С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (19)

Глава 19

Затворих телефона и установих, че няма какво да правя. Да се откажа от разследването на Питика означаваше, че задълженията ми са нула. Още се чувствах кофти, че съм зарязала случая на Кортни, но от маскарада на Дона като нейна сестра и доказателствата на Трестинг, че е убила Реджиналд Кингсли, изглеждаше ясно, че тя е безнадеждно заплетена от Питика и машинациите им. Което означаваше, че не е нужно да се чувствам прекалено кофти.

И така стигнах до очевидното решение. Ще лежа ниско тук седмица или две, докато драскотините и порязванията по лицето ми изчезнат, при което вече нямаше да приличам на полицейския си портрет и после щях да изчезна от града. Чудех се къде да отида; никой град не ми се виждаше по-привлекателен от другите. Чикаго? Ню Йорк? Детройт? Може би трябваше да напусна страната. Мексико беше на една крачка оттук.

Като лежах на матрака и гледах в тавана, се сетих за по-големия проблем.

Отказала се бях от поръчката.

Вече не работех. А не се чувствам добре, когато не работя.

Числата се въртяха около мен. Помъчих се да не ги забелязвам, като вместо това гледах с празен поглед и си мечтаех за алкохол. Как така не си бях помислила за нужно да заредя скривалищата си с малко твърди напитки? Или дори с нещо по-силно? Перспективата да се наложи да остана тук дни наред без течни медикаменти, само аз, изправена срещу мозъка си…

Мислено си ударих шамар. Идиот. Може да изкараш няколко дни. Това са само няколко дни!

Тихата стая като че ли ми се подиграваше.

Ако останех тук една седмица… една седмица беше седем дни… 168 часа… 10 080 минути… 604 800 секунди…

Развих свръхусещане за всеки дъх и всеки отброяваше една от тези секунди преди всичко да рухне, преди да се разпадна… не, нямаше да броя всяка секунда, щях да броя следващите 2.78 секунди. 2.569 секунди.

2.33402. 2.1077001. 1.890288224518154…

Свих треперещите си ръце в юмруци и се опитах да забавя дишането си, да спра засилващия се пристъп на панически ужас. Все още имам една задача, казах си аз — да се крия и после да избягам от града. Фокусирай се върху това.

За няколко мига се надявах, че мога да се самозалъжа.

Опитах се да разфокусирам погледа си, да не се съсредоточавам върху нищо, но очите ми се спряха на една пукнатина в тавана, където нещо се беше ударило в небрежно боядисаната повърхност. От и през паяжината от пукнатини започнаха да изпълзяват числа, огромна кипяща маса от числа — сили, ъгли, времената на ентропията в бъдещето и в миналото… математическите очертания на удара и пукнатината и разрухата ставаха все по-точни, корективните термини се наслагваха едни върху други, докато числата станаха толкова малки, че нямаха физически смисъл, препълниха мозъка ми и преляха…

Стиснах здраво очи и легнах на една страна.

Секунда благословена тъмнина.

Отвън се чу клаксон на кола. Нивото на децибелите се заби в главата ми, кривата на осцилоскопа се разшири и зазвуча в мислите ми. Усещах с цялото си тяло биенето на сърцето си и приблизителната периодичност на всеки удар — вълните се разкъсваха, удряха се една в друга и се наслагваха взаимно, като всяка амплитуда се извисяваше поотделно и прибавяше още един член към поредицата на Фурие, синусите и косинусите се повтаряха и коригираха в миниатюрни итерации. Кожата ми се опъна, стана свръхчувствителна, всеки неврон регистрираше сили и налягане, гравитацията и атмосферата ме смазваха, усещах ги през дрехите върху тялото си и през матрака под мен, откъдето закона на Хук ме натискаше със стотици малки пружини…

Скочих от леглото и тръгнах из стаята. Всяка крачка беше хиляди различни математически взаимодействия. Опитах се да ги насоча, да ги отслабя; катерех се по стените, правех кълбета, после застанах на една ръка на износения мокет. Силите се уравновесяваха незабавно и автоматично, векторите се пръскаха във всички посоки като безброй невидими въжета.

