуснеш — каза Габриел изненадано, когато видя Марина да влиза в хотела, макар че се бе сбогувала с него сутринта.

Габриел свали старата шуба с ярешка кожа, която носеше, и я окачи на една дървена закачалка.

— Вечеряла ли си?

Габриел, Исабел и Марина седнаха до камината. Прекара приятна вечер с тези двама непознати, които продължаваха да се шегуват един с друг въпреки годините, които бяха прекарали заедно. Марина усети веднага близостта между тях. Една красива близост между зрели хора, които продължават да се обичат, вече по друг начин. Те й разказаха малкото, което знаеха за собственичката на пекарната. Била работлива жена, която ставала всяка сутрин в пет, от понеделник до неделя, за да опече хляб за цялото село и едни прекрасни лимонови сладкиши, които подарявала на редовните си клиенти… Работела триста шейсет и пет дни в годината и Габриел не помнеше да си е взела и ден почивка през всичките трийсет години, откакто бе дошъл на острова. Мария Долорес работела с Каталина, която била на нейната възраст. Ако някой знаел нещо за живота на тази жена, това несъмнено била приятелката й Каталина.

* * *

Качи се в спалнята на покойната пекарка. Габриел й беше дал мощен фенер и тя стоеше в тази къща сама сред планината. Отвори капаците и вътре нахлу лунната светлина.

До гардероба имаше малка газова печка. Отвори кранчето в горната част на бутилката и натисна малко лостче. Избухна син пламък, който мигновено се разгоря. Замириса на газ и на топлина.

Отвори гардероба от тъмно дърво. Освети вътрешността му с фенера — закачалките бяха празни, но вътре беше пълно с разбъркани дрехи — чистите поли, комбинезони и ризи бяха безредно нахвърляни долу, върху няколко чифта еспадрили. Коленичи, за да отвори двете долни чекмеджета на гардероба. В първото имаше чаршафи и хавлиени кърпи, също разбъркани, но изглеждаха чисти. Взе един долен и един горен чаршаф. Отвори другото чекмедже, пълно с бельо, също разхвърляно. Стори й се странно, че всичко е толкова чисто, но и толкова разпиляно.

Изправи се и понечи да затвори гардероба, но видя отражението си в правоъгълното огледало, прикрепено към вътрешната страна на вратата. Взря се в него, докато разплиташе плитката си, и си помисли, че покойната пекарка е била последната жена, която се е оглеждала в това огледало. Стори й се странно.

Дюшекът беше вълнен, както се правеха някога в селата. Застла чаршафите върху него. И карираното одеяло, което намери върху един плетен стол.

Отново ръмеше дъжд. Почувства се сама. Ако беше взела самолета, сега щеше да спи до Матиас. Въздъхна. Погледна леглото почти свенливо. Започна да се съблича бавно. Чувстваше се странно от това, че ще прекара първата нощ на това място сама. Неочаквано старата кучка на съседката й влезе бавно в спалнята. Марина извика. Кучката я погледна с тъжни очи и се приближи бавно до нея. Пъхна муцуна в ръката й и я близна. Марина не знаеше какво да прави и погледна кроткото животно, което й вдъхваше повече жал, отколкото страх, докато го галеше по главата. Кучката се сгуши под прозореца… където бе спала цял живот.

* * *

Събуди я лаят на кучката, която тя успя да изведе от стаята предната вечер, като я примами с един шоколад от самолета от Адис Абеба, който беше в страничния джоб на раницата й. Марина облече дънките, тениската, пуловера и анорака, които бе оставила на плетения стол. Може би беловласата старица щеше да й помогне. Старата жена се изненада, когато я видя да излиза от къщата.

— Купила си къщата? — попита я тя учудено.

Кучката се хвърли радостно към Марина, която я погали зад ушите.

— Наследих я.

— Наистина? Роднина ли си на Мария Долорес?

— Не — отвърна тя, като протегна ръка. — Казвам се Марина.

— Урсула — каза старицата, като й стисна ръката.

— Истината е, че не знам коя е тази жена. Не знам коя е Мария Долорес и бих искала да науча повече за нея. Изненадах се, че ми я е завещала.

— Наистина? Голяма късметлийка си. Тези селски къщи се търсят много.

— Вие познавахте ли я?

— Да. Може да се каже, че бяхме приятелки, правехме си компания. Нали бяхме сами жени. Да ти призная, никога не сме разговаряли на кого ще оставим имотите си.

Ниебла лаеше, настоявайки за разходката си.

— Какво досадно куче. Не е мое. Беше на Лола — каза тя, като замахна с бастуна, но кучето избегна удара. — Млъкни. Никога не млъква, проклетницата. Съжалявам, че не я отведоха в кучкарника.

Кучката вече слизаше по уличката към селото.

