С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (22)

Глава 22

Трябваше да действам бързо.

Локацията, която Чекър ми изпрати, беше след Военновъздушната база Едуардс, доста навътре на север в пустинята Мохаве. Там нямаше много за гледане, помислих си аз — нищо друго, освен камъни, дюни и безкрайно небе. Добро място за засада.

Колата с ругера и гранатите ми под нея вероятно вече си беше заминала.

Щях по-късно да прибягна до помощта на Чекър, за да я намеря, ако останех жива дотогава. Все още бях достатъчно близо до апартамента в Китайския квартал, за да се отбия; всичко, което оставих там, бяха скапаните пистолети от предишния ден и един нож, но беше по-добре от нищо. Въоръжих се за по-малко от пет минути, взех няколко протеинови блокчета и едно леко яке от оскъдния гардероб, който държах там, и потеглих на североизток с открадната спортна кола.

По пътя звъннах на Рио и ми отговори гласовата поща. Дадох му всички подробности, после се поколебах, чудейки се дали да се извиня, че не съм удържала на думата си да не се занимавам със случая. Нали му бях казала, че ще избягвам неприятности малко преди да изнеса зрелищно представление точно в обратния дух.

— Налага се да отида — казах на гласовата поща. — Аз… ъ-ъ… надявам се, че това няма да попречи на плановете ти или нещо такова.

Но нямах друг избор. Глупавият Артър Трестинг беше принудил всички ни да предприемем прибързани действия.

През целия път карах доста над позволената скорост, но минаха още почти три часа преди джипиесът в спортната кола да ми съобщи, че наближавам изпратените от Чекър координати. Мястото беше далече от всякакви пътища, но аз пообиколих и едва различих очертанията на необозначена на картата пътека, водеща в пустинята. Спрях колата, изключих фаровете и почаках очите ми да се приспособят към тъмното.

Покритието на телефона ми беше прекъснало преди километри. Тук бях сама и отивах към нещо, което почти със сигурност беше засада. Кофти.

Можех да нанеса много повече поражения, отколкото Питика очакваше, но ако попаднех в капана им, преди да го видя, никаква математика нямаше да ми помогне и щях да съм точно толкова мъртва, колкото някой, който не разбира нищо от математика.

Все пак ако разполагах с една секунда да реагирам, имах предимство. А и Трестинг нямаше никакъв шанс без мен, напомних си аз. Поех дълбоко дъх, наострих сетивата си и обърнах колата по импровизираната пътека.

Според джипиеса ми оставаха още няколко километра. Колата подскачаше по каменистия терен, а от двете страни ме заобикаляше нощната пустиня. След малко видях пред мен няколко сгради, призрачен град, появил се сред пустинята — няколко магазина със заковани с дъски витрини, бензиностанция, украсена с графити, редица складове, които вероятно бяха причината тук да изникне град. Всички сгради бяха тъмни и нямаше никакво движение — бяха отдавна изоставени.

Спрях спортната кола и наблюдавах от разстояние. Нищо не помръдваше. Луната хвърляше сива светлина върху празния пейзаж, но виждах само стари, потънали в сянка сгради, всяка по-тъмна и по-празна от следващата. Поседях така за момент, като пресмятах откъде най-вероятно може да дойде опасност и екстраполирах евентуалните заплахи.

Снайперисти? Възможно, макар тук да нямаха много удобни позиции; зрителните линии затанцуваха в главата ми и видях, че се пресичат под лош ъгъл. Мини на пътя, както беше пробвала бандата рокери? Бомба, която щеше да унищожи цялото градче, вече нагласена да бъде детонирана, бомба, която нямаше дори да видя, преди да избухне?

Но всичко това беше по-драматично от обичайния начин на действие на Питика. Може би те не се интересуваха как точно ще ме убият; в края на краищата аз така или иначе живеех извън системата и нямаше да липсвам на никого. Но дали нямаше да им трябва по-добро обяснение за смъртта на Артър? Доколко щяха да положат усилия да я прикрият?

Нямах особено желание да разбера. Целта ми в момента беше да намеря Трестинг и да си тръгна. Двамата можехме да се върнем с много по-добър план, отколкото да се промъкваме наслуки и поотделно в тъмното.

