Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (36)

Трийсет и шеста глава

Ноември 1997 г.

Колко е странно, че можеш да обичаш някого цял живот. Че независимо от разстоянието и времето вечно пазиш в сърцето си спомена за любимия човек. София не престана да обича Санти и Сантигито. Знаеше, че не бива, и наистина затвори тази страница. Остави ги като сандък със съкровище, потънал на дъното на океана, скъта ги дълбоко в душата си заедно с другите си тайни. Ала някои неща не умират; само се притаяват за известно време. Изпаднала в немилост, тя бе прогонена от Аржентина през 1974-та. И през ум не й минаваше, че ще изминат двайсет и четири години, преди да се върне. Не беше искала да става така. Но годините се изнизваха, превръщаха се в десетилетия и един ден миналото й даде знак да се върне у дома.

Буенос Айрес, 14 октомври 1997 г.

 

Мила София,

Знам, че с Мария нямате връзка от много години. Затова ти пиша. Няма лесен начин да ти го кажа. Мария е болна от рак и скоро няма да е между живите. Гледам как вехне. Нямаш представа колко е трудно да наблюдаваш как човек, когото обичаш, изчезва малко по малко пред очите ти, а ти не можеш да сториш нищо. Чувствам се безпомощна.

Животът ви раздели, но тя много те обича. Твоето присъствие би й въздействало чудодейно.

Когато замина, всички почувствахме страшна празнота и огромна тъга. Не очаквахме да ни изключиш от живота си завинаги. Съжалявам, че никой не направи и най-малкото усилие да те убеди да се върнеш. Наистина не знам защо никой от нас не го стори. Трябваше, обвинявам себе си. Познавам те и знам, че си страдала в твоето „изгнание“.

Моля те, скъпа София, върни се, Мария има нужда от теб. Животът е безценен. Мария ме научи да го ценя, само съжалявам, че ми отне толкова време да ти напиша това писмо.

С много обич,

Чикита

Писмото отприщи спомените. „Мария умира. Мария умира.“ Думите се въртяха в главата й, докато изгубиха смисъл. Дядо ОʼДуайър все казваше, че животът е твърде кратък за съжаления и омраза. „Каквото е станало, е станало, и което е минало, нека да си остане в миналото.“ Колко й липсваше! В моменти като този тя изпитваше болезнена нужда от него. Но й беше невъзможно да се вслуша в съвета му, когато миналото неочаквано нахлу в сегашния й живот. Изпита съжаление, че не се е върнала преди години. Ева беше права, твърде много време бе чакала. Беше на четиридесет и една години. Кога отлетяха? Как стана така, че Мария й се струваше далечна и непозната?

С примряло сърце препрочете писмото от Чикита. Недоумяваше как майката на Санти я е открила. Разгледа плика и забеляза, че адресът и дори пощенският код са верни. „Сигурно Заза го е дала на Ева“ — помисли си и внезапно й призля. След толкова години Аржентина най-накрая я беше открила. Вече не беше необходимо да се крие и беше благодарна за това.

Бяха изминали единайсет години, откакто се видяха с Ева на празненството на Заза. Единайсет години! Колко различно щеше да е всичко, ако я бе послушала и се бе върнала, ако бе сложила кръст на миналото. А сега още единайсет години отчуждение се прибавиха към онези дванайсет. Двайсет и три години. Цял един живот. Възможно ли е скъсаните връзки да се възстановят след толкова време?

Беше излязла рано на езда. Бледото зимно слънце се показа иззад гората и разтопи скрежа по пожълтялата трева. София размишляваше за изминалите десет години от живота си. Индия се роди през зимата на 1986-та и Онър се сдоби със сестричка, с която да си играе, въпреки че отначало не обръщаше внимание на бебето. Сега обаче бяха неразделни, независимо от близо четирите години разлика помежду им. Онър беше непокорна и пряма, Индия — мълчалива и домошарка.

Годините бързо се изнизаха. Бяха щастливи, слънчеви години. Но под повърхността на щастието се таеше натрапчивият спомен за Санти. Рядко минаваше ден, без нещо да й напомни за него. Колкото и мимолетна да беше мисълта, тя все пак си го спомняше. И още пазеше пеленката на Сантигито. Повече по навик, отколкото от обич. Имаше две дъщери, които обсебиха сърцето й. Сантигито се бе изгубил някъде по света и тя знаеше, че никога няма да го намери. Ала не можеше да го забрави. Пеленката беше единственото, което й беше останало и от него, и от Санти.

