С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (27)

Глава 27

Дълго време сетивата ми си оставаха замъглени. Постоянно виждах лицето на Артър през редуващите се моменти на съзнателност, което мозъкът ми намираше за странно, но накрая се адаптира. Рио също беше наоколо. Неясно чувах как Артър се мъчи да не пуска Рио близо до мен, което беше глупаво. Двамата с Рио се познавахме много отдавна. Артър сигурно не го знаеше.

Той също така сигурно беше забравил как Рио спаси живота на всички ни. И ръката му не трепна, което ме беше спасило. Ако не беше такъв добър стрелец и не беше стрелял точно там, където исках… Тази мисъл ми се стори смешна. Започнах да се подхилвам, но ме болеше прекалено много.

Чудно, че Артър беше забравил всичко това; нали и той беше там.

От време на време усещах присъствието на трето лице, чернокожа жена на средна възраст, която сигурно беше лекар. Опитах се да я отблъсна първия път, когато разбрах, че е там, но ми се струва, че сигналите така и не напуснаха мозъка ми.

Времето ми се изплъзваше и изискваше прекалено голямо усилие да го следя. Мислех си, че съм будна, но после осъзнах, че реалността не е Хаусдорфово пространство и в какъв вид топология се намирах, щом нямаше бисквити? А функцията на Ойлер беше дъга, красива дъга и най-голямото математическо откритие на всички времена, но ако сложите мьобиусова лента в четвъртото измерение, дали някой заек все пак би могъл да я прескочи?

Съзнанието ми бавно почна да се прояснява; може би постепенно намаляваха упойката, но престанах да си мисля, че съм следващият Ердьош^[1] всеки път, когато в съня си виждах поклащащи се пингвини върху четирицветна карта. Спях или плавах, светът все още беше замъглен, но вече солиден, което беше огромно подобрение от времето, когато ми се струваше, че постоянно се люлее.

Веднъж дезориентираността се изчисти достатъчно, за да видя лицето на Рио, който сменяше превръзката ми. Движенията му бяха бързи и сигурни, а устните му помръдваха в прошепната молитва.

— Рио — казах аз завалено, — ти си добър приятел.

— Ти не си ми приятел, Кас — каза тихо той. — Знаеш го. Никога не си мисли друго.

Знаех го. Приятелите се грижат за теб. Но приятелите също така те познават достатъчно добре, за да си казвате всичко без думи, и правят разни неща, като например спасяват ти живота и после остават до теб и се грижат за теб, когато си ранен. Имаше ли значение, че Рио не го е грижа за мен, след като се държеше така, сякаш го е грижа и винаги щеше да го направи? Имаше ли значение, че го правеше поради други причини, поради своите собствени величествени религиозни причини, вместо защото изпитваше някаква вид обич към мен?

Много хора са щедри, добри и готови да дават само защото си мислят, че Бог иска да бъдат такива. Те въпреки това са добри хора. Какво е приятелството в крайна сметка?

Потънах пак в сън.

Когато за първи път се събудих достатъчно, за да водя истински разговор, Артър беше до мен.

— Здрасти — казах дрезгаво аз.

Той веднага се обърна към мен.

— Здравей, Ръсъл. Как се чувстваш?

— Замаяна — отговорих аз — Къде е Рио?

Устната му потрепна.

— Излезе.

— Още ли не харесваш Рио? — Намръщих му се, като се мъчех да намеря правилните думи. — Той спаси живота на всички ни. Спаси мен. Пак.

— Той те простреля! — избухна Артър.

— Защото аз му казах. — Как можеше да не разбира? — Знаех, че мога да изчисля един несмъртоносен изстрел.

