Андрю Лейн
Черен лед (2)

Глава 2

Същия следобед Шерлок язди до Фарнъм под слабия дъжд, който оставяше локви по пътя и успяваше да намокри задната част на врата му, независимо колко вдигаше яката си или я втъкваше навътре. Яздеше коня, който беше „освободил“ от барон Мопертюи — коня, на който все още не беше измислил име и не знаеше дали някога щеше да даде такова.

Просто не можеше да разбере защо хората кръщаваха животните. На тях не им пукаше дали имат имена, номера, или не, а името предполагаше някакво ниво на съпричастие и равнопоставеност, които не съществуваха. Животните бяха животни, а човешките същества бяха човешки същества.

Докато конят му газеше локвите до пазарския град, Шерлок се замисли относно странната разлика между домашните любимци и животните. Щом можеше да се яде говеждо под формата на пържола, тогава защо не можеше да се яде кон? Изглежда, нямаше никаква логична причина това да не се прави — доколкото му беше известно, конското месо не беше отровно или нещо такова. Също така, щом котките и кучетата не бяха в менюто, тогава защо и зайците не бяха спасени от тенджерата? Нямаше никакъв смисъл. Някой беше дръпнал чертата в животинското царство и беше заявил:

— Така, тези от тази страна можете да ги ядете на корем, а тези от тази страна можете само да ги разхождате, да ги галите и да се грижите за тях, дори да ги погребвате, когато умрат.

Докато водата си проправяше път през всяка пролука в дрехите му, Шерлок се чудеше дали в другите страни съществуват същите нелогични правила. Питаше се дали има държави, чиито жители ядат коне и кучета, а смятат кравите за свещени. Ако съществуваха такива, то тогава цялата тази работа беше много субективна, дори произволна, но пък, ако всички страни правеха едни и същи разграничения, то в такъв случай всички човешки същества щяха да приемат кравите като храна, а конете — като приятели.

Шерлок отнесено потупа коня си по врата. Можеше ли да го изяде? Можеше ли да си похапне сочна пържола, ако знаеше, че само няколко часа преди това е яздил животното, от което е направена? От логическа гледна точка не виждаше проблем в това, но на практика самата мисъл го отвращаваше. Може би, ако умираше от глад, щеше да го стори. Може би, ако той и конят му бяха хванати в капана на снежна буря и нямаше друг шанс за оцеляване, щеше да го сготви и да го изяде. Имаше смисъл в това.

Докато яздеше в покрайнините на Фарнъм, му хрумна доста обезпокоителна мисъл. Ако принципно беше готов да изяде коня си, тогава защо не би изял приятелите си? Ако двамата с Мати бяха хванати в снежна буря…

Само при мисълта за това му стана лошо и Шерлок побърза да я изгони, но в съзнанието му остана частичка съмнение. Логически погледнато, имаше голяма разлика между насекоми и човешки същества, що се отнасяше до интелект и развитие. Рибите и жабите бяха по-близо до насекомите, а кучетата и котките — до хората. Мистър Чарлз Дарвин не беше ли написал наскоро точно това в „Произход на видовете“ — книга, от която чичо Шеринфорд се оплакваше на вечеря преди няколко седмици? Човешките същества бяха просто поредният тип животни според Дарвин, които не притежаваха нищо специално или богоподобно. Но ако се изключеше религията от дискусията и се приемеше, че хората не са нищо повече от животни, които могат да говорят и да произвеждат сечива, то тогава защо не беше позволено да се ядат, както се ядат кравите например?

Въпросите бяха прекалено много, а и логиката не беше от голяма полза. Тя му казваше, че ако това е така, то и онова е така, но Шерлок вътрешно знаеше, че има разлика. Има ограничения. Проблемът се състоеше в това, че не знаеше кой ги е наложил и как може да се определят правилно.

И всички тези проблеми само защото не беше дал име на коня си.

— Ще те кръстя Филаделфия — промърмори си младежът и отново потупа животното по врата.