Започнах да се движа, ритах напред-назад колкото можех по-бързо, въртях се на едно място, сменях стойката от едната ръка на другата, навеждах се напред и назад от равновесната си точка, колкото позволяваха физическите закони, и потъвах в бурния водовъртеж на изчисленията.

Два часа по-късно (два часа, седемнайсет минути, четиридесет и шест секунди точка осем седем пет три девет две шест нула девет осем две три едно едно едно пет седем…) бях на щанда в най-близкия магазин и си купувах толкова бутилки, колкото имаха, от най-силния алкохол, който успях да намеря.

— Купон ли ще има? — попита ме дългокосото пъпчиво момче на касата.

Отчаяно му хвърлих пари. Изпаднах в агония от това колко бавно ги броеше. Беше ми трудно да се съсредоточа върху него; образът на стройната му фигура се движеше напред-назад между дължините на вълната на видимата светлина и безкрайно сложната плетеница от движения и сили, беше като векторна диаграма.

— Не ми връщай.

Излязох. Той извика след мен — нещо, че трябва да покажа документ за самоличност, но вече се бях измъкнала от магазина със залитане и влязох в паркинга. Изгълтах половината от първата бутилка и алкохолът предизвика пожар в хранопровода ми, преди да осъзная, че съм заобиколена от тълпи хора, и следобедното слънце да ме заслепи. Дишах тежко, но алкохолът си вършеше работата и ми олекна, а потискащият му ефект успокои числата, докато се превърнаха в обичайния контролируем фонов шум.

— Извинете, мис, тук не може да правите това.

Към мен идваше някакъв гард с отражателна оранжева жилетка — възрастен бял мъж с щръкнала коса и корем, който преливаше над колана.

Поех дълбоко дъх.

— Няма ми нищо — опитах се да го успокоя аз. — Няма проблем.

— Мис, трябва да ви помоля да напуснете паркинга — каза той с повелителен тон, който вече ми лазеше по нервите. — С кола ли дойдохте?

— Не, пеш. Няма проблем. — А Трестинг си мислеше, че първата ми реакция винаги беше да удрям. Видя ли? Мога да се държа прилично. — Няма проблем. Отивам си.

Друг гард излезе бързо от магазина — висока жена с телосложение на тухла.

— Госпожо, касиерът каза, че не сте показали документ за самоличност за алкохола. — Тя погледна полупразната бутилка в ръката ми. — Госпожо, тук не може да пиете.

— Да, чух го вече — казах кисело. — Вече му казах, отивам си.

— Госпожо, може ли, ако обичате, да ми покажете документ за самоличност.

Оставих бутилките на земята и прерових джобовете на панталона и после на якето. И не намерих нищо.

Кофти.

Винаги нося няколко фалшиви карти; никога не знам кога ще ми потрябват. Но заедно с колта ми колумбийците бяха взели всичко от джобовете ми, когато ме заловиха преди три дни и съвсем ми беше излязло от главата да взема нови документи. Докато ровех с треперещи пръсти из джобовете, установих, че през последните няколко дни съм се сдобила с нож, няколко резервни пълнители, различни муниции, две гранати от предишната вечер и пачка кеш, но не и документи.

— Ъ-ъ… забравила съм ги — казах аз. — Гледай, ще оставя пиенето, няма нищо. — Вече си бях взела достатъчно от лекарството, за да стабилизирам света си за момента. Можех да се върна и да проверя дали в апартамента в Китайския квартал нямах някакъв документ в скривалището си в стената; вероятно имах. Вдигнах ръце в знак, че се предавам и направих няколко крачки назад.

Двамата гардове погледнаха изпитата до половина бутилка на земята.

После погледнаха и към мен.

— Кълна се, че съм над двайсет и една — казах убедително аз. — Сега си отивам, нали така?

— Госпожо, моля останете тук — каза жената гард. Тя извади радиостанция и започна да говори нещо.

Добре, това не беше хубаво. Ако се появеше полиция, щях да си имам много проблеми, като се почне от незаконния ругер, затъкнат отзад в колана ми и гранатите в джобовете ми, и се стигне до обвинението в масово убийство, след като някой забележеше, че отговарям на полицейския портрет на заподозрения. Разбира се, тези тъпаци не бяха способни да ми попречат да си тръгна; те не бяха дори въоръжени. Но не можеше да се каже, че особено успешно държа нисък профил. Въздъхнах и започнах да се оглеждам за най-добрия начин да се измъкна.