— Несмъртоносен! Ръсъл, имаш ли изобщо представа какво представляват изстрелите? — Той си пое дълбоко дъх и се виждаше, че се мъчи да се успокои. — Това беше абсолютно, с пълна сигурност смъртоносен изстрел. Всеки изстрел може да е смъртоносен. Дори да те прострелят в крака, пак може да умреш. — Той се задави. — Ръсъл, той те простреля в гърдите и ти едва не умря, и ако куршумът не беше рикоширал и беше попаднал в сърцето…

— Аз направих така, че да рикошира — казах му с дрезгав глас. — Рикошира, защото аз му казах така.

Артър имаше вид на човек, който иска да се разплаче.

Млъкнах, защото в този момент пак се унесох, но следващия път, когато отворих очи, чувствайки се много по-будна, Артър пак беше до мен, сякаш изобщо не беше помръднал. Беше малко плашещо.

— Как си? — попита веднага той. — Искаш ли да хапнеш нещо?

— Ти не ходиш ли на работа? — попитах аз.

— Питика беше единственият случай, по който работех.

Все си мислех колко е странно, че постоянно седи до мен.

Последният ми спомен беше, че се бяхме хванали за гърлото, а той ту се мъчеше да продаде Рио в робство, ту изпадаше в огромен пристъп на вина, че е причинил смъртта ми.

— Не е нужно да стоиш тук — казах му аз. — Може да си тръгнеш, ако искаш.

— Няма да те оставя сама с някой… с някой, който те е прострелял — каза мрачно той.

Канех се да въздъхна, но ме заболя много силно. Осъзнах, че са престанали да ми дават упойката.

— Вече говорихме по този въпрос — казах аз. — Такъв беше планът.

— Да те застрелят не е план.

— Това даде възможност на Рио да ни измъкне — възразих аз. — При всеки друг вариант щяха да ни убият.

— При този вариант почти те убиха!

— Но не съвсем. — Той ме изморяваше и цялото тяло ме болеше. — Каза нещо за ядене — напомних му аз, въпреки че не бях гладна. — Може и да приема.

Артър хукна да ми прави супа, а аз пак заспах.

Когато накрая пак се събудих, умирах от глад, но Артър не беше на обичайното си място до мен. Чувах обаче гласа му; погледнах и го видях в другия край на стаята, да оставя тихо, но настойчиво съобщение на някого по гласовата поща.

Надигнах се на няколко сантиметра и се огледах. Намирах се в просторно студио, което не ми беше познато; сигурно беше на Артър или на Рио. До леглото ми имаше стойка за система с дълга прозрачна тръбичка, която се виеше и завършваше с абокат, залепен на ръката ми. По пътя си минаваше през смачканата възглавница и одеялата на пода — някой спеше достатъчно близо, за да ме наглежда. Вероятно Артър. Боже господи.

Въпросният Артър затвори телефона и видя, че съм будна.

— Хей. Изглеждаш по-добре.

— Чувствам се по-добре — казах аз. — Каква става? Да смятам ли, че сме се измъкнали?

— Твоят… ъ-ъ… твоят приятел ни измъкна — справи се с войниците и взе Дона Полк за заложник. Оказа се толкова ценна, че успяхме да я изтъргуваме, за да ни пуснат. Останах с впечатление, че съвсем малко от тях могат да правят този номер с хипнозата; не искаха да я загубят.

— Значи трябва да е сред по-висшия персонал на Питика, а?

— Да — каза той, а гласът му прозвуча несигурно и нещастно.

— Значи я пуснахте?

— Приятелят ти взимаше решенията, но по този въпрос нямаше много избор.

— Той не ми е приятел — отговорих автоматично аз.

Артър направи гримаса.

— Какъв ти е тогава? Дължи ти пари? Ти му дължиш пари? Не мога да разбера!

— В такъв случай пак ме попитай, когато можеш да ми кажеш защо това ти влиза в работата. — За нищо на света не бих му казала как се запознахме двамата с Рио. Не му трябваше да знае.

