Джон Сандфорд
Жертви на безумието (33)

33

Хеликоптерът се издигна във въздуха. Човекът отпред носеше черна пилотска каска и когато се пресегна напред и натисна лоста за управление и машината се отдели от земята, Лукас усети как стомахът му се свива. Прелетяха над I-94, оставяйки зад гърба си шумната магистрала, по която в този ранен пиков час на деня се тълпяха върволици от коли.

Прекосиха долината на Мисисипи и продължиха надолу, прелетяха над тежкотоварен шлеп, задминаха някаква мощна моторница с двоен извънбордов двигател и се спуснаха над къщата на Лукас на Мисисипи Ривър Драйв. Дел го потупа по рамото и посочи с ръка. Лукас се вкопчи в предпазния колан и погледна надолу. Видя собствената си къща, потънала сред меките есенни цветове на ограждащите я явори и колата на Уедър, която тъкмо излизаше на заден ход от алеята. Усети, че нещо му убива в ръката и като погледна надолу, видя пръстена. Господи, Уедър! Умираше от желание да я види точно сега, но колата се бе изгубила от поглед някъде между дърветата.

— Ще се насоча към кръстовището на I-35 и петдесет и пета магистрала — обърна се към тях пилотът на хеликоптера. — Ще останем да кръжим там, докато получим по-точни инструкции. Тук някъде имам карти.

Тя подаде на Лукас една книжка с карти на района около метрото и той я сложи между коленете си.

Дел се обади отзад:

— Какво ще стане ако и това се окаже някаква изоставена бърлога като компютърния магазин, който открихме?

— Тогава ще трябва да забравим за Манет и децата — отвърна му Лукас.

Той погледна часовника си.

— И без това може да се окаже, че вече е твърде късно. Изминали са час и петдесет минути, откакто ни се обади. Би могъл да се придвижи дотам за четиридесет и пет минути, освен ако движението не го забави. Да се надяваме, че ще реши да се позабавлява с нея за последен път, преди да ги убие.

Жената пилот се обърна към него.

— Надяваш се, че той ще се позабавлява? Искаш да кажеш, че ще я изнасили?

— Да… Това е, което прави с нея. За предпочитане е пред това да я убие.

— О, боже!

Тя се обърна напред и насочи вертолета надолу и с едно умопомрачаващо пикиране се спусна към някакво голямо кръстовище след един завой.

— Ето там — посочи тя. — Погледнете цялата тая тарапана там долу. Какво, за бога, става?

На шосето под тях движението беше блокирано във всички посоки. Сред спрелите автомобили се забелязваха сините светлини от колите на полицейските патрули и Лукас си помисли, че никога досега не е виждал такова ужасно задръстване.

— Успели са! Започнали са да забавят движението! — извика той и не можа да се сдържи да не се изсмее, кратко и изнервено. — Ще минат поне два часа, докато пътят се разчисти. Може би все още имаме шанс. Може би ще успеем!

Лукас разгърна картата на тази част от магистралата и се задълбочи в нея, докато хеликоптерът не спираше да прави кръгове във въздуха, един, втори, трети, а през това време Дел се зае да разкаже накратко на Шерил как е протекъл разпита.

— А къде, по дяволите, е Франклин? — попита Шерил.

— Вероятно е на пет минути път от къщата на Манет — отвърна Лукас. — Чакам да ми се обади.

— Какво ще правите с тоя тип? — заинтересува се пилотът.

— Ще го оковем с вериги и ще го напъхаме в мазето на някоя психиатрична клиника — каза Лукас. — И веднъж седмично ще му подхвърляме по един чийзбургер.

— По-добре да го застрелят — отвърна жената.

Лукас й направи знак да мълчи и хеликоптерът пак направи кръг във въздуха. Шерил изглеждаше по-бледа дори и от Лукас.

— Ако Франклин не се обади скоро, страхувам се, че ще повърна овесените си ядки върху костюма на пилота ни.

— Недей да го правиш! — предупреди я жената. — Ще опитам да задържа на място.

Шерил не издържаше.

