Джон Сандфорд
Жертви на безумието (19)

19

Мобилният телефон на Лукас иззвъня и той погледна надолу към джоба си.

— Казах на всичките си приятели да не ме търсят, освен ако не е спешно.

Лестър вдигна друг телефон и набра някакъв номер. Лукас изчака телефонът да звънне още веднъж, преди да го грабне и да отвори капака.

— Ало?

— Лукас — беше гласът на Мейл. Отзад се чуваха шумове от претоварено улично движение, — измори ли се вече да ме преследваш? Честно казано, смятам и аз да си взема малко отпуска.

— Да не би да обикаляш сега с колата? — попита Лукас.

Махна с ръка към Лестър и му кимна. Лестър на свой ред зашепна нещо в слушалката, после я остави и излетя от стаята.

— Сигурно се чувстваш в безопасност, а?

— Да-а. Карам си наоколо. Да не би да се опитваш да ме засечеш?

— Не знам. Може би — отвърна Лукас. — Трябва да говоря с теб и трябва да ме изслушаш, без майтап.

— Хубаво. Защо не изплюеш камъчето? Но недей да прекаляваш. Имам още една улика за теб и този път наистина е добра.

— Защо първо не ми кажеш за нея? Просто в случай че ти писне да ме слушаш.

Мейл избухна в смях.

— Ти си забавен човек. Но чуй, става въпрос за истинска улика, а не за някаква далечна препратка като преди.

— Кажи ми нещо за първата.

— Няма да стане. — Мейл явно се забавляваше. — Но ще ти кажа, ако успееш да се справиш с тази, направо съм ти в ръцете. Гледаш ли понякога Монти Пайтън? Е, това е нещо подобно — и той превключи на развален британски акцент, — едно честно ченге.

— Та за какво става дума?

— Само минутка. Написал съм го. Трябва да ти го прочета, да не взема да объркам нещо. Добре сега, слушай… — Той замълча за малко и после започна да чете: — Едно малко стихче без рими… едно-дванайсет-десет, четири-четири, едно-четиридесет и седем-девет, следва многоточие; двайсет-три-две, трийсет и две-девет, шестдесет и девет, двадесет-две.

— Това ли е всичко? — попита Лукас.

— Това е. Това е един съвсем елементарен код, но не мисля, че ще се справиш. Ако ли пък успееш, свършено е с мен. Госпожа Манет се обзаложи, че ще успееш. И виж какво ще ти кажа, нали все пак трябва да бъда честен, а и ти със сигурност не искаш тя да изгуби баса. Хей, нали каза, че мога да те наричам Лукас?

— Госпожа Манет добре ли е? Мога ли да говоря с нея?

— След номера, който ми погоди миналия път? Не-е-е. Ние двамата имахме сериозен разговор по повод на тоя случай. Как го наричате вие ченгетата? Трудна любов, а?

— Жива ли е още?

— Да. Но аз трябва да вървя. Имам чувството, че цял рояк ченгета се скупчват около мен.

— Не, не, изслушай ме. — Гласът на Лукас прозвуча настоятелно. — Ти не го съзнаваш, но всъщност си болен. Искам да кажа, че това ще те довърши. Ако се предадеш, кълна се в Бога, че нищо няма да ти се случи, просто ще се опитаме да поправим…

— Хей, достатъчно са ме поправяли. Най-добрите и най-способните са се опитвали да ме поправят, Дейвънпорт. — Гласът на Мейл се беше превърнал в заплашително ръмжене. — Връзваха ме за масата, за да оправят нещо в мен. Понякога си спомням цели месеци, които съм бил забравил, точно защото са ме поправили толкова добре. Недей да ми приказваш за никакво поправяне… Вече са ме оправили. Аз съм точно това, което се получава, когато се опитват да поправят някого.

Говорът му отново се промени и сега звучеше като герой от някоя холивудска продукция.

— Хей приятел, трябва да изчезвам. Чака ме едно маце за след вечеря, ако разбираш за какво говоря. Ще ти звънна по-късно.

И той се загуби.

Лукас се втурна надолу през коридора и профуча през охраняемия вход на служба 911. Лестър вече беше там с още един мъж. Лукас се сети, че мъжът е агент на ФБР. И двамата надникнаха над рамото на един от операторите, който говореше по микрофона:

— Микробус „Еконолайн“, тъмна на цвят или нещо от сорта… По всяка вероятност не е по-далеч от улица „Райс“ на запад…

— Вероятно е район 694 на изток или на запад — обърна се Лестър към Лукас. — Блокирахме го веднага. Спираме всички микробуси по пътя.

 

 

Останаха в отдела за свръзки около петнадесет минути и слушаха докладите за автомобилите, които са били засечени по магистралата. След това се върнаха обратно в отдел „Убийства“ и откриха Слоун да разглежда ксерокопието от записа, вдигнал крака върху бюрото си.

— Уликата! — каза той, като размаха листа във въздуха.

— Вече е готово? — учуди се Лукас. — Какво мислиш?

— Може да са редове от библията. Там има такава номерация, а и миналия път пак използва библията.

