Джон Сандфорд
Жертви на безумието (30)

30

Един хирург с бяла престилка се мотаеше пред входа на отделението за спешни случаи. Операционната маска висеше отпред на гърдите му, а хирургическата му шапка се бе килнала на една страна. Пушеше с наведена надолу глава и свити рамене, за да се предпази от студения вятър.

— Вие ли оперирахте момчето на Уайт? — попита го Лукас, след като беше взел на един дъх разстоянието до входа.

Лекарят поклати глава.

— Още е в операционната.

Лукас влезе в сградата и видя Лестър да разговаря с двама полицаи от отдела в Минеаполис, докато в същото време Роу стоеше заедно с Боб Уайт и жена му, чието име Лукас не можа да си спомни. Спомни си обаче, че тя обичаше да носи шапки, въпреки че тази сутрин беше без шапка и вместо това стискаше в ръката си бяла носна кърпичка, с някаква странна упоритост като удавник, хванал се за сламка.

Лукас се приближи към тях и поздрави.

— Как е той?

— Главата му е сериозно пострадала — отвърна Уайт, — но той се бори мъжки.

Лукас не познаваше сина, но беше останал с впечатлението, че е малко глупав, въпреки че въобще не беше лошо момче.

— Да, така е. А това е най-добрата клиника в щата. Ще се оправи.

Госпожа Уайт зарови лице в кърпичката си и започна да се тресе неудържимо. Съпругът й се обърна към нея и Лукас направи знак на Роу да се отдалечат. Тя кимна едва забележимо и после махна с ръка на един свещеник, който разговаряше с полицаите от Сейнт Пол. Свещеникът се приближи и Роу пристъпи към него.

— Струва ми се, че госпожа Уайт има нужда от помощта ви… — прошепна тя.

Лестър се присъедини към тях и Роу запали веднага, щом излязоха навън. Хирургът си бе запалил нова цигара и тропаше с крака на място, за да се стопли.

— Какъв студ! — промърмори той.

Тримата тръгнаха по алеята към входа. Роу пушеше, докато Лукас ги осведомяваше за магазина с компютърни части на Мейл. Накрая добави:

— Нямаше как да пуснем снимката му по-рано, защото това щеше да го изнерви. Сега той знае, че сме по петите му и това ще го накара да ги убие. Трябва да разпространим снимката му по телевизията, навсякъде…

— Откъде знаеш, че ще ги убие? — попита Роу.

— Знам. Той ги държи от много време. Сигурно напрежението, което чувства, е огромно. След цялото това преследване нервите му няма да издържат. Умен е и ще се досети, че сме открили микробуса, знае, че ще стигнем и до склада с компютри и че ще намерим отпечатъците му там и ще разберем, че зад тях стои Джон Мейл. Няма да е трудно да проумее всичко това, освен ако вече не се е сетил.

Лукас кимна към сградата на болницата.

— Вътре има ранен полицай — продължи той, — когото Мейл е ударил по главата. Мисля, че започва да се побърква.

— Добре тогава — съгласи се Роу. — Можем да пуснем снимката му и след двайсет минути тя ще се появи в ефир. Ще бъде първа тема в сутрешните новини.

— Кажи на момчетата в телевизията да покажат снимката му преди прогнозата за времето и да се обърнат към хората с молба да се съберат с приятелите си и да гледат внимателно. После нека отново да покажат снимката след няколко минути. Снимката да се появява на екрана колкото се може по-често. Опитай се да им втълпиш, че всичко зависи от тях и че ако телевизията не съумее да помогне при издирването на престъпника, Анди Манет и децата й ще умрат. Това ще ги накара да показват снимката му непрекъснато.

— С какво време разполагаме?

— С никакво. Нямаме никакво време. Ако не открием Манет в близките няколко часа, с тях е свършено.

— Освен ако все още не е успял да се измъкне през кордона — намеси се Лестър. — Момчетата смятат, че е възможно.

— Да. Трябва да държим района под наблюдение. Ще отида да видя дали наистина може да е още там.

— Има ли още нещо? — попита Роу. — Нещо друго?

Лукас се поколеба за миг.

— Две неща. Първо, готов съм да се обзаложа, че където и да ги държи, не е на повече от няколко мили от магазина с компютрите. Точно оттам някъде са били и телефонните му обаждания, които се опитвахме да засечем. Мисля, че трябва да вдигнем на крак всички въоръжени части — катаджии, местните полицейски подразделения, всички — и да ги изпратим там. Трябва да завардим всички пътища. Не е нужно да проверяваме всички, но се налага да забавим движението, да погледнем отзад във всяка кола, да разберем дали някой не се опитва да заобиколи блокадата.

— Можем да го направим — отвърна Роу.