— Обади се, Франклин, идиот такъв…!

И Франклин наистина се обади, успявайки да се свържи чрез диспечера.

— Лукас, открихме го. Името му е Ла Ду. Къщата е на север от Фармингтън, само на миля от Пайлът Ноб Роуд, до Нейтив Американ Трейл. Адресът е в мен.

Докато Франклин му съобщаваше адреса, Лукас откри нужната карта и вертолетът се насочи на юг.

— А какво да правя с госпожа Манет? — попита Франклин. — Имам предвид тази, която е тук.

— Отведи я в управлението и я свържи с адвокат.

— И да не забравиш да й прочетеш правата… — провикна се Дел от задната седалка.

Шерил, която сега беше придобила малко по-бодър вид, също се включи:

— Нали знаеш, всичко трябва да е тип-топ…

Без да им обръща внимание, Лукас говореше по радиото с диспечера:

— Дай ни някакви по-точни координати! Тези номера тук нищо не ни говорят.

— Сега се опитваме да се свържем с пощаджията там, обадихме се и на местната управа на Дакота Каунти, но се оказа, че в района няма много имоти.

— Виждам.

Лукас погледна надолу и видя цялото шосе, осветено на места от светлините на паянтови къщи. Пътят се простираше на повече от миля и той можеше да забележи полицаите, които проверяха движещите се на юг коли.

— Пратете още хора на юг, ако можете — настоя Лукас.

— Никога не съм виждал по-странно нещо — обади се Дел от задната седалка, веднага щом Лукас остави слушалката.

Дел, който обичаше височините, гледаше навън, прилепил лице до стъклото.

— Долу е истинска лудница. Виж само всички тия хора. За нищо на света не бих искал да съм на тяхно място.

— Това там Пайлът Ноб ли е — попита пилотът, — или Седър?

И посочи с ръка надолу.

— Не знам — каза Лукас, обръщайки картата.

Ненавиждаше летенето, не харесваше гледката на носа на хеликоптера. Би предпочел нещо по-внушително, нещо здраво и от стомана.

— Къде е юг? — попита той.

Жената му посочи и той пак завъртя картата.

— Добре… Трябва да има някакво игрище за голф.

— Да, виждам го… — отвърна тя и посочи на ляво. — Това там е игрището. Само че… те са две.

— Гледай за езеро — насочи я Лукас. — Езеро с форма на полумесец.

— Видях го.

— Това е. До езерото трябва да има друго по-голямо и точно там е Пайлът Ноб.

Машината се отправи с бръмчене на юг, като се придържаше към пътя. Минаха над друго игрище за голф и се спуснаха над някакви ниви. Царевицата беше започнала да пожълтява, един кафяв елен лопатар тичаше през наполовина окосената люцерна.

Диспечерът се обади по радиостанцията.

— Лукас, открихме пощальона. Давам ти го…

От другата страна линията замлъкна, но след малко се обади мъжки глас:

— Ало?

Лукас се представи набързо и попита:

— Диспечерът каза ли ви какво ни е необходимо?

— Да — отвърна пощальонът. — Трябва ви петата къща, петата от южната страна на пътя, след завоя. Намира се на по-малко от миля след завоя, на един хълм. Пътят към къщата е засипан с чакъл. Бяла къща, боята е доста поолющена, има веранда отпред и врата с мрежа. Отзад се виждат няколко по-стари постройки, почти съборени. На един от прозорците има кепенци, но са счупени и е останал само един. Пощенската кутия е сива, но под нея има още една, закрепена е на същия стълб, тя е оранжева и отгоре пише „Pioneer Press“.

— Да, разбрах. Благодаря — каза Лукас.

Отдолу се виждаше някакво езеро, намираха се на повече от сто фута височина и Лукас видя как водата проблесна на слънчевата светлина.

— Ало, чувате ли ме? — обади се повторно мъжът.

— Да, слушам…

— Тук са пуснали някакъв телевизор и току-що видях снимката по телевизията. Това е човекът, който търсите. Не се навърта често наоколо, но съм го виждал няколко пъти.