Пришпори коня и почувства прилив на енергия. Замисли се за живота. За чувствата и приключенията, които предлага на хората. Мария щеше да се прости с всичко това. Изведнъж миналото стана невероятно важно, защото нямаше да има бъдеще, което да сподели с Мария. София искаше да го задържи, но то изтичаше като пясък между пръстите й и не й оставяше друга възможност, освен да продължи напред. Да отиде при Мария.

— Съжалявам, че братовчедка ти е болна, но съм доволен, че най-накрая се случи нещо, което да те вразуми — заяви Дейвид, когато му каза.

На София не й се искаше да оставя децата, но той я убеди, че може да се грижи за тях. Пътуването й беше твърде важно. Тя искаше да замине и същевременно се тревожеше какво ще завари там. Дейвид знаеше само половината от историята; нямаше представа, че мъжът, когото беше обичала и загубила, живее в „Санта Каталина“. Ако знаеше истината, едва ли щеше да я насърчи да се върне в родния дом. Дали нейното решение да не му казва за Санти не бе продиктувано от подсъзнателно желание да си запази отворена вратичка? Тъкмо затова не каза и на Доминик, че заминава.

Дейвид я накара незабавно да си стегне багажа. Не й остави време да умува какво ще стане, когато се върне у дома. Посъветва я да бъде практична и да действа според обстоятелствата. Изпрати я на летището заедно с Онър и Индия и й купи списания да чете по време на полета. София усещаше, че той се вълнува. Тонът му ставаше рязък, когато беше неспокоен, говореше бързо и се впускаше в ненужни подробности. Беше й трудно да се раздели с тях. Отлага до последния момент качването на самолета, стана й още по-криво, когато Индия се разплака. Беше почти на единайсет и не се бе разделяла с майка си за дълго. Онър, независима и самоуверена, прегърна през раменете сестричката си и й обеща да я развесели, докато пътуват обратно с колата.

— Няма да остана дълго там, миличка. Ще се върна, преди да ти домъчнее за мен — успокои я София и я прегърна. — Много те обичам — прошепна й и целуна мократа й бузка.

— И аз те обичам, мамо — хълцаше Индия. — Не искам да заминаваш.

— Татко ще се грижи за вас. Наближават празници. Ще бъде весело.

Малката кимна и се опита да не плаче. Онър усмихнато целуна майка си и й пожела лек път, после окуражаващо потупа по рамото сестричката си. Дейвид прегърна София, целуна я и я помоли да се обади веднага щом пристигне, а наум си пожела тя да се върне при него. София помаха на тримата и тръгна към гишето за паспортен контрол.

* * *

Самолетът вече кръжеше над летището в Буенос Айрес, когато София осъзна какво прави. Двайсет и три години бяха изминали, откакто беше напуснала Аржентина. През това време не беше виждала никого от семейството си, макар да знаеше от Доминик, че отначало родителите й отчаяно са се опитвали да я намерят. Беше дълбоко засегната, задето я бяха прокудили в изгнание, и изпитваше задоволство, че ги принуждава да страдат. Но с времето копнежът по дома ставаше непоносим, докато най-сетне тя призна през себе си, че само гордостта й пречи да се върне.

Дейвид я насърчаваше да се види със семейството си.

— Ще дойда с теб, ще бъда до теб. Ще бъдем заедно. Трябва да простиш и да престанеш да изпитваш горчивина — казваше й.

Но тя не можа да преглътне гордостта си.

Сега се питаше как ще реагират близките й. В сърцето си още пазеше Аржентина такава, каквато я остави; не беше подготвена за промените. Но докато самолетът кръжеше над летището, преди да кацне, силуетът на града, облян в розовата светлина на утрото, й се стори същият като в спомените й. Вълнението я задуши. Връщаше се у дома.

Никой не я посрещна. На никого не бе съобщила, че пристига. Трябваше да се обади, но на кого? Сама беше решила да прекрати връзките си с тях, към кого да се обърне сега? Преди би се обадила на Санти, ала онези дни бяха безвъзвратно отминали.

