Лаура Себастиън
Повелителката на дима (29)

Гораки

Нощта се проточва дълго и крайниците ми натежават, налага ми се да водя битка със себе си да държа очите си отворени, макар че се старах да отпивам само мънички глътки вино. Чувствам се като кълбо прежда, с което си играят група котки, развиват го все повече с всеки изминал момент. Каквото и очарование да бях предизвикала по-рано вечерта, сега то все повече избледняваше и не само аз го забелязвах.

— Стегни се — Драгонсбейн ми изсъсква, докато ме води обратно към цар Реймър и принц Талин.

— Ако царят отново започне да ми разказва за своите породисти коне, съвсем ще заспя — предупреждавам я аз.

— Няма да заспиваш — отсича тя. — Ще се усмихваш, ще кимаш и ще му казваш колко е обаятелен, а после ще направиш всичко по силите си да накараш сина му да каже поне две думи. Трябва ли да ти напомням, че Астрея е поставена на карта?

Думите й ме карат да се засрамя. Макар да не искам нищо друго, освен да си измъкна ръката от нейната и да избягам толкова бързо, колкото са способни уморените ми крака, знам, че е права. Не съм сигурна, че мога да нарека Драгонсбейн мой съюзник, но тя не ми е и враг. Ние сме на една и съща страна — на страната на Астрея.

— Добре — отвръщам, като оправям усмивката си, така че да е по-широка и с повече зъби на показ, макар бузите да ме заболяват от нея.

Преди да стигнем обаче до царя и принца, месинговата врата се отваря със силен звук, който кара всички да подскочат от изненада. Входът е от отсрещната страна на павилиона, а между него и нас има дузина саксийни растения, така че не виждам кой пристига. Най-вероятно е още някой кандидат и мисълта, че ще трябва да очаровам и впечатлявам и него, предизвиква тихо недоволство у мен. За късмет, Драгонсбейн е единствената, която го забелязва, и строгият й поглед ме поставя на място.

Крал Етристо, който подремваше на стола си, се събужда стреснато и поглежда към входа с уморени и присвити очи.

— Какво е това? — настоятелно пита той, източвайки врат да види каква е причината за прекъсването. — Това е частна вечеря! Кой си ти?

— Моите извинения — чува се глас, който ми напомня за нещо, но не мога да се сетя. Смръщвам се и се приближавам още малко, дърпайки Драгонсбейн с мен, но още не виждам новодошлия. Късче виолетов и златен брокат, снопче черна коса, но не успявам да видя лицето добре. — Знам, че сме закъснели, но ми казаха, че тук забавлявате някои от кандидатите.

Значи още един кандидат все пак, но съм сигурна, че този глас ми е познат. Гръмогласното перчене е толкова демонстративно, че отвлича вниманието от несигурността, чарът се е наслоил така дълбоко, че не забелязваш пласта съмнение отдолу. Познавам този глас.

Пускам ръката на Драгонсбейн и пристъпвам към входа, провирайки се между саксийните растения, докато накрая виждам ясно неканения гост.

— Ерик — промълвявам името му малко по-силно от шепот. За известно време само се взирам в него и премигвам, очаквайки да изчезне от погледа ми. Сигурно е само някаква илюзия, изтъкана от изтощения ми, отегчен ум, защото Ерик няма как да е тук и да парадира като един от ухажорите ми. Но той не изчезва. Напротив, стои до входа — висок и изправен, облечен с толкова странни дрехи, които го правят неузнаваем. Виждала съм го само в каловаксийско облекло — тесни панталони, туника и задушаващо кадифено сако, но сега носи дълга до глезените туника от брокат с широки, дълги ръкави. Тя е украсена със сложни композиции от животни и дървета, които, изглежда, са изработени на ръка. Около кръста му е завързан плътен пояс. Косата му, винаги дълга и буйна, сега е пригладена назад, вързана здраво на кок върху тила му.

Когато очите му попадат на мен, той се усмихва и изведнъж заприличва на същия Ерик, когото си спомням. Той се привежда в дълбок поклон.