— Разбрах, благодаря.

— Започва да става напечено — обади се Дел от задната седалка, извади пистолета си от якето и освободи предпазителя. — Напечено като гореща скара.

— Не искам да чувам за скара — отвърна Шерил.

— Защо?

— Става ми лошо при мисълта за храна.

Тя преглътна и започна да рови за пистолета си.

— Дръж се! — насърчи я жената пилот. — След минута ви свалям долу.

Жената следеше какво й показва Лукас на картата.

— Значи гледаме за нещо като предградие и след това продължаваме още три мили до къщата.

— Ето го предградието — каза Лукас, като посочи към няколко къщи под тях, с нискостеблени дръвчета в предните дворове.

Къщите бяха скъпи и всички изглеждаха еднакви — боядисани в различни нюанси на бежово, със семпли островърхи покриви — и напомняха за малките картонени фигурки от играта „Монополи“.

— Това там долу трябва да е пътят — обади се жената в пилотската кабина.

Пред тях беше Нейтив Американ Трейл. Пътят се простираше като кафява ивица сред обграждащата го зеленина.

— Нещо се движи там долу…

Когато приближиха достатъчно, успяха да различат някаква червена кола, която се движеше по пътя и хвърляше след себе си кълбета прах.

— Едно, две, три, четири, пет. — Лукас броеше къщите. — По дяволите! Мисля, че е тръгнал натам, вижте сега намалява, обръща…

— Не-е, объркал си се. Петата къща е по-нататък — намеси се жената пилот, като посочи с ръка напред.

— Не съм убеден. — Лукас се колебаеше. — Ето, виждате ли го как бърза, сега се движи насам.

Жената се приведе, затърси нещо до краката си, измъкна някакъв бинокъл 8×50, подобен на тези, които използваха в морската пехота, и го подаде на Лукас.

— Ти решаваш какво да правим — заяви тя.

Движеха се бързо, но въпреки това им оставаше още половин миля до мястото. Бинокълът беше достатъчно мощен и Лукас го насочи към къщата, нагласи го на фокус и успя да различи пощенската кутия и оранжевата кутия за вестници, разположени една над друга на един и същи стълб. Червената кола вече беше прехвърлила хълма отдясно и сега Лукас забеляза, че от нея излезе някакъв мъж и погледна нагоре към тях. Беше висок, с черна коса и бяло лице. Лице, чиито черти не можеха да се видят от такова разстояние, но въпреки това Лукас знаеше на кого принадлежи то.

Мъжът се затича към съборетината сред царевичната нива. Държеше нещо в ръка. Може би пушка? Нямаше как да се прецени от това разстояние.

— Това е той! — Лукас почти изкрещя. — След него! Карай след него!

— Какво ще правим? — извика Шерил.

В едната си ръка държеше револвер, а в другата стискаше автоматичен пистолет. Непосредствено пред тях, малко вдясно се виждаха три полицейски коли на Дакота Каунти, които идваха по Пайлът Ноб Роуд от юг. Без да отговаря, Лукас само махна с ръка към Шерил и се свърза с диспечера.

— Кажете на момчетата на шерифа да се насочат към пътя, първата пресечка на запад от къщата, не към къщата, а към пътя. Малък черен път. Минава край една канавка от западната страна. Кажете им да гледат накъде лети вертолета. Той е в къщата. Видяхме го да влиза в къщата.

— Какво ще правим? Ще влизаме ли? — питаше Шерил. — Ще влезем ли след него?

— Да опитаме — каза Лукас през рамо. — Вече съвсем е изкрейзил и не е изключено да носи пушка със себе си. Той не отмъкна ли пушката на Уайт?

— Отмъкна я — потвърди Дел.

— Ще трябва да внимаваме. Само че, ако сега ги застреля… По дяволите! Ще го изпуснем за броени секунди, а той направо е превъртял, полудял е, човече!

— Дръжте се! — предупреди ги пилотът и като се усмихна зад черната си каска, жената насочи хеликоптера към земята.