Усмихна се на себе си. В това име бяха вложени много значения. Все пак Вирджиния — дъщерята на Еймиъс Кроу — беше кръстила кобилата си Сандия, на една планинска верига в Америка, така че и той имаше право да кръсти своя на някой американски град. Влакът, на който той, Вирджиния и Мати бяха хванати в капан преди няколко месеца, след като Мати беше взет за заложник от агентите на Дюк Балтазар, принадлежеше на „Филаделфия Лайн“ и името винаги щеше да му напомня за преживяното. Фили беше съкратено от Филаделфия, а на английски така се наричаха младите кобилки. Изборът му беше издържан, откъдето и да го погледнеше.

— Филаделфия да е тогава — изрече на глас Шерлок. Конят изпръхтя, сякаш разбираше всичко и одобряваше. Това, разбира се, беше само въображението му.

Стигнаха до центъра на града и младежът остави коня си — остави Филаделфия завързана до пазара за пшеница и тръгна под тухлените колонади, за да потърси Мати. Вече познаваше добре навиците на приятеля си — знаеше къде да го намери по всяко време на денонощието. Момчето като че ли си беше изградило рутина. Вместо да плава с лодката си в търсене на нови градове и нови възможности, то се беше установило във Фарнъм, поне за известно време. Шерлок тайничко се надяваше да е заради него и заради приятелството им. Харесваше младия Матю Арнат и щеше да му липсва, когато… ако си тръгнеше.

Мати стоеше край реката и очевидно не правеше нищо конкретно. Шерлок обаче знаеше, че приятелят му чака появата на една баржа, която носеше щайги с риба с натрошен лед върху нея. Той беше установил, че ако някоя от щайгите бъдеше изтървана и смачкана, можеше да си открадне някоя и друга рибка от разсипаните, преди да бъде прогонен. Понякога Шерлок се чудеше дали Мати нарочно не се пречкаше на мъжете, които разтоварваха баржата, за да ги накара да изтърват някоя щайга, но не смееше да го попита. По-добре да не знае.

— Здрасти — поздрави го приятелят му. — Чудех се кога ще се появиш.

— Утре заминавам за Лондон — уведоми го Шерлок. Първоначалните му намерения бяха да завърже разговор, да попита младия Матю къде е бил и какво е правил, но просто не можа да го направи. Не беше особено добър във воденето на разговори. — Трябва да отида до гарата, за да купя билети.

— Успех — измърмори Мати.

— Можеш да дойдеш с мен — предложи Шерлок, макар да не беше сигурен дали поканата на Майкрофт го позволяваше.

— До гарата ли? Не, благодаря, вече съм я виждал.

— Имах предвид до Лондон! — нетърпеливо поясни Шерлок.

— Не можеш да ме убедиш да се върна в онзи смог. — Мати поклати глава. — Все още помня какво се случи последния път. След като двамата с Джини бяхте отвлечени от онзи тип, който работеше за барон Мопертюи, трябваше да се върна във Фарнъм заедно с баща й. Той се опита да ме научи да чета! — Гласът на младежа беше изпълнен с огорчение. — Казах му, че не искам да чета, а той продължаваше да ми обяснява: „тук трябва да е а, а не ъ, освен в случаите, когато…“, и разни такива. После трябваше да отплаваме за Франция, за да ви намерим, а той продължи с опитите си. Просто не спираше.

— Мисля, че просто обича да преподава — констатира Шерлок. — А ти си бил единствената му публика.

— Е, няма да направя тази грешка втори път.

— Виждал ли си Вирджиния?

— От няколко дни не съм.

— Искаш ли да отидем да я потърсим?

Мати поклати глава, като не отделяше очи от реката.

— Не, предпочитам да хапна.

— Мога да те почерпя със свински пай — предложи Шерлок.

Приятелят му изглеждаше заинтригуван, но в крайна сметка поклати глава.