Потеглих напред със спортната кола, а гумите скърцаха по разбития асфалт. Когато стигнах до края на градчето, от тъмнината пред мен изникна позната гледка — пикапът на Трестинг.

Спрях колата и се измъкнах, като извадих Смит&Уестъна. С другата ръка докоснах предния капак на колата. Двигателят беше студен. Той беше тук вече от доста време.

Лек шум от стъпки. Обърнах се и приклекнах до колата, като вдигнах пистолета…

Разпознах силуета и отпуснах пръст от спусъка.

— Трестинг.

Той свали оръжието си едновременно с мен.

— Ръсъл? Какво правиш тук?

— Аз съм ти подкрепление. — Изправих се, но бях нащрек. — Чекър ми се обади.

Той пое дъх.

— Е, той това ще направи.

— Какво е положението? — попитах аз, като не изпусках от поглед тъмните сгради.

Той се обърна към градчето.

— Не съм сигурен. Тук няма нищо.

По гърба ме полазиха тръпки.

— Как така нищо?

— Огледах мястото три пъти — каза Трестинг. — Първия път отвсякъде очаквах да изскочи изненада, но… нищо.

Това беше нелогично.

— Ами тракерът?

— Още не съм го намерил. Изглежда, че е във втория склад там… — Той кимна към изоставените сгради. — Само че сигналът не е достатъчно точен, за да го открия. Претърсих сградата от горе до долу и не мога да намеря нищо.

Оставих Трестинг да тръгне пред мен и го последвах към склада. Държах пистолета готов за стрелба, напрегнах сетивата си, но улицата си остана празна.

Трестинг вдигна металната ролетна врата, която се отвори със силно стържене на стомана. Огледах се зорко наоколо, но нищо не помръдваше.

Вмъкнах се в склада и напрегнах очи в оловния мрак вътре. През няколкото мръсни капандури се процеждаше лунна светлина, но не беше достатъчно силна и виждах само сиви силуети. Някой се беше опитал да ремонтира склада отвътре, неуспешно, и никога не беше завършил работата — паянтови стени, които правеха опит да разделят огромното пространство и образуваха лабиринт от полузатворени стаи без тавани, сякаш някой великан се беше помъчил да направи от гипсокартон нещо подобно на офис джунгла на кутийки.

— Може да е навсякъде — каза тихо Трестинг, но гласът му отекна. — Изглежда безнадеждно.

— Мисля, че можем да стесним възможностите — казах аз. Бях отделила много време да разгледам внимателно координатите, които Чекър ми даде, и какво показваше джипиесът, когато спрях колата. Направих бърза екстраполация наум, като отчетох прецизността на тракера — трябваше да е в североизточния ъгъл. — Насам — измърморих аз и тръгнах в тази посока.

Трестинг изглеждаше не по-малко нервен от мен, дори след като вече беше претърсил целия склад. Този път той вървеше след мен, а аз се оглеждах на всички страни, докато намерих проход през широките пътеки между гипсокартона.

— Трябва да е някъде тук — казах аз и после осъзнах, те вече не чувам стъпките на Трестинг зад мен.

Отстъпих настрани и рязко се обърнах назад с насочен пистолет.

Трестинг беше изчезнал. Вместо това от една от незавършените стаи излезе строен силует и вдигна тънките си ръце във въздуха.

Цялата изстинах. Дори в тъмнината разпознах Дона Полк.

— Здравейте, мис Ръсъл — каза тя. — Моите хора хванаха мистър Трестинг. Моля свалете оръжието си или за жалост той ще е този, който ще пострада.

Каза, че е претърсил сградата. Каза, че е претърсил сградата! Къде се бяха крили? И защо?

— Имате въпроси — потвърди Дона. — Причината да не се покажем досега е, че чакахме вас.

Откъде биха могли да знаят, че ще появя?

— Направихме някои логични предположения за човешката природа — отговори тя с лека усмивка. — Много сме добри в това отношение.

Но какво изобщо искаха от мен? И защо просто не ни убиеха?

— Ще обясня всичко, когато дойде време — каза Дона. — Но вие сте съвсем права; за момента искаме да ни придружите цели и невредими. Ще ни е по-лесно да прежалим вашия нов приятел мистър Трестинг, така че моля оставете оръжията си на пода.

