Джон Сандфорд
Жертви на безумието (23)

23

Капанът, който Мейл заложи, наистина щракна, но след това се оказа празен. Въпреки всичко това го бе развълнувало — самото му замисляне, после подготовката. Не беше планувал да окача тялото на Глория на тавана, но в ума му всичко си пасна добре. Тя беше примамката, която да ги накара да влязат в капана, без да мислят.

И почти щеше да успее, бяха налапали въдицата. Можеше да прецени от начина, по който действаха.

— Очаквахме такъв капан за наивници, знаехме, че ще има нещо — обясни Дейвънпорт по телевизията.

Ситуацията му се струваше почти забавна, макар и по един сам по себе си мрачен начин. Беше застанал с гръб към сградата, на която пишеше „Оглавник и юзда“, а на светлината на телевизионните камери лицето му бе придобило още по-сурово изражение от обичайното. Костюмът му изглеждаше гладък и безупречен, вратовръзката подхождаше на студените му сини очи.

— Надявахме се да го заловим, като блокираме района с коли с цивилни полицаи. Все още проверяваме номерата на автомобилите.

— Лъжеш, мръснико! — изкрещя Мейл към телевизора. После се изсмя, размахвайки бутилка с бира пред екрана. — Просто имаше късмет, копеле!

Дейвънпорт погледна към него от екрана, очите му не трепваха. Зад гърба му пред фасадата на склада „Оглавник и юзда“ се тълпяха ченгета. Мейл изпусна част от речта на Дейвънпорт и когато отново се заслуша, той казваше:

— … ще трябва да изчакаме доклада от медицинската експертиза на тялото на Глория Кросби. Може би е била окачена там от доста време. Не смятаме, че той би рискувал да се изправи лице в лице срещу нас.

— Лъжливо копеле! — изкрещя Мейл.

Скочи от стола и изключи телевизора, после пак седна, размърда се неспокойно два пъти, взе дистанционното и пак го включи. Това не беше истина. Той ги беше докарал до Стийл Уотърс с тия превъзнесени стихчета. Знаеше, че ще проверят, но нямаше да влязат в града, преди Дан да го е сторил. Щяха да го следват. Мейл беше отишъл в Стийл Уотърс рано следобед след като позвъни на Дан първия път и никъде не видя и следа от ченгета. Цивилни коли. Глупости! Той щеше да ги забележи.

Но се безпокоеше за табелката с номера на колата. Дали пък наистина не фигурираха в някакъв списък.

Погледна към екрана и видя, че говорещия се е сменил. Дейвънпорт беше изчезнал и сега по новините показваха огромна преградена зала с компютри, в която група млади хора се бяха скупчили пред един монитор.

Усещаше се атмосфера на напрегнатост и безпокойство, сякаш се готвеха за война.

По телевизията репортерът съобщаваше:

— … е също така и собственик на компания, която произвежда софтуерни продукти, предназначени за обучение на полицаи и охранителни органи. Сега той е предоставил помощта на своите служители на разположение на полицията, докато трае случаят по издирването на Анди Манет и децата й. Работна група, съставена от експерти по програмиране на игри и софтуерни продукти, е предвидила действията на похитителя, включително и възможността за подвеждащ капан.

Какво?

— … вярват, че почти са открили следите на похитителя или похитителите…

— Глупости! — извика Мейл.

Но докато наблюдаваше записа на хората, работещи в екипа, надвесени над своите монитори, той им завидя. Добро оборудване и добър екип. Всички те бяха облечени небрежно, а двама от мъжете държаха в ръце по една голяма чаша за кафе. Вероятно всички излизаха заедно вечер да похапнат пица с бира и да се посмеят.

Репортерът продължаваше да обяснява:

— … но всички просто се обръщат към нея по фамилията Айс.

Една изумително привлекателна млада жена с пънк прическа и обеца на ухото се усмихна на Мейл и каза:

— На два пъти без малко да го хванем. Без малко! Всички са под пара. Преди никога не съм работила с ченгета, като изключим Лукас, и това е доста интересно. Много по-забавно, отколкото да седиш и да програмираш игрички. Наистина е забавно.

— Мислите ли, че ще го заловите? — питаше репортерът.

Айс кимна.

— О, да. Освен ако ченгетата не се докопат първи до него в резултат на някаква ши… случайна грешка.

Тя без малко да каже „шибана“, помисли си Мейл.

— Ето тук в момента — и тя посочи две жени, които работеха с клавиатурата — вписваме всичко, което знаем за него, а то не е никак малко. Включваме списъка с всички заподозрени, нали разбирате, например данни за предишни нарушения от полицейските доклади, пациентите на Анди Манет и т.н. Няма да мине много време и ще натиснем един бутон и различните имена ще изскочат наяве, след съпоставката с нещата, които са ни известни. И се басирам за оная ми… че името на нашия човек сто процента ще бъде в тоя списък.

