Лаура Себастиън
Повелителката на дима (10)

Изгаряне

Крес стои от другата страна на ръждясалите решетки на килията, стиска ги с мъничките си, бели като кости пръсти. Сега стига едва до кръста ми, макар част от мен да знае, че тя винаги е била малко по-висока от мен, малко по-възрастна, малко по-мъдра. Вече не е — тя е дете с кръгло личице и жълта коса, сплетена на две плитки, които висят покрай раменете й. Очите й са широко отворени и изпълнени със загриженост.

— Добре ли си? — пита ме тя, произнасяйки каловаксийските думи бавно и ясно, за да мога да ги разбера. Начинът, по който ги изрича, отеква някъде дълбоко в мозъка ми, съвсем недоловимо. В стомаха ми се спотайва далечна, позната болка, но е погълната от облекчението, което изпитвам, когато я виждам.

Мисля си, че би могла да е Евавия, богинята на сигурността, но и тази мисъл не я чувствам като моя. Не съвсем. Но няма значение. Всичко, което знам, е, че се нуждая от помощ, че се давех и ето я — отчаяна, задъхана глътка въздух.

Крес се пресяга през решетките, малките й пръстчета се увиват около китката ми. Боря се да не се разплача от облекчение.

Усмивката й става по-широка и разкрива зъби, остри като копия. Изненадана, се отдръпвам, отстъпвайки само колкото да не ме достигне.

Едно сиво петно на гърлото й се разраства и разпростира, докато цялата й шия не става обгорена черна кожа. Опитвам се да отстъпя още крачка, ала гърбът ми се удря в студения, влажен камък.

Крес се хваща за пръчките на решетката отново, но този път те се стопяват от нейния допир. Тя върви към мен с протегнатите си малки ръчички, с длани в яркочервено от пламъците, облизващи върховете на пръстите й. Прикляквам и се притискам към стената, отчаяно се мъча да избягам от нея, но няма къде да отида. Тя сигурно също го разбира, защото спира точно пред мен и се навежда към ухото ми.

— Сърцата ни са сестри, Тора — прошепва тя, въртейки горящата си ръка малко над гърдите ми. — Искаш ли да видим дали си приличат?

Събуждам се от собствените си писъци, обръщам се и заравям глава във възглавницата, за да ги заглуша. Усещам празното пространство до мен, възглавницата е още топла. Блейз трябва да си е тръгнал само преди минути. Дишам дълбоко, за да се успокоя, затварям очи, но веднага ги отварям отново — под клепачите ми дебне гротескната усмивка на Крес. Чаршафите, увъртени около краката ми, са подгизнали от пот. Отнема ми време да се измъкна от тях. Плитката, на която бях сплела косата си снощи, се е разплела, по челото и бузите ми са залепнали косми.

Разтреперана, ставам на крака и пресичам каютата до легена в ъгъла, наливам малко вода от каната до него и наплисквам лицето и шията си. Водата е студена като лед, но едва успокоява призрака на огъня, който чувствам да лази по кожата ми.

След като подсушавам лицето си с една износена хавлия, се обръщам към леглото и едва успявам да заглуша писъка си. Там, съвсем ясно върху белите чаршафи има два черни отпечатъка от ръце с размерите на моите.

Просто сенките на съня ми, които ме преследват, казвам си. Мъча се да премигна, за да ги прогоня, но напразно.

Плод на въображението ми, това трябва да е, но когато се пресягам да докосна един от отпечатъците, овъгленият памук се разпада и превръща на пепел под пръстите ми.

Залитам назад, умът ми — вихрушка от паника и отрицания, не намира разумно обяснение. А какво разумно обяснение може да има? Че аз съм го направила? Че аз съм обгорила чаршафите си? Обръщам ръце, за да огледам дланите си, и откривам, че са яркочервени, макар че не ме болят. Само едно леко, горещо гъделичкане танцува по кожата ми. Чувствам го като магия, по същия начин като в съда, когато се озовах твърде близо до Огнения камък.

Преглъщам обзелата ме паника. Мислите ми са твърде разбъркани, за да разсъждавам разумно. Притискам ръцете си към нощницата, сякаш това би разрешило всичко.