Господи. Тя четеше мислите ми.

И за да бъде всичко още по-лошо с няколко степени, те бяха хванали Артър толкова бързо и тихо, че не бях чула нито звук. В сенките сигурно се криеха някои сериозни мускули — вече се бях сражавала редом до Трестинг и той не беше туткав.

А сега Питика го държеше.

Бавно свалих пистолета и го оставих на циментовия под, като държах ръцете си покрай тялото и се изправих, като се чудех докъде се простират способностите на Дона Полк.

— Това ли е всичко, мис Ръсъл? — попита Дона, леко развеселена.

— Струваше си да опитам — казах на глас и посегнах назад, за да извадя шока и полуавтоматичния ТЕС-9 от колана си и оставих и тях на земята.

— Всичко — каза Дона. — Почти имам чувството, че се съмнявате в мен.

Измъкнах ножа от ботуша си и го оставих при другите оръжия.

Дона пусна ръце.

— Така е по-добре — заяви тя и ме прободе остра болка от отчаяние. Рио ме беше предупредил, но имах някаква неясна надежда, че страшното му описание е преувеличено. Четенето на мисли изглеждаше прекалено абсурдно, прекалено невероятно. Но ето я Дона Полк, която виждаше точно какво си мисля, сякаш беше отворила черепа ми, виждаше и знаеше…

— Да, така е — каза бодро Дона. — Известно ни е, че можете да действате… ефективно, дори и невъоръжена. Моля повярвайте ми, че мистър Трестинг ще продължи да бъде заложник на доброто ви поведение. — Тя леко повиши глас: — Отведете я, моля.

От околните стаи се появиха още сенки, силуети в черни дрехи, очертани с характерните ъгли на добре въоръжени хора. Ако бях сама, може би щях да потърся начин да се измъкна, въпреки че Дона четеше мислите ми — може би щях да направя опит, дори математическите очаквания да показваха смърт. Но ако направех някакво движение… дявол да го вземе този Артър. Наложих си да не изчислявам пътищата за бягство и оставих на ръцете в ръкавици да приберат китките ми отзад; пластмасовата захапка на котешката опашка се впи в кожата ми.

Ето защо никога не трябва да се грижа за благополучието на друг човек, помислих си аз.

— О, мис Ръсъл, грижата за благополучието на другите е това, заради което си заслужава да живеем — каза поучително Дона.

Погледнах я с присвити очи. Може да не съм екстрасенс, но в гласа й не усетих никаква ирония. Изглежда си вярваше.

— Вярвам си — каза тя. — Сега ще се извиня за недотам идеалното отношение, което ви предстои да получите. Но ние двете имаме да си поговорим за много неща.

Тя кимна към хората си и усетих как една силна ръка леко ме побутна по рамото. Подчиних се и тръгнах между пресата от тежковъоръжени тела.

Излязохме навън в нощта и ме вкараха в бял миниван, който се беше появил сякаш отникъде.

Когато миниванът потегли и започна да се отдалечава от призрачния град, аз се помъчих да не мисля за казаното от Дона. Тя искаше да говори с мен.

Тя искаше да говори с мен.

Гърдите ми се стегнаха и въздухът не ми стигаше.

Дона Полк искаше да говори с мен.

В периферията на мислите си се изпълних с истински ужас.

Успокой се, заповядах си аз. Мисли. Стратегически. Дона сега не беше тук, само нейните облечени в черно хора без лица, които ме обграждаха мълчаливо, въоръжени с М4 в ръце и с пистолети на коланите. Да се справя с тях беше тривиално. Осем души са нищо, когато имам математиката на моя страна. Но аз със сигурност знаех, че Трестинг е в подобен миниван без стъкла, заобиколен от също толкова добре въоръжени мъже и това ме спираше; Дона ми беше казала, че ще го убие, ако не сътруднича, и й вярвах.

Трябваше ми начин да се измъкнем и двамата.