— Няма винаги да си наблизо — отвърна той. — Не мога да разчитам на някого другиго да ме храни. Налага се да се оправям сам, което означава, че трябва да обръщам сериозно внимание на уменията си и да ги поддържам във форма. Трябва да съм способен да отмъквам карфиол и шунка, без никой да ме забележи.

— Всичко е наред — отвърна тихичко Шерлок. — Това не е благотворителност, а приятелство.

— На мен ми изглежда като благотворителност — избоботи Мати. — А аз не приемам такава. Повече не.

Шерлок кимна.

— Разбирам. — Бързо се огледа наоколо. — Ще тръгвам за гарата. Ще се видим ли по-късно?

— Зависи кога ще се появи обядът ми — отвърна навъсен Мати.

Младежът си тръгна, без да знае накъде точно върви. Беше неспокоен. Искаше вече да отпътува за Лондон, но беше наясно, че трябва да изчака още ден. Майкрофт беше повече от ясен.

Известно време се скита по „Хай стрийт“, като мина покрай таверни, където клиентелата беше сериозна, макар все още да беше обед, покрай пекарни, чиито витрини бяха препълнени с хляб, направен като плитки и поръсен със семена, покрай магазини, които продаваха плодове и зеленчуци или инструменти, семена и дрехи, които варираха от груби до изискани, и покрай тълпи от местни, които купуваха, продаваха или просто се навъртаха наоколо и клюкарстваха.

— Шерлок! — провикна се един глас.

Младежът се обърна изненадан. За момент не разпозна високия слаб мъж с дълга черна коса, който му се усмихваше от другата страна на улицата. По-скоро знаеше, че го познава, но не се сещаше откъде. Веднага огледа дрехите и ръцете на човека по начина, по който Еймиъс Кроу го беше учил, търсеше издайнически следи за професията му, но освен износеното петно на лявото рамо на закърпеното кадифено сако и оранжевия прах под ноктите му нямаше такива.

Освен…

— Мистър Стоун! — провикна се в отговор Шерлок в същия миг, в който мозъкът му осигури необходимата информация. Мъжът беше цигулар, чийто късмет го беше изоставил, ако можеше да се съди по следите на дрехите му.

Усмивката на Руфъс Стоун стана по-широка и разкри златния му зъб, който младежът помнеше от пътуванията им до Ню Йорк и обратно, по времето на които цигуларят го учеше да свири на цигулка, за да минава времето.

— Необходимо ли е да продължавам да ти напомням — провикна се Стоун, който реши да пресече улицата, като избягваше преминаващите каруци и купчините тор, които конете, дърпащи същите тези каруци, оставяха, — че само работодателите ми ме наричат „мистър Стоун“, а през последните месеци те са по-малко от зъбите в човката на кокошка?

— Какво се случи с теб, след като слязохме в Саутхамптън? — Шерлок се опита да не звучи обвинително, искаше въпросът му да е изречен напълно нормално. Той смяташе, че цигуларят ще дойде във Фарнъм, за да му стане учител по цигулка.

Стоун потръпна.

— Ах, трябва да направя признание. Бях напълно готов да се преместя в този район на света, но се отклоних от пътя си и залитнах към Салисбъри за няколко седмици. Излишно е да споменавам, че имаше една актриса и вакантно място в оркестъра на театъра на Салисбъри, които осигуряваше възможност да зяпам по цяла вечер красивото й лице, докато тя си изливаше душата на сцената.

— Какво се случи? — попита Шерлок.

— Ами тя извади същата тази душа и я даде на главния актьор, разбира се — отвърна Стоун и потръпна отново. — Винаги така правят независимо от изпълнените с възхищение погледи от оркестъра. По-късно научих, че всички сме се присъединили към него заради нея и всички получавахме по-малко пари от стандартните ставки заради привилегията да бъдем там. — Цигуларят въздъхна артистично. — Ах, добре. Живеем и се учим. Та смяташ ли, че тази част от Хампшър все още си търси добър учител по цигулка?