— Кралице Теодосия.

Не за първи път той се обръща с това име към мен. Нарече ме така в градината, след като му казах да вземе майка си — Хоа, и да напусне столицата. Очевидно ме е послушал.

— Какво правиш тук? — питам го, приближавайки се до него. Искам да го прегърна, но знам, че не бива, предвид настоящото ни обкръжение.

— Смятах, че се подразбира — отвръща ми той. — Тук съм, за да се състезавам за ръката ти. — Въпреки че го казва безгрижно, долавям съмнението в очите му, притеснението, прокрадващо се зад лъскавия, уверен външен вид. Стига да го погледнеш от правилния ъгъл и илюзиите ще се разпаднат, разкривайки едно момче, играещо роля, наконтено и рецитиращо реплики, наложени му от някой друг.

— Господине — изръмжава крал Етристо от стола си — кой точно сте вие?

— О, къде са ми обноските? — обръща се Ерик към краля, покланя се отново и изважда плик от джоба на робата си. — Току-що пристигам от Гораки.

Крал Етристо се изсмива, но взема плика.

— Гораки е руина — казва той, докато разкъсва плика, а очите му оглеждат внимателно парчето пергамент. — Ние изпратихме покана от чиста формалност, но всички знаят, че там няма управляваща династия, след като каловаксийците заклаха последния император и децата му.

— Така мислеха всички — казва Ерик, докато взима с ленив жест чаша вино от един прислужник. Чудя се дали още някой гледа достатъчно внимателно, за да види как чашата потреперва в ръката му, а тъмната течност се накъдря като повърхността на езерце, в което плува пасаж от рибки. — Представете си изненадата им, когато най-малката дъщеря на последния император се завърна, след като беше държана от каловаксийците цели две десетилетия. И си представете изненадата на нейния син, когато тя му прехвърли претенциите си към трона.

Той прави пауза, но никой не проговаря.

— Синът съм аз — добавя той. — В случай че това не е станало ясно.

— Моите поздравления — казва сухо крал Етристо. — Но фактът си остава, Гораки е пустош без пари и войски. Губите ни времето.

Ерик вдига рамене, но очите му обхождат залата.

— Поисканата сума беше доставена, Ваше височество — казва той, обръщайки се отново към крал Етристо. — Връчих я на сина ви, когато той ме посрещна със същите въпроси, които ми задавате сега. Той лично ги преброи, преди да ме допусне в двореца. Имам същото право да присъствам, както всеки друг кандидат.

Крал Етристо повдига гъстите си сиви вежди.

— И колко пари са останали в хазната ви след този разход, императоре?

Устата на Ерик потреперва.

— Достатъчно — отвръща той, но не уточнява колко. Вместо това се обръща към мен и ми предлага свободната си ръка.

— Бихте ли ми отделили малко от времето си, кралице Теодосия?

Налага се да използвам цялата си воля да не изглеждам твърде нетърпелива, когато се съгласявам, макар че този ентусиазъм бързо е обезсърчен от Драгонсбейн, която ни следва до едно уединено кътче в павилиона. Погледите на останалите кандидати ни проследяват, но нито един не е толкова мрачен, колкото този на крал Етристо.

— Хубаво е, че те виждам отново, Ерик — казвам му аз и хвърлям поглед към Драгонсбейн, която е на крачка зад нас. Тя не прави опит да скрие неодобрението си. Обръщам се отново към Ерик. — Или трябва да те наричам император сега?

— Можеш да ме наричаш Ерик, ако мога да те наричам Теодосия — казва той с мрачна усмивка. — Цялата тази работа с титлите е уморителна, нали?

— Само когато се отнася за приятели — отвръщам. — Можеш да ме наричаш Тео.

— Уви, името ми не може да стане по-кратко от Ерик, без да прозвучи абсурдно и смешно — казва той с драматична въздишка.

Когато стигаме до диваните, разположени в ъгъла, пускам ръката на Ерик и потъвам в един от тях.