Лукас погледна към Лестър, усмихна се едва доловимо и каза:

— Франк, би ли се обадил в телевизията да им дадеш снимката?

Лестър погледна първо Лукас, после Роу и пак се спря на Лукас.

— Какво има? Има нещо, което не трябва да знам ли?

— Наистина по-добре да не знаеш — отвърна Лукас.

Лестър поклати глава.

— Е, добре. Връщам се след минута.

— Какво има? — попита Роу, след като Лестър влезе в сградата.

— Може да ти се обадя по-късно следобед и да поискам… и аз не знам… — Лукас се огледа и продължи: — да дойдеш тук и да посетиш Уайт. Просто така спонтанно, без да казваш къде отиваш, за да не могат да се свържат с теб. Не е наложително да е за дълго. Около половин час.

Роу присви очи и го погледна.

— Какво си намислил да правиш?

— Нима искаш после да излъжеш и да кажеш, че не си знаела? Защото може и така да стане.

Роу се замисли и очите й престанаха да виждат Лукас, въпреки че продължаваше да гледа към него.

— Ако така стоят нещата…

— Такива са, ако искаш да ги държиш далеч от теб и да си запазиш работата.

— Ще направя всичко, само и само да не чувам какви ги вършиш. И все пак, надявам се да не ми се обадиш.

— И аз се надявам — отвърна Лукас. — Ако се обадя, значи цялата работа е отишла по дяволите.

 

 

Мейл си избра една къща, на която задната лампа светеше. От алеята, където стоеше в момента, забеляза възрастна жена, която шеташе в някаква стая, която приличаше на кухня. Той се прехвърли през оградата, огледа се за кучета, но не видя нищо. Мина покрай гаража и спря да погледне през прозореца. Вътре имаше кола шевролет, стара, но запазена. Щеше да му свърши работа. Приближи се към къщата, отиде до задната врата, прилепи се до стената на малката веранда, извади пистолета от кобура и като се огледа дали някой не го наблюдава, почука на вратата.

Жената се появи, любопитна да разбере кой може да е по това време. Мейл реши, че е на около шейсет години. Косата й беше прибрана на кок и по лицето й имаше лек грим. Носеше копринена риза и палто. Вероятно продавачка или секретарка. Тя видя полицейската шапка и палто, отвори вътрешната врата, бутна навън вратата против комари и попита:

— Да?

Мейл сграбчи дръжката на вратата с мрежата, отвори я рязко навън и преди жената да е успяла да издаде звук, той я удари с всичка сила с разтворена длан точно по средата между гърдите.

Жената се свлече на пода и Мейл нахълта вътре.

— Какво? — попита учудено тя, неспособна да разбере какво става. Опита се да се измъкне пълзейки, но той седна отгоре й и я сграбчи отзад за врата.

— Къде са ключовете за колата? — изкрещя той.

— Не ме удряйте — проплака жената.

Мейл чу телевизора, който работеше в другата стая и погледна натам. Дали в къщата имаше още някой?

— Казвай къде са шибаните ключове! — повтори той, като се стараеше вече да не вика.

— В чантата ми.

Тя направи опит да се измъкне, слабите й старчески пръсти дращеха по пода. Мейл я стисна още по-здраво.

— Къде ти е чантата?

— Там. На масата.

Той се обърна и видя чантата. Изправи се, за да придаде по-голяма сила на удара си и я удари по главата с приклада. Жената се отпусна тежко назад, изстена, ритна няколко пъти във въздуха и тялото й се отпусна безжизнено. Мейл задържа за миг погледа си върху нея и се зае набързо да огледа тясната къща. По телевизията някакъв синоптик с изкуствени зъби сочеше към сателитна снимка на Туин Сити и говореше: „… съвет към хората, които живеят в района край езерото. Тъй като се очаква следобед вятърът да развие скорост от трийсет мили в час…“.

В спалнята имаше едно легло, което беше вече оправено. Върху нощното шкафче стоеше снимка на мъж, облечен в униформа още от времето на войната в Корея. Над снимката беше поставено разпятие. Нямаше причина да се тревожи. Тръгна към кухнята, но се спря, като видя собственото си лице по телевизията.

— Джон Мейл… — съобщаваше говорителката, — регистриран в щатската психиатрична клиника. Ако познавате този човек или сте го виждали, обадете се в полицейския отдел в Минеаполис на телефонния номер, изписан на вашите екрани.

Мейл беше шокиран. Бяха разбрали кой е. Всичко пропадаше. Всичко. Все още обаче не знаеха къде е. И не бяха споменали нищо за Ла Ду, нито за Анди и децата. А по телевизията нямаше как да не го споменат. Поне засега можеше да е спокоен. Но ще трябва да се измъква и то бързо.

Това копеле Дейвънпорт! Всичко беше негова работа. Направо го изкарваше от нерви.

