С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (8)

Глава 8

Камарито не беше нищо повече от спирка за камиони и струпани на едно място паянтови сгради, преструващи се на град. Бензиностанцията осветяваше главната улица, а градчето се мъчеше с всички сили да бъде туристически център и беше почти успяло, преди да се откаже. Двама-трима шофьори на камиони пиеха кафе на празните маси отпред; двамата с Рио избрахме най-далечната. Облегнах се и гледах нощта, а Рио влезе да ни вземе кафе.

Детската част от мозъка ми искаше да отпише изцяло Артър Трестинг.

Никой, който заплашваше или подценяваше приятелите ми — или може би моите не-приятели — не заслужаваше помощта ми или дори познанството с мен. Но един тих, настойчив глас ми казваше, че недоверието на Трестинг към Рио не беше чак толкова нелогично и може би дори показваше, че Трестинг е добър човек или нещо подобно. Никога не съм съвсем сигурна къде свършва сивото и къде започват черното и бялото, но не би било преувеличено ние двамата с Рио да попаднем сред прокълнатите, докато за Трестинг… не бях сигурна. Не ми беше приятно, но колкото и да исках, не можех да се откажа от него или от информацията, която имаше, само заради това, което каза за Рио.

В края на краищата, не грешеше.

Рио… Рио се беше появил на този свят не съвсем наред. Той не изпитваше емоции като другите хора. Не съчувстваше. Наистина не го беше грижа за другите.

Единственото нещо, което го тласка напред, е да причинява болка.

Жадува за това. Необходимо му е. Някои хора са родени за определена кариера в този свят; талантите на Рио му предопределяха най-лошите възможни кариери — да бъде човекът с таблата със сребърни инструменти и дори само с присъствието си в стаята да накара хората да пищят и да признаят, да бъде човекът, който ще се усмихва, когато се лее кръв и ще се наслаждава на любовта към работата си.

Нямам илюзии за Рио.

Но поради някаква странна шега на вселената той беше израснал с религия. Тъй като му липсваше собствен вътрешен морален компас, го беше заместил с християнството и беше станал оръдие в ръцете на Бог.

Разбира се, това е извратеност. Веднага признавам. Всеки християнин, който спрете на улицата, ще пребледнее от ужас поради начина, по който Рио следва предписанията на Библията, защото тя не му пречи да причинява болка на другите. Само като християнин той издирва хората, които по негова преценка заслужават Божия гняв и не се занимава с малките грехове, с неверните съпрузи или крадците на дребно. Рио търси хора, които са като него. Или по-лоши.

И после ги запознава с Бог.

Рио няма приятели. Той не е устроен така. Някои хора го наемат, обикновено хора, които не са много приятни и могат да не изпитват угризения, че са наели човек като Рио. Той е придирчив към поръчките, които приема, и когато няма поръчка, работи на свободна практика. А и все едно, за него възнаграждението не се свежда само до пари.

Той беше единственият човек, на когото вярвах.

И макар да нямах илюзии за това що за човек е Рио, доверието беше породило лоялност. Дори него самият да не го беше грижа, ако някой каже нещо лошо за Рио, пръстът, с който натискам спусъка, много ме засърбява и не ме интересува какво си мислят другите. Не може да удряш моите не-приятели пред мен и да се надяваш, че ще си тръгнеш невредим.

Рио се върна, сложи две картонени чаши с кафе на масата и дръпна един от металните столове така, че да вижда почти всеки ъгъл. Обикновено аз бих заела това място, но винаги усещах, че Рио е по-високо от мен в йерархията на параноиците, затова му отстъпих наблюдателната позиция.

— Каква беше информацията на Трестинг? — попита Рио, след като седна.

Предадох му всичко, което ми каза частният детектив, от методите, които беше използвал, за да ни проследи с Полк, до откачените теории за Питика, без да си спестя мнението за това колко невероятно звучаха. Рио слушаше мълчаливо.

— И каква е цялата тази работа? — попитах аз. — Ти си чувал нещо за Питика.

— Казах ти да не се забъркваш — каза Рио.

— Точно така — съгласих се аз. — Което означава, че знаеш нещо.

Той отпи глътка кафе.

— Общо взето знам много малко. Далече по-малко, отколкото бих искал.

И каквото знам, подсказва, че Артър Трестинг в голяма степен е прав.

— Какво?

— И аз открих някои необичайни модели. Но по-интересното за мен е кой е положил толкова големи усилия да те забърка в тази работа. Това според мен е въпросът, който заслужава отговор.

Все още се мъчех да осмисля факта, че според него Трестинг не беше буйстващ лунатик.