— Да, смятам — отвърна Шерлок. — Има няколко добри училища тук, както и някои доста големи имения в околността.

— Ами ти? — попита Стоун. — Упражняваш ли се?

— Търся си евтина цигулка — призна младежът. — Което ме навежда на мисълта… къде е твоята?

— Наех си квартира наблизо. Притежанията ми — колкото и малко да са те — и цигулката ми са там. Което пък ме навежда на мисълта, че трябва да свърша нещо за хазайката си, а не ми се иска да я ядосвам. Ако не й занеса пиле в рамките на следващия един час, имам чувството, че ще се озова на улицата… отново. Кажи ми, къде мога да те открия, за да продължим уроците си?

— Имението Холмс — отвърна Шерлок. — Дай ми ден или два, за да обсъдя въпроса с брат ми и чичо ми, макар да смятам, че няма да имат нищо против.

Стоун се усмихна и протегна ръка.

— За мен е удоволствие, че те видях отново, мистър Холмс. — Младежът се ръкува с него. Ръката на музиканта беше топла и суха и не стискаше силно. Вероятно се тревожеше да не нарани пръстите си. — Скоро ще се видим.

Обърна се и бързо беше погълнат от тълпата.

Шерлок беше изключително щастлив, дори глуповато щастлив, че беше срещнал Руфъс Стоун. Тръгна към коня си.

Гарата се намираше в покрайнините на града. Нямаше влакове в ранния следобед, затова мястото беше пусто. Младежът слезе от коня и се насочи към касата.

— Два билета за Лондон — каза той на възрастния мъж срещу него. — За влака, който тръгва в девет и тридесет сутринта. Един възрастен и едно дете, втора класа.

Билетопродавачът повдигна вежда.

— Можеш да си позволиш два билета втора класа, нали? — избоботи той. — Или ще ми кажеш, че ще ми платиш утре, след като си получиш джобните?

Шерлок плъзна шепа монети към мъжа. Майкрофт постоянно му пращаше записи с пари и тъй като не харчеше много, беше натрупал доста сериозен запас. Брат му не беше посочил как да плати билетите, нито беше сложил пари в писмото си, затова предположи, че е искал да плати от собствените си спестявания. Поредната малка стъпка към поемането на все повече отговорности.

— Два билета — избоботи отново билетопродавачът. — Един възрастен и едно дете. — Той подаде две малки картончета и купчинка с монети. — И рестото.

— Благодаря ви. — Шерлок прибра билетите в единия джоб, а парите — в другия, и се обърна точно навреме, за да види как една фигура в черни дрехи се скрива в алеята до гарата. Според него беше жена.

По гърба му пробягаха ледени тръпки. Нима мисис Еглантайн го следеше? Проверяваше ли го? Толкова много ли я беше унижил, че да търси отмъщение? Шерлок пребяга бързо по склона, който водеше до хотела, и излезе на пътя, преди да свие към алеята — направи го, за да се увери, че никой не го дебне, но когато зави зад ъгъла, видя, че е празна. Провери стените, но по тях нямаше врати, през които фигурата да се измъкне. Имаше чувството, че се е изпарила.

Нима си беше въобразил? Нима мозъкът му създаваше фигури от нищото? Или вероятно имаше по-просто обяснение — беше видял някоя местна жена, която просто беше решила да поеме по краткия път около хотела, за да стигне по-бързо до мястото, към което се беше насочила?

Шерлок се наведе в алеята, за да огледа по-добре пръстта. Върху нея имаше следи. Те бяха направени от остри обувки с малки токове. Нямаше кръпки или дупки в подметките, което сочеше, че са нови или добре поддържани, или и двете.

Младежът огледа още веднъж пръстта и продължи няколко метра напред. Не видя нищо съществено.

Накрая яхна Филаделфия и се насочи към къщата на Еймиъс Кроу, за да му даде билета.

Когато стигна, видя, че конят на Вирджиния е в конюшнята и хрупа трева. Настроението му се приповдигна, докато вървеше към отворената врата.

