Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (15)

Петнайсета глава

Санти Соланас не беше подозирал какво тържествено посрещане го очаква. Щом слезе от джипа, веднага го заобиколиха всички роднини, за да го прегърнат, да го целунат и да го разпитат за приключенията му в чужбина. Майка му плачеше от радост и облекчение, че синът й най-сетне се е завърнал в родния дом, а когато той я взе в обятията си, сякаш се разтопи. София хапеше устни, наблюдаваше го отдалеч и си мислеше колко се е променил — беше по-широкоплещест и по-мускулест отпреди. Беше заминал младеж, но вече беше истински мъж. Никога не се беше чувствала неловко с него, ала изведнъж изпита стеснение — непознато за нея усещане. В мечтите й той беше нейният любовник и тази интимна връзка беше станала толкова реална за нея, че сега й беше невъзможно да се върне към действителността. Изчервяваше се, щом го погледнеше, но той, разбира се, не подозираше какво става в душата й и я прегърна със същата братска обич като преди.

— Колко ми липсваше любимата братовчедка! — възкликна. — Много си се променила, за малко да не те позная. Изглежда, докато ме е нямало, моята Чофи е станала красива жена.

Преди тя да отговори, Рафаел и Аугустин я избутаха встрани, потупаха по гърба братовчед си и едновременно казаха:

— Радваме се, че се върна.

Той се огледа за Панчито и сякаш прочел мислите му, Мигел се появи с хлапето, което беше сложил на раменете си.

— Панчито! — Санти го свали, прегърна го и му разроши косата. — Мъчно ли ти беше за мен?

Малкият, който беше негово копие, се ококори, изкиска се, притисна се до него и му прошепна нещо, от което Санти прихна:

— Направи ми голям комплимент — че съм космат като татко.

Мария се приближи до тях:

— Ей, малкия, позволи ми и аз да прегърна брат си.

Фернандо се поколеба, после и той пристъпи към Санти, опитвайки се да потисне раздразнението и завистта си, задето бяха посрещнали брат му като кралска особа. Отметна назад черната си коса и насила се усмихна. Санти го прегърна и го потупа по гърба, както би сторил със стар приятел. Само че двамата не бяха приятели преди, нямаше да са и в бъдеще.

* * *

— Колко ми липсваше аржентинското барбекю — въздъхна Санти.

— Какво друго ти липсваше, докато беше в Америка? — попита Мария.

Той се позамисли, преди да отговори. Загледа се в далечината и си спомни дългите нощи, през които мечтаеше за аржентинската пампа, аромата на евкалиптите и безкрайния син хоризонт — толкова далечен, че бе невъзможно да се прецени къде е границата между земята и небето.

— Най-много ми липсваше „Санта Каталина“ и всичко, свързано с ранчото — промълви накрая. Майка му и баща му толкова се трогнаха, че се просълзиха.

— Да вдигнем тост за „Санта Каталина“! — предложи Мигел.

Всички вдигнаха чаши… освен Фернандо, който едва сдържаше яда си.

— Нека никога да не се промени — замечтано каза Санти, с мъничко тъга погледна непознатата, но красива млада жена в бяло, чиито очи бяха вперени в него, и се запита защо се чувства толкова неловко в нейно присъствие.

По време на обяда бяха произнесени прочувствени речи — типичната за латинската раса сантименталност беше подклаждана от изпитото вино. За по-младите обаче тази сантименталност идваше в повече и мнозина едва сдържаха смеха си. Момчетата искаха да научат повече за младите американки и с колко от тях е спал Санти, обаче тактично отложиха въпросите за по-късно, когато щяха да са насаме с него на игрището за поло.

* * *

София се втурна в стаята си, тръшна вратата и почти разкъса роклята, докато я събличаше. Санти не беше харесал новата й външност, вероятно затова се беше престорил, че не я забелязва. Тя вече си даваше сметка, че изборът й е бил неуместен. За коя се опитваше да мине? Идваше й да потъне в земята от срам, задето се беше изложила пред всички.