— Допускам, че ти изобщо не си се обаждал на Дона Полк — казах бавно.

— Не. Всъщност нямам представа коя е тя.

— Кортни Полк — обясних аз. — Момичето, за което ти споменах, момичето, което измъкнах. Тя е почти дете и казва, че „случайно“ е станала муле на колумбийците за контрабанда на наркотици. Хванали са я, колумбийците са я хвърлил в мазето и после сестра й Дона се свърза с мен и каза, че ти си й се обадил и си й казал да ме наеме.

— Никога не съм водил такъв разговор. Интересно.

— Ти видя ли Кортни, като беше там?

— Спомням си, че си помислих, че изглежда доста глупава. — Гласът му беше безизразен. — Не ми хрумна, че би си заслужавала да рискувам другите си цели заради нея.

— Е, каквито и да са целите ти, струва ми се, че си разкрит.

— Така изглежда. — Той пак отпи от кафето си. Приемаше го много спокойно, но от друга страна никога не съм виждала Рио да се тревожи от каквото и да е.

— Някой отвътре те следи — продължих аз, размишлявайки на глас — и някой е знаел за връзката ти с мен и се е обадил на Дона, като се е представил за теб. Не знам защо, но се каня да разбера.

Рио наклони леко глава, сякаш обмисляше думите ми.

— Това е една хипотеза.

— Това е единствената възможна хипотеза — възразих аз. Рио продължи да ме гледа, без да каже нищо. — Какво? Имаш ли по-убедителна? Нищо друго не съответства на фактите.

— Странно — каза той. — Обикновено си по-добра.

— По-добра в какво?

— Казваш, че единствената възможност е някой друг да се е обадил на Дона Полк, като се е представил за мен.

— Е, да. — Озадачих се и потърсих грешката в тази логика.

— Това е единствената възможност.

— Освен ако не те е излъгала.

— Кой?

Рио ме изгледа така, сякаш говорех на чужд език.

— Дона.

Изсмях се.

— Не ме излъга. Боже, трябваше да я вадиш. Беше изпаднала направо в истерия от цялата тази работа.

— Провери ли нещата около нея?

Намръщих се. Проверявам нещата около всичките си клиенти, ако имам време. Но…

— Нямаше нужда. Сериозно. Говориш абсурдни неща. Нека се съсредоточим върху истинските възможности.

— Кас, държиш се странно.

— Какво искаш да кажеш, странно? Защото не подозирам неоснователно най-слабо вероятното лице в тази бъркотия?

— Не. Защото го отхвърляш като възможност.

— И какво от това?

— Това е много нетипично за теб.

Усетих, че започвам да се ядосвам. Което беше нечувано — не си спомням някога да съм се ядосвала на Рио. Защо настояваше да се държи толкова вбесяващо за тази работа с Дона?

— О, значи си свел дедуктивния ми процес до аксиоми и си го запомнил, така ли? — попитах аз.

— И не приемаш, че е възможно да те лъже?

— Не!

Той се облегна назад на стола си.

— Странно.

Не ми хареса преценката, която усетих в тона му.

— Какво означава това?

— Обикновено разглеждаш всички възможности. То е част от това, което те прави добра в работата ти — каза Рио с равен глас и ако в момента не изпитвах такава враждебност към нето, щях да го приема като комплимент. — Логика, нали така? Ти си устроена по този начин.

— По какъв начин съм устроена?

— Не исках да те обидя.

— Е, може би аз го приемам като обида! — рязко отговорих аз. — Имам право да следвам интуицията си за хората, както знаеш!

— Кас, ти мразиш да следваш интуицията си.

— И може би не знаеш всичко за начина, по който работя! — Повиших глас и с всяка секунда ме обземаше по-силен гняв. — Много лошо е да не подозираш една невинна жена, нали? О, правилно, забравих — ти нямаш представа, че може да цениш друго човешко същество…

— И това е нетипично за теб — отбеляза спокойно Рио. — Нещо ти въздейства.

— Нещо ми въздейства ли? — извиках аз — не можех да повярвам на ушите си. — Е, да, щом си толкова гениален, има неща, които ми въздействат! Изведнъж си станал голям експерт по емоциите, нали? Точно ти? Не си ли помислял някога, че реагирам като нормален човек?

— Кас… — опита се да ме прекъсне Рио, но аз продължих.

— Горката жена не е направила нищо друго, освен че обича малката си сестра и тя се е забъркала в цялата тази кървава каша с контрабандистите и ченгетата и сега установяваме, че някой много опасен й се е обадил и я е излъгал, а ти искаш да стовариш всичко върху нея? Може би докато се занимаваме с това, хората, които би трябвало да разследваме, ще имат време да отидат да убият и нея, и Кортни!