В този момент вратата на апартамента се отвори и влезе самият Рио. Пак носеше обичайния си кафяв тренчкот и по него на тъмни ивици се стичаше вода. Очевидно навън валеше — не можех да чуя. Зачудих се колко дълго съм била в безсъзнание; дъждовният сезон в Лос Анджелис обикновено не започва преди декември или януари, макар че понякога настъпва месеци по-рано.

— Здравей, Кас — поздрави ме Рио, когато видя, че съм се изправила в леглото. — Как се чувстваш?

— Като простреляна — отговорих аз.

Той кимна.

— Обяснимо е, при тези обстоятелства.

Артър размаха ръце в знак на нещо, което бих определила, като пълно отчаяние.

— Но се подобрявам — казах на Рио, като не обърнах внимание на Артър.

Чувствах се по-енергична и бях будна, за разлика от преди, а числата, които ме заобикаляха, вече не бяха така мудни и знаех отговора на въпроса колко бързо усвоявам лекарствата, така че нещата даваха основание за оптимизъм.

— Да благодарим на Господ — каза Рио. Той дойде и провери системите, които висяха над главата ми.

Помислих си, че аз самата трябва да благодаря на Рио — о, добре, и на Артър — но бях достатъчно чувствителна към вярата на Рио, за да не го изрека на глас. Вместо това казах:

— Чувам, че си провел смела спасителна операция.

Артър измърмори нещо, че отива да ми донесе храна и се оттегли към кухненския бокс в другия край на стаята.

— Не беше трудно, след като ти ми предостави възможност — отговори Рио.

— Толкова ли е важна Дона Полк?

— Хората с нейните умения са в основата на Питика. Те са редки и ценни за организацията. Най-големите им ресурси са тяхното слабо място.

Позамислих се върху тази информация. Ако се върнех назад, това означаваше, че изобщо не ми трябваше помощта на Рио. Бих могла да взема Дона за заложник в нейната библиотека, без да мигна. По дяволите, бих могла да я взема заложник още в града, когато за пръв път ни заловиха. Защо поне не се бях опитала? Спомнях си единствено как си мислех, че са хванали Артър и следователно нямам друг вариант…

— Можех да ни измъкна — измърморих аз.

— Не — отговори Рио.

— Можех. Имах предостатъчно възможности около Дона…

— Не се обвинявай, Кас. Тя може да се спаси от всекиго.

О, добре. Никога не бях разглеждала това да нападна Дона като вариант, защото тя се беше погрижила дори да не помисля за такова нещо. Чудех се дали съм нямала някакви други възможности за бягство. Трудно ми беше да си припомня; в онзи момент бях толкова сигурна.

Рио дръпна стола, на който обикновено седеше Артър.

— Каза, че тя е говорила с теб? Ще ми разкажеш ли за какво?

Е, поне не ми беше изтрила паметта при този разговор. Донякъде исках да го беше направила — щеше да ми е по-лесно да преглътна съмненията си.

— Говори ми за Питика — признах тихо аз. — Как всичко това е, защото искат да направят живота на хората по-добър. Как искат да превърнат света в мирно и прекрасно място за всички.

— Повярва ли й?

Подръпнах одеялото на коленете си.

— Не съм сигурна.

— Разбирам — каза той.

— Тя не ми е промила мозъка — настоявах аз. — Не беше така. Помня всичко. Тя просто… имаше много наистина логични аргументи.

— Кас — каза Рио, — тя е имала логични аргументи, защото ти реагираш на логични аргументи.

Обърках се.

— На какъв друг тип аргументи би реагирал някой?

— Ясно е, че не разговаряш често с други хора — каза Рио с лека ирония.

— О, а ти разговаряш, така ли?

— Тук ме хвана — каза той. — Кас, тя си е послужила с метода на аргумента, който най-много би ти допаднал. С друг човек би могла да опита емоционален подход, или несвързани факти, или заблуди от всякакъв тип.

Той не разбираше същественото.