Смачка на топка роклята и я запрати в дъното на дрешника, заричайки се никога повече да не я облече. Навлече джинси и фланелката за поло, разпусна косата си, седна пред огледалото и я разреса, после я сплете и завърза плитката с обичайната червена панделка. „Отново съм истинската София“ — помисли си, избърса сълзите си с опакото на дланта си — никога повече нямаше да се преструва на онова, което не беше.

Санти я видя да се приближава към игрището с типичната й арогантна и малко смешна походка и с облекчение забеляза, че познатата София се е върнала. Необяснимо защо, но му беше станало малко криво, като я видя с бялата рокля и прическата, подхождаща на дама. Несъмнено изглеждаше много секси, обаче не беше вярната му приятелка от детинство; бе прелестна млада жена, с която обаче бяха чужди един на друг. Ала щом поведоха разговор, познатото дяволито пламъче в погледа й се върна и той с радост установи, че макар да прилича на сексбомба, тя си е любимата му братовчедка.

— Татко вече ми разрешава да играя във всички мачове — гордо му съобщи София.

— Ами майка ти?

— Няма да повярваш, но тази сутрин сама предложи да играя поло с теб. Сигурно е болна. Или леко се е побъркала.

Санти й се усмихна, спомняйки си стотиците й дълги послания, написани с нечетлив почерк, които редовно получаваше в Америка.

— Радвах се на писмата ти, Чофи.

— И аз се радвах на твоите, дори малко ти завиждах. Изглежда, си изкарваше чудесно. Имаше ли си гаджета в Америка?

— Да, много — отговори той и шеговито я стисна за врата. — Странно, ако сега ми кажат, че никога повече няма да напусна „Санта Каталина“, ще съм най-щастливият човек на света. В Америка беше интересно, обаче разбираш колко държиш на дадено място или човек, когато го напуснеш за известно време. При завръщането го виждаш в напълно нова светлина и обикваш още по-силно всичко, което си приемал за даденост, защото си почувствал липсата му. Разбираш ли ме?

София кимна, ала той знаеше, че не би могла да проумее думите му, защото никога не беше напускала „Санта Каталина“.

— И още нещо — добави. — Нещо много важно, което научих в чужбина. Моят приятел Стенли Норман ми разказа историята за безценния дар. Чуй я и ти. Едно момченце живеело с баба си и дядо си, който бил духовен човек и му разказвал интересни притчи. Една от тях била за безценния дар. Момченцето много я харесало и все разпитвало дядо си какъв е този подарък. Старецът му отговорил, че ще разбере, когато му дойде времето, и че подаръкът ще го дари с неподозирано и вечно щастие. Малчуганът очаквал с нетърпение този момент и когато получил велосипед за рождения ден, решил, че това е безценният дар. Само че новата „играчка“ скоро му омръзнала, а дядо му бил обещал, че ще е щастлив до края на живота си.

Пораснал, влюбил се и се оженил, обаче скоро в брака му настъпил разрив и с жена му се разделили. Щастието отново му убягнало. Пътешествал по целия свят и на всяко ново място си казвал, че е открил вечното щастие, но все очаквал с нетърпение да види следващото и пак не бил щастлив. После пак се оженил, родили му се деца и като разбрал, че още не е намерил безценния дар, се отчаял.

Дядо му си отишъл от този свят и с него си отишла тайната на безценния дар — така си помислил младият човек. Припомнил си щастливите мигове с него и се запитал защо дядо му неизменно бил доволен от живота. Изведнъж осъзнал, че безценният дар не е материален, а е изкуството да живееш за мига и да му се наслаждаваш. Защо да си хабиш силите за нещо, което може би няма да се случи? Защо да мислиш за вчерашния ден, който вече не съществува? Тази мъдрост научих, докато ме нямаше, и…

— Да започваме! — извика Аугустин и прекъсна разказа на Санти.