— Кас, седни…

— Не, стига, Рио! — извиках ядосано аз. Не съм сигурна кога станах на крака, но се надвесих над него и бях толкова ядосана, че щях да се пръсна и цялата се тресях. — Не ти дължа абсолютно нищо! Да не би да ти развалям малките мастурбаторни фантазии, ако се тревожа какво може да се случи с някой друг? Много жалко! Защото, за разлика от някои повредени хора, аз имам емоции и морал и усет за добро и зло, който не съм взела от някаква откачена версия на Библията! — Виждах червено в ъгълчетата на полезрението си. Исках да го ударя, да го ударя толкова силно, че да не може да ми отвърне. Изчисленията обзеха сетивата ми, като ми шепнеха за всички възможни начини, по които можех да нанеса удара. Да го осакатя. Да го убия. — А ти? Ти смееш да ме поучаваш как трябва или не трябва да се държа, е, върви по дяволите, защото аз не съм откачен психопат!

Последните ми думи увиснаха във въздуха между нас и отекваха в пространството между доверието и историята.

— О, господи… — прошепнах аз.

— Сега вярваш ли ми? — попита Рио студено.

— О, боже. Рио… — Не можех да помръдна.

— Не ти се сърдя — каза Рио. — Сядай.

Разбира се, че не се сърдеше. Кой знае защо исках да се сърди, да стане и да ме удари, да отвърне, защото аз… аз го бях пробола толкова безмилостно и ефикасно, както само аз знаех и нямаше значение, че той издърпа ножа и отмина обидата като обикновена рана, защото бях прекрачила границата, тази граница, която…

— Сядай — каза пак Рио със спокоен и равен глас и без да показва, че е обиден.

Не можех да седна, но се облегнах на масата, за да не падна.

— Рио, не мога… Толкова съжалявам…

— Обикновено не си толкова груба — каза Рио, — но и двамата знаем какво представлявам.

— Но това дори не е истина. Аз… — Беше ми трудно да говоря. Всичко беше сбъркано, деформирано и смачкано. — Дължа ти живота си. Дължа ти всичко…

— За това също трябва да приемеш, че сме на различно мнение, защото аз ще настоявам да отдадем заслугата на Бог. — Той леко ми се усмихна. — Внимавай, Кас. Може би няма да е хубаво, ако почнеш да ми градиш его.

Не можах да се сдържа и се разсмях; получи се нещо като хълцане. Не беше смешно; в целия свят Рио беше най-несмешното нещо, което можех да си представя — да не добавям най-кошмарното, сърцераздирателно и абсолютно ужасяващо нещо — но изборът ми беше или да се засмея, или да си тръгна и никога да не говоря пак с Рио, защото не можех да си простя това, което казах, и колкото и привлекателно да ми звучеше това, то звучеше и наистина много тъпо.

Затова седнах, сложих ръце на лицето си и казах:

— Рио, мисля, че нещо ми въздейства.

— Какво проницателно наблюдение — повтори той с безизразно лице. — Като имаме предвид контекста, предлагам да проучим тази мис Дона Полк.

Все още идеята ми се струваше силно абсурдна, дотолкова, че да се възпротивя, но сега сърдито я избутах настрани. Нещо тук ми пречеше да мисля логично, нещо ме беше накарало да нападна безразсъдно единствения човек в живота ми, на когото можех да разчитам, да му кажа неща, за които бих убила всеки друг, без да се замисля. Единственият човек.

Бях решена да стигна до дъното на нещата, каквото и да ми струва. Този, който ми беше причинил това — Дона Полк, или Питика, или някаква сенчеста правителствена организация с мъже с черни костюми — щях да се разправя с тези копелета така, че щеше да се отчете по скалата на Рихтер.

Осъзнах, че буквално ръмжа, дълбоко в гърлото си, нисък, животински звук.

— Имам предположение какво може да се случва — каза Рио. — Кажи ми, Кас, ти каза ли на Дона Полк, че ще се срещнем тук?

— Да. Аз… — Главата ми изведнъж зазвънтя, като че ли ме бяха ударили и усетих, че виждам двойно. Казах й… Но и това беше нетипично за мен.

Не казвам никога нищо на никого. Защо бих казала на Дона, че ще се видя с Рио? И къде?

Ами тя плачеше и искаше да знае дали ще направиш нещо за Кортни и ти трудно се оправяш с хората, затова вероятно си приказвала, колкото да кажеш нещо…

Не знаех кое ме шокира повече: това, че мозъкът ми се мъчеше да намери рационално обяснение или че този вид рационално обяснение би ме задоволил преди няколко минути. Обзе ме дълбока и яростна самоомраза.