Какво става с мен? Смятах, че съм си въобразила жегата, която ме обхвана в кабинета на Драгонсбейн. Но не мога да се преструвам, че си въобразявам това, не и когато доказателството е пред очите ми.

Винаги съм чувствала влечение към Хаза, бога на огъня. Винаги са ме привличали Огнените скъпоценни камъни. Мислех си, че е така, защото съм негова потомка, но не може да е вярно.

В мен тече толкова негова кръв, колкото и в Артемизия и Драгонсбейн, но никоя от тях не изглежда да е привлечена от Хаза. Драгонсбейн не вярва в никой от боговете, а Артемизия беше благословена от Сюта, богинята на водата. Не може да е само от кръвта ми. Има и нещо друго, нещо опасно.

Мисля си за Крес, каквато я видях за последно в тъмницата. Оцеля след двойна доза отрова, която би убила човек, два пъти по-едър от нея, но все пак изглеждаше сякаш смъртта е оставила своите отпечатъци върху нея. Как успя да оцелее? И не само това — докосването й беше достатъчно горещо да те попари. Това също би трябвало да е невъзможно, но аз я видях със собствените си очи и усетих пръчките на решетката със собствените си ръце. Горещи като моя допир преди малко.

Не зная как тези неща са възможни, но не мога да се насиля да повярвам, че моят бог е решил да спаси каловаксийка, да я благослови със своя дар, докато хиляди от неговите хора полудяваха в мините.

Насилвам се да дишам.

Все още усещам ръката на Крес върху гърдите си, точно над сърцето, чувствам огъня на докосването й, докато ме превръща в пепел. Не съм сигурна, но мога да се закълна, че моите собствени ръце отново започват да се затоплят.

Без да мисля повече за това, издърпвам чаршафите от леглото си и ги сгъвам на топка, за да не се виждат изгорелите следи. Опитвам се да успокоя треперещите си ръце, докато вървя през коридора. Не след дълго намирам един от дежурните членове на екипажа, който търка подовете — момче, малко по-голямо от мен.

— В-ваше величество — заеква то.

— Добър вечер — обръщам се към него с притеснена усмивка, докато пускам плана си в действие. — Опасявам се, че е станал… инцидент заради месечното ми кървене.

За миг той се взира в мен, объркан, преди лицето му да стане алено и да отмести поглед.

— О, ъ…

— Би ли помолил някого да ми донесе нови чаршафи? Не е спешно, но до утре вечер би било чудесно.

— О… разбира се — казва той предпазливо. — Да… ъ… взема ли тези? — пита той, кимайки към чаршафите, които нося. Изглежда ужасен от тях, сякаш са някакво опасно животно, а не съсипано спално бельо.

— Няма нужда, аз ще ги отнеса в пералното помещение — отвръщам, а той видимо си отдъхва с облекчение.

Той кимва, без да задава повече въпроси. Но аз не отивам в пералното помещение, а отнасям съсипаните чаршафи в празната кухня и ги пъхам в пещта. Наблюдавам как пламъците ги обгръщат и изгарят, докато нищо не остава от тях, освен пепел. Докато наблюдавам как доказателството изчезва, почти си позволявам да вярвам, че съм си въобразила всичко това, но зная, че не съм. Все още усещам гъделичкането и топлината в дланите си. Не си го въобразявам, не съм луда. Не зная каква съм. Не зная какво да правя. Нищо не зная. Идеята да се върна в празната си стая и да остана насаме с мислите си, е непоносима. Колкото и детинско да ми се струва, иска ми се някой да ме прегърне и да ми каже, че всичко ще е наред, макар да не мога да си представя, че съм в състояние да разкажа за случилото се. Първата ми мисъл е Блейз, но той трябва да е тръгнал за нощната си смяна и не искам да го безпокоя. Артемизия не е от хората, проявяващи съчувствие, а не искам да отида и при Херон след всичко, което се случи между двама ни.

Има още един вариант, макар че не ми се иска Артемизия да ми каже, че е глупава. Ала умът ми вече забърква лъжи и извинения за появата ми в тъмницата, като най-глупавото от всички ще е, че краката сами са ме отвели там.