Проклето копеле! Не беше честно. На него му помагаха.

Жената на пода не беше мръднала и Мейл изтърси чантата й на масата в кухнята. Откри връзка ключове и портмоне. Отвори портмонето. Вътре имаше дванайсет долара.

По дяволите!

Тръгна към вратата и се спря, за да ритне жената още веднъж. Дванайсет шибани долара! Нищо не можеш да купиш за дванайсет шибани долара. Тялото се изви встрани от удара, оставяйки кървава следа по балатума. Кръвта се стичаше от ухото.

Мейл излезе през вратата, вдигна оръжието от верандата и се отправи към гаража. Страничната врата беше затворена и нито един от ключовете не пасваше. Мина откъм алеята и опита с другата врата, но и тя не поддаде. Върна се обратно при страничната врата, натисна с лакът стъклото на прозореца и го счупи. Пресегна се за ключалката, отвори бравата и влезе. На стената до вратата върху парче дърво беше поставен звънец. Мейл го натисна и голямата врата на гаража се отвори. Качи се в колата, запали двигателя и провери нивото на бензина. Мамка му! Резервоарът беше празен. Налагаше се да рискува колата да спре или да опита да намери друга. Все пак имаше достатъчно гориво, за да се измъкне от квартала.

 

 

След като Мейл беше заминал, съседката погледна през задния прозорец на къщата си и възкликна:

— Колко странно!

— Какво?

Съпругът й закусваше, като през това време четеше комикси за магьосника от Ид.

— Мери е забравила вратата на гаража отворена.

— Старостта си казва думата. Като тръгвам на работа ще я затворя.

— Да не забравиш!

— Как бих могъл да забравя? — попита мъжът, раздразнен. — Нали минавам точно край алеята.

— Може и да забравиш — упорстваше жена му. — Затова ползваш сапун вместо пяна на бръснене вече… колко? Четири дена.

— Добре, добре, но не съм длъжен аз да пазарувам.

Продължиха да спорят. Винаги спореха. В разгара на спора жената съвсем забрави за гаража на Мери и когато мъжът й тръгна, тя отиде да се облече, без дори да погледне дали е изпълнил обещанието си.

 

 

Човекът, който беше открил полицай Уайт, заведе Лукас до прозореца.

— Видях го да тича и веднага излязох отпред.

— Нека тогава да повторим всичко — предложи Лукас. — Вие сте стояли тук, излизате през вратата…

Те повториха всичко, минаха през вратата, тръгнаха надолу по улицата и стигнаха до мястото, където е лежал Уайт.

— Чухте ли полицейски коли преди или след идването на линейката? — попита Лукас.

— Да, почти по същото време. Навсякъде се чуваха сирени. Спомням си, че чух сирените и след това линейката дойде. Тук вече имаше четирима полицаи и те пратиха всички останали по следите му да го търсят.

Слоун се приближи към тях. Лукас погледна часовника си.

— Значи около пет минути.

— Не изглеждаше да е минало толкова много време. Полицаите дойдоха само за секунди, струва ми се.

— Много ви благодаря — прекъсна го Лукас и го потупа по рамото.

— Няма защо. Надявам се да съм бил от полза.

Докато се отдалечаваха, Слоун каза на Лукас:

— Казаха, че докато случаят със стрелбата се разследва, ще трябва да работя само в участъка.

— Така е.

— Това ме изнервя.

— Не се притеснявай! — успокои го Лукас. — Имаш сигурни свидетели.

— Не съм толкова сигурен.

Слоун все още изглеждаше разстроен.

— Как вървят нещата? — заинтересува се той.

— Още не знам. Предполагам, че не са успели веднага да обградят района, не и за по-малко от шест или седем минути. Това е на половин миля оттук. Възможно е да е успял да се промъкне. Не открихме и следа от него. Ако аз бях на негово място, щях да се измъкна.

— Тоя кучи син може да е в нечия къща и да причини още неприятности — обади се Слоун, който се бе загледал в подредените една до друга къщи, в които живееха непознати за него хора.

— Да, а може и да се е измъкнал.

 

 

Мейл забеляза някаква западнала бензиностанция, където не се виждаха никакви посетители, нито телевизор. Спря колата, остави оръжието, полицейската шапка и якето на задната седалка и напълни резервоара с бензин за десет долара. Зад касата седеше момче с отегчено от скука изражение и ядеше фъстъци. Мейл му подаде десетдоларовата банкнота, която беше свил от старата жена. Докато плащаше сметката, пред бензиностанцията спря друга кола. Мейл излезе, като гледаше да държи главата си настрани, качи се в колата и потегли. Мъжът си напълни резервоара, влезе да плати и попита момчето:

— Този, дето току-що излезе, не приличаше ли на оня по телевизията?