— Ако сме приключили с остроумията, би ли ми казал какво наистина правиш тук?

Перченето на Ерик изчезва, щом сяда срещу мен и се навежда напред с лакти върху коленете си. Той поглежда предпазливо към Драгонсбейн, която се настанява до мен.

— Може ли да й се има доверие? — пита той.

Това е труден въпрос, но не мога да си представя, че Ерик ще каже нещо, което Драгонсбейн не бива да чуе. Освен това, ако тя смята, че аз й имам доверие, ще бъде по-лесно да запазя други неща в тайна. Кимвам.

— Как се справя Сьорен? — снишава глас. — Той не е свикнал да бъде затворник. — Въпреки че произнася думите с безразличие, долавям в тях нотка на истинска загриженост. Братя са все пак, но също така и приятели.

— Прояви се като изключителен затворник всъщност — казвам аз, облягайки се назад върху плюшените възглавници.

— Прояви се? — очите на Ерик се разширяват от учудване. Фасадата му на незаинтересованост се смъква още малко. — Да не би да не е…

— Вече не е затворник — уточнявам аз. По лицето на Ерик се разлива облекчение. — Тук има собствена стая, няма вериги. Не бих му препоръчала да прави опити да избяга, но и не мисля, че иска.

Ако новината за обрата в съдбата на Сьорен е изненада за Ерик, той с нищо не го показва.

— Вектурия го промени — казва той. — Мнозина от нас се промениха, но най-много Сьорен. Голяма част от каловаксийците не гледаха на астрейците като на хора — виждаха само оръжия. Когато Сьорен даде заповедта… — той млъква, щом вижда, че се сепвам. Не мога да се овладея. Не искам да зная какво се е случило после. Не искам да чувам подробностите за ужасяващото избиване на моите хора. Не искам да чувам колко зле се е чувствал Сьорен, когато е дал заповедта да се избият стотици мои сънародници и хиляди невинни вектурийци, които просто са защитавали домовете си.

— Как се чувстваше ти, Ерик, докато гледаше как астрейски мъже и жени са принудени да се унищожават, за да те защитят? — питам го вместо това, а гласът ми е като прахан, чакащ само искрата.

Той не отговаря веднага.

— Радвам се, че най-сетне можем да говорим честно, Тео — казва той накрая с тих глас. — Искреността не ми се отдава лесно, след толкова много години с каловаксийците, но ще се опитам. — Той си поема дъх. — Мисля, че допреди онова, което се случи с Вектурия, сякаш бях вцепенен за страданието на другите. Бях на девет години, когато напуснах Гораки, когато гледах как домът ми изгаря до основи. А и преди това бях виждал как каловаксийците се отнасят към моите хора — по същия начин, както се отнасят към астрейските роби сега. Императорът биеше майка ми пред мен, а когато тя се опита да му се противопостави, той ме принуди да гледам, докато един мъж заши устата й. „Вцепенен“ не е точният отговор, но е самата истина. Съжалявам за онова, което се случи, наистина съжалявам и ще направя всичко по силите си да не позволя да се случи отново.

Толкова съм шокирана, че замлъквам, но не и Драгонсбейн.

— И какво е по силите ви? — пита го тя. — Крал Етристо е прав — Гораки няма нищо вече, освен името си. Няма скъпи коприни за продан, всъщност никакви стоки, доколкото съм чувала. Едва ли имаш и армия. Според сметките по-малко от две хиляди души само са оцелели след каловаксийското нашествие. Вярна ли е цифрата?

Ерик, трябва да му се отдаде заслуженото, не се стъписва под настоятелния поглед на Драгонсбейн.

— Не съм ги броил лично — отвръща той — но сметките изглеждат точни.

— Тогава? — притиска го тя.

Но Ерик няма отговор.

— Заедно сме по-силни — обръща се той към мен. — Нашите страни, обединени срещу каловаксийците, са по-силни, отколкото ако сме сами.

— Да — усмихвам се тъжно — но недостатъчно силни.