Щом стъпи на родна земя, вдъхна дълбоко опияняващия, познат мирис на гъстия като карамел, влажен въздух. Огледа смуглите служители, които сновяха важно-важно из летището в колосаните си униформи. Докато чакаше багажа си, хвърли поглед на другите пътници, заслуша се в разговорите им на испански със съскащ аржентински акцент и почувства, че наистина си е у дома. Като змия хвърли английската си кожа и мина през митницата като аржентинка.

От другата страна на бариерата се полюшваше море от хора със смугли лица. Някои държаха табели с имената на хората, които посрещаха, други, с пищящи деца, даже с лаещи кучета, чакаха роднини и приятели да се върнат от далечни земи. Тъмните им очи проследиха София, докато тя влачеше куфара си през тълпата, която се раздели като Червено море, за да я пропусне.

— Такси, сеньора? — покани я чернокос метис и засука мустачките си.

— Болница „Алеман“.

— Откъде сте? — попита мъжът, докато излизаха навън на ослепителната светлина.

София се стресна — дали от силното слънце, или от въпроса на таксиметровия шофьор.

— От Лондон — отговори колебливо. Очевидно говореше испански с чуждестранен акцент. Като седна в таксито, свали стъклото докрай. Шофьорът запали цигара и пусна радиото.

— Гледате ли футбол? — попита. — Сигурно сте чували за Диего Марадона?

— Вижте, аржентинка съм, но от двайсет и три години живея в Англия! — тросна се тя. Искаше й се той да престане да бърбори и да внимава къде кара.

Излязоха на магистралата, която водеше право в центъра на Буенос Айрес. София се взираше през страничното стъкло в града, който й се струваше като стар приятел — хем познат, хем променен. Сякаш някой беше надграждал върху спомените й и бе премахнал патината на улиците и сградите. Забеляза грижливо поддържаните паркове и цветни градинки, магазините с лъскави витрини. Атмосферата напомняше повече на Париж, отколкото на южноамерикански град.

По радиото започна мач между „Бока“, на който шофьорът явно бе фен, и „Ривър Плейт“, и София разбра, че повече няма да й обърне внимание. Когато „Бока“ отбелязаха гол, той така рязко изви волана, че замалко да катастрофират. Размаха юмрук през прозореца и натисна клаксона, за да изрази радостта си. София се загледа в малката порцеланова Мадона, окачена на огледалото, и хипнотичното й полюшване я замая.

Най-после таксито спря пред болницата, тя плати и побърза да слезе. Беше й прилошало в колата. Шофьорът остави багажа й на тротоара, седна зад волана и отпраши — явно нямаше търпение да продължи да слуша мача. Изтощена от тринайсетчасовия полет и от връхлетелите я чувства, София влезе с багажа си в болницата и попита за Мария Соланас. Сестрата озадачено свъси вежди — не беше свикнала да търсят Мария с бащиното й име — после кимна.

— А, да. Сигурно сте нейната братовчедка, тя често говори за вас. — София усети как се изчервява и се запита какво ли е говорила Мария. — Имате късмет, днес следобед тя ще се прибере вкъщи. Сигурно ви е липсвала.

— Ами… да — промърмори София, понеже не знаеше какво друго да каже.

— Подранихте, обикновено не разрешаваме близките да посещават пациентите преди девет часа.

— Пристигам направо от Лондон — обясни София. — Мария не ме очаква. Искам да остана за малко насаме с нея, преди да дойдат близките й. Сигурна съм, че ме разбирате.

— Естествено. — Сестрата кимна със съчувствие. — Мария ни е показвала ваши снимки. Изглеждате… — Тя се поколеба, като че ли усети, че ще направи гаф.

— По-стара? — подсказа й услужливо София.

— Може би — промърмори сестрата и се изчерви. — Тя много ще ви се зарадва. Вторият етаж, стая 207.

— Как е тя? — попита плахо София.

— Сеньора Маралди е много храбра и всички я обичаме.