Вирджиния не беше в дневната, но Еймиъс Кроу седеше в креслото си и четеше книга. Той вдигна поглед, когато Шерлок влезе, и го погледна над очилата си.

— Взе ли билети?

— Да — отговори младежът. — Срещнах Руфъс Стоун — добави той. — Във Фарнъм е.

— Очевидно. — Кроу сви устни. — Странно е да се озове тук, където живееш.

— Аз му казах къде живея. Казах му, че може да дойде във Фарнъм и да дава уроци по цигулка.

— Много щедро от твоя страна — заключи американецът, чиито светлосини очи изучаваха Шерлок. — Разбирам какво би получил ти от това, но не ми е ясно какво е преимуществото за мистър Стоун.

— Трябва да живее някъде — отбеляза младежът, като не се чувстваше спокоен заради очевидното недоволство на Кроу от новините, че Руфъс Стоун е наоколо. — И ще живее по-добре, ако е на място, където може да си намери ученици.

— Като теб.

— Като мен.

Кроу остави книгата в скута си и свали очилата.

— Музиката само ще те разсейва, Шерлок — заяви той, а в тона му не се усещаше грубост. — Тя не е подходящо забавление за човек, който се опитва да напълни главата си с полезни неща. Само помисли колко място в мозъка ти ще заемат всичките запаметени ноти на различните музикални произведения. Ще е по-добре да използваш това място за запаметяване на следите, които оставят животните, или формата на човешките уши и издайническите знаци по ръцете и дрехите им, които ще ти подскажат какви са професиите им. Остави музиката, синко. Музиката не е от полза за никого.

— Не съм съгласен — отвърна Шерлок, който се почувства разочарован от недоволството на Еймиъс Кроу от нещо, което намираше за все по-интересно и по-интересно. Спомни си мислите си от по-рано, докато яздеше, за разликата между хората и животните — или липсата на такава. — Да, мога да запомня всички тези неща — мога да науча всичко за ядивните гъби и да преценя добър ли е бракът на един човек, по петната върху шапката му, но защо? Какъв е смисълът? Това само ме превръща в някакъв суперхищник, способен да проследи плячката си чрез почти невидими следи. Не трябва ли да търсим по-голям смисъл? Не трябва ли да живеем по-смислено, за да бъдем по-добри от животните?

— Според теб музиката е нещото, което ни разграничава от тях, така ли? — попита Кроу предпазливо.

— Едно от нещата.

Американецът сви рамене.

— Не бих казал, че някога съм разполагал с време да се занимавам с нея. За мен да бъдеш човек, означава да се грижиш за семейството си, за себе си и за хората около теб. Ако това ме прави животно, значи, съм такова.

— Тогава за какво е всичко? — попита Шерлок. — Ако няма нищо, което да ни накара да се почувстваме… — изпита трудност да намери правилната дума — … по-висши, тогава какъв е смисълът да правим каквото и да било?

— Оцеляване — отвърна простичко Кроу. — Живеем, за да оцелеем.

— И това е всичко? — учуди се младежът, видимо разочарован. — Живеем просто за да продължаваме да живеем? Живеем, за да оцеляваме, и оцеляваме, за да живеем?

— Точно така — потвърди Кроу. — Като философия не звучи добре, но общо взето е така. Ще останеш ли да хапнеш, или ще се прибираш при семейството си!

Шерлок се отказа да спори и се разочарова, когато Кроу смени темата толкова неочаквано, но се радваше, че двамата не влязоха в спор. Харесваше учителя си и не искаше да се карат за нещо толкова глупаво като уроците по музика.

— Вирджиния тук ли е?

— Отиде за вода за Сандия. Ако искаш, я потърси.

Шерлок се насочи към вратата, а Кроу избоботи зад гърба му:

— Може би ще ти е интересно да научиш, че Руфъс Стоун също така е името на село близо до Саутхамптън. Възможно е да е съвпадение… или просто не иска да разкрива истинската си самоличност и си е избрал име, което се е въртяло в ума му, защото го е видял изписано на някоя табела на пътя. Просто мисъл.