— Нямам никакъв телевизор. Оня тъпанар, собственикът, не ми дава да донеса — заяви хлапето с почти безизразно изражение.

Докато обработваше кредитната му карта, мъжът се задоволи да добави:

— Бас държа, че приличаше на него.

И отиде на работа, където през цялата сутрин не спря да говори за това.

 

 

Мейл продължи надолу по улицата, спря на червено пред един светофар и включи радиото.

Говореха за него.

„… бил е дългогодишен пациент на психиатрична клиника, който е инсценирал собствената си смърт. Полицията все още не е идентифицирала тялото, открито в реката.“

Добре. Можеше да си отдъхне. Но не беше изключено да лъжат. Може би Дейвънпорт му залагаше капан. Някакъв друг глас се обади в главата му: Какво значение има? И без това няма изход. Ядоса се сам на себе си. Няма изход.

Разбира се, че може… — намеси се нов глас.

Той беше хитър. Ще се добере обратно до къщата, ще събере каквито пари намери, после ще се оправи с Манет и хлапето, ще избяга някъде в провинцията, където може да убие някой богат фермер, някой за чиято смърт полицията няма как да разбере веднага и… Ако си намереше кола, за четирийсет и осем часа можеше да стигне до Западното крайбрежие. А оттам може да отиде където си поиска. Навсякъде. Усмихна се. Представи си как се движи на запад, червените хълмове се очертават на хоризонта, каубои… Холивуд.

Когато светлините се смениха със зелени, Мейл забеляза празна телефонна будка до една спирка. Поколеба се, но искаше да говори. И, по дяволите, те вече знаеха кой е! Но още не знаеха за името Ла Ду. Той спря, пусна една монета в телефона и набра номера на Дейвънпорт.

 

 

Телефонът звънна и Слоун погледна въпросително към Лукас.

— Ако е той, само ми дай знак с ръка и веднага ще кажа на капитана.

Лукас вдигна слушалката.

— Дейвънпорт на телефона.

Гласът на Мейл беше дълбок, без излишни емоции.

— Не беше честно. Разполагаш с много повече средства, отколкото аз.

— Джон, всичко свърши — каза Лукас, като направи знак на Слоун.

Слоун веднага изтича до мястото, където капитанът от полицията разговаряше по радиостанцията с полицаите, които претърсваха района.

— Хайде, защо не ни кажеш къде са Манет и децата?

— Това не мога да направя. Тогава нали разбираш, все едно съм загубил всичко. Но ако умрат, ти също ще загубиш, не е ли така? Ще изгубиш абсолютно всичко, наистина, а ти точно това искаш.

— Джон, въобще не ме е грижа дали ще спечеля, или ще загубя…

— Трябва да вървя — прекъсна го Мейл. — Твоите копои сигурно пак душат по линията.

— Да не би да се опитваш да прикриваш твоя човек? Този, който ти дава информация.

След кратко мълчание, в слушалката се чу смеха на Мейл.

— Моят човек ли? Майната му на моя човек! Майната й!

И той затвори.

Лукас изтича до полицейската кола, където капитанът говореше по радиостанцията:

— Сигурен ли си, че това е всичко? Добре, тръгвам.

Капитанът се обърна към Лукас:

— Някаква бензиностанция на „Амоко“, на по-малко от пет мили оттук. Но наоколо не е имало никой от нашите. Измъкнал се е.

— По дяволите! — извика Лукас, като нервно крачеше в кръг.

Полицаят ги остави и замина с колата си.

— Какво каза? — попита Слоун.

— Че ще ги убие.

— По дяволите!

— Но ще му отнеме малко време да стигне до там. Свържи се с диспечера. Обади се на Дел и му кажи да дойде. Звънни на Лоринг от разузнаването и на онзи от нравствения — Франклин. Изкарай ги от леглата, прави каквото искаш, но им кажи, че ги искам в управлението след петнайсет минути. Кажи им да не се мотаят да се бръснат и да се мият, просто да бъдат там. Петнайсет минути.

— Какво си намислил?

— Нали знаеш, че някой издава информация на Мейл?

— Знам, че така си мислиш.

— Ще я арестувам! — заяви Лукас.

Слоун повдигна учудено вежди.

— Нея? Коя е тя?

— Още не знам. Прави каквото ти казвам.

Озадачен, Слоун се втурна да изпълнява поръчките.

Лукас пак вдигна телефона. Когато от другия край му отговориха, той каза:

— Време е да отидеш на хуманитарната си визита при Уайт.

— Лукас… — Гласът на Роу прозвуча тревожно.

— Тръгни след петнайсет минути.

— Лукас…

— Мейл току-що ми се обади. Измъкнал се е и е решен да ги убие. Така че иди при Уайт и не се показвай! Поне за час.

— Решил си да го пипнеш.

— Да. Ще го пипна.