— Знаеш ли? Ела с мен, ще те заведа при Каталина. Каталина беше най-добрата й приятелка от детството, освен това работеха тук заедно.

— Да, вчера Габриел ми спомена за Каталина.

— Вече си се запознала с Габо? Види ли хубава жена, започва да се умилква. Безобиден е, но може да…

Двете жени тръгнаха по улица „Роса“, а Ниебла не преставаше да лае. Въпреки че носеше бастуна си, Урсула притежаваше характерна германска осанка, дълбоки сини очи; беше висока, стройна. Марина предположи, че тази жена е водила напрегнат живот и чака края на дните си на това място с достойнството на дама, без да бъде в тежест на други, освен на себе си.

— Отдавна ли живеете тук?

— Купих къщата преди трийсет и пет години… Преди Франко да се гътне, тези къщи не струваха нищо. Но тогава идвах и си отивах. Едва преди пет години се установих тук.

Замълча, търсейки спомен или момент в паметта си, и продължи:

— Когато с мъжа ми решихме да дойдем за постоянно, взе, че умря, глупакът… Така че ето те тук с тази стара германка с акцент от Буенос Айрес, която доизживява дните си.

— Германка ли сте? — изненада се Марина.

— Моля те, не ми говори на „вие“, караш ме да се чувствам по-стара, отколкото съм. Да ти призная, не ми е напълно ясно откъде съм. Никога не съм чувствала принадлежност към определено място. Пътувала съм в корема на майка си, когато е бягала от Германия през трийсетте години, и израснах в Аржентина сред германските имигранти в Буенос Айрес… После, когато навърших двайсет години, родителите ми ме изпратиха да уча в Хайделберг, един прекрасен университетски град, и прекарах там осем години. Влюбих се в един музикант — поясни тя — и останах там. Но тъгувах за Аржентина и го убедих да отидем в Буенос Айрес… и така се местехме цял живот.

Урсула млъкна.

— Знаеш ли каква е работата, Марина? Че съм една изкуфяла старица, която няма с кого да приказва, и знам, че ти досаждам ужасно.

— Урсула, приятно ми е да разговарям с вас — каза искрено Марина, предугаждайки, че животът на тази жена е бил интересен.

— Говори ми на ти, моля те — каза тя, опирайки се с бастуна на една счупена плоча. — Много сутрини и особено сега, през зимата, се питам какво, по дяволите, правя на този остров.

Спряха пред една каменна къща. Всички къщи във Валдемоса бяха практически еднакви.

— Това е къщата на Каталина — каза тя, сочейки я с бастуна си.

Почукаха с чукчето на вратата. Отвори им бузеста шейсетгодишна жена с очила с дебели стъкла над много гъсти сключени вежди. Отвътре се разнасяше трещенето на пуснат телевизор.

— Здравей, Урсула. Как си? Здрасти, Ниебла — поздрави ги тя, галейки кучето, което махаше с опашка и скачаше върху нея.

— Кати. Това е Марина. Търси те, защото… наследи пекарната.

Жената погледна Марина, която се усмихна леко. Каталина я изгледа в продължение на няколко секунди.

— Здравей. En què et puc ajudar? — попита тя със сух тон на майоркски диалект.

— Стига, Кати. Не разбираме езика ти.

— От години живееш тук, Урсула. Вече би трябвало да си понаучила нещичко. — Марина вътрешно се усмихна. Тези две жени сигурно се познаваха отдавна.

— Престани да се заяждаш, Кати — отвърна й Урсула.

— Аз разбирам майоркски, но не го говоря — каза Марина.

— Както и да е, с какво мога да ти помогна? — попита Каталина, гледайки Марина.

— Ще бъда откровена, Каталина. Не познавах Мария Долорес и… със сестра ми получихме това наследство и сме много учудени. Питам се защо. Защо на нас? Тя изобщо не ни е познавала.

— Jo no séres. Не знам нищо — побърза да каже тя, като я прекъсна и сведе поглед. — Знам само, че проклетият инфаркт отнесе приятелката ми за един ден. Изгубих и нея, и работата си. Почти всичко, което имах. Само това мога да ти кажа.

— Съжалявам, Каталина. Аз… само търся отговори. Опитвам се да разбера защо. Никой не оставя толкова ценен имот на човек, когото не познава. На човек, на когото не държи.

Замълча и двете впериха очи една в друга. Каталина не каза нищо.

— Споменавала ли ви е някога за Нерея Вега?

— Не.

— Сигурна ли сте? Нерея Вега беше баба ми. Моминското й име беше Нерея Аройо.

— Никога не съм я чувала да говори за баба ви.

— Баща ми се казваше Нестор. Майка ми — Ана де Вилальонга.

— Никога не съм чувала тези имена — поклати отрицателно глава Каталина.

Марина изчака няколко секунди. Имаше чувството, че жената знае повече, отколкото казва.