София тръгна към асансьора. „Сеньора Маралди“ — името й прозвуча толкова несвойствено, Мария изведнъж й се стори далечна и непозната. Беше се опитала да осъзнае новината за болестта на братовчедка си, но толкова се беше откъснала от този живот, че не се развълнува така, както сега. Миризмата на дезинфектанти, потракването на обувките й, сестрите, които сновяха с таблички с лекарства, меланхолията, която всички болници навяваха, проникнаха в съзнанието й и тя изведнъж се изплаши. Изплаши се от срещата с братовчедка си след толкова много години. Изплаши се, че тя може да не я познае. Че може да я отблъсне. Пред вратата се поколеба. Не знаеше какво ще види. Събра кураж и влезе. В сутрешния здрач зърна някаква фигура под завивката. Реши, че погрешка е влязла в стаята на заспал пациент. Избъбри някакво извинение и отстъпи, но в същия миг дочу тих глас:

— София?

Обърна се и се вгледа в леглото. Да, това бе нейната приятелка ангел, изпита, бледа като платно, но усмихната. Тя се втурна към леглото, коленичи и притисна лице до протегнатите ръце на Мария.

Дълго мълчаха. София бе потресена от това, което видя. Болестта беше съсипала Мария, тя бе неузнаваема.

Трябваше й време, за да дойде на себе си. Вдигна поглед към братовчедка си, но отново сведе глава. Мария не продумваше, чакаше я да се съвземе.

Най-накрая София я погледна. Мария се усмихваше въпреки жестоката си участ, въпреки болестта, която изсмукваше живота от нея.

— Така се надявах, че ще се върнеш. Много ми липсваше — прошепна.

— О, Мария, и ти ми липсваше! Нямаш представа колко — изплака София.

— Говориш испански с акцент!

— Нима? — отвърна натъжено София. Още нещо от родината, което бе изгубила.

— Кой ти каза?

— Майка ти. Писа ми.

— Майка ми? Даже не знаех, че има адреса ти. Сигурно не ми е казала, защото се е бояла, че няма да дойдеш. — Усмихна се с благодарност: сега ценеше всеки мил жест, защото пред лицето на смъртта любовта е единствената утеха. — Изглеждаш прекрасно. — Протегна ръка и избърса сълзите й. — Не тъгувай, по-силна съм, отколкото изглеждам. Заради опадалата ми коса е. Сега не се тревожа дали е чиста… какво облекчение.

— Ще се оправиш! — промълви София.

Мария тъжно поклати глава:

— Няма да се оправя, вече не. Всъщност аз съм толкова безнадежден случай, че ме отпращат вкъщи, в „Санта Каталина“.

— Все има нещо, което да се направи. Не могат да се откажат. Ти имаш за какво да живееш!

— Да, децата. Тревожа се за тях постоянно. Но те ще пораснат, обградени с любов. Едуардо е забележителен човек. Да не бъдем черногледи, няма смисъл. Ти се върна, това е най-важното. В момента съм щастлива.

— Разкажи ми за съпруга си. Като че ли те изгубих през годините…

— Той е лекар, стеснителен и мил. Не съм обичала никого повече от Едуардо. С него ми е леко на сърцето и постоянно се усмихвам. Прояви забележителна сила на духа и ми бе голяма опора.

— А децата ти?

— Имаме четири деца.

— Четири! — възкликна София. — Искам да се запозная с тях. И те са ми братовчеди!

— Ще ги видиш в „Санта Каталина“. Посещаваха ме тук всеки ден. Едуардо ще дойде всеки момент. Идва сутрин, после следобед и прекарва повечето вечери с мен. Насила го карам да се прибере вкъщи или да отиде на работа. Изглежда капнал от умора, тревожа се за него. Тревожа се как ще се справи, когато мен няма да ме има. Както казах, беше моята опора, но сега, независимо от болестта, аз съм неговата. Не мога да понеса мисълта, че ще го изоставя.

— Смаяна съм колко спокойно приемаш смъртта — промълви София и сърцето й се изпълни с обич и тъга. Почувства смирение пред куража на Мария и се засрами от своята егоистична гордост, от своята дребнавост, която сега й се струваше нелепа. За Санти не посмя да попита.

— А със София, с която пораснах, какво се случи? Кой те пречупи?

— Мария, от двете ни аз бях по-силната, ти бе кротка и се примиряваше с капризите ми.

— Не, преструваше се, че си силна, София. Беше палава и непокорна, защото копнееше за вниманието на майка си. Тя се интересуваше само от братята ти.

— Може би.

