Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Разследванията на инспектор Ким Стоун (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Evil Games, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2022 г.)

Издание:

Автор: Анджела Марсънс

Заглавие: Игри на злото

Преводач: Златка Миронова

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Еднорог

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Излязла от печат: 31.05.2019 г.

Редактор: Боряна Джанабетска

Редактор на издателството: Издателство „Еднорог“

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 978-954-365-229-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12963

История

  1. — Добавяне

Четирийсет и шест

В девет и половина сутринта Ким спря колата на една пряка от кабинета на Александра Торн. Чувстваше се като ученичка, която за първи път бяга от час. Часът при зъболекаря беше първата лъжа, която някога казваше на Брайънт, и се надяваше да е последната, но нямаше как — в този случай щеше да действа самостоятелно.

Отвориха при първото й позвъняване.

Тъй като срещата беше по нейна молба, инспекторката реши, че е редно да прояви известно възпитание.

— Благодаря, че ме приехте, доктор Торн.

— Ама разбира се, инспектор Стоун! — усмихна се широко Алекс. — И тъй като пожелахте срещата ни да е изцяло неформална, настоявам да ме наричате Алекс.

Ким се съгласи и последва Алекс в кабинета. Терапевтката изглеждаше безукорно в очевидно шития по поръчка кремав панталон и ясносинята си копринена блуза. Не носеше никакви бижута, а косата й беше оформена в идеална прическа.

— Моля, настанете се където ви е удобно.

— Нямате ли други пациенти тази сутрин? — попита Ким, като веднага си даде сметка, че това прозвуча като разпит. Беше намислила да попита: „Нали не ви отнемам твърде много време?“, но явно имаше още много какво да се желае от доброто й възпитание.

— Не, обикновено си освобождавам сутринта. Използвам я, за да понаваксам със счетоводната работа — на лицето й се мярна неприязън. — Не ми е любимо занимание, но няма как: без пари не може.

Явно не са и никак малко, помисли си Ким: тя знаеше, че Алекс държи под наем цялата сграда. Едва ли й излизаше евтино.

Знаеше, че трябва да каже няколко думи за последната им среща, когато Алекс не беше успяла да задържи Бари Грант на парапета. Тогава инспекторката се беше държала направо грубо.

— Вижте, за онзи случай…

Алекс вдигна ръка и се засмя.

— Моля ви, не казвайте нищо. Не смятам, че мога да приемам комплименти от вас!

Ким искрено се удиви на предположението на Алекс, че се кани да й направи комплимент. Ама разбира се, какво друго би могла да каже?

Това беше една нова Алекс, различна от предишните, с които се беше срещала. При първото им посещение се беше държала професионално, донякъде сурово, дори малко свенливо в присъствието на Брайънт. На гробищата беше уязвима, склонна към сериозни размишления. С Бари беше проактивна и енергична. Сега беше направо весела и сякаш готова да флиртува.

— Искам да бъда сигурна, че разговорът ни ще остане напълно поверителен — заяви Ким.

За да провокира любопитството на Алекс, й беше казала, че има проблеми, които би желала да обсъдят, но че не желае посещението й да се регистрира документално по никакъв начин. Всеки друг терапевт би я отрязал на секундата, но Алекс щедро предложи да отдели от личното си време, което никак не изненада Ким. Алекс искаше нещо от нея, но все още не можеше да разбере какво точно.

— Разбира се, Ким. Що се отнася до мен, в момента сме просто познати, които си приказват на чашка кафе. Като стана дума за кафе, пиеш го с мляко, без захар, нали?

Ким кимна. Усети как Алекс мина на „ти“, без да иска позволение за това. Много малко хора я наричаха Ким. Това леко я напрегна, но предвид претекста за срещата си премълча.

Когато Алекс сложи кафетата помежду им, инспекторката си даде сметка, че, когато одеве я беше поканила да седне, терапевтката стоеше пред единствения друг свободен стол, принуждавайки я по този начин да заеме пациентското място. Ким осъзна, че ще трябва да бъде безкрайно предпазлива.

— Е, с какво мога да ти помогна?

Ким внимателно подбра думите си.

— Когато се видяхме на гробищата, ти каза някои неща, които ме накараха да се замисля.

После вдигна очи. По-малко проницателен човек не би забелязал моментния триумф, който проблесна в погледа на Алекс, заменен на секундата от извинително поклащане на главата. Ким обаче видя всичко.

— Толкова съжалявам! Изобщо не трябваше да ти разказвам онези неща. Не съм искала да те притеснявам. Нямам много приятели, а и онова място те кара да се чувстваш някак си още по-раним — Алекс се усмихна и отметна леко глава назад. — Освен това смятам, че ти си човек, с когото много лесно се говори.