— Добре, не искам да ви безпокоя повече. Благодаря, че ми отделихте от времето си, Каталина.

— Няма защо. Всичко хубаво — сбогува се тя и затвори вратата, оставяйки двете жени леко смутени.

— Видя ли, че местните са големи темерути? Но опитът ми подсказва, че толкова мънкане не е нормално. Беше единствената й приятелка — каза Урсула.

Отдалечиха се от къщата.

— Каталина е съсипана. Бяха постоянно заедно, а и цял живот са пекли хляб. Ставаха призори. Сега си стои вкъщи, гледа телевизия и се грижи за майка си, която е по-стара и от мен. Това е навик. Работил ли си цял живот, ти е много трудно, когато се пенсионираш… После, когато дните и месеците отминат, човек постепенно свиква…

— Пекарната е пълна с чували с брашно. Жалко е да се похабят. Може да продължи да работи, докато съм тук. Само че не знам колко още време ще остана.

— Знаеш ли, ще направиш добро на Кати и на цялото село, защото е единствената пекарна с пещ на дърва, която пече истински хляб. Сега или отиваш в Солер, или купуваш белите франзели от супера, които нямат никакъв вкус.

Върнаха се и застанаха отново пред къщата на Каталина. Появи се намръщена на вратата.

— I ara què voleu?^[15] — попита сприхаво тя.

Както Марина, така и Урсула разбраха въпроса. Но въпреки че беше необщителна и колкото и груби думи да използваше тази сопната, късогледа и намръщена жена, не успяваше да вдъхне особен страх.

— Каталина, не знам как да ти го кажа. Но можеш да продължиш да работиш в пекарната, докато съм тук. Жалко е да се съсипе толкова брашно.

— Hi ha farina per sis mesos. Ho sé. Има брашно за шест месеца. Знам — преведе Каталина.

После замълча. Изглежда, се колебаеше.

— Хайде. Ти умееш да правиш най-вкусния черен хляб, а от два месеца броиш мухите пред телевизора — намеси се Урсула.

— Големи нахалници са тези германци. Нахлуват на острова ни и веднага започват да ни дават акъл — отвърна Каталина.

— Не съм германка, аржентинка съм, познаваме се от години.

Каталина погледна Марина. Марина изчака, без да попита отново.

— Сама не мога да се справя. Работата е много, само две ръце не стигат — отбеляза пекарката.

— Мен не ме бройте, имам артроза — каза Урсула.

— А не познавате ли някого?

Каталина изцъка с език.

— Вижте, госпожице, това ми се струва много странно, аз изобщо не ви познавам. Освен това в момента имам работа. Извинете ме — сбогува се тя и понечи да затвори вратата.

— Ако промените мнението си, обадете ми се.

Каталина затвори вратата.

— Корава е като камък.

— А аз съм инат като магаре — заяви Марина.

* * *

Огледа пекарната, сякаш я виждаше за пръв път. Отвори празната пещ и я затвори. Отмести чувалите с брашно и ги преброи един по един. Погледна дървата. Над тях, окачени на гвоздей, имаше две бели престилки. Над масата, където предположи, че са месели ръчно хляба, видя нещо, което не бе забелязала предния ден — два пожълтели, изписани на ръка листа, забодени с кабарчета. Приближи се и ги прочете. Направиха й впечатление недодяланият, почти детски почерк и жълтеникавият цвят на хартията, което я наведе на мисълта, че тези листове висят отдавна на стената. Сигурно ги бе написало грижливо някое момиче, като е внимавало да следва права линия.

Първият лист съдържаше мерките на продуктите, с които се приготвяше традиционният сладкиш във Валдемоса:

КАРТОФЕНА КОКА^[16]

Брашно	мая	яйца	захар	варени картофи + мас
1 кг	8 г	2	259 г	250 г
2 кг	16 г	4	500 г	500 г
10 кг	80 г	20	2500 г	2500 г
20 кг	160 г	40	5000 г	5000 г

Спомни си, че е яла тази кока няколко пъти.

Приготви се да прочете втория лист и когато видя името на рецептата, сърцето й се преобърна. Написаното на него нямаше никаква стойност за този, който я прочетеше. За нея обаче това не беше обикновена рецепта. Ставаше дума за тайната рецепта. Тази, която знаеха само тя и сестра й и която им бе казала баба им Нерея. Рецептата за лимонов сладкиш с маково семе.

