Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (45)

Четирийсет и пета глава

— Помниш ли, идвахме всяка събота за вечерната служба? — Гласът на София отекна сред студените каменни стени на църквата „Въведение Богородично“.

— Преди да отидем в нощния клуб — подсмихна се Санти. — Не беше много набожно.

— Никога не съм се замисляла. Да си кажа честно, от литургията помня само хора.

Тръгнаха бавно по централната пътека. Църквата се отличаваше от католическите църкви в града по липсата на украса. Слънцето нахлуваше през стъклописа зад олтара, покрит с бяло платно и украсен с повехнали цветя, и осветяваше пода и стените.

Пейките бяха каквито си ги спомняше София — твърди и достатъчно неудобни, за да не заспива паството по време на проповедта.

Когато стигнаха до олтара, тишината ги обгърна като заклинание. На масичките от двете му страни имаше свещи. Санти запали една.

— За сестра ми — каза и затвори очи да се помоли.

И София запали свещ и се помоли за живота на братовчедка си. Санти хвана ръката й, стисна я два пъти и тя му отвърна — техният таен сигнал. Постояха, без да продумат. София никога не беше се молила така горещо. Само че молитвите й не бяха съвсем безкористни. Докато Мария беше жива, тя имаше извинение да остане в „Санта Каталина“.

— Чудя се дали Бог има нещо против, че се обръщаме към Него само когато сме в беда — промълви Санти.

— Предполагам, че е свикнал — подхвърли тя.

— Надявам се да ни чуе. Бих искал да вярвам. Чувствам се виновен, че се обръщам за помощ към Него чак сега. Не заслужавам чудо.

— Важното е, че сега си тук. Не мисля, че Той е дребнав, Санти. Важното е, че намираш утеха.

— Да, така е. — Той печално се усмихна. — Ще ми се да може да се оженя за теб в тази църква… — Прегърна я и я целуна по челото.

София се почувства толкова обичана, толкова желана, че си пожела да запомни този миг завинаги. Беше й много тъжно, същевременно бе щастлива, защото беше със Санти. Знаеше, че тези моменти са мимолетни, затова се стараеше да ги изживее максимално.

— Когато се изповядваше, казвала ли си на падре Хулио, че сме любовници? — попита той и се отдръпна, за да я погледне в очите.

— Да не си полудял! Не! А ти?

— Не. Казвала ли си му истината някога?

— Всъщност не. Измислях си всякакви прегрешения и се забавлявах от реакцията му.

— Лошо момиче си ти, София! — усмихна се тъжно той.

— Мислех си, че не съм толкова лоша, както едно време, докато не се върнах. Но сега преминах всякакви граници.

— Признавам, че се чувствам виновен, задето не изпитвам вина… — Той въздъхна, като че ли чувствата му бяха извън неговия контрол и повече не бе отговорен за тях. — И все пак е ужасно как в увлечението си забравяш важните неща.

— Клаудия?

— Клаудия, децата. Когато съм с теб, не се сещам за тях.

Искаше й се да каже, че и тя се чувства така, ала щеше да излъже: постоянно виждаше лицата на Дейвид и на момичетата, не можеше да ги прогони от съзнанието си.

— Да тръгваме, преди падре Хуан да ни е хванал — подкани я Санти и тръгна обратно по пътеката между скамейките.

— Не вършим нищо лошо. Братовчеди сме, забрави ли?

— Не мога да забравя. Мисля, че Господ те е пратил като моя братовчедка, за да ме накаже за мой грях от минал живот.

— Или си е направил лоша шега с нас.

Като излязоха вън, ярката светлина ги заслепи. Беше задушно и влажно.

— Ще се разрази страшна буря, Чофи. Усещаш ли?

— Да. Харесвам бурите, възбуждат ме.

— Първият път, когато правихме любов, беше по време на буря.

— Как бих могла да забравя!

Тръгнаха към площада. Магазините бяха затворени за следобедната сиеста. Наоколо бе тихо и безлюдно. Запътиха се към скамейка под сянката на едно дърво. Тъкмо сядаха, някой ги повика. Сепнаха се — беше Старата вещица.

— Добър ден, сеньора Офстета — кимна учтиво Санти.

— Не знаех, че е още жива! — изсъска София и престорено се усмихна.

— Според мен вещиците са безсмъртни.

Прегърбената старица носеше дълга черна рокля — нищо чудно, че й бяха лепнали този прякор. София си спомни, че като дете се ужасяваше от нея. Лицето й беше изпито, набраздено като орехова черупка. Очите й бяха черни колкото зъбите и човек можеше да я надуши отдалеч. Стискаше с възлестите си пръсти голяма хартиена кесия.