— И аз имах моите моменти на отчаяние, на страх, повярвай ми. Задавах въпроса „Защо аз? Какво съм направила, за да заслужа такъв ужасен край?“. Но после разбрах, че трябва да се примириш, да го приемеш и да изживееш последните си дни колкото е възможно по-щастливо. Уповавам се на Господ. Знам, че смъртта не е нищо друго, освен портал към друг живот. Не е край, само прощаване. Убедена съм!

София разбра, че братовчедка й е намерила душевен покой.

— А ти си омъжена за театрален продуцент, нали? — попита Мария.

— Откъде знаеш? — изненада се София.

— По време на войната за Малдивите имаше статия за теб в един вестник: аржентинка в Англия по време на конфликта. Имаше и снимка. Разкажи ми за съпруга си.

— Той е доста по-възрастен от мен. Много мил, много талантлив и прекрасен баща. Отнася се с мен като с принцеса — отвърна гордо София и пред очите й изплува лицето на Дейвид.

— Радвам се за теб. Колко деца имате?

— Две момичета. Онър и Индия. Но сега това не е важно, разкажи ми повече за всички близки, които не съм виждала от години.

— Ферхо живее в Уругвай.

— Да, знам. Срещнах се случайно с Ева Аларкон, спомняш си Ева, нали?

— Разбира се. Женена е за твоя Роберто.

— Никога не е бил мой! — възрази София. — Двамата бяха в Англия и ми разказаха това-онова.

— Аугустин е във Вашингтон. Идва си веднъж в годината, макар че на жена му не й е много приятно. Горкият Аугустин, ако изобщо тя му разреши да дойде, идва сам. Не мисля, че извади късмет с нея, заслужаваше по-добра съдба. Съпругата на Рафа се казва Хасмина. Имат много красиви деца. Хасмина ще ти хареса.

Мария продължи да разказва, връщайки се понякога в миналото. Мислеше, че така ще заличи годините на раздяла. София я слушаше развълнувана, коленичила до нея, стиснала костеливата й ръка.

Преди Мария беше закръглена, „женствена“, както казваше Пако. Сега беше измършавяла, косата й беше опадала, ала усмивката й напомняше за невинните им мигове в „Санта Каталина“ и София изпита непреодолимо желание да върне времето назад, за да ги изживеят отново.

— Колко време пропиляхме… — въздъхна Мария. — Толкова съжалявам!

— И аз. Не биваше толкова дълго да отсъствам. Трябваше…

— Остави ме да се доизкажа. Не знаеш цялата истина. — Лицето на Мария помръкна.

— За какво говориш? Каква истина?

Лешниковите очи на Мария бяха изпълнени с разкаяние. Тя преглътна мъчително, чувството за вина, което от години тровеше душата й, бе непоносимо.

— Излъгах те, София. Излъгах теб, излъгах и Санти. — Извърна лице. Срамуваше се да срещне погледа на братовчедка си.

— Какво ти става? Добре ли си? — смотолеви София, но сякаш ледена ръка стисна сърцето й. „Нека не си ти виновницата за раздялата ми със Санти!“ — помоли се безмълвно.

— Когато разбрах, че с брат ми сте любовници, много се ядосах. Споделяше всичко с мен, но това го бе премълчала. Последна разбрах, а уж бях най-добрата ти приятелка… — Разплака се и сълзите й намокриха възглавницата.

— Не можех да ти кажа, на никого не можех да кажа! Спомни си как реагираха близките ни! Нямаше да ми разрешат да се омъжа за първия си братовчед.

— Така е, но се почувствах пренебрегната, после ти замина, без да се сбогуваш с мен. Не ми написа нито ред. Пишеше само на Санти. Като че ли нищо не означавах за теб!

София изведнъж осъзна какво й казва Мария.

— Крила си писмата ми от него? — изрече бавно. Зави й се свят. Никога нямаше да повярва, ако Мария сама не й беше казала. Не й беше присъщо да таи отмъстителност. И все пак… не можеше да я намрази. Не можеше да се сърди на жената, която скоро нямаше да е между живите.

— Виждах колко е разстроена мама, колко е неутешима. Всички се чувствахме измамени. Отношенията между семействата ни се смразиха. Мама и Анна цяла година не си проговориха! Минаха години, преди животът ни да се върне в обичайното си русло. Санти… очакваше го блестящо бъдеще. Татко беше отчаян, че той ще изостави всичко заради теб. Затова ти писах…

— … че се е влюбил в Максима Маргулес.