* * *

Объркана, взе една ролка с торби за смет, която намери на земята в килера, и отиде в спалнята. Отвори гардероба. Извади една традиционна майоркска пола. Опипа я внимателно, търсейки джоб, гънка, някаква следа. Още четири поли. Не намери нищо. Взе една червена плетена жилетка със страничен джоб, пъхна ръката си в него. Нищо. Така прегледа една по една всичките дрехи на покойната пекарка. След като установеше, че в тях няма нищо, ги сгъваше и ги слагаше внимателно в торбата за смет. Затвори торбата и седна на леглото. Издърпа чекмеджето на нощното шкафче — полуизгоряла свещ, икони на св. Каталина Томас, кастанети…

Свали в кухнята дрехите. Отвори кухненския бюфет и пъхна ръката си вътре. Напипа лъжици, вилици и ножове, пръснати безразборно. Нямаше нищо, което да й помогне. Влезе в килера. Огледа го — на рафтовете имаше преобърнати консервни кутии, на пода — метли и пръчки с парцали и един празен кашон насред помещението. Нищо. Нито една снимка. Нито един написан ред. Нито една фактура за ток, за вода или газ. Напълни няколко торби и ги остави в килера.

Докато затваряше, леко разочарована, вратата, я връхлетя чувството, че някой е бил там, разбъркал е всичко, търсел е нещо, преди тя да дойде.

— Марина!

Беше гласът на сестра й. Марина взе торбата с дрехи, изправи се и слезе долу.

— Здравей, Анна — поздрави я тя с лека усмивка.

— Какво носиш?

— Опитвам се да проверя нещо — отвърна Марина.

— Добре ли си? — попита я загрижено сестра й.

Марина кимна с глава.

— Наистина? Снощи дойдох. Не те намерих. Чаках те. Но защо не поиска да подпишеш? Тук ли спа?

Марина кимна утвърдително.

— В Майорка ли ще останеш да живееш? Нямаш представа колко се ядоса Армандо, когато ти си тръгна — каза тя притеснена.

— Ела — каза Марина, която не беше в състояние да отговори на въпросите на сестра си. Дори самата тя не знаеше защо бе постъпила така.

Марина я хвана за ръка и я заведе в работилницата.

— Виж това — тя посочи с пръст листа, на който бе написана рецептата за лимоновия сладкиш с маково семе.

Анна се наведе, за да го прочете.

— Рецептата на баба — потвърди тя.

— Не е ли чудно? Рецептата я е измислила баба ми, а тази Мария Долорес Моли я е знаела и дори я е държала на стената, и то дълги години, защото хартията е много стара.

— Може би не баба, а друг я е измислил, а и какво значение има.

— За мен има значение. Не ти ли е любопитно да знаеш коя е тази жена, Анна?

— Знам само, че сме почти разорени и че този милион ни трябва, за да платим някои дългове, защото вече не знам колко дължи мъжът ми. Изнервен е. Много изнервен — каза Анна загрижено.

Въпросът на Марина беше директен, без заобикалки:

— Защо още си с него?

В този момент вратата на пекарната се отвори. Сестрите излязоха от работилницата и видяха Армандо. Сърцето на Анна заби силно. Не го очакваше там.

— Здравей, Армандо — каза твърдо Марина, макар и леко обезпокоена.

— Какво правиш тук, Анна? Нали щеше да ходиш в автосервиза?

— Да, но се отклоних малко, за да… — оправда се Анна и сведе уплашено поглед.

— Какво искаш, Армандо? — прекъсна ги Марина.

Армандо втренчи поглед в балдъзата си. Беше му трудно, но трябваше да го направи. Да иска извинение, не беше силната му страна.

— Първо — погледна жена си ядосано, защото не искаше тя да присъства на унижението му — вчера малко прекалих. Моля те да ме извиниш.

Марина не каза нищо. Всяка една от думите, които Армандо изричаше, беше неискрена и Марина беше напълно наясно с това.

— Виж… — продължи Армандо, пипайки нервно косата си. — Хелмут иска да купи имота и ни предлага още половин милион долара. Те ще са за теб.

Марина изчака няколко секунди, преди да отговори.

— Армандо, не става въпрос за пари. Нуждая се от време… освен това искам да разбера коя е жената, която ни е оставила всичко това.

Армандо си пое дълбоко въздух, опитвайки да се овладее.

— Ще се откажеш от милион и половина евро само за да задоволиш любопитството си?

— Ако Хелмут не може да чака, ще намерим друг купувач.

— Не, скъпа — отвърна той, връщайки се към надменния си тон — никой няма да ни плати толкова пари. Уверявам те.

— Тази жена е завещала имота на мен и на сестра ми. Не на теб, Армандо. Така че, ако обичаш, не се меси — отвърна твърдо тя, издържайки погледа му.

Видя гнева в очите на зет си. Яростта, която той бе принуден да обуздае. Беше отчаян. Марина забеляза това, както и забеляза как сестра й се скри зад него.

— Дай ми един месец. В началото на март ще ти дам отговор.

— Не мога да повярвам, че си позволяваш да загубиш милион евро — каза Армандо.

— Аз съм много… — Марина се замисли за момент, преди да отговори, и заключи: — … тъпа.