— Освен ако не е измислил нещо по-хитро или се ебава с нас — каза Лестър. — Може би са самите числа.

— Може това да му е адресът — предположи Слоун.

— А може би е от библията — каза Лукас. — Познавам един човек, който може да провери това.

— Ел — досети се Слоун, като вдигна очи от листа. — Да не би в манастира да си имат и факс?

— Да — отвърна Лукас. Прочете запис от извадката от разговора. — По дяволите!

— Какво?

— Стойте тук. Изчакайте да пратя това на Ел.

Когато се върна след пет минути и огледа стаята, Лукас видя десетина детективи, които стояха зад бюрата. Двама от тях бяха намерили отнякъде библия и сега я разлистваха с доста объркан вид.

Лукас се приближи до бюрото на Слоун и направи знак на Лестър. Лестър пристъпи по-близо до тях и Лукас сниши глас.

— Той ни каза две неща. Че вече е бил „поправян“, което означава, че е бил в санаториум. Трябва да сме сигурни, че всички служители на такива санаториуми и хора, които са престояли там за по-дълго, са видели неговия портрет.

Лестър кимна.

— А защо трябва да шептим?

— Това е второто нещо. Спомни си, че той знаеше, че сме забелязали тениската му. А сега знае, че Анди Манет се е опитала да ни изпрати съобщение. Той знае. Значи от някъде получава информация.

— Оттук ли? — Лестър пое дълбоко въздух и се огледа наоколо.

— По всяка вероятност не, но не съм сигурен. Бих се обзаложил, че излиза някъде от семейството. Някой от тях явно има причина да се отърве от Манет. Който и да е, той дава информация на нашия човек.

Лестър се почеса нервно по носа, а адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу.

— Шефката много ще се зарадва, няма що — каза той.

— Може би не трябва да й казваме — възрази Лукас. — За нейно добро.

— Какво си намислил?

— Мисля си, че трябва да измислим разни незначителни неща, които да пробутаме на отделните членове от семейството и после да изчакаме и да видим другата страна как ще реагира. Нещо, което да го накара да действа. Ако открием кой го информира, лесно ще го пипнем, него или нея.

— По дяволите! — Лестър се почеса по носа, после и по главата. — Ще трябва да кажем на Роу. Нали за това й плащат.

 

 

— По-добре да не бяхте ми казвали — заяви Роу.

— Нали затова ти плащат — каза открито Лукас.

Роу въздъхна:

— Да. Добре тогава. Всичко важно запазете за себе си. Въпреки че не ми е ясно как можем да запазим в тайна съобщението на Манет. Ако го бяхме направили, никога нямаше да разберем какво означава.

Лестър й обясни за предложението на Лукас да пуснат фалшива информация сред семейството. Роу изцяло го подкрепи, но вдигна очи към тавана и промълви:

— Моля те, Боже, само да не е Тауър!

— И още нещо — обади се Лукас. — Имаме запис от разговорите на всички с регистрирани телефони, защото досега очаквахме той да ни се обади. Трябва да започнем да следим и личните телефони, тези, които не са монтирани по домовете и да внимаваме и за обратните разговори, т.е. когато те се обаждат на някой. И трябва да си мълчим за това.

Роу погледна Лестър, който кимна в знак на съгласие.

— Съгласен съм.

— Ще побеснеят, когато научат — каза Роу и притвори очи.

— Тогава ще можем да им обясним — каза Лукас. — Но ще трябва да се захванем с това веднага. Незабавно. Нямаме никакво време за губене.

— Наистина не вярвам, че който и да е ще се обажда от личния си телефон.

— Не е изключено, ако си мисли, че знае какво подготвяме — обясни Лукас. — И когато онова копеле иска да се свърже, ще трябва да позвъни. Трябва да внимаваме за всякакви странни разговори — необичайни позвънявания, зашифровани съобщения, погрешно избрани номера, всичко.

Роу въздъхна, изпъна ръце върху бюрото си и ги погледна.

— Знаех си, че трябва да очаквам и такива дни.

— Трябва да го направиш — каза Лукас.

— Добре. Ще се обадя на Лари Бакстър. Той ще подпише разрешителното, щом е за добрата стара фея.

— Тази вечер — разпореди се Лукас. — Кажи на Андерсън да позвъни в телефонната централа и да набави списък с телефонните номера на всеки член от семейството. После остави някой в централата да следи разговорите.

— Хората ни вече не стигат — оплака се Лестър.

— Просто облечи някой в униформа и го изпрати там. Нямаме нужда от някой Айнщайн.

 

 

Сто четиридесет и четири микробуси бяха спрени и проверени по главния път I-694, след като Мейл се обади на Лукас. Двама мъже бяха задържани за малко за справка и после бяха пуснати.

— Знаеш ли какво е направил? — каза Лукас, докато разглеждаше окачената на стената в отдел „Убийства“ карта. Той посочи към горния край на картата, където минаваше широката магистрала. — Обзалагам се, че е бил на някой страничен път, който върви успоредно на магистралата, и че е карал по Каунти Роуд, тъй като е знаел, че ако се опитаме да го проследим, ще проверим именно 694.