— Няма значение с какво би си послужила върху някой друг — казах аз. — Тя имаше логични аргументи. Логиката в тях няма да си отиде само защото тя не би ги използвала пред някой, който не съм аз.

— Тя е имала нещо, което е изглеждало като логични аргументи — поправи ме Рио. — Хората могат да използват логиката, за да изградят почти всякаква реалност.

— Само че ако се поровиш достатъчно дълбоко, в този вид „логика“ винаги има дедуктивни грешки — възразих разгорещено аз. — Това беше друго. Мисля, че знам.

— Толкова ли си сигурна? — попита Рио.

— Разбира се, че съм сигурна! Аз съм съвсем способна да направя разликата между…

Прекъснах. Рио се усмихваше.

— Защо се смееш? — попитах ядосано аз.

— Можем да продължим така, докато започнеш да сипеш обиди срещу мен — каза той.

Мозъкът ми изскърца и спря. Започвах пак да му се ядосвам, при това без причина, освен…

— О — промърморих аз, — извинявай. — Закрих лицето си с ръка. Усетих познатото — и изведнъж добре дошло — тупкане на главоболието в задната част на черепа си. — Тя ме е обработила, нали?

— Само в началните фази. Ако от сега нататък ги избягваш, няма да има последствия. Ако не могат да те намерят, не могат да направят нищо. Този път ще се откажеш ли от случая?

Но тя имаше логични аргументи. Имаше логични аргументи!

Съдържаха ли грешка? Можех ли да я намеря?

Рио, макар и да не четеше мисли, изглежда знаеше какво си мисля.

— Кас, да приложиш логика към морала е много по-трудно, отколкото ти понякога вярваш.

— Това е глупаво — измърморих аз, но без никакъв яд, и без наистина да вярвам в думите. — Всичко може да се сведе до аксиома. Как иначе ще различаваш кое е правилно и кое не?

Рио пак се усмихна.

— Ако питаш лично мен, знаеш как. Сумасампапалатая ако са йонг царера.

— Какво значи това? — Той не ми отговори, но вече знаех и добавих: — Бог не е по моята част.

— Няма значение — възрази той. — Независимо дали вярваш или не, остава си истината, че простосмъртните нямат отговор на тези въпроси и следователно всеки, който твърди обратното, лъже.

Звучеше толкова спокойно. Толкова сигурно.

Никога не съм водила философски разговори с Рио. Винаги допусках, че сляпата му вяра означава, че не се е замислял много върху това и че повтаря като папагал цитати от Библията като своя собствена версия на аргументи… но очевидно грешах.

Въпреки надигащата се мигрена, започнах да приемам по-спокойно обърканите си чувства относно Питика като организация. Не бях толкова сигурна за правилния отговор, но ако Рио беше прав и правилен отговор не съществуваше, не беше нужно да се впускам с главата надолу натам, накъдето водеше логиката на Дона. Поне не веднага.

— Благодаря — промърморих аз. Осъзнах и друго. — Според теб Питика е много лошо нещо, така ли?

— Да.

— Защо?

— Кас, Господ би принудил всички ни да живеем в мир и праведност, ако Той го искаше. В нашия свят не би имало война, нито болка. Вместо това той ни е дал свободна воля.

Ха. Това не беше лош начин да гледаш на нещата.

— Но може да се каже, че Дона използва свободната си воля — посочих аз. — Дори и за да отнеме свободната воля на другите хора.

— И като всички, които използват свободата си, за да вредят на другите, тя върши грях.

— О-о… — Позамислих се върху това. Тъй като Рио беше единственият религиозен човек, когото познавах, обикновено забравях, че масовото убийство едва ли беше сред разрешените практики. Освен ако… Дона правеше съвсем същото нещо, което правеше и Рио — причиняваше болка на хората, за да направи света по-добър. — А какво ще кажеш за това, което ти правиш? Мислех си… твоят Бог…

— Кас, аз съм осъден човек в Божиите очи — каза той. — Греховете ми са прекалено тежки.