Някой изпищя.

Обърнах се и видях тъмнокожа жена с къдрава коса, която притискаше ръце към устата си.

— Хванахте я! — изпищя тя към гардовете. — Психото от вестника!

Хванахте я!

Изведнъж много хора погледнаха към нас. Гардовете изглеждаха объркани, сякаш това беше повече, отколкото бяха очаквали, когато се бяха заели да ме задържат като малолетна, заподозряна в пиене.

— Всички запазете спокойствие — нареди жената гард.

— О, господи — въздъхна колегата й и пребледня, като се вгледа в лицето ми. — Тя наистина прилича на нея.

— Прилича на кого? — попита напрегнато жената гард.

— На… на онази жена, която е убила толкова много хора…

Двамата започнаха да се отдръпват от мен, като очевидно се сетиха, че в задълженията им на охрана на магазин не влиза това да рискуват живота си срещу маниакален убиец. Жената пак вдигна радиостанцията и говореше нещо много бързо. Може би беше съвпадение, но недалеч оттук чух сирени.

На безопасно разстояние от мен вече ме беше заобиколила тълпа от не много умни зяпачи. Някои дърпаха неистово децата си и бързаха да се отдалечат; други гледаха нахално. Видях поне двама, които незабелязано измъкнаха мобилните си телефони.

Ситуацията нямаше да се подобри. Време беше да изчезвам.

Огледах се. Тълпата — как толкова бързо се беше събрала? — означаваше, че спринтът през паркинга щеше да е труден. Но бях с гръб към сградата и това беше детска игра. Завъртях се и скочих. По стената зад мен бяха подредени декоративни цветя в саксии — хукнах по стелажите сякаш бяха стъпала и се насочих нагоре, прескочих перваза и стъпих на плоския покрив. Докато тичах, зад мен се носеха викове. Беше особено лесно!

Без да забавям скорост, скочих от другата страна на покрива на супермаркета и с още едно кълбо се озовах в алеята зад него, откъдето се впуснах в бърз бяг. Сега накъде? Това беше добър въпрос; полицейският портрет очевидно беше достатъчно добър, щом случайни хора по улицата ме разпознаваха, независимо дали имаха или нямаха твърди доказателства от онзи офис…

Доказателства. О, не.

Пред магазина оставих полуизпита бутилка алкохол. На която имаше отпечатъци от пръстите ми и много ДНК.

Идиот!

Сега щяха да ме вкарат в системата. Щяха да ме свържат със смъртта на корейчетата в офиса на Трестинг и с кой знае още колко места, където бях оставила някакви улики, без да знам.

Успокой се. Има ли някакво значение? Все още не са те намерили.

Но щях да бъда в системата, а отпечатъците и ДНК-то ми щяха да бъдат свързани с лицето ми.

Колко важно беше това! Все едно данните ми вероятно вече бяха някъде в системата, мислех си аз, ако не от нещо друго, то от инцидента в офиса на Артър. Щеше ли да бъде по-различно, ако вече нямаше да съм толкова анонимна? Щях да съответствам на полицейския портрет и можех да бъде свързана с Рио, който беше избил хората в онзи офис?

Трябваше да се върна, реших аз. За всеки случай. В края на краищата кой знае какви щяха да бъдат последиците. Можех да съжалявам завинаги, ако не се върнех и щеше да е много просто да се върна, да грабна бутилките и пак да изчезна.

Обърнах се и хукнах по алеята обратно натам, откъдето дойдох. С бърз спринт стигнах до задната стена на супермаркета…

Погледнах с ужас. Мястото вече гъмжеше от ченгета. Откога полицията в Лос Анджелис беше станала толкова бърза?

Зад ъгъла примигваха светлини. Пъхнах се между две кофи за боклук, когато три полицейски коли изскърцаха със спирачки зад мен и неочаквано отрязаха пътя ми за бягство по земя. Кофти. Защо нещата трябва така да се усложняват?

И после дочух ниско бръмчене, което започна да се усилва и да вибрира във въздуха все по-силно, и по-силно, и по-силно.

Хеликоптер.

Сериозно?

Добре, това може би беше… лошо.

Може би тук щях да си имам истински неприятности.