— Знам, работата ще се окаже сложна — каза Лестър, като огледа картата. — Ще се наложи да опитаме да блокираме целия район, а не само магистралата или някоя улица.

— Така няма да го хванем. Винаги ще променя местоположението си.

 

 

Лукас тъкмо се готвеше да излезе, когато Ел му се обади.

— Пускам ти нещата по факса. Приготви се да ги получиш.

След секунда Лукас чу как факсът иззвъня веднъж и после започна да бучи.

— Сега пристигат.

— Добре, слушай — каза тя. — Ако наистина е от библията, тогава става въпрос за „Псалмите“.

— Откъде знаеш?

— „Псалми“ е единствената от книгите в библията, в която цифрите на отделните глави са толкова големи — обясни тя. — Ако не са оттам, тогава са някакви безсмислици. Всичко е възможно.

— Ами ако всичките са от „Псалмите“?

— Виж какво казва той: „Малко стихче без рими и после номерата“. Ето и първите три. Между другото това е изданието на „Кинг Джеймс“. Предполагам, че е използвал именно него, тъй като дълбоко се съмнявам да е религиозен. А щом не е, по всяка вероятност разполага с „Кинг Джеймс“.

— Добре. Но на папата му дреме на оная работа. — От другата страна на линията не се чу отговор и Лукас побърза да каже: — Съжалявам.

— Защо не погледнеш факса? — предложи Ел.

— Изчакай за момент. — Той остави слушалката, отиде да вземе факса и се върна. — Готов съм.

— Псалм 112:10 — каза тя.

Лукас започна да следи по листа, докато тя четеше.

Нечестивият ще види това и ще се наскърби:

Ще поскърца със зъби и ще се стопи:

Желаното от нечестивия ще погине.

Псалм 4:4:

Треперете и не съгрешавайте;

Размишлявайте в сърцата си на леглата си и мълчете (Села).

Псалм 147:9:

Който дава храна на животните

И на гарвановите пилета, които пиукат.

Чу се шумолене на хартия и Ел попита:

— Всичко ли получи?

— Да. Но какво означава?

Той се загледа в псалмите, но не откри между тях никаква връзка.

— В началото и аз не можех да открия нищо. Мислех си, че се отнасят или за неговото състояние, или за състоянието, в което се намират в момента жените. Помислих си, че трябва да е избрал много силни символи — поскърцващи зъби, гарвани и животни, нечестивия и наскърбения. Никаква връзка.

— Ел, какво се опитваш да ми кажеш?

— Един глупав въпрос. Толкова е глупав, че не ми се иска да ти обяснявам, освен ако отговорът не е положителен.

— Ами питай…

— В този случай замесен ли е някой на име Кросби?

След минута мълчание, Лукас си възвърна говора.

— Ел, в момента се приготвяме да пуснем по телевизията и вестниците снимката на жена на име Глория Кросби. Тя го познава. Ти как разбра?

Ел се засмя.

— Стори ми се толкова глупаво.

— Кое?

— Последователността на определени думи в трите псалма и това „малко стихче“ от реда.

— По дяволите, Ел…

— Във всички псалми има една от тези думи „поскърцващи“, „стихче“, „мълчете“, „малки“.

Лукас притвори очи и после лицето му се разтегна в усмивка.

— Харесва ми това хлапе. Това е групата на Кросби, Неш, Стийлс и Йънг. Мисля, че редът не е съвсем точен, но…

— Мисля, че е точно това.

Усмивката на Лукас изведнъж се стопи.

— Значи е хванал Кросби.

— И аз така го тълкувам. След последния псалм той казва, че следва дълга линия. Това отделя две от следващите. Нямам никаква идея. Но не е нещо конкретно.

Лукас прочете двата псалма, които следваха под дългата черта на листа. Първият беше Псалм 23:2: „На зелени пасбища ме успокоява, при тихи води^[1] ме завежда“.

— Мъртва е — каза Лукас, — това се чете при погребение.

— Освен ако не намеква, че я държи в Стилуотър.

— Да.

Лукас прегледа набързо и следващия Псалм 32:9:

Не бивайте като коня или като мулето,

Които нямат разум;

За чиито челюсти трябват оглавник и юзда за да ги държат,

Иначе, не биха се приближили при тебе.

Измина доста време, преди Лукас да се обади.

— На мен нищо не ми говори.

— Ами последния?

— Точно това ме тревожи 69:22:

Трапезата им пред тях нека им стане примка

и когато са на пир, нека стане клопка.

— Хм — замисли се Лукас.

— Внимавай — посъветва го Ел, — той те предупреждава.

— Ще внимавам, Ел, и благодаря.

— Моля се за доктор Манет и за децата — каза Ел. — Но ти трябва да побързаш, Лукас.

Преди да си тръгне, Лукас се обади на Андерсън.

— Провери дали има някакви конюшни или мулета близо до Стилуотър.

— Има — каза Слоун — много са. Това е един вид хиподрума на Сейнт Пол.

— Добре ще е да се заемеш да провериш собствениците. И им направи списък.