Разтърси ме шок. Рио вярваше в Бог и също вярваше, че ще отиде право в ада?

— Но ти… — Думите ми изневериха.

— Не ме разглеждай като толкова трагична фигура, Кас. Аз проявявам прекалено много слабост пред низшите си желания. Най-малкото, което мога да направя, е да ги използвам, за да върша Божията работа.

Бях поразена. Не защото аз самата вярвах в рая или ада, но поради факта че Рио вярваше и все пак си мислеше, колкото и да беше религиозен, че раят е затворен за него — не можех да си представя да живея по този начин.

Рио ми беше казал много неща, върху които да се замисля. Беше толкова странно — Дона изглеждаше толкова права, логиката й беше абсолютно желязна. Рио само беше поставил още въпроси, при това дори не изцяло последователни, и ако това беше възможно, всичко беше станало още по-неясно отпреди и наред с това получавах убийствено главоболие, но поне знаех, че пълното объркване се дължеше на собствените ми мисли по въпроса.

— Нашата приятелка мис Полк обсъжда ли нещо друго с теб? — попита Рио.

— Всъщност не. Главно отговаряше на моите въпроси.

Рио го прие по-сериозно, отколкото очаквах.

— Разбирам — повтори той.

Внезапното осъзнаване ме прониза, дълбоко болезнено, зарастващата ми рана пламна в агония и изпитах парещо чувство. Като й задавах въпроси… като й задавах въпроси, бях казала с готовност на Дона всичко, което тя искаше да знае. Бях я питала за нещата, които според мен бяха важни и докато я питах, бях мислила за тях и мислейки за тях…

Боже господи, ако ме беше оставила да продължа, щях да я питам за всичко, да разкрия с най-малки подробности всичко, което знаех, всичко, което помнех.

Но тя не се интересуваше от всичко това. Тя беше прекратила сеанса ни въпреки че бях все така готова да й кажа много повече, отколкото знаех.

Като се замислих, осъзнах с ужас, че тя беше посветила времето да говори с мен само по една тема: Рио. Беше насочила разговора ни към него от самото начало и после беше получила цялата информация, която имах.

— О, Господи — каза аз. — Аз… Толкова съжалявам, Рио, тя искаше да си говорим само за теб. — Дона беше гаден екстрасенс, в този разговор бях разкрила и последното нещо, което знаех за Рио; бях сигурна, че е така.

Предателството на Трестинг беше нищо в сравнение с това, което направих аз. — Казах й… казах й… — Бях толкова глупава. Той беше единственият човек в света, на когото можех да вярвам и при първа възможност бях разкрила всичко за него.

— Кас, успокой се — каза Рио. — Очаквах го. Не мисля, че би могла да разкриеш нищо, което би ми навредило. Разкажи ми за какво си говорехте, колкото си спомняш.

— Няма значение — казах отчаяно аз. Защо не ме мразеше? — Тя чете мисли. Тя е научила всичко!

Рио повдигна вежди.

— Тя ме взе в плен и не можа да използва нищо от това, което си й казала по никакъв начин. Какво ти говори това?

Нямаше значение дали беше успяла да му навреди; оставаше си фактът, че го предадох. Обърнах се на другата страна.

Рио изпусна едва доловима въздишка.

— Уверявам те, че за мен това няма да има никакви последствия. Мелодрамата не ти отива, Кас.

Мелодрама? Бях се показала като човек, на когото не може да имаш никакво доверие и той на това му викаше мелодрама?

— Всъщност като имам предвид защо не се поддавам на влиянието й, ако ти беше в състояние да й се възпротивиш, сега щеше да имаш много по-големи тревоги.

Все още се чувствах нещастна, но това почти ме накара да се засмея.

— Хайде направи каквото искам, Кас. Опиши ми подробно разговора си с нея. Не вярвам да има някакви основания за тревога.