Когато репортажът приключи, Мейл отиде до кухнята, извади телефонния указател и потърси компанията на Дейвънпорт. Откри, че адресът е на Юнивърсити авеню в Минеаполис, близо до складовете за разпродажба на едро и железопътната компания, които пък се намираха на запад от магистрала 280. Хм. Сигурно беше бъкано с ченгета.

Върна се обратно в стаята и видя, че сега някакъв нов говорител обясняваше за придвижването на пехотата в Близкия Изток. Мейл взе дистанционното и започна да прехвърля каналите.

На екрана пак се появи Айс. Даваха я по Трети канал.

— Той ни демонстрира един що-годе добър, макар и недоразвит интелект, ето защо смятаме, че е възможно да е бил с перука или да си е боядисал косата преди нападението. Според един от свидетелите косата му не изглеждала съвсем естествена. Ако действително е с тъмна коса, ще изглежда приблизително така.

Показаха снимката. Мейл остана като гръмнат. Лицето не изглеждаше съвсем като него, но приликата беше поразителна. Освен това знаеха за микробуса и за страстта му към видеоигрите.

Мейл започна нервно да гризе палеца си. Може би тези хора наистина си разбираха от работата.

А и тая мацка Айс. Беше поне толкова добра, колкото и Анди. Нямаше да е зле да се пробва с нея някой път.

Само да не беше тоя Дейвънпорт и неговите компютърни операции… Ще трябва да предприеме нещо.

Анди и Грейс бяха изгубили реална представа за времето. Анди правеше усилия да остават будни, но усещаше как все по-често прекарват времето между посещенията на Мейл в сън, сгушени върху матрака като захвърлени ненужни ембриони.

Анди беше изгубила представа за броя на издевателствата над нея. С всеки изминат ден Мейл ставаше все по-жесток и по-раздразнителен. След онази случка с жената вещица, Мейл я беше бил, докато ръцете й бяха вързани отгоре и тя беше абсолютно беззащитна. Същата нощ забеляза в урината си кръв.

Тя вече го разочароваше, но не знаеше какво очаква той и затова беше неспособна да направи каквото и да било. Мейл беше започнал да говори с Грейс — една-две подметнати думи, когато влизаше да вземе Анди или да я върне обратно. Анди чувстваше, че интересът му взема друга посока.

Грейс също го усещаше и се опитваше да избяга в съня си. Понякога, когато имаше кошмари, тя въздишаше и стенеше на сън. Първоначално Анди я притискаше в обятията си, после запушваше уши, за да не я чува, след което се ядосваше на Грейс заради страховете й и накрая се чувстваше виновна заради яда си и пак я вземаше в ръце и после пак се ядосваше…

Когато разговаряха, Анди почти не намираше какво да я посъветва.

— Ако той те вземе, напишкай се… просто се изпишкай. Това ще го отблъсне.

— За бога, мамо… — Грейс я гледаше умоляващо. Това беше кошмарът на Анди, кошмар, от който тя не можеше да се събуди.

Гвоздеят от гредата на тавана вече беше излязъл почти наполовина, но оставаше все така прикован и неподвижен. Бяха се отказали да опитват, но когато Анди легна по гръб на матрака, тя видя главата на гвоздея, която слабо проблясваше в мрака като упрек, отправен към нея.

С Грейс не бяха говорили от два часа, след като изтощена, но неспособна да заспи, Грейс се бе извърнала на дясната си страна и тогава една от пружините на матрака се скъса. Пружината се вряза в тапицерията и сега образуваше една малка неудобна гърбица под гръбнака на Грейс.

— О, божичко. — Това беше всичко, което се изтръгна от устата на Грейс.

— Какво има? — попита Анди.

Тя се обърна по гръб и се загледа в крушката на тавана. Помисли си, че рано или късно крушката ще изгори и те ще останат на тъмно. Дали така щеше да е по-добре? Опита се да си представи.

— В матрака нещо се счупи — каза Грейс. Тя се подпря на една ръка, а с другата удари буцата на леглото. — Тук има някаква буца.

Анди се обърна да погледне. Изглеждаше така, сякаш някой се опитваше да пробие плата с пръст.

— Просто се премести — каза Анди. После внезапно се изправи в леглото. — Грейс, там има пружина.

— Е, и?

— Пружината би ни свършила толкова добра работа, колкото и гвоздея.

Грейс погледна майка си, после се втренчи в матрака и лицето й грейна.

— Дали ще можем да я извадим?

— Сигурна съм, че ще успеем.

Двете станаха от леглото, обърнаха го обратно и се опитаха да скъсат дамаската, но платът се оказа здрав като кожа. Анди си счупи нокътя, без дори да успее да го пробие.

— Мисля, че бързаме прекалено много. Трябва да пробваме съвсем бавно, както с гвоздея.