Още ласкателства, помисли Ким. За щастие беше имунизирана срещу тях, особено след като беше напълно наясно, че по топлота и чар може да се мери, с който и да е близкоизточен диктатор.

В отговор обаче само кимна, без да коментира, принуждавайки Алекс да продължи да говори.

— Никой не е съвършен. Всички чувстваме несигурност, но крием слабостите си от околните от страх да не се лишим от уважението им. Ето ти, например. Уверена съм, че сега искаш да разговаряме за нещо, което не си споделила с колегите си в службата.

Беше права. Ким беше уговорила срещата под претекст, че има проблеми със съня. Това отговаряше на истината и макар в случая да го беше използвала като примамка, не беше казвала на никого в службата, че страда от безсъние.

Ким отпи от кафето, все така принуждавайки терапевтката да поддържа разговора.

— Жена на твоя пост, ръководеща екип, съставен преимуществено от мъже, не може да си позволи да демонстрира слабост. Сигурно смяташ, че ако колегите ти забележат колко си уязвима, ще те уважават по-малко, затова криеш проблемите още по-ревностно. Мнението им може и да не се отрази на способността ти да си вършиш работата, но утвърждаването и уважението им са насъщно необходими за теб по повече причини, отколкото дори си готова да признаеш.

Ким прецени, че е време да прекъсне този монолог. Изложената теория беше твърде близко до истината и започваше да й причинява неудобство.

— На гробищата ти спомена разстройствата на съня. Всеки съвет в това отношение би ми бил от полза.

— О, Ким, съжалявам. Притесних те. Извинявай. Професионално изкривяване.

Ким долови повече задоволство, отколкото искреност в тези думи — сякаш я смъмриха леко: Виждаш ли какво става, като ме оставяш да говоря само аз!

— Няма такова нещо — отвърна усмихнато Ким. Усети насилената усмивка като чужда на лицето си, затова се отказа от нея.

— Търсила ли си друг път помощ за проблема?

Ким поклати отрицателно глава. Не беше търсила лечение. Беше се отказала от тази идея преди много години. Не, беше дошла днес тук по една-единствена причина: да потвърди вината на Алекс Торн за съучастието й в тежко престъпление.

Алекс се отпусна назад на стола си, преметна крак върху крак и се усмихна.

— Е, добрата новина е, че хората, които страдат от безсъние, имат по-ускорен метаболизъм от останалите и статистически живеят по-дълго от онези, които спят от седем до осем часа на денонощие. За сериозна инсомния се считат по-малко от три и половина часа сън на нощ.

— Аз съм точно в тази група.

— Опитвала ли си други варианти, например терапия с тъмнина или когнитивно поведенческа терапия? Спазваш ли определена хигиена на съня?

Ким завъртя отрицателно глава. Все неща, за които беше чела, но не си беше давала труд да приложи на практика. Причината за днешното й посещение съвсем не беше евентуалната помощ за справяне с безсънието.

— Има различни видове безсъние. Трудното първоначално заспиване често се дължи на тревожност. Други хора заспиват лесно, но после се будят често или пък стават много рано, независимо кога са си легнали.

— Аз не мога да заспивам вечер — искрено отговори Ким. Малко реална информация с нищо нямаше да навреди.

— Това може да е симптом на посттравматичен стрес. Вероятно има подсъзнателно парадоксално желание да останеш будна.

— О, повярвай ми, бих желала да спя!

Алекс си придаде замислен вид.

— От кога датира проблемът?

— Започна преди години — отвърна неопределено Ким. Истината без конкретната причина.

— Чувала ли си термина сомнифобия?

Ким поклати глава и се опита да задържи дишането си спокойно и равно. Тази среща май нямаше да се окаже чак толкова добра идея.

— Това е анормален страх от заспиване, често възникнал още в детството вследствие на определена травма.

Ким можеше да се закълне, че терапевтката сниши глас: внимателно, предпазливо. Дали вече не я гонеше параноя? Не, думите „детство“ и „травма“ бяха изречени буквално шепнешком.

— Не, струва ми се, че започна в колежа.

Терапевтката замълча.

Ким продължи с крива усмивка:

— Детството ми си беше най-нормално: обичах сладко, мразех зеле, нормалните спорове с нашите да не стоя до късно.

Алекс се усмихна и кимна.

— Може би престанах да спя заради стреса от изпитите.

Точно навреме Ким си даде сметка, че Алекс използва собствения й трик срещу нея: мълчи и я принуждава да говори. Добре, че се усети, преди да е разкрила нещо относно детските си години.

— Знаеш ли, Ким, интересно е как повтаряш думата „нормално“. Повечето хора твърдят, че детството им е било „нормално“, макар че в действителност подобно нещо не съществува, освен ако не живееш в телевизионна реклама. Какво работеха родителите ти?

