Анджела Марсънс
Игри на злото (15)

Четиринайсет

Ким хвърли на бюрото последния доклад.

— Таксиджии, шофьори на автобуси, съседи — кръгла нула! Намушкват човек на улицата и никой не чул и не видял!

— Все пак имаме и други показания… — Брайънт се зарови в документите на бюрото си.

— Да бе, някакъв осемнайсетгодишен, пиян и надрусан, смята, че видял някой да седи на стената зад автобусната спирка точно преди единайсет и петнайсет.

— Само дето последният автобус е минал във…

— Не бих го нарекла жизненоважна улика. Човек седи до автобусната спирка.

Брайънт въздъхна.

— Може чукалата да са виновни.

— Какво?

Брайънт взе своята чаша и тази на Ким и пристъпи към кафемашината.

— Миньорите вярват в едни феи, които наричат „чукалата“. Те живеят в забоите и, ако се ядосат, крият инструментите на миньорите, крадат свещите, плашат ги, като изскачат иззад купчините въглища и изобщо правят куп поразии. Никой никога не ги е виждал, но няма миньор, който да се съмнява в съществуването им.

— Много ни помагаш! Значи да търсим фея с крилца…

— И с кухненски нож в ръка, ако съдим по раната — добави Досън.

— Според предварителния оглед фатална е била първата рана: острието е пробило белия дроб.

Телефонът звънна. Ким не му обърна внимание. Вдигна Брайънт.

— Значи убиецът е замахнал от долу нагоре или защото си е разбирал от работата, или защото е бил значително по-нисък от жертвата. Останалите рани са в резултат от гняв или ярост.

— Началник…

Ким се извъртя към сержанта.

— Какво?

— Възможното оръжие на убийството пътува насам.

— Къде са го намерили? — попита инспекторката, а умът й бързаше да добави парченцето нова информация към цялостната картина.

— В запустелия парцел на Дъдли Роуд. Някакъв тип гледал коне там.

— Край пътя, който води към…

— Лай — потвърди Брайънт.

— И към дома на Рут Уилис.