Мисъл, която се стори доста обезпокоителна на Шерлок. Също така сметна, че е доста дребнаво от страна на Еймиъс Кроу да повдига темата.

Намери Вирджиния отвън. Момичето беше донесло кофа с вода и Сандия пиеше направо от нея.

— Какво против Руфъс Стоун има баща ти? — попита той.

— Здравей и на теб. — Вирджиния погледна някъде зад него. — Наистина ли не знаеш?

— Не — призна си Шерлок.

Момичето поклати глава.

— Казвала съм го преди, ще го кажа и сега — за умен младеж понякога си доста глупав.

— Няма никакъв смисъл! — възпротиви се Шерлок. — Смятах, че баща ти ще се зарадва, че си създавам нови приятели и намирам нови интереси.

Вирджиния се обърна към него и застана с ръце на кръста.

— Нека те попитам нещо. Ако баща ти все още беше в тази страна, а не в Индия, какво щеше да мисли за моя баща? Щяха ли да се погаждат?

Младежът се намръщи замислен.

— Съмнявам се — отвърна най-накрая. — От една страна, двамата са от различни социални прослойки и…

Замлъкна, защото не знаеше как да облече мислите си в думи.

— И? — подкани го Вирджиния.

— Донякъде баща ти прави това, което би правил моят, ако беше тук. — Шерлок се почувства странно, когато изрече това на глас. — Щеше да ме учи на разни неща. Да ме води на разходки. Да ми дава съвети.

— Точно така. Баща ми се държи като баща с теб.

Младежът се усмихна неуверено.

— И ти нямаш нищо против?

Вирджиния също се усмихна.

— Приятно е да си наоколо. — Тя отмести поглед и отново го погледна. — Също така си прав — баща ти щеше да ревнува, че прекарваш време с някого, който те третира като свой син. Особено ако този човек те учи на определени неща, на които той не може.

В главата на Шерлок избухна ярката звезда на осъзнаването.

— А баща ти ревнува от Руфъс Стоун, защото смята, че той се държи като мой баща? — Мисълта беше толкова голяма, толкова важна, че изпълни цялото му съзнание. — Но това е глупаво!

— Защо?

— Защото Руфъс не се държи като мой баща. По-скоро като по-голям брат или млад чичо. Освен това фактът, че ще вземам уроци по цигулка от него, не означава, че ще ценя по-малко уроците на баща ти. Двете неща са коренно различни. Това е много… нелогично!

Вирджиния го погледна и поклати глава.

— Няма логика в емоциите, Шерлок. Те не се подчиняват на никакви правила.

— В такъв случай не ги харесвам — отвърна непокорно младежът. — Те причиняват единствено объркване и болка.

Думите увиснаха между тях като тежка камбана.

— Струва си да се отдадеш на някои емоции — заяви нежно Вирджиния и се наведе, за да вдигне кофата. — Поне аз мисля така въпреки твоето мнение.

Момичето се отправи към задната част на къщата. Шерлок я наблюдаваше, докато не се скри от поглед. Имаше чувството, че нещо голямо се е случило току-що, но не беше сигурен точно какво.

След малко се върна при коня си. Дори не каза на Вирджиния, че го е кръстил Филаделфия. Може и да не беше много наясно с емоциите, но знаеше достатъчно, за да разбере, че сега не беше точният момент, в който да сподели с нея този факт.

Тръгна към имението Холмс, а главата му беше изпълнена с мисли за Еймиъс Кроу, Вирджиния, Руфъс Стоун и баща му, който беше много далеч. Тези мисли не му харесваха. Бяха сложни и нелогични. Емоционални.