Ким премисли бързо и избра приемно семейство номер шест.

— Мама беше продавачка на половин ден в супермаркет, а татко — шофьор на автобус.

— Имаш ли братя и сестри?

Устата на Ким пресъхна и тя само поклати отрицателно глава: не посмя да продума.

— Претърпявала ли си тежки лични загуби или травматични събития до десетгодишна възраст?

Ким отново поклати глава.

Алекс се засмя.

— Значи детството ти наистина е било вълшебно.

— А колко време, след като изгуби семейството си, започнаха твоите проблеми със съня? — попита Ким, отмествайки разговора от себе си. Може би щеше да научи нещо повече, ако накараше докторката да се разпростре върху собствената си личност.

В първия миг Алекс сякаш се изненада, но бързо се окопити. Очите й се стрелнаха към снимката на писалището и тя заговори едва чуто. Ким я загледа с неподправен интерес, след като вече знаеше, че въпросното семейство никога не е съществувало.

— Загубата на Робърт и момчетата почти ме довърши. Робърт беше сродната ми душа. За разлика от теб и двамата с него имахме проблемно детство и това ни привличаше един към друг. Две години опитвахме напразно, а после се роди Мичъл. Беше тихо, чувствително дете. Деветнайсет месеца по-късно дойде и Хари, който пък беше пълна противоположност на брат си — Алекс погледна Ким със зачервени, пълни със сълзи очи. — Семейството ми беше съвършено, а после някакъв преуморен шофьор на камион ми го отне, като при това се отърва само със счупена китка.

Противно на здравия си разум, Ким усети как попада под магията на Алекс: хвана се, че поставя под съмнение мотивите си да организира днешната среща. Изпълнението на терапевтката беше за „Оскар“. Но въпреки всичко, у нея нещо липсваше. Сега Ким беше по-сигурна от всякога в това.

— Нямаше ли семейство, на което да разчиташ за подкрепа?

Алекс поклати глава и се овладя.

— Родителите ми бяха починали, а май вече ти казах, че сестра ми загина, когато бях деветгодишна.

Ако не знаеше реалните факти, Ким би повярвала на всяка дума. Но тя беше наясно с истината, а това правеше етюда на Алекс още по-ужасяващ.

— Какъв кошмар. Много съжалявам. Беше ли близка със…

— Сара. Тя се казваше Сара. Беше по-малката и ме следваше навсякъде по петите. Един ден й казах да се разкара. Тя отишла при езерото и паднала в него. Майка ми беше… как да се изразя…_разсеяна_ и не я наблюдавала. Загубата на брат или сестра в ранна възраст оказва огромно влияние, особено когато част от теб продължава да ти повтаря, че си можела да го спасиш.

Ким стисна зъби и се опита да не обръща внимание на заплашителното замайване, което усети. Трябваше да излезе от тази стая, преди да се задуши.

— Но ти едва ли ще ме разбереш. При твоето нормално детство…

Само звънецът на входната врата спаси Ким. По лицето на Алекс се мерна сянка на раздразнение, а инспекторката побърза да стане.

— Наистина трябва да…

— Съжалявам, Ким. Пациентът ми за десет и половина подрани.

— Благодаря за отделеното време, докторе. Ще се поразровя повече около тези техники срещу безсънието, за които ми спомена.

— Моля те, чувствай се свободна да ме потърсиш отново, когато пожелаеш. Малкият ни разговори ми беше изключително приятен.

Ким благодари и последва терапевтката до вратата. Мерна мимоходом жената, която влезе в кабинета, но вниманието й беше съсредоточено в усилието да се добере до фолксвагена, преди да припадне.

Успя да седне в колата, но да запали двигателя се оказа непреодолимо предизвикателство. Изпусна ключовете и те паднаха в краката й.

Едно беше ясно: Ким може и да беше поискала тази среща, но разговорът определено се беше развил според плана на Алекс.

Ким удари чело във волана. Мамка му, не това беше планирала.

Докторката отново я излъга за семейството си и съчини цяла история за мъртвата си сестра. Ким усети как й се повдига.

А при това знаеше, че Алекс не е противник, когото трябва да подценява! Интелигентността и липсата на всякаква емоционална съпричастност определено й даваха преимущество. Въпреки това Ким беше готова да влезе отново в тази битка с оръжията, с които и двете разполагаха тук и сега. Честният двубой щеше да се води днес, а не някъде в миналото.

Ако Ким беше права за половината от манипулациите на Алекс, информацията, която терапевтката явно беше събрала за миналото на инспекторката, вече говореше за нещо повече от обикновен интерес.

Алекс очевидно беше проучила историята й с някаква цел. За Ким оставаше колебанието дали е готова да плати цената, за да разбере каква всъщност е тя.