София беше запленена, историята й беше направила много силно впечатление. Искаше й се да научи още подробности за живота на Санти в чужбина, само че той й подвикна:

— Побързай, Чофи, пак ще сме в един отбор като преди!

София, Санти, Аугустин и Себастиан играеха срещу Фернандо, Рафаел, Никито и Анхел и макар мачът да беше приятелски, и двата отбора се стремяха към победата.

Пако с удоволствие наблюдаваше дъщеря си и се гордееше с уменията й, ала й разрешаваше да играе само с братовчедите й, които бяха свикнали с факта, че една жена се състезава не по-зле от тях. А София искаше само да играе, за нея полото означаваше отхвърляне на ограниченията, наложени й от майка й. На игрището можеше да крещи, да си излива гнева, при това баща й я аплодираше.

Мачът продължи почти до смрачаване. Веднъж — два пъти Фернандо едва не свали от коня брат си, но Санти само му се усмихна и още повече го вбеси. Зарече се, че следващия път ще го блъсне по-силно…

Най-после играта свърши; София избърса потното си чело и обяви, че ще поплува в басейна, Санти кимна:

— Чудесна идея. Идвам и аз.

Рафаел и Аугустин ги последваха, но не и Фернандо. Каза им, че ще се срещнат при басейна, и ги проследи с поглед. Ах, как му се искаше Санти да се върне в Америка! Толкова спокойно си живееха без него, а сега всички отново го боготворяха и пак го издигнаха на проклетия му пиедестал…

София се съблече в стаята си, загърна се с голяма хавлиена кърпа и тръгна към басейна, заобиколен от високи чинари и тополи. Въздухът беше наситен с аромата на евкалипти и окосена трева, водата примамливо проблясваше под лъчите на залязващото слънце. Тя захвърли кърпата и се гмурна в басейна. След малко чу гласовете на братовчедите и братята си и бръмченето на мотопеда на Себастиан, които нарушиха блажената тишина.

— Вижте, София е гола! — извика Фернандо.

— Вече не си дете, не бива да се къпеш гола — скастри я Рафаел.

— Голямо чудо, нали сме братовчеди? — извика Аугустин, смъкна шортите си и също се гмурна във водата.

— Държа на честта на сестра си — настоя Рафаел.

— Честта ли? Тя отдавна я е загубила. С Роберто Лобито! — изсмя се Фернандо, съблече се и също скочи в басейна.

— Както искаш, София, но да знаеш, че мама ще те убие, ако разбере — промърмори Рафаел.

— Че кой ще й каже? — засмя се София.

Санти също си събу шортите, сложи ръце на кръста си и застана до басейна. София не можеше да откъсне поглед от него. Беше виждала без дрехи баща си, братовчедите и братята си, обаче в голотата на Санти имаше нещо безкрайно привлекателно… Внезапно нещо я накара да отмести очи към лицето му и видя, че той я наблюдава. Изглеждаше вбесен. София напразно се опитваше да прочете мислите му. Защо й беше сърдит? Какво беше направила? След секунда Санти скочи в басейна, опитвайки се да прогони от въображението си представата за София, гола в прегръдките на Роберто Лобито.

— Мама идва! — изсъска Рафаел. — Потопи се под водата, София. Ще се постарая да я разкарам възможно най-бързо.

— Ама че напаст е тази жена! — изпъшка тя, обаче го послуша.

— Здравейте, момчета. Знаете ли къде е София? — попита Анна.

Аугустин каза, че след мача не са я виждали.

— Няма я тук — добави Себастиан.

— Надявам се — кисело промърмори Анна, защото вече беше забелязала, че са голи. — Ако я видите, кажете й да се прибере вкъщи.

София едва я изчака да се отдалечи, подаде глава над водата и се закиска.

Санти, който я наблюдаваше от другия край на басейна, изпита необяснима ревност. Внезапно му се прииска тя да не плува гола с момчетата. Идваше му да я зашлеви, задето излиза с Роберто Лобито. Как е възможно да избере тъкмо него?