Но ако не намерех такъв, колко време щеше да й трябва, за да ме обърне наопаки, да унищожи всичко, което съм, и да го замени, с каквато личност пожелае? Колко време щеше да мине, преди да изличи от мозъка ми всички нежелателни мисли и да ме превърне в папагал за целите на Питика? Ако начинът, по който ми повлия преди, беше показателен, дори нямаше да забележа, че се случва. Щях да се превърна в кукла, която безгрижно продължава да се мисли за истинско човешко същество.

В мен се надигна паника, заглуши мислите ми и осуети всякакви опити да планирам. Усетих едно ново и непознато чувство — безпомощност.

Никога не съм била безпомощна. Никога не съм се изправяла пред заплаха, за която да не съм уверена, че ще преодолея в крайна сметка, не и при математическите ми способности…

Способностите ми. Дали Дона знаеше на какво съм способна? Ако не знаеше, ако успеех да го скрия, може би щях да получа това малко предимство, от което двамата с Артър имахме нужда, за да избягаме.

Имаше ли и най-малък шанс за това? Дали вече се бях издала?

Дона можеше да прочете всяка мисъл по лицето ми; нямах никаква надежда да скрия информация, която й беше нужна. Но тя не виждаше и последната клетка в мозъка ми, нали така? Това със сигурност би било невъзможно. Ако тя знаеше във всеки момент и най-дребния факт в главата на всички около нея, потопът от информация щеше да я смаже.

Дали можех потенциално да успея да скрия нещо от нея, нещо като математическите ми способности, ако не просто не мислех за това?

Да, защото винаги е полезно да се помъча да не мисля за нещо!

Сподавих паниката и се напрегнах. Ако Дона ме попиташе дали съм свръхсилен математически гений, който, макар и само една жена, може да действа като цяла армия, потрепването в окото ми щеше да й каже „да“, но ако не подозираше предварително това, не би имала причина да ме попита, нали така? Въпросът щеше да остане много далече от фундаменталните й предположения; никога не би й хрумнало да го зададе, освен ако не се издам. Не можех да изключа числата, които виждах през цялото време, но дали щеше да е възможно, ако се въздържах от изчисления, доколкото мога? През цялото време математическите връзки бяха пред очите ми. Да накарам това чувство да замре неподвижно би било също толкова трудно, колкото да изключа слуха си — или по-точно да игнорирам всичко, което чувам. Можех ли да го намаля в достатъчна степен, за да го скрия?

Чакай. Какво би станало, ако направех обратното? Дона вероятно нямаше големи познания по математика; тя не би могла да определи размера на способностите ми, освен ако аз не ги свържа с реалността. Ако вместо това се фокусирах навътре — е, да не мисля за нещо може би беше почти невъзможно, но да мисля за нещо сигурно беше много по-лесна стратегия, и ако се фокусирах върху безобидни баналности, може би щях да изтласкам всяко нещо, за което не исках да мисля. Обърканите изчисления биха ми предоставили идеалните смущения в сигнала, което означаваше, че не е нужно да потискам математическите си способности — вместо това щях да ги скрия, като оставя всички да ги виждат.

Да не говорим, че ако генерирах достатъчно бял шум в мозъка си, може би щях да успея не само да замаскирам математическите си способности, но и потенциално да не позволявам на други случайни мисли да излизат на повърхността. Ако Дона попиташе какво се мъча да скрия, откровеният отговор щеше да бъде толкова, колкото мога.

Разбира се, беше възможно тя веднага да прозре тактиката ми. Но сега поне имаше нещо, което да пробвам.

След повече от час, когато миниванът започна да се спуска надолу по нещо като подземен паркинг в продължение на няколко дълги минути и накрая спря, напълних мозъка си с безкрайни изчисления на нетривиални нули на дзета-функцията на Риман. Ако загубех пълна концентрация върху нея, преминавах към изчисления от теория на игрите и в същото време пресмятах Хамилтонов път, а освен това се мъчех да факторизирам редица от двеста и триста цифрени числа едно след друго. Беше само математика — но нормална, безинтересна математика, трудни изчисления, които се надявах ще изтощят Дона със скучността си още щом ги види, сухи манипулации на числа, които ще я затруднят и няма да ги приеме за очевидна стратегия да се скрие нещо друго.

Повечето хора изцъклят очи в секундата, когато на сцената се появят уравнения. Надявах се, че Дона Полк няма да е различна.