Лаура Себастиън
Повелителката на дима (63)

Епилог

Здравият разум се изплъзва и се превръща в нещо ефимерно, идващо и отиващо си, докато преставам да съм сигурна кои мисли са нормални и кои не. Не зная къде съм или какво правя тук. Чувам смеха на Крес, усещам дъха й като пушек във врата ми, но тя е винаги недосегаема.

Не друг, а майка ми ме намира накрая, аз съм приклекнала до стената на една пещера, с окървавени ръце и пулсираща от жажда глава. Тя изглежда точно каквато беше преди десет години, до насилствения разрез през гърлото й. Не се затичвам към нея, както винаги съм си представяла, че ще направя. Тя сякаш не го и очаква.

Преглъщам. Гърлото ме боли, сякаш съм крещяла часове наред.

— Това Отвъд ли е? — питам я. Майка ми поклаща отрицателно глава.

— Не още, любов моя — отвръща ми тя и протяга ръка към мен. — Ела, има много неща да се свършат.

Би трябвало да усетя облекчение, че не съм мъртва, но почти нищо не чувствам. Взирам се в ръката й, но не я поемам.

— Можела си да спреш каловаксийците — казвам й аз. Тя не трепва от обвинението, нито се опитва да го отрече.

— Аз умрях като Кралицата на мира и мирът умря с мен — казва тя след малко. — Но ти си Кралицата на пламъка и яростта, Теодосия, и ти ще подпалиш техния свят.

Хващам ръката й и тя ме повежда още по-надълбоко в мината.