Двамата седнаха, като се стараеха да не й обръщат внимание, но през цялото време София усещаше погледа й впит в гърба си.

— Още ли ни гледа? — попита Санти.

— Да, гледа ни. Преструвай се, че я няма.

— Усещам я. Да беше си тръгнала…

— Не се притеснявай, всъщност не е вещица.

— Я стига! Пред нея вещицата от приказките е като Снежанка.

Напуши ги смях, но се опитаха да се сдържат. Санти стана:

— Да тръгваме. Наистина не мога да я понасям.

— Хей! — кресна старицата. — Не ви върви! Изпуснахте си късмета. Имахте го и го изпуснахте!

Двамата спряха и смаяно се спогледаха. Санти понечи да се обърне, но София го хвана за ръката и го задърпа напред.

— Души близнаци. Виждам вашите аури, души близнаци! — продължи да каканиже вещицата.

— Боже мой, тя ме плаши. Да се махаме! — настоя София и двамата закрачиха още по-бързо.

Тъкмо когато си мислеха, че повече няма да я видят, тя се появи пред тях — прегърбена и смърдяща, подобна на грамаден, космат прилеп. Дотътри се до София и тикна в ръцете й книжната кесия. Тя я пое с погнуса, напипа вътре нещо меко и влажно. Погледна в черните очи на жената и я обзе паника, обаче онази й кимна насърчително, хвана дланите й и я накара да стисне още по-здраво кесията. Усмихна се и промърмори „София Соланас“, после се обърна и тръгна обратно към площада.

София се качи в пикапа и тресна вратата. Цялата трепереше.

— Какво има в плика? — нетърпеливо попита Санти. Случващото се вече му се струваше забавно.

— Необяснима ми е самодоволната ти усмивка! — сопна се София и тикна хартиената кесия в ръцете му. — Като ти е толкова интересно, погледни сам!

Той бавно я разтвори и надникна предпазливо, като че ли очакваше да види змия, после се разсмя:

— Мъничка фиданка на дърво омбу, готова за засаждане.

— Омбу ли? За какво ми е?

— Е, положително няма да вирее в Англия. — Санти отново се разсмя.

— Каква странна жена! Колко ли е годишна? Още преди двайсет години си мислех, че е с единия крак в гроба.

— Защо ти даде омбу? — навъси се Санти. — Странно е и че знае името ти.

Потеглиха и на София й олекна, когато напуснаха градчето и се насочиха към „Санта Каталина“.

— Какво искаше да каже с това „души близнаци“? — попита тя.

— Не знам.

— Вещицата има право, такива сме. Но не трябва да си ясновидец, за да го забележиш. Толкова е противна! Лошото е, че хората й вярват — разпали се София. — Например Соледад.

— О, а ти? — сподави смеха си той.

— Не, разбира се!

— Щом не й вярваш, защо се занимаваме с нея?

— Тя е напаст и трябва да й забранят да плаши хората. Не вярвам във вещиците.

— Но вярваш във вълшебството на дървото омбу.

— Друго е! Трябва да заключат в лудницата смахнатата бабишкера. Дървото омбу е нещо съвсем различно. То е вълшебство на природата.

— Чофи, то сбъдвало ли е твое желание? — попита Санти, без да откъсва очи от пътя, сякаш ако я погледнеше, щеше да се разсмее.

— Да. Веднъж си пожелах да се влюбиш в мен — отвърна тя и се усмихна тържествуващо.

— Според мен това няма нищо общо с дървото омбу.

— Не разбираш силата на природата! — разпали се тя. — Обзалагам се, че тази фиданка ще пусне корени в Англия. — Обърна се към него и като видя усмивката му, се сопна: — Подиграваш ли се с мен? Спри колата. Веднага!

Той отби от пътя и спря под малка горичка, зад която се простираше ливада. Изключи мотора и се обърна към нея. Големите му зелени очи и лукавата му усмивка бяха неустоими. София почувства, че ядът й се изпарява, но все пак настоя:

— Виж… тя беше противна!

— Безспорно. Но защо й се сърдиш, задето каза, че душите ни са близнаци? — Санти я целуна по шията.

— Каза още, че сме си проиграли късмета.

— Дрън-дрън! — подсмихна се той, разкопчавайки роклята й. Щом горещите му устни намериха нейните, София забрави бръщолевенето на старицата. Усети вкуса на сол и онзи мирис, специфичен само за Санти, който тя обожаваше. Някак си се прехвърли през лоста за скоростите и възседна Санти. Той запретна роклята й и прокара длан по нежната кожа от вътрешната страна на бедрата й, издърпа настрани бикините й и проникна в нея. Докато се любиха — близо до шосето, полуразсъблечени — София отново изпита тръпката на греховното.