Когато се прибра, потърси чичо Шеринфорд и му разказа за писмото на Майкрофт. Не поиска разрешение да отиде в Лондон, но също така не сподели, че ще отиде дори да му бъде забранено. Просто остави впечатление у чичо си, че това е свършен факт. За щастие, Шеринфорд беше по средата на поредната проповед, която сътворяваше, за да продаде на викариите в страната — за няколко шилинга всяка, — и нямаше нищо против да приеме желанията на Шерлок, щом съвпадаха с тези на Майкрофт.

На следващата сутрин, когато младежът се събуди, слънцето беше малко над дърветата, а небето беше синьо от край до край. Притесненията му от снощи му се струваха незначителни на фона на ярката слънчева светлина. Облече се набързо и след кратка закуска с овесена каша и препечена филийка попита дали една от каруците може да го закара до гарата. Това беше по-добрият вариант пред алтернативата да остави коня си завързан там през часовете, които щеше да прекара в Лондон.

Еймиъс Кроу го чакаше на перона. Изглеждаше внушително и почти монументално в своя бял костюм, към който имаше и бяла шапка. Кимна на Шерлок, когато го забеляза.

— Мисля, че леко се превъзбудихме вчера — избоботи той. — Съжалявам, ако съм звучал малко грубо и неразумно.

— Всичко е наред — увери го Шерлок. — Ако наистина вярваш в нещо, трябва да го кажеш. Иначе си е чисто лицемерие.

Кроу издаде дълбок гърлен звук.

— Майката на Джини обичаше опера — каза тихичко той. — Много харесваше един германец на име Вагнер. След като тя почина, оркестрите и певците станаха нетърпими за мен.

— Разбирам — отвърна Шерлок.

— Тогава си по-умният от двама ни.

За щастие, влакът пристигна, преди разговорът да стане още по-неловък.

Шерлок и Кроу седнаха в едно прилично купе. Бяха сами. Седалките бяха тапицирани и удобни. От машинното се разнесе облак пара, който закри гледката през прозореца. Въпреки това през кръпките в него младежът успя да се наслади на разкриващите се отвън красоти.

Кондукторът провери билетите им малко след Уокинг. Когато излезе от купето и затвори плъзгащата се врата, Кроу попита:

— Какво ще кажеш за човека, който току-що беше тук?

Шерлок знаеше как работи умът на учителя му, затова очакваше подобен въпрос.

— Обувките му бяха лъснати — започна той, — а ризата му — изгладена. Или има прислужница, или е женен, но тъй като не мисля, че един кондуктор може да си позволи прислужница, която да му глади ризите, предполагам, че е по-вероятно да е женен.

— Дотук добре — избоботи Кроу.

— Съпругата му е по-възрастна от него.

— Как разбра?

— Мъжът е на малко повече от тридесет, но яката му е старомодна. Като тази на чичо ми. Не е износена, така че не може да се каже, че я носи от години. Вероятно жената, която му купува дрехите, предпочита по-старомодна яка, което подсказва, че съпругата му е по-възрастна от него.

— Забрави възможността да има по-млада съпруга, която произлиза от старомодно семейство, но предположението ти е най-правилното — заключи Кроу.

— Също така малко недовижда с дясното око — завърши триумфално Шерлок.

Учителят му кимна.

— Кое го издаде?

— Беше избръснал много добре лявата част на лицето и врата си, но на дясната още имаше четина. Оттук заключих, че изпитва трудности с дясното око.

— Отлично. Наблюдателността ти е чудесна.

— Пропуснах ли нещо? — попита Шерлок с усмивка на лице.

Кроу сви рамене.

— Всъщност няколко неща. Мъжът е бил женен преди, но съпругата му е починала. Настоящият му брак е бездетен, което е причинило известен стрес на новата съпруга. О, също така смятам, че краде пари от железопътната компания, но това е само предположение.

Шерлок не успя да сдържи смеха си.

— Как разбра това?

— Практика — отвърна Кроу с усмивка на лице. — Практика и естествен талант. Един ден и ти ще можеш да го правиш.

Младежът поклати глава.

— Съмнявам се — отвърна през смях той. — Наистина се съмнявам.