Това писмо беше разбило всички мечти на София, досущ огледало, в което се отразяваха най-съкровените й желания, пръснало се на хиляди парченца. Последвалата година в Лондон беше най-тежката в живота й. Нищо чудно, че Санти не й писа — той бе чакал писмо от нея, не знаеше къде се намира. Чакал е, както и тя чакаше. Не е престанал да я обича.

Тези разкрития я сломиха. Нямаше сили да продума, беше я обзело вцепенение. Беше се отказала от детето си, защото повярва, че Санти не ги иска. Само че е било точно обратното. Всичко, случило се през изминалите двайсет и три години, е било плод на недоразумение, на лъжа. Мария никога нямаше да узнае какво им бе причинила.

— Моля те, София, прости ми. Опитай се да разбереш защо постъпих така. Излъгах те. Той дори не познаваше Максима Маргулес. Без теб беше отчаян, злочест. — Мария тежко въздъхна и затвори очи.

София се свлече на студения линолеум; припомни си безкрайните часове, когато се молеше Санти да я намери. Нищо чудно, че не я бе открил.

— Но ти можеше да се върнеш — прошепна братовчедка й. — Не беше необходимо да избягаш завинаги.

— Не избягах! Прогониха ме!

— Но не се върна. Защо? Моля те, кажи ми, че не е било само заради мен. — Мария отвори очи и се загледа изпитателно в нея. — Моля те, кажи ми, че не е било само заради моето писмо.

— Не се върнах, защото…

— Тук имаше всичко, защо го захвърли?

— Защото… — Отчаянието я стисна за гърлото.

— Защо, след като времето притъпи чувствата ви, защо не се върна? Толкова дълго изпитвах вина. Моля те, кажи ми, че не е, защото си ме презирала. Защо, защо?

— Защото, ако не можех да се върна при Санти, не исках да се връщам и в Аржентина или в „Санта Каталина“. Без него тук нямаше живот за мен.

Мария изумено я изгледа:

— Толкова много ли обичаше брат ми? Съжалявам, много съжалявам… Прости ми.

София не продума. Страданието я задушаваше.

— Тогава вината е само моя — промълви тъжно Мария. — Нямах право да се меся в живота ти. Нямах право да те лишавам от любовта ти.

София поклати глава и се усмихна горчиво:

— Никой не ми е отнел любовта. Ще обичам Санти до смъртта си.

* * *

Думите й още отекваха, когато вратата се отвори и в стаята влезе Санти.

В първия миг не я позна и София учтиво се усмихна. Тя видя в зелените му очи тъга, каквато преди нямаше. Бръчиците придаваха на лицето му зряла мъдрост и чар. И той бе понаедрял, ала си беше все същият, очарователен Санти.

После я позна, страните му пламнаха, после пребледня като платно.

— София? — ахна.

— Санти. — Искаше й се да се хвърли в обятията му, да се притисне към него и да вдъхне познатия аромат, но в стаята влязоха дребна тъмнокоса жена и висок слаб мъж и тя само извърна поглед към Мария.

— София, запознай се с Клаудия, съпругата на Санти, и с Едуардо, моя съпруг — побърза да каже Мария, долавяйки смущението й.

Нищо не би могло да подготви София за този момент. Макар от години да знаеше, че и той като нея е семеен, в мечтите й Санти още я чакаше.

Обзе я отчаяние, макар краката й да се подкосяваха, стана, здрависа се с тях, но пренебрегна аржентинския обичай да се разменят целувки. Не можеше да целуне жената, заела нейното място в сърцето на Санти.

— Ще тръгвам, Мария — промълви.

Повече не можеше да остане в тази стая. Искаше да е сама.

— Къде си отседнала? — попита Мария.

— В хотел „Алвеар Палас“.

— Може би Санти ще те закара до „Санта Каталина“, нали, Санти?

Той кимна, без да погледне София.

— Разбира се.

Докато София минаваше покрай него, за секунда очите им се срещнаха и тя видя онзи Санти, с когото беше отраснала и когото беше обичала. В този миг осъзна, че завръщането ще й причини много повече болка, отколкото заминаването й преди двайсет и три години.