Казах на Дона всичко, защото ме попита. И после ме нападнаха.

— Господи — промърморих през пръсти. — Какво става?

— Според мен Дона Полк може да ни отговори на някои въпроси — каза Рио.

— Знам къде да я намеря. — Стомахът ми се сви от шок и ужас. Дона ми беше направила нещо. Наркотик? Не бях пила нищо с нея, изядох единствено едно енергийно блокче, което си носех, но имаше и други начин. Дона Полк, ти ще ми дадеш отговорите. И след това…

Е, не бях човек, който лесно прощава.

— Според мен може би ще е по-добре аз да се заема с тази част от работата — каза спокойно Рио. — Изглежда няма да мога да се върна към ролята си в картела, а има шанс ти все още да си… засегната.

Изсумтях сърдито.

— Ще бъда предпазлива.

— Въпреки това. Нека аз да поема Дона. Ти може да си оползотвориш по-добре времето, като говориш с твоя нов приятел, детектива.

Почти се засмях.

— Трестинг? Според мен не разбираш добре какво означава думата „приятел“.

Рио се усмихна леко и почувствах, че се изчервявам от неволно изречената истина.

— Несъмнено — каза той. — Но Трестинг сигурно има други контакти. И е съвсем ясно, че няма да говори с мен. Може да научиш повече за това какво знае той. Аз ще намеря мис Полк.

Неохотно разклатих кафето на дъното на чашата. Това, което каза, беше прекалено разумно, за да не се съглася.

— Значи ще работим заедно по този случай, а?

— Изглежда си се забъркала, въпреки че те предупредих.

— Да. Винаги се забърквам в глупави истории. Предполагам не мога да заобикаля факта, че Трестинг ще се окаже полезен.

— Така изглежда.

Въздъхнах и станах.

— Тогава най-добре да не отлагам. Ще му се обадя сутринта. Искаш ли да ти уредя среща с Дона?

— Може би, но не още. Засега ще ми стигне информацията как да се свържа с нея.

Дадох му всичко, което знаех за нея. Стана ми неудобно, защото беше съвсем малко, много по-малко, отколкото обикновено бих искала да знам, за да се чувствам добре. Рио не коментира, за което му бях благодарна.

— Е, отивам да говоря с разни хора — казах аз. — Пожелай ми късмет.

Рио докосна чело и козирува.

— Бог да е с теб, Кас.

— Да. И с теб.

— О, и още нещо, Кас. — Обърнах се. — Не си прави труда да защитаваш честта ми. Няма смисъл.

— Тра-ла-ла — изтананиках аз. — Не те чувам.

Усмихнах му се с надежда, че усмивката ми ще изглежда поне малко истинска и изчезнах.

За връщането в Лос Анджелис откраднах лъскава спортна кола. Исках да карам бързо, да усещам вятъра в косата си и да гледам как пустинята преминава покрай мен толкова бързо, че не мога да я видя.

Дона Полк ме беше атакувала. Каквото и да ми беше направила, то се беше загнездило по някакъв начин в мозъка ми, беше изкривило мисленето ми, манипулираше ме… под гнева ми се надигаше болезнено усещане, сякаш съм била изнасилена — мазно петно върху душата ми.

Дона Полк щеше да си плати за това.

Стигнах до квартала, където беше убежището ми, дръпнах ръчната спирачка и се завъртях — елегантната спортна кола се занесе към бордюра между два джипа с по-малко от двайсет сантиметра разстояние между тях и мен. Да. Много съм добра по математика — мога да паркирам успоредно в Лос Анджелис.

Въпреки гнева ми докато изкачвах стълбите към апартамента, изтощението ме застигна. Не бях спала от два дни. Трябваше ми малко почивка, малко истинска почивка, а и все едно не можех да се обадя на Трестинг до сутринта. Е, можех, но не мислех, че да го ядосам в малките часове ще е най-умният ход в този момент. Срязах котешката опашка, с която бях вързала ръкохватката и отворих тихо, за да не събудя Кортни, ако все още спеше.

Мансардата беше тъмна и тиха.

Кофти.

Подсъзнателно вече знаех, че нещо не е наред, още преди да завърша изчисленията, които ми казваха, че тишината е прекалено абсолютна.

Запалих лампата с лоши предчувствия за това, което щях да видя.

Единствената стая в мансардата беше празна, малката баня беше отворена и също празна. Половината от белезниците лежеше отворена и безпомощна на матрака.

Кортни Полк беше изчезнала.